ПАВЕЛ ПИСАРЕВ     КАФЕ ДЬО ПАРИ

Съдържание

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 15.

О, ШАН-З-ЕЛИЗЕ

Париж се бе превърнал в  място за политическа терапия. В магнит. Дойде самият Митко Григоров, от Канада прелетяха Венелин Коцев и Ангел Цанев, били на Експото и на връщане, да разгледат столицата на разврата. Елитът си живееше елитно, аз ги развеждах из Париж, посланикът им даваше обеди. Посрещаме на летището Богомил Райнов, идва от Лондон, ще остане транзит 24 часа. Ето сега кой ще ме помъкне по проститутки и шпионски явки, помислих си аз, нали Богомил  за това пише и говори, като стане дума за Париж. Ядец, обиколихме парижкия антиквариат и потрошихме маса франкове и жетони по уличните будки. Звъни по телефона и чувам имена, за които само съм чел по вестниците, познавам от телевизията или съм срещал по приемите - българката Джулия Бул, съпруга на собственика на крупното издателство „Ашет”, супер милионери, г-н Сиде, бивш директор на музеите на Франция, на Вьормсер колумниста на „Юманите”. Все хора, които не можеш да срещнеш пеша по улиците и да ги посетиш преди обяд, те са нощни птици. Богомил е бил  аташе  по културните въпроси седем години и има много приятели и познати  от този ранг, че и нагоре. Обикаляме антквариата, търси някаква африканска маска. Сбръчкани негри, като чуха какво иска, започнаха да звънят по телефоните, дават му адреси. „Не сте за нас, господине, вашата маска е нещо съвсем специално.” Отиваме където трябва и там черни старчета се чудят откъде господинът търси това, то и в Африка е рядкост, но на другия ден Богомил, сдобил се с голямата ценност, доволен си заминава, искат му половин цена, поласкани, че европеец познава тяхната култура. На гости е дошъл Георги Джагаров заедно Атанас Далчев. Далчев е на особена почит, неговите стихове за Париж, както и тези на Веселин Ханчев, французите, тези, които знаят де, не всички, ценят високо. На Джагаров почит висока, със специален влак го разхождат по замъците край Лоара. Спира влакът в една горичка, гостите влизат в разкошните ситроени,  отделен за всеки, и право при префекта или мера на града. Обяд, посещение на катедралата и един замък. Цяла седмица „Вив ла Франс!” В Париж в посолството заключителен обяд от наша страна. Идва висок гост и държи реч: „Нашите унгарски приятели, високата унгарска поезия...” Гаф голям, но Нино Нинов го замазва, само Далчев се върти на стола зачервен. И по едно време този, който ги придружава няколко дена, яде и пи с тях, прошепва сконфузен на началника си: „Господине, това не са унгарци, това са сърби.” Разбирам го министъра. Франция, страна голяма, той всеки ден приема, обядва или вечеря с някоя делегация, държавите са вече двеста, но този, дето ги придружаваше...  Да го сбъркат със сърбин, това за талантливия Джагаров, голям патриот, беше обида, ала той или не разбра, или се направи на три и половина. Георги Джагаров извърши  пробив във Франция за българската литература и култура, нещо, което години по-късно направи Любомир Левчев отново. Георги Джагаров идва за моя радост няколко пъти в Париж. И веднаж на връщане от Лондон заедно със Стефан Гецов станаха големи приключения. Били в Лондон двамата приятели, на премиера на Джагаров, поставили англичаните „Прокурорът”. Гецов поискал чрез посолството да посети артиста Лорънс Оливие. „Какви титли има господина, - попитали от секретариата на Оливи „Ами той е народен артист, народен представител, заместник-председател на Съюза на артистите”, изреждали от нашето посолство непонятни за англичаните титли. „А бе кажи им - обадил се Джагаров, - че той е български лорд.” Лорънс Оливие също стана английски барон, кралицата му даде тази титла по-късно. Та Джагаров и „лорд” Гецов дойдоха в Париж и през минута-две си протягаха левите ръце, да видят колко е часът,  а аз новите им часовници от Шафхаузен, които бяха специална марка, номерирани, и струваха  луди пари. По едно време Гецов извика: „Моят е спрял”, а Джагаров – „Моят май изостава.” Заведох ги на часовникар, но той отказа да се занимава с тях, много са скъпи и понеже са в гаранция, ако ги отвори, той ще носи отговорност. Изпрати ни в представителството на марката в Париж, където ни преха добре, настаниха ни на уиски и бадеми, докато видят каква е работота с часовниците. И изведнъж полицай, идва и иска паспортите на моите приятели, а те - дипломатически, на депутати. Отдава им чест и си отива, а служителката връща часовниците, казава, че били  запрашени,  а на мен - „Извинявайте за полицая, господине, ама те носят часовници за хиляди долари, а са  облечени като боклукчиите в Париж и единият е  толкова черен.” Нашите си купили в София шушлеци от Кореком, с каквито се кипреха на трибуната на мавзолея и членовете на политбюро, когато ръмеше, за по десетина долара, а в Париж такива наистина носеха само  негрите, които висяха сутрин на боклучийските камиони. А часовниците купили на летището в Лондон с огромни намаления, стояли там с години, запрашили се, кой купува часовник на летището? Но като е за писатели, да се върнем пак на литературни теми и така стигам отново до Богомил Райнов. За него пита Малро: „Какво прави господин Райнов, той ми обясни пръв, че тракийската култура не е елинска, а друга, самобитна, и че България, която е пълна с тракийски могили и неизследвани богатства, е тяхна наследница.” „Богомил Райнов е първокласен европейски интелектуалец” - така го оцени олимпиецът на  френския дух и култура. Малро. Та пак за  Богомил, прочетох го целия, когато се върнах в България, чудесен писател, навява ми сравннение със Стефан Цвайг. Той в своята книга за Париж, излязла сега след смъртта му, най-добре е описал как българинът се чувствува сам и самотен в този огромен блестящ град, как с дни и седмици може да  се скита и да не срещне познат човек, на когото да каже здрасти, как го потиска разликата в материалната култура, в историческото наследство,  в цивилизациония размах. Това тогава, преди половин век. Сега разликата е друга. Париж е пълен с българи, които си вярват, че ще им падне в краката, дано. Но как? Сега не сме неизвестни, но ни знаят като бедни, много бедни. „Защо чичо Пол спи у нас в студиото, когато идва в Париж, чух да си говорят децата на един приятел, който винаги ми дава подслон в студио на последния етаж на кооперацията, която е негова”, пита едното, а другото, по-голямо и по-просветено му казва: „Те са бедни бе, няма да дава по двеста евро за хотел на вечер, толкова там, в България била ниската заплата и високата пенсия, не чу ли какво си говореха снощи с нашите?” Нищо подобно не бяхме  си казали с родителите на децата, във Франция не е прието да се говори за пари, колко печелиш е по-голяма тайна от това с коя жена спиш освен с жена си, но те гледат телевизия и там непрекъснато се говори за бедните  и т.н. българи -крадци, сутеньори и проститутки, просяци, убийци, фалшификатори и други навлеци според тях, в евросъюза.

Надеждата ни в Европейския съюз  е силна и вярна. Но аз имам едно на ум, когато става въпрос за вечното бъдеще на Евросъюза и новата му монета еврото. Когато прокопаваха канала под Ла Манша, за да свържат Англия и Европа с влак, във вестник „Монд” се появи карикатура. Двама работници копаят от двете страни на тунела и англичанинът изведнаж вика: „Пробихме, ето я Франция, мирише ми на чесън.” Голяма илюзия е, че европейците се обичат. Защо само 2% от емигрантите в Евросъюза са от друга европейска страна-членка, а 98% са африканци, азиатци и славяни? Защо безработните германци не отиват да работят в Англия или другаде в Европа? Във Франция, Англия и Германия няма човек, на които баща  или брат му, дядо му, чичо или друг близък роднина да не е убит от съседите му членове на Европейския съюз. За французите италианците са жабари, испанците - селяни, германците - протестанти и фашисти. Във Франция, казват те, се яде добре, а в Англия - прилично. За англичаните французите са простаци, ядат чесън и в метрото мирише. Иди че изкорени тези чувства, идващи от вековете, от средновековието, че и преди това. Но са царе да ни дават акъл, нали имат пари. Да, интелигенция имат, да се учим от нея, на обноски и възпитние,  професионализъм, но на масовия европеец българинът не отстъпва по образование и по ум , а не става и дума за човещина. Техните европейски отношения не са по-добри от нашите, балканските, ние спорим за Македония от сто и  тридесет години, французи и германци за Елзас и Лотарингия - от  триста, англичани и французи за Бретан отпреди времето на Жана д'Арк, Корсика и досега не знае каква е - френска, италианска или независима. Оставете политиците Меркел, Саркози и тути кванти, гледайте народите. И преди всичко икономиката, защото съюзът е единен европейски ,но разликите в националния доход на човек в него е едно към десет и ще се изравни, ако това въобще стане, след половин век. Дано следващите  десетилетя нещата се променят. Сигурно ще се променят. Може би.