ОТРЯЗАНИЯТ ПЪТ

Малкото пространство, заето от народа, в миналите времена на комуникация е могло да бъде преодолявано от Големите личности, за които времевите и пространствени разстояния са невалидни. Те също, редом с градовете и манастирите (тях не споменавам), биха могли да съдействат за структуриране на територията.

Но тъй като при Паисий (споменахме, че той едва ли изразява в "книжицата" си само частно мнение) по обясними причини няма призиви за възстановяване на българската държавна независимост, неговата възхвала на "простотата"се оказва утвърждаване на принизеното положение, в което се намира народът, т.е. той пренася личностния тип на "жертвата", който е естествен за християнската книжнина, в светското мислене.

На народ, поел по пътя за възстановяване на своята държава, Паисий предлага най-неподходящия тип личност, който се структурира от "простотата и незлобливостта", този на "жертвата".

Оттук вече следват до болка познатите в българската история типове поведение, люшкащи се между наглата простащина на "ганьото" до мрънкащото самосъжаление на "жертвата", с които е красна България. (Жалко е, че и днес в калъпите на тези типове наливаме своята жизненост.)

След удара по простолюдието, формулата на Паисий удря по първенците на народа и държавата. Първенците като правило, по рождение, като ген, не са от световна класа. Върху тях тегне не само липсата на семейно име и имане, което морално да ги крепи и материално храни, тегне бремето на моралната нищета, съдържаща се в "простотата и незлобливостта" и претенцията да бъдем равни с "римляни и гърци". Първенец, който съзнава, че от него очакват съобразяване с тези жалони и се стреми към тях, предварително е обречен да бъде примирена "жертва" или горд "ганьо".

Обратно към "Книги"