Петко Симеонов

ПОСЛЕСЛОВ към второто издание НА "ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА"

Терминът номенклатура се отнася до две социални категории. Първата беше "невинна". Тя се формираше като резултат от тоталния контрол на БКП върху кадровия потенциал на нацията.

Кадрите, които бяха "на отчет" в който и да е комитет на БКП, ставаха номенклатура, сиреч влизаха в списъка на този комитет. Всяка ръководна и престижна длъжност – независимо от пълномощията (бригадир в мината или министър) и характера на труда (професор по философия или говорител по телевизията), се заемаше само след решение (в някои случаи – одобрение и съгласие) на съответен партиен комитет.

Макар че всички знаеха това, документите, които уточняваха списъците с длъжностите, които са "на отчет", бяха "строго поверителни". Ръководната роля на комунистическата партия беше записана в конституцията и широко прогласена, но механизмите, по които се реализираше, бяха тайна.

На 11 юли 1978 година Политбюро утвърждава "строго поверителната" номенкратура на ЦК на БКП.

Това са стотици, а може би хиляди длъжности. Като пример за трудността да се преброят ще цитирам номенклатурата на отдел "Селскостопански" на ЦК на БКП:

"а) Завеждащите отдел ОК на БКП;

председателите на аграрно-промишлените комплекси, главните директори на промишлено-аграрните комплекси и научно-производствените комплекси и приравнените към тях.

б) От министерствата и от комитетите, наблюдавани от отдела:

секретарите на партийните комитети и на учрежденските партийни организации в министерствата и в комитетите и на партийните организации в държавните стопански обединения и приравнените към тях;

главните секретари на комитетите при министерствата;

директорите на дирекции в министерствата и комитетите;

заместник-генералните директори на държавните стопански и промишлено-аграрни обединения и директорите на дирекции в тях;

главните директори на стопанските комбинати;

заместник-ректорите на ВССИ "В. Коларов" - Пловдив и ВИЗВМ - Стара Загора;

директорите на научно-изследователските, проектантските и технологическите институти;

отговорните редактори на списанията, издавани от министерствата.

в)От Българския ловно-рибарски съюз:

заместник-председателите на съюза;

главният редактор на списание "Лов и риболов".

г)Председателите и секретарите на съответните научно-технически съюзи."[1]

В цитираното решение първо са изброени кадрите, които са "на отчет" на Политбюро. Следват "отчитаните" от Секретариата на ЦК на БКП. Дотук е висшата номенклатура.

На второ място идва "отчетно-контролната номенклатура на ЦК на БКП", където са изброени длъжности, наблюдавани от отделите на ЦК...

Партийните решения за конкретни лица (включване, изключване, придвижване вътре в номенклатурата) се вземаха, независимо че понякога следваше публичен избор, тъй като длъжността беше изборна. За да бъде издигнат някой като кандидат за народен представител, той трябваше да бъде одобрен от Политбюро на ЦК на БКП, значи той беше номенклатура на Политбюро. Но за да бъде наистина народен представител, той трябваше да мине през процедурата на тогавашните псевдо-парламентарни избори, при които в тъмната стаичка имаше само една бюлетина с едно име - одобреното от Политбюро. (Ако избирателят пуснеше в урната нещо друго, а не предложената му в тъмната стаичка бюлетина, неговият глас беше невалиден.)

Партийното решение за нечие назначение, което обикновено беше окончателно, се формулираше по начин, съобразен с обществените и админстративни структури. Например в протокол № 20/22.01.1980 г. на Политбюро на ЦК на БКП пише: "Дава съгласие да се издигне кандидатурата на другаря Огнян Дойнов за председател на Индустриалната стопанска асоциация". "Съгласието" на практика означаваше назначение, но процедурата изискваше такъв език[1].

След решението на партийния комитет за нечие назначение, съответното лице попадаше в списъка (номенклатурата) на лицата, които този комитет наблюдава и преценява от партийно-политическа и делова гледна точка. Общо взето, в обществото се знаеше коя работа чия номенклутура беше, т.е. решението на кой партиен комитет беше необходимо, за да се заеме тя от определен човек.

В този смисъл всички длъжности вън от изпълнителския физически труд бяха номенклатурни. Тоталитарната държава беше като октопод. Тя определяше правото на човека да заема длъжност, да прави или не кариера, да получава или не признание за своя труд.

Тази система беше частен случай на всеобщите разпределителни функции на партията-държава. Тя разпределяше кадри, вещи, капитали. В чужбина се отиваше след политическо разрешение, кандидат-студентските документи се приемаха само след политическо разрешение, завършилите висше образование заминаваха на работа "по разпределение", явяването на конкурс ставаше след политическо разрешение...

Ясно е, че ако някой е заемал длъжност по благоволението на партийните комитети, т.е. бил е "номенклатурен кадър" или след политическо разрешение е участвал в кандидат-студентски изпит, не означава принадлежност към подтисническата прослойка на тоталитарния комунизъм, а е свидетелство, че е бил наблюдаван и контролиран от нея.

*    *    *

Понятието номенклатура, с което се означава господстващата по времето на тоталитаризма прослойка, се отнася до онези, които поддържаха системата на номенклатурата и бяха сами номенклатура, т.е. членовете на различни партийни комитети, които вземаха кадровите решения. Това не означава, че те са били лоши като хора, глупави или задължително са имали укоримо поведение.

Но те свободно и без принуда бяха избрали да вършат тази работа. Те бяха щатни служители. На тях им се плащаше да се разпореждат с хората. За тях разпореждането с чуждата съдба беше професия. Те работеха в най-тясно сътрудничество с Държавна сигурност, тъй като при структурата и начина на функциониране на тоталитарната държава това беше службата, която по предназначение събираше и съхраняваше персонална информация.

Тази номенклатура заедно с обслужващата я Държавна сигурност създаваше съсловието на управляващите при тоталитаризма. Междуличностните, междусемейни и междугрупови взаимоотношения на нейните представители изплитаха Национална мрежа[2], към която принадлежеше и трайно овластената менаджерска прослойка, преминала през кадрови подбор, развитие и отбор от партийните комитети[3].

*    *    *

Ясно е, че съществуват професионалисти и роли, без които обществото и държавата са или невъзможни, или биха били непълноценни. Това се отнася както за професора-кардиолог, така и за банковия менаджер, армейския генерал, общинския администратор, естрадния певец или добрия журналист. Те са физически носители на непрекъснатостта и континюитета на държавата и обществото в условията на драматични промени. Основната им отлика от останалите участници в Мрежата е, че след 10 ноември те продължиха да упражняват предишната си професия. Те сравнително бързо се справиха с особеностите на демокрацията и пазара, запазиха длъжността си, подчинените си структури и съхраниха елитния си статус. Без тях Националната мрежа би била неразличима от Мафията, което пък означава, че нямаме основания да даваме морални оценки на Мрежата.

В най-драматичните епизоди на политическата промяна главните актьори на промяната - СДС и Улицата, не поставиха под съмнение легитимността на тяхната власт. Нямаше късане на пагони, арести на чиновници или тарашуване на банки и институции. Онова, което у нас нарекохме мирен преход, а Геншер в едно интервю означи като европейска революция, имаше тази особеност - публичните актьори на промяната - СДС и Улицата, в съгласие с водещите ги идеи и с подкрепата на демократични организации от чужбина, наложиха реда, при който избирателите чрез свободни избори определяха кой да ги представлява в Народното събрание, което пък трябваше да извърши прехода в държавното устройство, икономиката, администрацията, социалното дело, сигурността и външната политика. Казвам трябваше и по този начин отбелязвам, че СДС и Улицата доброволно преотстъпиха на Народното събрание своята роля на актьори на промяната. В тази книга аз разказвам за събитията на преотстъпването.

 *    *    *

Националната мрежа, ако си я представим като единен субект, какъвто тя не е, разбра накъде отива Светът още в осемдесетте години. Тя беше достатъчно информирана, владееше възловите места в държавата и имаше средствата да манипулира кадровия потенциал на нацията. Би било противоестествено да не се погрижи за себе си. Тя си представяше своето бъдеще, но не можеше да действа без разрешението на Москва. Оценката за пълния провал на тоталитарния комунизъм и принудата да се самосвали трябваше да дойде от там.

При Горбачов Мрежата, чрез своите властови структури, подчини действията си на указанията, излъчени от аналогичната мрежа в Съветския съюз.

*    *    *

Мрежата започна своето отстъпление от публичната политика отчасти и поради настъплението на актьорите на промяната, които реализираха в социални структури идеите[4] на кухненската демокрация. Хората защитаваха с публични действия своята идентичност, която десетилетия наред беше свободно изразявана и обсъждана само "в кухнята".

Затова неформалните организации, "първото" СДС, предизборната кампания за Седмото ВНС, митингите от 1989 и 1990 година са част от един безкраен дискурс на безкористния стремеж към свобода, в който можем да подредим както невинните и простодушни обсъждания по обществени въпроси в българска среда още от времето на Чичовци до ден днешен и в цялото видимо бъдеще, така и величави събития като Априлското въстание 1976, Илинден 1903 и прочие.

Това е мечтата за друг живот! Този живот - тук и сега (в тоталитарно-комунистическа България) не е добър. Той е отхвърлен. В представите, в общуването, се ражда другият живот. В съгласие с господстващите в Света идеи и тенденции това е живот в условията на демокрация. Кухненската демокрация.

Дискурсът на кухненската демокрация (така ще го нарека) е дискурс на преотстъпването. Актьорът действа (изрича и/или върши неща), с което принуждава властващия да отстъпи, за да даде възможност на друг - посочен от актьора, да върши онова, което е мотивирало актьора към действие.

Неформалните организации (1987-1989), "първото" СДС, предизборната кампания за Седмото ВНС, митингите от 1989 и 1990 не са част от дискурса, в който бихме подредили дебатите сред държавните служители и управленци или реформите в българската държава и нейните институции. Ще го кажа с пример: митингът на 7 юни е в един дискурс с кръчмата на Странджата, той не е в един дискурс със свалянето на Живков на 10 ноември 1989, Указ 56 или коронацията на Борис Трети.        

Не е трудно да се забележи, че кухненската демокрация, преди да стане дискурс на преотстъпването, има пожелателен характер. Ако властта се съобразява с желанията в разговорите по кухните и тържищата, т.е. ако извършва исканите от "простолюдието" промени, вероятно е дискурсът да не набере достатъчна мотивационна мощ, за да се стигне до улично действие или създаване на съответното "СДС".

*    *    *

С политическата промяна, на чиято емпирия е посветена тази книга, стартира социалният процес на мирния преход, а той, процесът на прехода, се разви по модела на интернет.

Мрежата, не разбира се от компютри и терминали, беше налице - това бяха свързаните помежду си хора и групи. Свързани в многогодишни апаратни и управленски игри. Тях, както вече споменах, наричаме номенклатура. Ако парафразираме определението за интернет като "облак от компютри", то със смяната на Живков, с отпадането на член първи, с недвусмислената ориентация към пазара, Мрежата все повече се пръвръщаше в "облак от кадри". Всеки неин елемент (индивид, група) съзнаваше, малко или много, нуждата от "нов тип мрежов протокол", т.е. от нова система от правила за комуникация в новите социални условия.

Новите "мрежови протоколи" бяха Указ 56 и последвалите още по живково време постановления, споразуменията на Кръглата маса, програмата на Ран и Ът (макар че нямаше юридическа сила, тя очерта визията за бъдещето), освобождаването на цените от 1 февруари 1991, постановление 54, новата конституция...

Колкото интернет се развива планомерно, толкова и Националната мрежа заграбваше България по планомерен начин. Тя действаше стихийно, но целенасочено в своята множественост и ефективно за представляващите я индивиди. Неин инструмент в годините на прехода беше държавният апарат. Тя го владееше на тъмно и тайно, докато превърна себе си в господар-капиталист. 

*    *    *

Това превръщане придоби полукриминален характер. То е свързано с няколко проблемни кръга.

Първият от тях:

През 80-те години, дори на конгреси на КПСС, се поставяше въпросът за нетрудовите доходи във връзка със сенчестата икономика, "лявата"[5], както се срещаше в руската литература, икономика. Годишният оборот на тази икономика беше за десетки милиарди рубли в Съветския съюз[6], което при най-ниска оценка означаваше десетина милиарда долара. У нас, поради по-малкия мащаб, цифрите са други, но пропорционалният дял на сенчестата икономика по отношение на осветената беше изключителен.

Със "сенчеста", т.е. неконтролирана от тоталитарната власт икономическа дейност, се занимаваха практически всички:

- Производството на стоки (плодове, зеленчуци, произведения на занаятите) вън от държавните и кооперативни фирми заемаше значим дял от търговията на дребно.

- Предлагането на услуги (на частно) вън от държавните и кооперативни фирми беше обичайно.

- Неопосредстваната с пари размяна на стоки и услуги беше повсеместна.

- Търговията с дефицитни стоки вън от търговската мрежа беше масова и системна.

- Корупцията беше прояла стопанския, държавния и партиен апарат. Срещу пари, подарък, услуга, познанство - можеше да се получи всичко.

- Спекулата с дефицитни стоки (от бебешки каши до леки коли) беше обичайно явление.

- Контрабандата (внос-износ) съпътстваше всяко излизане и влизане в страната.

- Преследваната от закона търговия с валута се извършваше от хиляди.

Оборотът на потребителски стоки и услуги в сенчестата икономика беше по-значим от техния оборот в "светлата" икономика.

Освен "явната" сенчеста икономика, в която беше ангажирано практически цялото население, съществуваше сенчеста, тайна, тъмна икономика, която беше разрешена и поощрявана от държавата или извършвана от самата нея.

- Най-безобидната форма беше така нареченото самозадоволяване. Индивиди, семейства, трудови колективи, военни и милиционерски поделения произвеждаха (и бяха поощрявани от държавата да го правят) всичко, което би подпомогнало изхранването им. От чушки и домати - до прасета и телета. Самозадоволяването имаше само едно общо със социалистическата планова икономика - то подпомагаше физическото оцеляване на населението. Иначе то беше икономическа дейност от епохите преди капитализма.  

- Самата държава, нейното правителство, се занимаваше  с тъмни сделки. Първата от тях беше "тайния" от Съветския съюз[7] реекспорт на съветски суровини - нефт, дървен материал, хартия... Купуваше се с рубли, на цени на СИВ, препродаваше се за долари на световни, борсови цени. Препродаваше се всичко, от което можеше да се спечели. Така да се каже, Живков с кремълско съгласие "източваше" Съветския съюз, който ни го "връщаше" при определянето на цените на българска продукция, тъй като беше неин основен (често единствен) купувач. И двете страни губеха от икономически нерационалните си отношения.

- Съществуваше държавна фирма за валутна търговия - Кореком, която беше структурообразуващ агент във веригата на контрабандата и спекулата.

- Държавата се занимаваше с производство и търговия на наркотични вещества. Сагата с каптагона продължи години след 10 ноември 1989.

- Държавата продаваше оръжие на ембаргови режими и терористични движения. Подготвяше и подслоняваше техни кадри. Обвинението за "българска връзка" в покушението срещу папа Йоан Павел ІІ, макар и клеветническо, не падна от небето.

В дейностите на "явната" и "скритата" сенчеста икономика бяха ангажирани практически всички български граждани. Съществуваха обаче водещи общности (семейства, "семейства", приятелски кръгове) в сенчестата икономика, тясно свързани с номенклатурата, които се състояха от аферисти, менаджери, международни търговци, юристи и други. Тези водещи общности (или техни представители) бяха малко или много интегрирани към международни икономически структури, включително и мафиотски. Връзките им с криминалните български среди бяха "топли" и "дружески".

Политическите промени, започнали с перестройката от средата на 80-те години, могат да бъдат разказани и като процес на легализиране и урегулиране на съществуващата при тоталитарния комунизъм сенчеста икономика[8]. Процес на нейното превръщане в господстваща и "открита". Вместо да се трансформира командната икономика в пазарна, да се прави капитализъм, България да става нормална държава за всички българи, у нас се даде свобода за действие, т.е. забогатяване, на търговците на каптагон, на препродавачите на съветски суровини, на спекулантите с валута, на контрабандистите, на посредниците в корупционните сделки и тъй нататък...

В предизборните листовки на БСП от пролетта на 1990, част от които са поместени в книгата, бликва предусещането (ще спестя думата "намерение") на ръководните среди на БСП, че техните правителства и министри ще работят за легализиране на сивата икономика на комунизма, бликва под формата на призиви-предупреждения, че точно СДС се кани да направи това. Да приписваш на своя противник греховните си помисли е хватка доволно стара.  Само ще припомня, че до 1997 година, седем години след онези избори, властта официално и фактически беше в БСП. Точно през тези години се сбъднаха "лошотиите", предречени от пропагандата на БСП през 1990 година.  

Вторият проблемен кръг:

С началото на политическите промени (падането на Живков, натиска на първите митинги и пленумите на отстъплението) започна разпадът на официалната нормативна уредба - писаните и неписани правила. Те губеха смисъл. Оттук започна размиването на двучленното отношение - от една страна контролни, правосъдни и репресивни органи, и от друга - контролирани, проверявани, следствени, съдени, съдещи се, осъдени.

Беше прекратена дейността на могъщия Комитет за народен и партиен контрол, който проверяваше сигналите за злоупотреби със служебно положение, включително и сведенията за корупция. Архивът на този комитет беше щателно прочистен. Бяха прекратени проверките на бившата Държавна сигурност за неполитически закононарушения. Неизброим брой дела потънаха в следствието и прокуратурата.

Довчерашните "стражари и апаши" прекратиха играта си, скупчиха се и се заоглеждаха. Защитниците на закона и "престъпния контингент" бяха лишени от основанията си да се противопоставят, а се познаваха добре и от години. Те можеха взаимно да разчитат един на друг.

Третият проблемен кръг:

В предизборната кампания за 7 ВНС БКП/БСП беше управляващата партия. Тя беше властта. Втурна се напред нейната пропаганда с централен лозунг - престъпниците са част от СДС. От което следваше, че те са политически легитимни. Това беше твърдение, разпространявано в милионен тираж през пролетта на 1990 година. За него се говореше по радиото и телевизията. Представителите на БСП го заявяваха на Кръглата маса под формата на подкана към делегацията на СДС да озаптява "своите" - криминалните затворници. През пролетта на 1990 БКП/БСП започна да подменя идентичността на криминалните, в това число и на всички ангажирани със сенчестата икономика от времето на тоталитарния комунизъм. Тя ги изместваше към сферата на политиката и успя да го направи.

Четвъртият проблем кръг:

Получаващата се нова общност (Национална мрежа) от номенклатура, държавен апарат, "сенчести" бизнесмени  и престъпници премина през "изпитанията" на "умъртвяващата зона" (отказ от държавно планиране - 1990 до началото на приватизацията - 1996), раздържавяването и Юго-ембаргото.

*    *    *

Днес Националната мрежа е трансформирана в полумафиотска многоглава структура. Тя е икономическият господар на България. Главната й битка, след като се превърна в буржоазия, е да наложи своя разказ за промените в България. Нейните идеолози предпоставят, че преходът (т.е.трансформацията) ще стане легитимен, ако обществото приеме, че трансформацията е окончателна, преходът е свършил и то по начина, по който е построен разказът на Националната мрежа.

Видимо е, че на основата на стари зависимости, със силата на парите, днес (2004) Националната мрежа се опитва да създаде нова политическа чалга. В своя опит обаче тя е изправена пред нерешим проблем, който навремето управляващата комунистическа партия така и не разбра - нейният разказ (в случая - разказ на Националната мрежа) може да добие, поради икономическото й могъщество, медийна истинност, обаче всекидневието на българското общество, като всяко всекидневие, има свой не-медиен разказ. Казано с просторечие - те могат да ни надвикат, но ние знаем какво да си мислим[9].

*    *    *

"Мрежовите протоколи"[10] са нови и те отнеха езиковата функция на марксизма-ленинизма да поражда и поддържа социалните отношения и общия социален ред. В този смисъл в България се извърши значителна промяна.

"Мрежовите протоколи" са нови, но "софтуерът" на "компютрите", т.е. "софтуерът на ума"[11] на българите - си е старият.

Събудиха се старите образи - чорбаджията е изедник (вече с джип), държавният чиновник е презиран (както при Андрешко), политикът-депутатин е новият Бай Ганьо ("закуските", "кюфтетата", мерцедесите, сините лампи, заплатите, командировките, ходатайствата по министерствата, че дори отношението към Кобурга), министърът е Големанов, вестникарят си е Вестникар, сиромахът е жив дявол, поповете (ех, поповете...)...

От 1990 година ръководната роля на комунистическата партия[12] по чудновати, комични, но изгодни за властващите начини се трансформираше в ръководна роля на управляващата партия. Симеон Сакскобурготски смекчи ситуацията през 2001 с варианта - ръководна роля на Двореца, което, макар че е познато, не изглежда да е по-лошо.

А хъшовете? Хъшовете, разбира се, че са били чапкъни...

*    *    *

Процесът на създаването на СДС беше и емоционален взрив на удивление, учудване, стъписване, изумяване от толкова много непознати, които бяха такива, каквито са. Как е възможно?

Липсата на свободно общуване по граждански и политически въпроси в предходните десетилетия поставяше индивидите в изолация, която не им позволяваше да разкриват себе си и да опознават другите хора. Индивидите не успяваха да надрастват по пътя на естественото личностно развитие инфантилната самооценка за своята изключителност, включително гражданска и политическа. А в техните представи другите хора оставаха приковани към архетипни и етнокултурни личностни образци, изразявани с битов език в ерозирала от драматичните житейски промени традиция и донякъде изкривени от проповядваните от комунизма ценности.

Всички живееха в условията на безстилна колективистичност, където в делници и празници се смесваха официалното и фамилиарното, обичайното и произволното, а обрядите, чиято формалност беше станала фалшивост още в осемнайсети и деветнайсети век, бяха принизени от политическата власт до измислицата на така наречените граждански ритуали. В нощвите на неглижирането, където държавни глави се целуваха по устата като пияници на селска сватба, в едно бяха омесени - принудително и дължимо, милосърдно и сантиментално, целесъобразно и незаконно, хуманно и жестоко.

Индивидите нямаха потребност от социалното експониране на себе си. Те отлично се справяха в живота, като навличаха униформата на "труженика" - обикновен, работещ, колективистичен, препоръчително от беден произход, семеен, пестелив, умерен.

Различният, необикновен човек беше - опасен, подозрителен, несигурен, несериозен, забавен, смахнат. Той можеше да бъде шут в българското социалистическо общежитие. За малцина той беше авторитет, а за още по-малко лидер.

Оказа се така, че както влюбеният тинейджър е сигурен, че любовта му е прецедент в историята на човечеството, така и оказалият се на свобода българин през 1989-1990 беше сигурен (степента на тази сигурност зависеше от интелект, образование, информираност и морал), че до този момент никой не си е мислил такива думи за комунизма, каквито той, а още по-малко да ги е изричал. Но дори да ги е изричал, какво от това?

Желев бил издал някаква книга. Голяма работа. На Слабаков били ударили два шамара пред “Кристал”. Много важно. Дертлиев бил лежал в затвора. Кой знае за какво. Марко Ганчев демонстрирал свободомислие, въпреки неприятностите. Сигурно е ченге...

*    *    *

 Узнаването на фактите за другия човек се сблъскваше както с инфантилната самооценка за изключителност, така и със стремежа към богатство и власт. Протичаха динамични и драматични социални и политически процеси. Всеки създаваше своя "представа за случващото се", но "другият" не трябваше да руши самооценката и трябваше да помага (или поне да не пречи) в стремежа към богатство и власт.

Затова той можеше да се "окаже" всякакъв - "апостол", "Цар", "предател", "престъпник" или някакъв друг. Но в играта "на сигурно", когато другият (приятел, съсед, колега, съпартиец, чиновник) не беше партньор, а пък особено - съперник, беше рационално да се удари имиджа му, защото в пренареждането на обществото по статус, богатство и власт другият не биваше да има предимство.

Попаднахме в ситуация, когато масово се отричаше идентичността на другия и това беше основна характеристика на междуличностните отношения в СДС.

СДС по историческо призвание беше антиноменклатурна политическа сила и следователно противникът на Националната мрежа. Противникът, в чиито редове хората не се познаваха и взаимно не се признаваха.

Обратното беше при номенклатурата. След 10 ноември 1989 година тя започна да губи законово изградената си структура, а властта й запотъва в миналото. Благодарение обаче на доверието в междуличностните отношения и взаимно признаваната идентичност номенклатурата запази своята структура и трансформира властта си от политико-административна в икономическа.

От това има поне една полза - доказва се още веднъж, че доверието между индивидите, взаимното им признаване е в основата на техния успех. Независимо дали става дума за футболен отбор, партия, махала или нация.

*    *    *

 Ако се върнем към кухненската демокрация, т.е. към програмата, която изведе българите на улиците и площадите през 1989-90 година, програмата в името на която неформалите създаваха своите организации, ще отбележим, че тя е пълно отрицание, неприемане точно на този безсмъртен "софтуер на ума".

В дните след 10 ноември 1989 в множество изказвания на активисти на неформалните организации се правеше признанието, че в своя стремеж за промяна, се основаваме на себе си, на идеите, до които сме стигнали в размишления насаме или в разговори "при спуснати пердета". Тези идеи бяха за нормален живот, за естествено, за нормално общество. Имаше претенция, че знаем какво е нормалното. Изразът "спуснатите пердета" използва Тренчев в първата си публична реч на митинга на 18 ноември, а за нормалното говореха почти всички.

Нормалното или положителното съдържание на кухненската демокрация  е отразено в поместените в тази книга документи на СДС - учредителната декларация, "кратката" платформа, предизборната платформа, както и в десетки други документи, включително и от Кръглата маса.

Безспорно искахме:

- премахване на бедността;

- избираема, сменяема и прозрачна власт;

- равенство пред законите;

- неравенство, обусловено от труда;

- отхвърляне на привилегиите;

- демократични организации (фирми, държавни институции, неправителствен сектор, политически структури);

- честност;

- индивидуализъм...

Знаменателно е, че нашата кухненска демокрация (представата за нормалното) беше всъщност противоположна на етнокултурния ни софтуер, който предопределяше социалното ни развитие в две основни области:

- социалното неравенство и отношението към властта;

- взаимоотношението индивид - група;

И в двете направления се търсеха либерални, индивидуалистични решения, което личи от поместените тук документи, чийто анализ не е предмет на тази книга.

*    *    *

  По времето на тоталитарния комунизъм "кухнята" определяше Доброто и Злото на основата на общочовешките ценности, а не на основата на официалната идеология.

Така например обичайното беше постъпилият на работа в партийно-политическо учреждение или идеологическа институция, директно или косвено да се оправдава и обяснява на четири очи пред близки и познати защо го е направил. Кандидатстването и членуването в БКП, поради сливането на партия-държава-икономика, насаме се разглеждаше като стъпка в професионалната кариера, а не като проява на политическо убеждение.

Точно тази малка разлика между онова, което публично се говори, и онова, което неофициално мислим, се оказа решаващо за съдбата на политическата, обществената, държавната и междудържавните системи. Излезе, че споделяната на четири очи искрена мисъл има по-голяма сила от уводните статии на "Работническо дело" и речите на Тодор Живков. Медийният монопол не свърши работа.

Идеалът на кухненската демокрация се оказа по-силен от Световната социалистическа система, СИВ, Варшавския договор и ЦК на БКП барабар с Тодор Живков. Той беше съответен на започналата през седемдесетте години нова технологична епоха в развитието на Света. Не би могло да бъде другояче, защото "кухнята" (като идеален тип на български салон) беше в достатъчна степен информирана за състоянието на капитализма, за научния и технически прогрес, за социалните движения, за новите идеи. Онова, което я правеше "кухня", беше нейната относителна изолираност от публичния дебат, относителна, защото тя все пак достигаше (по отделни въпроси и често иносказателно) до медиите и конферентните обсъждания. Поради недостатъчната публичност на "кухнята" тя никога не стана еднородно познавателно пространство и затова създаденият в нея идеал не беше системно изграден, нямаше общоприет език в изразяването му, беше романтично деформиран, практическите аспекти на неговото приложение бяха пренебрегвани. Независимо от огромните му недостатъци той поведе хората при събарянето на тоталитарния комунизъм.

Публично несподеляните мисли на всекидневието са като могъщо течение - правят отделни пробиви ту на едно, ту на друго място, днес, утре, а сетне, в удобен момент, помитат диктатурата и променят обществото и съдбата на маси и слоеве. Така стана през 1989-90 година, така ще бъде и занапред. Няма никаква логика да допускаме, че днес и в бъдеще наложеното със сила (административна, икономическа, физическа заплаха) ще се наложи над искрената и вярна мисъл, която хората споделят помежду си.

*    *    *

Силата на искрената и вярна мисъл се корени в прозаична причина. Насаме, в доверителните разговори, индивидите са такива, каквито са. Това е мястото и времето, където се формулира и препотвърждава индивидуалната идентичност. Мястото и времето, когато и където на пълни обороти работи социалният двигател Аз съм Аз. В социалното обединение милионите "двигатели" (каквито са милионите индивиди в националната държава) се съгласуват в социален ред на принципа Ние сме Ние.

Без насилие дълго не може да съществува социален ред, който противоречи на индивидиалната идентичност. Аз съм Аз неизбежно разрушава такъв ред.

И поради тази причина е важна демокрацията.  

*    *    *

Както се казваше навремето в "кухнята", правдата че ще победи, ще победи, ама кога. Животът ни ще мине...

Ако приемем, че това е основание да препотвърдим с живота си статуквото на "тук и сега", даваме възможност на социалното зло да го има, включително и тоталитаризма. Такава позиция обосноваваше сътрудничеството с онази власт. Тя е примирение и компромис със злото.

Докосваме се до проблема за смисъла.

Ако признаваме, че човек има свободна воля, няма друг проблем, който да е в такава неизменна и напрегната релация с всеки миг от нашия живот. С изключение на инстинктивните действия, всички останали наши постъпки се извършват, защото така искаме, така трябва, така е прието и тъй нататък разни думи, т.е. смислено е така да постъпим, въпреки че постъпката може да е безсмислена, неразумна, нерационална, нездравословна. Смислено е, защото така препотвърждаваме себе си, препотвърждаваме своята идентичност, макар и да не го осъзнаваме. Двигателят Аз съм Аз бръмчи, без да ни пита...  

Като прескачам множество теми и проблеми, ще отбележа, че в крайна сметка българският преход като всяко човешко дело беше нравствено събитие, в което светци не взеха участие.

*    *    *

 Ако приемем, че всичко с политическата промяна и прехода е приключило, т.е. ако признаем победата на Националната мрежа за окончателна, то отправеното послание към бъдеща България е еднозначно - искате ли да живеете добре и на почит, не обръщайте внимание на политическия режим в държавата - не се противопоставяйте на властниците, хвалете ги, бъдете техни сътрудници, бъдете доносници на политическата полиция и човешкото достойнство[13], вашата собствена идентичност, да бъдат последната ви грижа.

Струва ми се, че не бива да прибързваме с такава формулировка - на четири очи, помежду си, днес българите, като се основават на общоприети ценности, споделят мисли, които отхвърлят тази победа. Тяхната идентичност отхвърля резултата на прехода. Рано е да теглим чертата.

*    *    *

 Рано е и поради друга причина.

Хронологията на Студената война може да се разглежда като световна политическа рамка, в която протичаше животът на милиарди хора. Политическата каскада от събития, към която с чиста съвест можем да причислим не само опитите с оръжията за масово унищожение в Сибир или на атола Бикини, но уж далечните от политиката олимпиади, нобелови награди, че дори джинсите.

От това пъстро множество ще отбележа само три събития:

1946

 5 март. Чърчил назовава Студената война: Комунистическите партии навсякъде са угроза за християнската цивилизация. Старата доктрина за равновесие на силите е нездравословна. Не можем да се задоволим с малкото превъзходство, защото другите ще се изкушат да си премерим силите. САЩ са господстваща сила в Света...

Пропуска се обаче фактът, че когато Чърчил казва това във Фултън, на другия край на Света, в Нюрнберг, по инициатива на Рузвелт, след санкция от Ялта, работи Международният военен трибунал срещу 22 хитлеристки лидери. Съдят ги за конспириране и водене на агресивна война, за извършени военни престъпления и за престъпления срещу човечеството. (Гьоринг се самоубива половин година след Фултън.)

Така в самото начало Студената война е поставена в рамката на общочовешките ценности и международното право.

1970

12 август. Канцлерът Вили Брант подписва "Московския договор", с който ФРГ признава следвоенните граници в Европа. Този подпис ще позволи мирното рухване на комунизма в Източна Европа двайсет години по-късно. През 1989-1990 година процесите на политическата промяна се развиваха вътре в държавните граници, които бяха международно признати и не бяха оспорвани от никой легитимен политически субект.

1975

1 август. В Хелзинки 35 държави, включително САЩ и СССР, подписват Заключителния акт на ОССЕ. Двете свръхсили се ангажират за диалог по практически всички проблеми. Напред бяха години, при които в преговорния процес се създаваше културата на модерния политически диалог.

 Без тази култура не биха били възможни тайните разговори между Белия дом и Кремъл, в които се е постигнало съгласието за международния ред по времето на сгромолясването на комунизма.

Крайният принос на Студената война в цивилизацията вероятно е този - диалог независимо от различията.

В едно романтично определение, което е в традицията на социологията от трудовете на Вебер, този диалог като идеален тип се води на основата на ценности, при които страните правят отстъпки в името на формулираните ценности, защитавани от международен съд, а не заради взаимността в отстъпките или заради компенсациите. Затова той е безкомпромисен диалог.

Не приемането му, както се видя в случая с Милошевич, завършва с Хага. Съд оспорван, но съд.

Когато обаче силната страна в безкомпромисния диалог не разбере, че нормите, в името на които слабият е принуден да отстъпи, са задължителни и за нея, може да се стигне до кошмарни резултати.

Идеалният либерализъм предполага безкрайност както в индивидуалното развитие, така и в усъвършенстването на социалния ред. Безкрайността е гарантирана от безкомпромисния диалог. Войната, "студена", "класова", "срещу терора", при днешната технология, по своята природа е безизходна.

Държавата не трябва да бъде пречка, в обществото да се води безкраен, безкомпромисен диалог между бедни и богати, аутсайдери и инсайдери, присъстващи и участващи, мюсюлмани и християни, черни и бели. Такъв диалог предполага обществото да се развива безкрайно. В този смисъл, дисидентите, николапетковистите, бившите политически затворници и "първото" СДС като политическа сила не бяха просто за капитализъм, а за възможността обществото безкрайно и свободно да се развива в интерес на човека.

Никой не е излязъл на улицата, за да бъде обществото разделено на бедни и богати, а за да имат възможност индивидите свободно да се борят за своето щастие. И тази битка е безкрайна, тя не е преходно явление.

*    *    *

- Политическо лице на Националната мрежа в годините на прехода беше и остана БСП, макар че непренебрежима част от кадрите на БСП, да не говорим за нейния електорат, винаги са били почтени хора.

- Противопоставянето на Мрежата и превръщането на България от комунистическа в либерална държава са два различни процеса. Някои от хората, които играеха значими роли във времето на Голямата промяна, бяха значими играчи вътре в Мрежата. Казано в разширен смисъл - не всеки "строител" на капитализма беше противник на Мрежата, не всеки противник на Мрежата беше "строител" на капитализма.

- Противници на Мрежата бяха всички онези, които искаха законност и прозрачност на социалната игра, т.е. сливане на медийна и всекидневна истинност и превръщането й в институционална. Твърдя, че това бяха хора с различни политически убеждения, членуваха в партии от целия спектър. Те днес имат различно социално положение. Мнозина бяха и си останаха безпартийни. В субективен план те не спечелиха от своята позиция по време на Голямата промяна и прехода, но от същата гледна точка и Мартин Лутър Кинг (взет като идеален тип) нищо не спечели от своето движение за граждански права.

- Онези, които създаваха "първото" СДС, подпомагаха израстването му или маркираха мащаба на неговото влияние, макар че бяха различни като биография и произход, бяха обединени както от желанието за превръщането на България в модерна капиталистическа държава, така и от стремежа да се отхвърли властта на Мрежата. Тази идея запазва своята свежест и привлекателност.

*    *    *

От стотиците имена, които споменавам в книгата, избрах да дам кратки сведения в Обяснителните бележки за няколко десетки души, независимо от отношението им към СДС, към мен и останалите от първото СДС. Целта ми е двояка. От една страна, желая да придам личностно измерение на своя разказ. Вече казах, че историческите събития са като природни бедствия, ако не се види преживяното в тях и не се потърси връзката с биографиите на участниците. От друга страна, поради познавателни и морални причини, искам да придам субективизъм  на своите обобщения. Магията на отделния човек безотказно разваля заклинанието, което съдържа в себе си всяка обща постановка.