<

Дошъл е моментът в Европа да се премине от политическия към икономическия етап на реформи.

Разбира се, политическият етап далеч не е приключил. Той не е приключил на Изток, където прогресивната политика на Горбачов в Съветския съюз среща множество препятствия и където революциите в Румъния, ГДР, Чехословакия, Полша и Унгария още не са довели до пълна демокрация. Но този етап не е приключил и на Запад, където ръководителите очакват провеждането на свободни избори и си задават въпроси относно действителния характер на тези нови демокрации, както по отношение на стабилността на границите и на блоковете.

И все пак икономическият етап е вече пред нас и то поради две основни причини:

-    Първо, политическата буря се надигна под напора
на дълго потъпкваната жажда за свобода, но всеки си дава сметка и за ролята на икономическите затруднения в това широко движение. Разрушаването на Берлинската стена означаваше и втурване на източноберлинските потребители към магазините в Западен Берлин.

-    Второ, извършването на политическа революция е ако не по-лесно, то поне по-бързо от това на икономическата революция: смяната на даден диктатор с демократ може да стане за няколко дни, но плановата икономика не може да бъде заменена с пазарна в разстояние на няколко дни, дори и когато демократическите и икономическите промени вървят успоредно.

 А всеки разбира, че ако през следващите месеци гражданите на източноевропейските страни не стигнат до убеждението, че жизненото им равнище се подобрява, ще се подобри или може да се подобри, то нито една от новосъздадените демокрации не ще може да се задържи и ще се открие път за появата на нови политически експлозии. Тогава естествено възниква и въпросът за необходимостта от икономическа революция.

Колкото и странно да изглежда, до преди 20 или 30 години отговорът на този въпрос не беше очевиден - както на Изток, така и на Запад мнозина се питаха кога Съветският съюз ще достигне и дори задмине САЩ в икономическата област, както успя да го направи в областта на космическите изследвания с пускането на първия спътник.

И ако днес този въпрос вече не се поставя, то е защото повече от ясно е, че пазарната икономика функционира по-добре от плановата именно поради способността си да управлява многообразието и да се обновява. Това е видно и от двете основни явления, породени от самия пазар през последните 20 години, които заедно с централното планиране доведоха в крайна сметка до такова раздалечаване на двата типа икономика.

На първо място, става дума за фантастичния подем в международната търговия, която, нараствайки на Запад с два пъти по-бързи темпове от вътрешната, даде нова сила на пазара. Достъпът на консуматорите в кварталните супермаркети до най-добрите световни изделия, при това по най-добрите световни цени, повишаваше жизненото им равнище, като същевременно международната конкуренция стимулираше производителността на предприятията. Всичко това беше недостъпно за затворената командна икономика.

На второ място, близо двайсетгодишната техническа революция в производството на чипове и роботи, която по своето значение може да се сравни с откриването на парната машина, облагодетелства породилата я и допринесла за нейното разгръщане пазарна система, докато командната икономика и нейните бюрократични бариери изоставаха в извличането на печалба от приложението на тези нови технологии.

Днес диагнозата е ясна и недвусмислена: пазарната икономика спечели, командната икономика загуби.

Идеологическият спор между схващането за пазар, насочен към личния интерес и това за командното планиране, отразяващо общия интерес е решен: по-добре невидима ръка, отколкото видим юмрук.

Следователно, няма нищо чудно в това, че днес източно-европейските страни възнамеряват да извършат икономическа революция и да предпочетат пазара.

Пазарният избор означава да се приемат четири правила на играта: цени, предприятие, кредит, международна търговия.

Правилото за цените, най-важното, означава преминаване от обемна икономика към стойностна икономика, което ще рече изоставяне на разменни механизми, контингенти, квоти и планово разпределяне, за да може цената свободно да балансира търсенето и предлагането.

Правилото за предприятието означава да се даде възможност икономиката да функционира на базата на автономни единици - предприятията, които ще се зараждат и отмират, на базата на частната и обществената инициатива; ще се разрастват или смалявят според способността им да отговорят на търсенето, предопределено от пазарните цени.
Конкуренцията стимулира предприятията, докато монополът ги задушава.

Финансовото правило гласи, че парите трябва да станат стока както другите, като се създаде възможност, предлагането им от страна на спестителите и търсенето им, от страна на инвеститорите, да се срещнат на свободно достъпния за всички пазар, където да се осъществи тяхното уравновесяване при определен от пазара лихвен процент.

Правилото за международната търговия означава да се осигури конкуренция между произведените в страната и внесените от чужбина стоки посредством свободно определен от пазара обменен курс в рамките на външната конвертируемост на националната валута.

Тези четири правила не изчерпват цялата пазарна материя и никъде не функционират в идеален вид. Те подлежат на промени според страната, която ги прилага и критериите за това са различни в Япония и САЩ, в Англия, Франция и Швеция, като те са необходими и неразделни условия, за да може дадена икономика да функционира на пазарна основа, но са несъвместими с командната икономика. 

Идеята за несъвместимост между планиране и пазар заслужава известни пояснения, както в концептуален план, така и в практическите експерименти, прилагани през последните двадесет години в редица източноевропейски страни.

На концептуално равнище, още през 1937 г. 0. Ланж (1)[1]
предложи теорията за „пазарния социализъм". Според неговото виждане, централните планиращи органи не спускат на предприятията указания за количествата, които те трябва да произведат, а им определят цени, чрез които да действат като „капиталистически" предприятия, информирайки плановите органи за своите производствени нужди и резултати. Тогава планиращите органи сравняват данните за търсенето и предлагането и променят цените в случай на дисбаланс. По този начин централното планиране изпълнява, по думите на Валрас, ролята на „съдия-изпълнител" в един всеобщо уравновесен пазарен модел.

По-общо казано, постиженията на математическата икономика доведоха до една теорема за еквивалентността, която, при оптимално производство, води до „двоични цени". При плановата система, двоичната цена на даден продукт се определя като увеличение на общото благосъстояние, в резултат от наличието на допълнителна бройка от този продукт и по този начин всъщност се доближава до използването в пазарната икономика понятие за маргинална цена (съпътстваща цена - б. пр.).

В тази теоретична дискусия за управлението на марксистката икономика имат своя принос и Ж. Корнай (1)[2] в Унгария (двустепенно планиране), О. Шик (2)[3] в Чехословакия и В. Брус (3)[4] в Полша.

По-късно идва ред и на практическите опити за синтез между плановост и пазар, конкретно в СССР и в Унгария.

Проведената през 1965 г. в Съветския съюз реформа, замислена от М. Немчинов и предложена от Е. Либерман (4)[5] нямаше претенции да стигне до пазарна икономика, но се стремеше да имитира известни пазарни стимули, като печалбата и същевременно да направи по-гъвкава опеката,
тегнеща над предприятията. Тази реформа се препъна именно в несъвместимостта на подобна автономия със запазването на централно отпускане на капитали.

През 1968 г. Унгария пое пътя към пазарната икономика, най-вече по отношение на някои цени на едро и в областта на капиталовложенията, но тази реформа не достигна до поемането от предприятията на риска от фалит и всъщност запази тяхното подчинено положение.

Извличайки поуки от тези неуспехи, неотдавна Ж.Корнай(5)[6] изрази следните две забележки:

-    би било наивно да се смята, че проблемите са разрешени чрез преминаването от директен към индиректен контрол: властта създава непреодолимо желание да бъде използвана. При това положение, конфликтното противопоставяне между бюрократа и предприятието не е изчезнало.

-    съществува противоречие между управлението на
предприятие, ориентирано към рентабилност и печалба, и невъзможността то да определи собственото си разрастване и техническо развитие (които остават в компетенциите на централния планиращ орган).

И на концептуално равнище, и в практически план всеки опит за синтез между плановост и пазар се препъва и претърпява неуспех именно опирайки до ценовата система.

От една страна, никога и никакво децентрализиране на производствените цени няма да доведе до пазарни цени, защото производствената цена има съвсем различен от този на продажната цена характер. Какъвто и да е анализ на себестойността никога не би позволил да се стигне до заключението, че цената на едно стръкче момина сълза нараства силно на 1-ви май и спада рязко на 2-и май.

От друга страна, при пазарната икономика цената е нещо много повече от обикновен показател за стойността, от носител на обикновена информация. Цената е сигнал за решение, което ще задейства динамизиране на производството, още повече, че както напомня Хайек (1)[7] „същественото от информацията се предава единствено на заинтересованите субекти".

Така например, ако в магазините съществува недостиг на химикалки, при цената на която те се продават, може да се помисли, че без да се пипат цените е достатъчно да се информира центъра, за да бъде взето решение за увеличаване на производството. Но пазарният механизъм, по силата на който скоро ще се увеличи цената на тези химикалки, ще доведе до съвсем друг резултат: той не само ще придвижи информацията до производствената система, но и ще бъде фактор за решение, защото при тази цена ще има причини да се увеличи производството или в съществуващите вече предприятия, или чрез създаване на нови такива за тази цел.

В крайна сметка, никакво доближаване не може да има между командната и пазарната икономика, защото става въпрос за две коренно различни, дори напълно противоположни логики.

Всеки един опит за синтез на двете е осъден на провал. Така например, съвсем напразни биха били опитите за децентрализирано вземане на решения в предприятията, ако същевременно не е разрешена частната собственост. И в обратния случай, пак би било чиста загуба да се разреши частната собственост в система, където решенията се взимат от центъра. Може да има частни парцели земя в една командна икономика, както и силен обществен сектор в една командна икономика, без това да означава, че един ден тези два типа икономика ще се слеят.

Такава е истината, за която напомняше преди време канцлерът Ерхардт, един от авторите на германското чудо. като казваше, че „както една жена не може да бъде малко или много бременна, тя просто или е бременна или не, така и една икономика не може да бъде повече или по-малко либерална".

Тази истина не бива да бъде скривана: вярно е, че на Изток, мнозина от тези, чийто поглед е насочен към Запада, мечтаят да притежават и маслото.и парите от продажбата му. Да живеят едновременно в западния рай за консуматора и да запазят „придобитите права" на работещите в източноевропейските страни, като осигурена трудова заетост и сигурност за всички, без за това да са необходими нито инициативност, нито риск, нито лично усилие. Такава мечта е неосъществима, защото не съществува нито конвергенция, нито компромис, нито пък някакъв трети път.

Има всъщност глобален избор, който обществото трябва да направи и чиято трудност неотдавна Дж. Съчс (1)[8] изтъкна
в своите предложения относно Полша: „преходът изисква голям скок под формата на глобална програма за едновременни финансови, институционни и юридически промени".

И така,скъсване или преход?

Отговорът е ясен: скъсване и преход.

Скъсване, що се отнася до същината на избрания строй, преход във времето, за да се премине от една система в друга. Нито реформа, нито революция, а програмирана еволюция.

В това отношение Франция е може би страната в Европа, която познава най-добре тези проблеми, защото тя самата е осъществила този преход от командна към пазарна икономика.

Действително, преди 40 години във Франция се определяше от Държавния план производството на стомана, въглища и електричество. Държавата определяше цените, разпределяше кредитите,отпускаше лицензи за внос, контролираше валутния обмен.

Влизането в Общия пазар ни принуди да направим вече споменатия избор и да си признаем, че ако в определен момент планирането може да управлява недоимъка, то пазарът е този, който може да го премахне.

Изучавайки задълбочено връзките между плана и пазара и успявайки да развие „френското" планиране чрез преминаване от задължителен към указателен, а сетне и към стратегически план, отказвайки се, поради своето ориентиране към смесената икономика, да издигне в култ както пазара, така и всемогъщата държава, днес Франция може би има какво да каже за това, как би могъл да изглежда преходът от планова към пазарна икономика в Източна Европа.

Пакетът от предложения, които ще формулирам, не отговарят нито на някаква наука свише, нито на някакво прозрение. Но смятам, че моментът е назрял да се излезе от общите приказки и да се пристъпи към конкретна дискусия. Намирам, че съществуващото разнообразие в действителността на източноевропейските страни не е чак такова, че да не може да се очертае обща схема за преминаване към пазарната икономика, след като такава е съществувала при плановата система.

И накрая смятам, че страни, които досега са познавали
единствено системата за държавно планиране, би трябвало да си поставят за цел не някакъв краен либерализъм, а създаването на един организиран пазар.

Като казвам последното, имам предвид две неща:

-    пазарът трябва да се организира на базата на установени от държавата правила или от държавите участващи в този пазар;

-    икономическият пазар трябва да се свърже с една
силна система за социална солидарност, гарантираща демократично национално единство.

Ако се приемат тези две основни положения смятам, че преминаването от планова към пазарна икономика в Източна Европа би могло да се организира на три етапа: приемане на правилата на играта, регулиране на дисбалансите, структурни реформи.

Първи етап: Приемане на правилата на играта

Този етап включва едно глобално политическо решение и четири основни икономически решения.

Глобалното политическо решение касае постигането на политически и граждански договор за извършването на този преход. Трябва добре да се схване, че преходът от планова към пазарна система ще представлява една истинска културна революция. Трябва да се извършат промени в мисленето, хората трябва да бъдат проникнати от мисълта за лична отговорност, успех или провал, което означава различия, отлики, неравности. Всеки един ще трябва сам да поеме своята съдба, понякога с доверие, понякога със страх, във всеки случай променяйки из основи навиците си. Всеки ще храни надежда да успее в крайна сметка, но не обезателно веднага и поради това непосредствените трудности ще бъдат по-осезателни.

Ето защо е изключена възможността дадено правителство да осъществи неусетно преминаването от планова към пазарна икономика.

Това е изключено от икономическа гледна точка, защото ефектът от обявяване на пазара като цел е основен за постигането й: предварителните виждания на гражданите-консуматори-трудещи се трябва да бъдат изцяло насочени към тази цел, ако искат да успеят в нейното постигане.

Това е изключено и от социална гледна точка, защото появата на непознати дотогава явления като инфлацията и безработицата, появата на ограничения, можещи да доведат до моментни връщания назад в жизненото равнище, докато гражданите се надяват на обратното, са възможни единствено в рамките на един колективно разискван и приет политически и социален компромис, тоест в резултат на едни свободни избори.

На този етап някои страни ще изберат правителство на националното единство, други ще прилагат демократичните правила в условията на мнозинство и опозиция, но във всички случаи трябва посредством политическо и социално споразумение да се постигне обединяване на демократичните, икономическите и синдикалните сили по отношение на пазарната цел.

Когато това бъде осъществено, ще трябва да се вземат и четири икономически решения.

1.   Въвеждане на пазарни цени: трябва да се премахне определянето на цените от производителя и да се въведе определяне на цените според търсенето.

За да се избегне рискът от свърхинфлация, това трябва да се направи, след като предварително се погълнат натрупаните свръхналичности, какъвто е случаят в СССР и в Полша. Те могат да бъдат резултат от натрупани средства в населението, поради това че няма какво да се купи с тях.
Но те могат да се дължат и на прекомерните държавни разходи в случай на значителен бюджетен дефицит (13% от брутния национален продукт в СССР). От тази ситуация може бързо да се излезе или чрез сключването на вътрешен заем при благоприятни условия, или посредством значителен временен внос на стоки за бита, които се търсят от населението, или пък чрез приватизация на жилищата или на обработваемата земя.

Това преминаване към пазарни цени е възможно незабавно за редица обикновени стоки, но явно не за стоки, задоволяващи основни нужди като храна, отопление, жилище. Тези цени трябва да останат контролирани, докато се уравновесят търсенето и предлагането, или чрез увеличаване на производството или пък, което е за предпочитане, като се прибегне към внос.

Тази промяна налага, във връзка с опасността от инфлация, държавата да запази контрола върху заплатите, докато трае периодът на въвеждане на свободни цени.

2.   Право на частна собственост

Ако рязкото превръщане на държавната икономика в частна изглежда изключено, то за сметка на това е необходимо незабавно да се създадат условия за изграждане на частни предприятия.

Правото за създаването им има двойно значение:

- в национален мащаб то насърчава създаването на частна дейност в областта на дребното селско стопанство, търговията, занаятите, услугите, малките предприятия:

- в международен аспект то стимулира създаването на филиали на чужди фирми. Това стимулиране предполага свободно движение на капиталите на тези предприятия и може би прилагането на условия на безмитни зони, за да се разсее страхът от изолирането им от международния пазар.

3.  Създаване на финансов пазар: става въпрос не толкова за създаване на банки, финансова борса и пазар, колкото за бързото намиране на допирни точки между търсенето и предлагането на капитали и определянето на лихвен процент, който съответно да осигури уравновесяването им.

Поради наложителната необходимост от такъв пазар, трябва без никакво бавене да се използват съществуващите мрежи (спестовни каси и други) без да се чака да се структурират нови финансови институции

4.  Въвеждане на свободен валутен обмен: този проблем не търпи отлагане в рамките на СИВ, защото е невъзможно да се създаде вътрешна пазарна икономика при положение че значителна част от материалното осигуряване на източноевропейските страни се основава на „рублеви баланси" и на стоков обмен. Така че на първо място трябва да се извърши „монетаризация" на рублевата зона.

Възможно ли е при повече амбиции да се излезе направо на международния пазар, благодарение на външната конвертируемост спрямо долара?

Често се казва, че конвертируемостта на дадена валута може да бъде осигурена само след като се сложи ред в националната икономика: съществуват редица примери, които оборват верността на това твърдение. Обратно, смятам че решението да се направи дадена валута конвертируема улеснява оздравяването на националната икономика. Точно това се опитват сега да направят в Полша в условия, които поради външния дълг са по-тежки, отколкото в една страна без дългове като Румъния.

Решението за постигане на конвертируемост е характерно за такъв скок в неизвестното като преминаването към пазарна икономика: то трябва да бъде взето внезапно, но най-вече да е необратимо и да бъде възприето като такова от всички. В обратен случай то отприщва масови спекулации, породени от страха от ограничения.

Втори етап: Управление на диспропорциите

Решенията, взети на първия етап, ще създадат редица дисбаланси, които ще се откроят още при политическия и граждански договор, и чието регулиране изисква да бъдат приложени нови подходи.

1. Социална закрила: докато покачването на много от цените и контрола върху заплатите ще доведат до обедняването на някои слоеве от населението, то безработицата, породена от намаляване на производството в някои излишни или нерентабилни дейности, ще доведе до изключването на други слоеве от икономическия живот.

Така че жизнено необходимо е да се вземат предпазни мерки, в частност:

-    въвеждане на минимален доход или помощ за безработни,

-    изплащане на обезщетение на останалите без работа и организиране на бюра за професионална подготовка и наемане на работа, с оглед повторно включване на безработните в трудовата дейност.

В противовес на това ще се появи нова класа от богати, от които ще бъде справедливо да се изисква участие в националната солидарност посредством прилагане на данъчна система, при която трябва постепенно да се въведе подоходен и имуществен данък.

2.   Конверсия на дейности:    

Преминаването към пазарни цени и отварянето към света незабавно ще доведат до развитие на едни дейности, а други ще се окажат в затруднение. Това ще задължи държавата да извърши икономически и социален анализ с цел да се разграничат излишните дейности, полезните, но зле управлявани дейности и неконкурентноспособните дейности.

На този етап на регулиране на диспропорциите ще бъде изключително опасно да се изисква много от предприятията, което поражда необходимост от въвеждането на двойна система.

-    Конверсионна система, която да позволи заместването на безполезни за народното стопанство дейности с други, като това става с временната помощ на държавата конкретно под формата на социален план.

-    Система от временни митнически такси с цел да се избегне острият сблъсък на националните производства с най-развитите предприятия от световен мащаб. Размерът на тези мита трябва да стимулира съревнованието, а не да води до разколебаване.

3.   Запазване на основните баланси:

Бюджетът, националната парична единица, валутните резерви ще претърпят сътресения с непозната до този момент сила и които всъщност са непредвидими. Без да бърза, държавата трябва да ги прецени, да си създаде представа за възможностите за противодействие и да провери как работят лостовете за управление. Колкото и да са силни, тези сътресения не бива да се драматизират, защото много страни са минали по този път и съществуват различни средства да се преодолее тази ситуация, когато става въпрос за временно нарушено икономическо равновесие.

Трети етап: Структурни реформи

Проблемите за структурната организация на пазарната икономика идват на дневен ред, едва след като на втория етап икономиката вече е започнала да свиква с решенията, взети на първия етап.

 1.   Свобода на предприятието: в предходните етапи е илюзорно да се мисли, че предприятието може свободно да се ориентира в пазара и затова би било драматично да се държи изцяло отговорно за постигнатите резултати. На третия етап, проблемът е то да бъде поставено в конкурентни условия и да му се възвърне свободата за определяне на заплатите и на кредитите с оглед на крайния резултат: предприятие, което да носи отговорност, като държавата желае неговия успех, но и приема фалита му без да го поема. Докато едно предприятие е сигурно, че държавата няма да допусне то да фалира, то не проявява истинска отговорност в своята дейност. Така че през третия етап се появяват първите фалити и първите самостоятелно постигнати успехи от предприятията.

Независимостта на предприятието е невъзможна без действителна конкуренция както по отношение на доставчиците, така и спрямо клиентите. Такава една търговия ще придаде жизненост на системата, като се спазват правилата на играта. Както напомня Н. Петраков (1)[9], „търговията без пазар е абсурд".п. Тук ще се спра само на четири от тях:

2.   Приватизациите: на държавата не й е нужно да притежава предприятия произвеждащи тенджери или чорапи. От друга страна необходимо е нещата внимателно да се премислят преди да се пристъпи към приватизация на въздухоплаването, обществените услуги и стратегическите предприятия.

Така че трябва прагматично да се анализира какво би могло да мине без проблеми в частна собственост, в страната и в чужбина, и да се установят добре проучени процедури за осъществяване на приватизацията, за да не се разпродаде държавната собственост на безценица.

Добре ще е държавата да сключи с предприятията, които остават нейна собственост планови договори, които да им позволят да бъдат конкурентноспособни на пазара в рамките на определените съвместно с държавата правила.

3.   Финансов пазар: отричайки действието на закона за стойността, плановата икономика се характеризира с почти цялостно отсъствие на финансова сфера: банки, застрахователни агенции, финансов пазар, борса. Докато пазарната икономика има нужда от подобни структури, които трябва постепенно да се въвеждат.

4.   Международна специализация: когато една страна излиза на международния пазар, тя се подчинява на добре известните от времето на Рикардо ограничения на сравнителните предимства. Освен преходните протекционистки мерки, които тя може да предприеме, за да избегне тези ограничения, тя следва да анализира своите структурни преимущества, т.е.: 

-    продуктите, за които тя разчита на относително
най-добро съотношение качество-цена,

-    продуктите, за които тя е в състояние да се диференцира спрямо другите съществуващи продукти посредством технологии или по друг начин.

Специализацията и диференциацията са двата основни критерия за успех на международния пазар и държавата е длъжна добре да анализира своите силни и слаби страни по отношение на тези два критерия. Освен ако не е наивен либералист, всеки знае, че в Япония, САЩ и страните на Европейската икономическа общност държавата се намесва активно посредством изследователските програми с цел да упражнява влияние върху тези механизми.

Такава може да бъде общата схема на преминаване от планова към пазарна икономика за източноевропейските страни, като разбира се може да се съобрази с националните особености на всяка една от тях.

Трябва да се отговори на множество предизвикателства и да се поемат доста рискове и удари, като не се забравя и значението на фактора време: без съмнение ще са необходими много години, за да се измине целият този път.

Възможно ли е това? Целта не е ли твърде висока?

Може би да, ако всяка една от страните трябваше сама да измине този път, но за щастие нещата стоят другояче: има Западна Европа, която вижда в това исторически шанс за обединяване на стария континент и която на драго сърце ще даде своя принос за това.

По какъв начин?

Това е въпросът, с който ми се ще да приключа, предлагайки да се приложи в Източна Европа схемата, чрез която Жан Моне и Роберт Шуман успяха да постигнат обединението на Западна Европа. 

За втори План Моне

Изправени пред съществуващите икономически трудности в Източна Европа, мнозина предлагат сътрудничество между Изтока и Запада.

Някои дори говорят за втори План Маршал. Вярно е, че планът Маршал прекрасно допринесе за съвземането на европейската икономика след войната, наливайки, образно казано, бензин в мотора. Но в случая на Източна Европа проблемът не е да се налее бензин, а да се постави мотор.

Трети споменават за план на Международния валутен фонд по подобие на тези, които тази институция се стреми да наложи в Южна Америка, Такива планове са необходими - това добре се вижда в Полша - за оздравяването на икономиката на дадена страна, но те нямат за цел да променят икономическата система.

Всъщност, явно е, че преминаването от планова към пазарна икономика е нов проблем, за чието решаване трябва да се намери нова форма на сътрудничество: сътрудничество, благоприятстващо структурирането на икономиката.

Може да се черпи от основното интуитивно разбиране на Жан Моне относно Западна Европа, който беше проумял колко важно е да се развива едновременно икономическото и политическото сътрудничество. Същият подход днес може да бъде приложен за глобалното обединяване на Европа дори и при положение, че проблемът,който трябва да се разреши, е различен.

Ще чака ли Западна Европа със скръстени ръце, докато Източна Европа измине целия този път, за да я настигне? Би било фатална грешка, първо като начин на мислене и второ от психологическа гледна точка да се мисли, че без съвместни усилия може да се стигне до стабилно сътрудничество: за да се срещнат наистина, всяка от тях трябва да измине своята половина от пътя.

При такова едно виждане, подялбата на отговорностите е очевидно необходима. Източноевропейските страни трябва да направят своя политически избор в полза на демокрацията, да проведат свободни избори и да поемат пътя към пазарната икономика. Западните страни трябва да се притекат към тях като им предоставят средствата, които ще им позволят да извървят докрай този път.

От тук нататък, водещата идея на този втори План Моне за Европа е повече от ясна: става въпрос Западна Европа да помогне на Източна Европа да заплати цената на прехода от планова икономика към пазарна.

Тази цена има много измерения и обхваща следните приоритети:

-    помощ в хранителни продукти, за да се покрие дефицита им;

-    помощ под формата на професионална подготовка, за да се подобри управленческата дейност;

-    помощ в областта на търговията с оглед осигуряване на пазари;

-    финансова помощ, целяща приток на капитали.

Занапред две европейски институции, създадени по предложение на френския президент, трябва да допринесат за оказването на тази помощ: Европейската Банка за възстановяване и развитие и Европейският институт за подготовка на специалисти.

Трябва да се включи и цената на промените, които трябва да се направят в културната и социалната област, за да може да се стигне до едно глобално виждане за този процес на сътрудничество във времето и пространството.

Всичко това си струва труда, защото какво означава цената пред риска? Можем ли да си представим един икономически провал, който да компрометира шанса за демократизация на източноевропейските страни и историческата възможност, след като Европейската икономическа общност успя да заличи следите, останали от военните конфликти от 1914 и 1940 г, успя и да създаде една Европейска конфедерация, която да заличи идеологическите конфликти, раздиращи Европа от 1917 година насам?

Историята чука на вратата ни.

Нека не й позволяваме да си тръгне с празни ръце.

ПАРИЖ, 6 февруари 1990 г.