РЕПУБЛИКАНЕЦ И МОНАРХИСТ

4.  

Неприемането на Дертлиев в СДС беше категорично. Михаил Неделчев казваше на заседания на НКС: "Достатъчно зрял човек съм и нямам нужда от социалдемократически татко". През лятото на 1991 година Дертлиев вече беше мразен: "Аз ще смачкам този старец и неговата партия!" - кълнеше се онзи, който пръв от трибуната на парламента нарече политиката "театър". В какво ли не го обвиниха - комунист, продажник, съглашател. Прескачаха вън от полето на политиката и тръгваха "да го ликвидират". Поставям в кавички израза, защото точно той се използваше сред мнозина, които виждаха какви ги върши. Идваха при мен служители от «Раковски» 134 - трябва да бъде спрян! Дертлиев настаняваше свои хора в апарата място по място: охрана, машинописки, куриери, шофьори, обработваше безпартийните човек по човек, рушеше чужди на БСДП структури една по една и ловко и безочливо отричаше всичко.

През 1991 година, няколко месеца преди президентските избори, при мен дойде Луканов. Срещата беше отдавна уговорена. Луканов имаше ясно предложение: Федерацията на клубовете за демокрация, на която бях председател, да подкрепи Дертлиев за президент. Видели сме какво може Желев. На България е нужен друг държавен глава. Дертлиев е този човек. БСП ще го подкрепи. Но кандидатурата му трябва да бъде издигната от ФКД и БСДП. Заедно да бъдат СДС-център и СДС-либерали. Той вече е разговарял с други. (Луканов изброи хора и партии. Дали беше истина или блъфираше - не зная, а и не съм се опитвал да правя проверки.)

Без усукване му казах, че това няма как да стане. Ще подкрепим Желев!

Луканов се опита да се доаргументира, но аз го прекъснах. Андрей, Дертлиев няма да бъде президент! Той си излезе от кабинета ми зачервен, мълчаливо гневен. Да ми дойде на крака, аз дори да не го изслушам...

Изобщо не си въобразявам, че моето мнение е било решаващо за номинацията на Дертлиев от БСП и БСДП. Но е възможно пред него те да са се оправдавали и с мен.

Доктор Дертлиев изигра изключителна роля, когато се създаваше СДС (БСДП беше твърде слаба, за да се мисли за самостоятелните й изяви). Той беше необходим на политическия живот като класен партньор или опонент. Това беше човек с присъствие. Без него опозицията на Кръглата маса щеше да изглежда крайно неубедително. Имаше принос при подписването на конституцията, но приносът му не беше от такава величина, че сам да нарича конституцията "дертлиевска". Умееше да се изтъква.

Често Дертлиев отстояваше разумни идеи с убедителни аргументи. Негов беше израза: да управляваме с таланта на целия народ. Разбираше той, че нито БСДП, нито СДС имат кадрови потенциал да се справят с тежките проблеми на прехода.

От многото му разумни идеи ще спомена само отношението му към Симеон Втори. През декември 1995 година той съветваше интелектуалците, застанали зад подписката с покана към Симеон II да посети България, да не бъдат наивни. Образът на Симеон II не е образ на реален човек. Това е образ, изграден от медиите. Зад Симеон стоят мозъчни тръстове, които имат икономически интереси да стъпят здраво в България. Това е един изкуствен образ, повтаряше Дертлиев. Симеон трябва да дойде в България, да постои повече и тогава всички ще разберат кой е той. Не бива да му се вярва! Монархистите бръщолевят, че ако Симеон се върне в България, английският двор ще изплати външния ни дълг. Как ще стане това, питаше Дертлиев? От къде английския двор ще има пари за нас, когато трудно оправя собствения си бюджет...

Републиканизмът на Дертлиев беше нагнетен с емоция. През август 1990 година, след неуспешните му номинации за президент и за председател на Координационния съвет (беше избран Берон), той идваше на “Раковски” 134 напрегнат и избухлив. Влязъл в счетоводството и видял над бюрото на една от служителките  снимка на Симеон ІІ. Пребледнял, свалил снимката и я накъсал ситно, като се изразявал цветисто.

С подобен емоционален заряд той преживяваше коминтерновското творение - "македонска нация", към която БСДП ясно се беше изказала още през четирийсетте години. Дертлиев, свидетел и борец срещу първия български капитализъм, не приемаше новия български капитализъм. На конгреса на БСП през 2000 година, вече тежко болен, но стиснал зъби, той започна речта си с фразата: "Една ламя шета из нашата земя, гълта фабрики, гълта болници, гълта хора. България изчезва в алчната паст на самозабравили се хора. Почти столетник съм, не съм виждал такава алчна, такава безгранична, невероятно жестока власт като тази, която има днес нашата страна. И понеже днес е денят на св. Георги – свети Георги, помагай!"

Дертлиев беше голяма фигура. Притежаваше завидна харизматична власт. Той беше депутат само година и половина (юни 1990 - октомври 1991), но имаше трайно присъствие в политическия живот до смъртта си през 2000 година. Девет години той беше вън от парламента, но остана в центъра на събитията, защото сам беше център.

Случаят на Дертлиев е достатъчен, ще подчертая, че през 89-а година той е на 73 години, за да проумеем какво е загубила България по времето на тоталитарзма. Били са блокирани хиляди, милиони хора, без да имат възможност да разгърнат качествата си в многообразието на обществените дейности. Нашето личностно богатство е било серийно опаковано на диктаторския конвейр. Били сме лишени от най-значимото природно разнообразие и то е сравнимо само с представата, че сме сринали планините си, нивелирали сме територията си и скитаме изгубени по апокалиптична плоскост.

Днес плиткокапи умници ругаят или се присмиват на "първото" СДС, а не виждат, че самите те - като присъствие в обществото, присъствие ярко, нормално или жалко, и като притежатели на частна собственост, бедни или богати,  са чистият резултат от приложението на идеите, за които работеше СДС. И без СДС щяло било това да стане. Вярно е! Но още по-лесно щеше да стане без БКП.

Новата посока в дейността на д-р Дертлиев след изборите беше подкрепена, макар и по други причини, от д-р Тренчев. И двамата бяха породисти политически животни. Умееха да се зъбят и хапят, но умееха и да мъркат. ("Тренчев пак го дава мелаим, мелаим..." - говореше Луканов.)  Дертлиев и Тренчев бяха ясно маркирали своите територии, единият - БСДП, другият – «Подкрепа».

Вярно е, че няма нищо по-естествено от разбирателството между социалдемократическа партия и синдикат, въпреки заявленията на Тренчев, че "те са най-вдясно". ("Ако някой се опита да седне на пейката вдясно от мен - ще падне!" - казваше той. Шефът на КНСБ Кръстьо Петков със самочувствието на специалист (бивш директор на Института за профсъюзни проблеми, професор по социология на труда) вдигаше в недоумение рамене - "десен синдикат?!")

«Подкрепа» беше набрала достатъчно мощ в страната, а влиянието й в ръководството на СДС беше скромно. За Тренчев резултатите от изборите бяха крайно незадоволителни, по мои догадки, поради две причини. Първата беше, че Великото народно събрание превръщаше прехода от тоталитаризъм към демокрация в бюрократична процедура, което беше истина. Той не искаше това. Стремеше се към бързи, радикални действия. Комунизмът и републиката трябваше да си обират крушите. Бавно до изнервяне българското общество вървеше към капитализма, НАТО и монархията.

Втората причина, подчертавам, че това са мои догадки, които може и да не са верни, беше, че Тренчев нямаше инициатива във Великото народно събрание и държавните институции. Активен човек като него, изпълнен с воля за власт и стремеж към богатство, имащ сравнително ясна визия за това каква трябва да стане България, се оказваше изолиран. Центърът на събитията беше един парламент с мнозинство на комунистите, откъдето се излъчваше посланието: кротко, спокойно, до година-две ще бъде изработена нова конституция. В същото време останалите бивши социалистически страни, с изключение на балканските ни съседи, препускаха на бегом.

Не! В никакъв случай Тренчев не би търпял това. Освен, че е върл противник на комунизма, той иска да бъде в центъра на събитията и да доминира! Да доминира, защото знае кое трябва и кое не трябва. Той прелива от воля, иска, може и ще го направи! Някой не е съгласен с неговия план? Не ляга с оголено коремче? О-о-о, ще бъде обезглавен! Тренчев беше политически хищник.

Силата му беше: връзката със Симеон ІІ; контактите на Запад; умението да борави с властовата дистанция; поддържането на постоянно социално равнище; междуличностният контакт при отчетлива йерархия на контактуващите; незабавната реакция на всяка проява срещу него (въображаема или реална); способността да бъде последоветелен в двата режима: добродушен и зъл; в ловкостта на бързата им целесъобразна смяна; в способността да формулира осезаеми конкретни цели; в усета му при пазарлък; в сравнително точна самопреценка за себе си; в грижата за медийния образ. Той вярваше в Бога и беше убеден, че има мисия.

Определено подценяваше указанието "ако те ударят по едната буза, обърни другата", но високо ценеше принципа, че "всяка власт е от Бога". А комунистическата партия беше отнела дадена от Бога власт. В неговите очи тя на метафизично равнище беше узурпатор. Нечестива сила. Никакъв компромис с нея!

 Петко Симеонов