ПАВЕЛ ПИСАРЕВ     КАФЕ ДЬО ПАРИ

Съдържание

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 3.

 Назначиха ме за литертурен сътрудник в отдел „Пропаганда”. За Георги Боков, който почти четвърт век беше главен редактор на в. „Работническо дело”, сега след промените не се казва нищо добро. Даже когато дъщеря му Ирина Бокова беше избрана за генерален директор на Юнеско - най-високия и престижен пост, достигнат от българка в световната общност, по стара традиция се намери достътъчно злоба, та дано да бъде посипана с нея и тя. Но ето така се отнесе към моя случай Георги Боков. ммйка ми - германка, баща ми преди девети септември - търговец, по време на войните - офицер. Колко много млади хора назначи в редакцията. Свидетелствувам за Георги Боков от времето, в което съм във вестника, за старите истории на нищо не вярвам, защото знам колко лесно у нас се говори.  

Ръководството на вестника се състоеше от Георги Боков, Любен Велев и Дино Кьосев - зам.-главни редактори, Константин Буюклиев - отговорен секретар, и зав.-отдели Петър Чуклев, Иван Донев, Петър Бакърджиев, Иван Вълов, Веселин Иванов, Васил Гешаков др. Както виждате, нито една жена. Боков ръководеше като македонски воевода. Стефка Билдирева беше изпратена като кореспондент в Париж след петнадесетгодишно чакане чак когато главен редактор стана Петър Дюлгеров. В редакцията се водеха остри вътрешни борби, но ние младите не участвахме в тях. Ръководството беше авторитарно, не търпеше опозиционни групи и един след друг критикарите и волнодумците си отиваха. Така напуснаха постепенно всички, който тук споменавам с някоя и друга похвала - Соня Бакиш, Васил Акьов, Свобода Бъчварова, Иван Кирилов, Владимир Найденов, Барух Шамлиев и други. Това ставаше или под натиск на ЦК, или на самото редакционно ръководство, или на различни кадрови хитрини - издигане на ръководно място в друг печатен орган, но не издание на ЦК на БКП, прилагаха се различни хватки. В редакцията работеха голяма група опитни журнаисти - Георги Бицин, Димитър Миладинов, Илия Славчев, Христо Чавдаров, Светльо Бакалов, Цоньо Цонев и др. Редакцията се помещаваше на втория и третия етаж на полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” - за времето си суперлукс - чистота, светлина, по двама в стая, за началниците отделни кабинети и бюфета на бай Иван - отлично снабден. Там бяха и вестниците „Отечествен фронт” „Народна младеж”, „Вечерни новини”, „Стършел” и списанията „Ново време” и „Наша родина”, като и издателството на ЦК на БКП. Повечето от работещите в комбината се познавахме, така се сприятелих с Васил Джерекаров от „Народна младеж” и Богомил Нонев от „Наша родина”, с Юлия Кръстева и Владко Башев, които работеха в „Народна младеж”. Владко после дойде в нашия вестник. В  редакцията на „Работническо дело”, който излизаше в началото в четри големи страници, по-късно в шест, работеха около 50 журналисти,  голяма част от които участници в антифашистката съпротива, партизани, политзатворници, ятаци. Партизани са били Георги Боков, Светльо Бакалов, Паисий Павлов (участник и в Отечествената война), политзатворници - Васил Акьов, Иван Вълов, Петър Петров, Георги Свежин, Петър Чуклев, Свобода Бъчварова, ятачка на Рило-Пиринския отряд и изселена в Кърджали само на 18 години, бай Дино Кьосев беше участник в Септемврийското въстание и политемигрант в Съветския Съюз, и другите бяха минали 40-те си години. Но за нас те си бяха доста възрастни. „Какво правим  всред тези старци?” - казах аз на Панчо Панчев и Владко Башев, когато чествахме на 9 септември 1959 г. четиридесетгодишнината на голяма група юбилиари. „Шшът - каза Панчо с пръст на устата - мълчи, виж как ни гледат като писани яйца, ние сме децата на редакцията.”

И така си беше. Заедно или в различно време през 50-те и 60-те години в редакцията работеха Соня Бакиш, Бригита Йосифова, Стефка Билдирева, Кольо Георгиев, Венцел Райчев, Панчо Панчев, Владо Башев, Ненчо Хранов, Владо Костов, Марко Семов, Радослав Велев, Николай Конакчиев, Иван Славков, Стефан Велев, Атанас Атанасов, Ефтим Тимов, Александър Дайнов, Владимир Ланков  и други 25-30-годишни. Както се вижда, тогава журналистиката беше все още мъжка професия. Много от тях по-късно бяха блестящи кореспонденти в чужбина, някои станаха известни имена в българската литература, журналистика или политика. Стефка Билдирева например беше кореспондентка на вестника в Париж, а когато започна процесът на Сергей Антонов, изпращаше най- смислените кореспондеции от там. В редакцията имаше личности, които правят чест на България – Соня Бакиш, Васил Акьов, Кольо Георгиев, Свободка Бъчварова, Владимир Башев, Иван Кирилов, Владимир Найденов, Венцел Райчев, Барух Шамлиев, Панчо Панчев, Марко Семов - мога ли да изредя всичките. Това бяха мислещи и талантливи хора. Това бяха нестандартни хора, не бяха коне с капаци. Нека се анализира това, което са публикували във вестника, и ще се види, че са били автори на смели и напредничави текстове за времето си. По морални  и идейни причини хора като Васил Акьов, Свободка Бъчварова и Барух Шамлиев бяха влезли в партията като антифашисти, по морални и идейни причини я напуснаха или се отдалечиха  от нея, или водеха борба за промяната й. Десетилетия след това на срещата с Митеран с български интелектуалци, някои обявени за дисиденти, присъства не само бившият журналист от „Работническо дело” Барух Шамлиев, но и  други, които в различни периоди бяха автори на вестника или вестникът беше писал възторжено за тях.

Ако не беше защитата, която Васил Акьов, завеждащ културния отдел, организира на филми, пиеси, романи и поезия, изложби и други прояви на изкуствата, тяхната съдба щеше да бъде друга. Когато беше готов филмът на Бинка Желязкова и Христо Ганев  „А бяхме млади”, Васил Акьов прати Панчо Панчев  да го гледа още на вътрешните прожекции в Киноцентъра и вестникът публикува негова възторжена рецензия, която излезе в деня на премиерата на филма. Готвеха се отново да посекат филма. Авторите бяха творци и на спрения и забранен филм „Животът си тече тихо” и се готвеше ново аутодафе, но то бе предотвратено. Кой ще критикува филм, похвален щедро от „Работническо дело” още преди да е излязъл на екрана? Акьов утвърди със своите рецензии в „Ново време” романа „Иван Кондарев” на Емилян Станев. Панчо пък скоро се наложи като талантлив драматург, неговите пиеси завладяха българския театър и бързо прескочиха границата на страната и се играеха в много страни по света.

Отделът на Акьов беше средище на творческата интелигенция на София. Там идваха на приказка Борис Ангелушев, Любомир Кабакчиев, Любомир Пипков, Александър Райчев, бай Дечко Узунов и много други. Такива средища бяха и външният и пропагандният отдели, където работеха Владимир Найденов - завършил журналистика в Москва, и Иван Кирилов - философия. Владимир Найденов, син на стария партиен журналист от тридесетте години Димитър Найденов, е автор на блестящи текстове, ще посоча само неговата книга „Догматично сектанската ревизия на марксизма-ленинизма”. Като кореспондент в Москва през същия период, през който аз бях в Париж, Владимир Найденов пращаше ярки кореспонденции, разказващи за десталинизацията на Съветския Съюз, тема, която с идването на Брежнев на власт постепено затихна. Владо не изкара целия си мандат и беше върнат под претекст да стане главен редактор на в. „Култура”. От Владко Найденов получих едно писмо в Париж на руски език. „Драги  Павле, скъпи другари, които ще четете писмото, пиша на руски, за да ви спестя грижите за превод, пък и по-бързо да го изпратите”, започваше той.  Владо Найденов и Иван Кирилов и Свободка Бъчварова бяха превърнали и домовете си в постоянно действащи семинари на свободното слово. Свободка беше написала една книга „Пур льо Мерит”, в която описваше случки и събития от следването си в Ленинград, но книгата по искане на съветското посолство беше иззета и унищожена, защото разказваше за бесилките по ленинградските улици, по които висели бандеровци и власовци. Книгата на Иван Кирилов „Хляб и рози” е между най-доброто, което съм чел за ранния Маркс. В редакцията идваха всички секретни бюлетини, изпращани от БТА, и Иван Кирилов ги даваше на свои приятели да ги четат, идваше един офицер, преподавател от воената академия, мисля, че беше Борис Спасов, които после бе уволнен. Не се учудих когато видях името му между сподвижниците на Жельо Желев.

Друг редовен посетител беше проф. Иван Николов, първият председател на „Клуба за гласност и преустройство”, кръстен на името на Михаил Горбачов. В първия дисидентски клуб в България видях имената на десетина, че и повече автори на „Работнически дело” и приятели на Васил Акьов, Свободка Бъчварова, Владо Найденов, Иван Кирилов, които идваха в редакцията, да разговарят или четат секретните бюлетини на БТА. За своето мислене и дейност Иван Кирилов си имаше неприятности и той постепенно бе изтласкан от партийните издания и отиде на работа във философския инститиут на БАН. Ние си разменяхме новини, слухове, информация, книги. От Любо Левчев  имам книгата на Милован Джилас „Новата класа” на руски език, издадена в Ню Йорк през 1958 г. и не знам как внесена от него в България. Така и не му я върнах до ден днешен,  а на всичко отгоре получих и  автограф, когато  след 10 ноември 1989 г. Джилас дойде на среща със съпругата си в голямата зала на НДК.