ОТП "БАЛКАНТУРИСТ" - КЛОН СОФИЯ

СОФИЯ - ОБИКОЛКА НА ГРАД

1968 г.

МАРШУТ СОФИЯ - ВИТОША

Представата за нашата столица не би била пълна, ако не посетим планината Витоша, която е тясно свързана с града. Не напразно Витоша е изобразена върху едно от четирите полета на герба на столицата. Известният немски геолог Ф. Ф. Хохщетер изразява особено картинно връзката между града и планината със следната фраза: „София и Витоша са неразделни приблизително, както Неапол и Везувий". Столичани наричат Витоша „белите дробове на София". От този планински масив лъха свежест и прохлада. А неговите живописни прелести са достъпни за всеки, който желае да общува с природата. Курортният климат на София и жизнерадостният вид на нейните жители се дължат най-вече на дъха и обаянието на тази планина.

За да се излезе от градския център на шосето за Витоша, обикновено се минава по бул. „Ал Стамболийски", завива се наляво по бул. „Христо Ботев", покрай Министерството на земеделието и  после надясно по бул. „Димитър Благоев". При „Руски паметник" се излиза на бул. „Тотлебен". Отляво е Институтът за бърза медицинска помощ „Пирогов", който осигурява специализирано болнично лечение на нуждаещите се. Той носи името на великия руски хирург и анатом Николай Иванович Пирогов (1810-1881 г.). През 1874 г., като участник в действуващата армия в Кавказ, той за пръв път в историята на хирургията използува етера като наркоза при полеви условия. В 1854 г., при отбраната на Севастопол, за първи път в света използувал помощта на медицински сестри при полеви условия. Участвувал е в Освободителната война към главната квартира на руската армия. Трудовете му издигат руската хирургия на едно от първите места в света.

Генерал Едуард Иванович Тотлебен (1818-1884) от инженерните войски на руската армия оставя трайно име не само в нашата, но и в световната история. В Руско-турската война за освобождението на България му е възложено ръководството по обсадата на Плевен и успява в тримесечен срок да обезпечи капитулацията на Осман паша. Генерал Тотлебен има големи заслуги в реформирането на руската армия.

Малко по-нататък, отдясно, е заводът за бензинови двигатели „Средец"  (бившия завод 12). Основан е като инженерна работилница през 1907 г. Заводът произвежда и електрокари.

След завод „Средец" булевардът носи името „Девети септември".

Отляво, на фона на Витоша, се издигат красивите корпуси на един от големите комплекси в столицата - „Хиподрума", застроен на мястото на бившия градски хиподрум, където преди се провеждаха конни състезания. Зданията, макар и многоетажни, са леки, с много светлина и простор, в напълно съвременен стил. Тук е построен хотел-ресторант на Комитета по туризма „Славия", открит в 1963 г. Комплексът има 7000 жители.

Отдясно, срещу комплекс „Хиподрума", са сградите на жилищния комплекс „Лагера". Това е първият жилищен комплекс в столицата, строен в периода 1946—48 г. Той не се отличава с особени архитектурни достойнства и красота, но острата нужда от жилищна площ по онова време поставяше на преден план бързото строителство на жилища.

Капитализмът ни остави в наследство почти един разрушен, стихийно развил се град, с благоустроен, но зле планиран център и неприветливи покрайнини. Необходими бяха много усилия, за да започне възстановяването на пострадалия от бомбардировките град. Над 10 000 жилища, 40 училища, 11 здравни заведения и 8 кинотеатъра бяха превърнати в развалини от англоамериканските бомбардировачи.

По указания на ЦК на БКП и на правителството, в годините на народната власт се започна усилено жилищно строителство. Един след друг бяха построени над 20 жилищни комплекса, най-големите от които са: „Лагера", „Ленин", „Западен парк", „Момкова махала", „Изток", „Гео Милев" и др. Такива бурни темпове на жилищно строителство капиталистическа София не познаваше. За 66 години, от Освобождението до 1944 година, буржоазията построи 56 631 жилища. До 1965 г. народната власт построи 59 341 жилища. След Априлския пленум на ЦК на БКП жилищното строителство продължи с още по-големи темпове. Само през последните 6 години в нови жилища бяха настанени около 100 000 души.

Сега средно на лице от населението на София се падат 10 кв. м жилищна площ, а средно за страната 9,3 кв. м на човек (като се включват само градовете, промишлените селища и селата от градски тип). От общия градоустройствен план се предвижда към 1980 г. да се осигури по 15 кв. м жилищна площ на жител.

Комплексът „Красно село" наброява около 11 000 жители.

Преди отклонението за Бояна, отдясно на шосето са СП „Градски транспорт" IV клон — за производство и ремонт на трамваи и трамвайният парк „6-ти септември". Тази част на града, между бул. „Девети септември" и „Братя Бъкстон", ще се оформи като нов жилищен комплекс „Триъгълника - Бъкстон", проектиран от архитект Тинка Капитанова от „Софпроект". Сега тук живеят около 2000 души, а новият проект предвижда около 10 000 жители на базата на 15 кв. м жилищна площ на човек. В него се придвижда изграждането на девет монолитни високи сгради от 8 до 12 етажа.

Постепенно градският пейзаж се заменя с курортен. Започват да се нижат покрай шосето много вили. В самото подножие на планината, отдясно, се простира голям парк. Това е правителствена резиденция, в която отсядат често официални чуждестранни гости на правителството Веднага след. това идва с. Бояна, което вече стана съставна част от града. Селището е съществувало още през римско време. През време на Първото българско царство българският войвода Ботко изградил тук здрава крепост, която оказала упорита съпротива срещу византийците. Развалини от крепост и досега личат в местността „Момина скала".

Сгушена сред самите поли на Витоша, с красивата си природа, Бояна привлича много летовници и екскурзианти, но това, с което е известна далеч извън пределите на нашата страна, са стенописите на Боянската църква.

Боянската църква е най-крупният паметник на Търновската живописна школа (XII-XIV в.). Неголяма по своите размери, тя е строена на три етапа.

I. Квадратна куполна църква (XI-XII в.) с леко издадена абсида (при по-късните пристройки е била използувана за олтар). Има запазен фриз с пророци от времето на строежа, издържан в много префинена колоритна гама.

II. Към нея много умело, съвсем незабележимо е долепена правоъгълна двуетажна постройка: склеп (погребална камера) и същинската църква на ІІ-рия етаж, в която се е влизало направо от севастократорския дворец през сега зазидана врата. Увенчана е с осмостенен барабан и купол. Леко нагънатият корниз на покрива създава връзката с купола на старата църква. Най-значителните стенописи на Боянската църква са именно в тази част.

III. Притвор, строен в 1882 г.

Един рядко щастлив за изкуствоведите случай е запазеният дарствен надпис. От него научаваме, че средната част на църквата е строена в 1259 г. от севастократор Калоян „братовчед царев".

Стенописите от 1259 г. са нещо изумително, шедьовър в световната история на изкуството. Разпределени традиционно, в духа на най-стриктните изисквания на източно-православния канон, те поразяват с изключителна изтънченост,  одухотвореност, смела индивидуална характеристика на всеки един от изписаните образи. Изпълнени с дълбок психологизъм, тънка наблюдателност, светителските ликове са една еманация на най-добрите човешки качества, на човешките добродетели, изявени чрез библейски и евангелски персонажи. Докато западно-европепският ренесанс е една възхвала на физическата красота, едно възраждане на античните концепции, то Боянският, българският ренесанс е преди всичко едно доверие към човека, към неговата духовна и интелектуална зрялост и душевна чистота. В този аспект боянската живопис, с философските концепции, етичните норми и естетическите категории, заложени в нея, е предшественик на европейския хуманизъм от XVII и XVIII в.

Като илюстрация на тази обща характеристика най-добре ще ни послужат композициите „Благовещение", „Детето Христос в храма", „Христос Евергет", „Тайната вечеря", „Старецът воин" и „Младите светци-воини".

„Благовещението" е разрешено много добре композиционно. Използувани са два тимпана на западната страна. Образът на Богородица е характеризиран с едно учудване, изненада и респект към събитията. Ангелът е изключително елегантен, много изискан, с едно подчертано вживяване в момента. Уникално е чувството за въздушност, за неземност, за полет, с който е нарисуван този грациозен ангел.

„Детето Христос в храма" е може би най-хубавата сцена в църквата. Композирана е много особено. Участниците са строго разделени на три групи - книжниците вдясно, Христос в средата, влизащият Йосиф и Мария — вляво:

Спорът, който току-що е кипял, още не е завършен; тялото на Христос е изцяло обърнато към книжниците, а главата му е извърната наляво - към родителите. Той ги гледа с поглед оше разсеян, който сега се връща от далечни, неземни неща. Умението на художника чрез рисунък да подчертае състоянието между минало и сегашно е нещо изключително за епохата. Лицето на детето Христос е най-хубавото лице в средновековната живопис: детско, миловидно, с прасковен тен, лице едновременно младо и одухотворено, с ум и знания, надраснали възрастта му.

„Христос Евергет" (благославящ) - изписан на източната страна, вляво на абсидата. Представен е като млад мъж с леко издължено лице; прав и добре моделуван нос и леко удължени и раздалечени очи. Той гледа спокойно, съсредоточено и малко уморено. От погледа му струи младост, лека меланхолия и всеопрощаване. Композицията е с подчертана изисканост и много фин и прецизиран рисунък.

„Тайната вечеря" е една от най-интересните сцени. Единадесет апостоли са насядали чинно около Христос. Те са покрили крака с пъстър дълъг месал. Дванадесетият - Юда е поставен като бюст на масата, в момент, когато посяга към храната. Психологическата характеристика е постигната чрез колоритната гама. На пръв поглед всичко е спокойно, но прозира вътрешно напрежение, едно смущение, една предопределност - като че ли ей сега ще прозвучат печалните думи на Христос за предателството.

„Старецът-воин" се доближава по художествено виждане до кавказките концепции. Това е един облечен с мрежеста ризница зрял мъж, побелял от победоносни битки, вече уморен. Той гледа света и богомолците със спокойна и мъдра увереност, изпълнен с едно добро чувство и благоволение кьм хората.

„Младите светци воини" са  подчертано индивидуализирани - млади, силни, мъжествени и едновременно с това интелектуални. От всички тях струи вътрешна зрялост и уверена овладяна сила - физическа и духовна.

Силното народностно чувство на боянския майстор най-добре проличава в изписването на българските светци: св. Иван Рилски, св. Петка и др.

Специален анализ заслужават ктиторските портрети. За сега те са едни от най-ранните, изцяло запазени портрети на дарители.

От дясната страна на склепа, до входа на старата църква, са портретите на цар Константин-Асен Тих и неговата съпруга царица Ирина. Този двоен владетелски портрет е нарисуван в знак, че севастократор Калоян е близък, кръвен техен роднина. Изпълнени са в традиционна, фронтална иконография, с всички владетелски регалии. Зад леко схематизираните образи се промъква тяхната индивидуалност: цар Константин-Асен Тих е волев, решителен, интелектуален и като че ли с някакъв трагичен печат. Царица Ирина е горда и властна, самоуверена дворцова красавица, затворена в своята надменност и привички да заповядва.

От лявата страна на склепа, срещуположно, са портретите на севастократор Калоян и жена му Десислава.

Със своята портретна характеристика: съвършена индивидуалност и психологическа проникновеност, тези два портрета са нещо уникално в европейското средновековие.

Севастократор Калоян е млад мъж, колкото действен, толкова и разсъдъчен. От фигурата и лицето му лъха овладяна сила и енергия. Напрегнатият интелектуален живот е очертал една вертикална гънка между веждите. Със спокоен, уверен и изтънчен жест той държи модела на църквата в ръцете си. Облеклото му е блестящо, парадно и в най-малки детайли показва модата на епохата.

Образът на Десислава е най-чаровният женски образ, който е рисуван през средновековието. Мила, женствена, по-скоро хубава и изящна, отколкото красива, тя е събрала в погледа и в загатнатата усмивка затаена скръб и лукавинка и малко палава закачливост. Модният за епохата жест, с който е прехванала верижката на наметалото, показва, че не й липсва и умерено кокетство. В позата, в погледа, в жеста проличава, че портретуването й като че ли по-скоро я забавлява, отколкото да я ласкае. С тази абсолютно пълна индивидуализация боянският майстор още веднъж показва какъв изключителен художник е той.

Колоритната гама, в която работи боянският майстор, е извънредно богата. В работата си той използува и тъмни графични очертания и ярки декоративни петна и леки нежни нюанси, с които моделира светлосенки и перспективи. Посредством изключителното по богатство колористично боравене той е уникален, наистина предшественик на италианския ренесанс.

По-нататък от двете страни на пътя се редят кокетни вили на софиянци. Шосето навлиза в гористите склонове на Витоша.

В сравнение с планините на Рило-Родопския масив, Витоша е много млада планина. Главната й част е образувана от втвърдяването на огненотечна маса - магма, която определя вулканичния характер на Витошкия масив. Днешният вид на планината се дължи на по-късните хилядолетни действия на външните сили - главно на ерозията. В сегашния си вид Витоша представлява продълговат купен с дължина 20 км и ширина 18 км. Поради голямата си средна надморска височина (1380 м) тя спада към високите планини у нас.

Във Витоша се издигат 10 върха с височина над 2000 м и 18 върха с височина над 1500 м. Най-високият от тях е Черни връх — 2290 м., който заема централно място в планината.

В миналото Витоша се е наричала „Скомброс" (oще „Скомиос" или „Скопиус"), което на славянски е преминало в „Скопарник" - острота, стръмна планина. Името „Витоша" се среща по-късно, през средновековието. Това название е вероятно от тракийски произход и означава „двувърха" или „двуглава" планина.

Полите на Витоша са били обитавани от дълбока древност. През римско и византийско време, а по-късно и през средните векове тук е имало редица крепости. През средновековието на Витоша е имало около 40 манастира, от които до днес са запазени само Драгалевският и Кладнишкият.

Преди падането на България под турско робство Витоша е била покрита с гъсти и високи гори, които впоследствие били изсечени. От тези гори са останали само няколко дъба сред боровата гора над Княжево,  които имат възраст над 500 години. За тях споменава и турският пътешественик Евлия Челеби през XVII в. Той пише: „В село Бали Ефенди има гъста дъбова гора, през която стрела не прониква, куршум не работи. Опустошаването на горите започнало с развитието на рударството през XVII век и продължило през XVIII и XIX в. Витоша е богата с минерали. В планината има находища от червен кварц, ахат, опал, амфибол, калцит, турмалин, халкопирит и апатит. В миналото в околностите на София виреели ориз и лозя. От тогава е останало името на един от най-слънчевите квартали на София - Лозенец.

Водното богатство на Витоша е голямо и се използува за водоснабдяването на София и Перник. По-известни реки са Струма, Боянската (известна със своя водопад, който се образува в скалиста местност над с. Бояна и има над 40 м), Владайската, Драгалевската, Бистрица, Палакария и др. По всяка вероятност многочислените минерални извори в района на София получават своята топлинна енергия от Витошките дълбини.

Специалистите изчисляват, че във Витоша са съсредоточени почти половината от растителните видове в страната.

Цветята са най-голямото декоративно богатство на Витоша. Те наброяват повече от 2000 вида. Някои от тях се срещат много рядко, а други са съвсем на изчезване. Към редките растителни видове спадат: тис, чудната ела, бялата мура, жълтата тинтява, лунната папрат, витошкото лале, самодивското лале, ведрицата, богородичната ръка, плаунът, някои видове анемонии и др. За запазването на тези редки цветя са създадени резервати. Късането на цветя в тази планина е забранено.

Макар и по-бедна, фауната на Витоша е разнообразна. Има около 2000 вида пеперуди, 41 вида мравки, около 400 вида паяци. Има доста влечуги. Птичата фауна е доста разнообразна, но рибната е бедна. От бозайниците сърните се поддържат изкуствено с много грижи. В голямо изобилие се срещат катерицата, заекът, язовецът, белката и др. Вълкът и мечката са изчезнали. Среща се лисицата. През последните години бяха пуснати 100 броя благородни елени и елени-лопатари. Ловът на Витоша е забранен.

Витоша е свързана и с историята на нашата партия. На югоизток от Владайски църни връх се намира местността „Витошка конференция". На това място на 17-18 май 1924 г., в условията на най-черна фашистка диктатура, се е състояла Първата нелегална конференция на БКП, известна в историята като „Витошка конференция".

Близостта на планината до града създава условия за целогодишен масов туризъм. Откакто видният български писател Алеко Константинов за първи път изведе масово софийските туристи на Витоша през 1895 г., планината влезе в бита на софианци. Този излет, в който участвуват към 300 души, отбелязва началото на туристическото движение в България. Алеко Константинов е инициатор и за построяването на първата туристическа хижа на Витоша - „Алеко".

Днес Витоша е обявена за народен парк на столицата, включен в системата на софийските извънградски зелени площи. По нейните склонове са изградени 40 туристически хижи, 15 почивни станции и 9 заслона, 2 горски дома, 3 ресторанта, 2 хотела, подкрепителни пунктове и две научно-изследователски станции. Комуникацията на парк Витоша е много добре уредена. Излетниците се придвижват от София до изходните пунктове с трамваи и автобуси. Освен това от центъра на София до местностите „Златните мостове" и „Копитото" има редовна автобусна линия. Създават се ски-плацове и скочища, кънко- и хокейни площадки. За летния сезон са построени волейболни и баскетболни игрища. Системното строителство на Витоша започва през 1954 г. С труда на софийските студенти и бригадири беше построена павираната магистрала, завършена през 1958 г. Понастоящем Витоша се посещава в празнични дни от около 80 000 души. Ако днес бяха живи Иван Вазов и Алеко Константинов, те трудно биха могли да познаят своята любима планина.

На път за „Златните мостове", една от най-живописните местности на Витоша, се минава под въжената линия Княжево - Копитото. Тя е построена през 1961 г. със съоръжения от австрийската фирма „Братя Гирак". Дълга е 1920 метра с разлика във височините - 600 метра. Кабините са четириместни, 53 на брой, със скорост 3 метра в секунда и превозват по 600 души на час в една посока. В местността „Златни мостове" витошкият пейзаж прави силно впечатление със своите морени. Това са огромни каменни блокове, които образуват една грандиозна каменна река. Тя се спуска от върховете и стига чак до подножието на планината. Такива реки има и на други места по Витоша. Каменните реки са характерна геоморфоложка особеност на Витоша. Те са привличали вниманието както на наши, така и на чужди изследователи. Сега се счита, че те не са резултат на ледникова дейност, както се е смятало дълго време, а на сферичното изветряване на сиенита под непосредственото въздействие на ерозията и на течащите води.

Някога в местността „Златните мостове" се е промивало злато и оттук идва нейното название. Това е едно от най-оживените кътчета на Витоша, особено в празнични дни.

В местността „Разтоварището" има отклонение вдясно от магистралното шосе, водещо до местността „Копитото" и до едноименния хотел-ресторант на Комитета по туризма.

Според генералния план за благоустрояването на Витоша, в тази местност ще се построи голям дендрариум с обща площ 1600 декара. Върху основата на съществуващата растителност в дендрариума ще бъдат застъпени повече от 500 вида растения и храсти, някои от които са съвсем нови за нашата дървесна флора. Дендрариумът ще се превърне в истинска украса на парка „Витоша", същевременно той ще служи като научно-изследователски обект. В него ще има водни площи, заслони, беседки, алеи, чешми, алпинеум.

Шосето минава покрай горната лифтова станция на княжевския лифт (н. м. в. 1350 м). На долната площадка на „Копитото" бе изграден през 1960 г. много ефектен по своето архитектурно оформление хотел-ресторант на Комитета по туризма от арх. В. Василев от „Главпроект". Хотелът разполага с 50 места, а ресторантът - с 220 места на закрито. От терасите на хотел-ресторанта се открива прекрасна гледка към София и околностите, а така също към самата Витоша, Люлин и Стара планина.

На връщане от „Копитото", в далечината на запад се открояват димящите комини на металургичния комбинат „Ленин" край град Перник. Това е първият металургичен комбинат у нас. Построен е в първите години на народната власт, когато бяха поставени основите на нашата тежка промишленост. Годишно заводът произвежда 230 000 тона чугун, 525 000 тона стомана и 443 000 тона валцовани черни метали.

В постиженията на националната промишленост София заема голям дял. За 66 години власт буржоазията успя да създаде 423 анемични предприятия с общо 20 000 работници. По-голямата част от предприятията бяха малки, със занаятчийски характер на производство. 71,4% от работниците бяха заети в текстилната и хранително-вкусовата промишленост. След национализацията на 23. XII. 1947 г. се създадоха условия за цялостното преустройство и изграждане на софийската промишленост на социалистическа основа. Започна уедряването и преустройството на промишлените предприятия на основата на специализацията, кооперирането и модернизирането на производството. Доставена бе съвременна техника за усвояване на производството на нови изделия. През годините на народната власт се изградиха крупни промишлени предприятия - гордост на нашата промишленост, като завода за металорежещи машини, силнотоковия завод „В. Коларов", слаботоковия завод, котлостроителния завод „Георги Кирков", обувния завод „9 септември", електрокарния завод „6-ти септември", ДХОЗ „Антон Иванов", текстилната фабрика „Ернст Телман", завода за телефонна техника. Осигурена е мощна енергийна база на града с изграждането на ТЕЦ „София" (мощност 130 000 кв ), на ТЕЦ „Трайчо Костов" (мощност 60 000 кв.), ВЕЦ „Пасарел"   (28 000 кв.), ВЕЦ „Кокаляне" (22 000 кв.). ТЕЦ „Трайчо Костов" на гара Искър, пусната в експлоатация през 1964 г., е първата у нас електроцентрала, която изцяло работи с мазут вместо въглища. Предстои разширението на централата, след което мощността и ще се удвои.

Връхна точка в промишленото строителство на столицата е изграждането на металургичния комбинат Кремиковци, открит през 1963 г. (вж. Наръчник на екскурзовода, стр. 295). Според данните за структурата на софийската промишленост, машиностроенето и металообработването заемат най-голям относителен дял - над 1/4 от общия обем на продукцията, следван от хранително-вкусовата, текстилната, техническата и каучуковата промишленост. С произвежданите в София памучни, вълнени и копринени платове, годишно може да се опаше 1 път и половина екваторът и пак ще останат 5 милиона метра.

Известна част от продукцията на софийската промишленост налага българската марка далеч зад пределите на нашата страна. Докато по време на буржоазната власт софийските предприятия почти не са имали износ, сега произведенията на столичните заводи заемат важно място в износа на страната. Най-голям в това отношение е дялът на машиностроенето. Неговата износна продукция е около половината от износа на столичната промишленост. Струговете на ЗММ са познати в 43 страни, включително Англия, Япония, Франция, ГФР, Италия и др. Електрокарите на завод „6-ти септември" и завод „Средец" (до 1967 г. — завод 12), освен в страните на социалистическата система, се изнасят в ГФР, Англия, Италия, Белгия. Силнотоковият завод изнася силови трансформатори в 10 страни. В десет, предимно капиталистически страни, се изнасят електромерите на завод „Електра", в повече от 20 страни са познати памучните платове на ДИП „8-ми март", в 8 страни се изнася трикотажът на ДИП „Пролетарии", в 9 страни - копринените платове на ДИП „Малчика". В над 30 страни са известни българските лекарствени препарати на Химико-фармацевтичния завод.

Освен изброените крупни предприятия създават се битови комбинати, ателиета и работилници за услуги. Сега в столицата има около 1000 ателиета и работилници, до 1970 г. ще бъдат открити още 300 нови ателиета и 64 битови комбината.

В софийската промишленост са заети 165 000 работника. Общо в София има 209 промишлени предприятия. Софийската промишленост заема около 20% от обема на републиканската промишленост.

Според перспективния план за развитие на промишлеността, до 1980 г. предприятията на софийската промишленост ще бъдат съсредоточени главно в следните промишлени зони: северна - Илиянци и Военна рампа; източна - гара Искър, и западна - около квартал „Захарна фабрика", квартал „Модерно предградие" и Красна поляна. Промишлеността в околоградските райони ще се съсредоточи главно в Кремиковци, Световрачене, Курило, Костинброд и Казичене.

Връщането в София става по околовръстната магистрала, свързваща всички входни и изходни пътни артерии на столицата. Южната част на околовръстната магистрала бе завършена през 1965 г. Северната част бе завършена в края на м. октомври 1967 г. Тя свързва най-пряко всички вилни зони на града. Дължината й е 62 км, ширината 12 м. Южната част е покрита с асфалтна настилка, северна отчасти асфалтна, отчасти паважна.

От дясната страна на околовръстната магистрала, между селата Бояна и Драгалевци се издига комплексът от сгради на Националния киноцентър, разположен на площ от 1 100 декара. В него са създадени условия за едновременна работа върху 7—8 игрални филми, като годишно могат да се произвеждат 15—16 филма. Проектите са изработени от съветски специалисти. По-голямата част от апаратурата и съоръженията са внесени от СССР.

В София се намират трите студии на Кинематографията за игрални, научно-популярни и документални филми. Българската кинематография е рожба на народната власт. Преди 9. IX. 1944 г. производството на филми у нас е носело случаен характер.

До с. Драгалевци, в полите на Витоша, ще бъде създадено етнографско селище-музей, което ще напомня типично българско селище в периода на нашето Възраждане. На площта ще има стари чаршии с типични златарски, грънчарски и други занаятчийски работилници, в които майстори ще изработват ръчно сувенири и ще ги продават на посетителите. Ще бъдат открити също ханчета и битови гостилнички, в които ще се готвят национални ястия. Тук ще се устройват празненства и традиционни битови обеди.

Маршрутът за хотелите, разположени в централната и западната част на столицата, продължава по бул. „Черни връх".

Паметник-костница на загинали съветски воини. Намира се на бул. „Черни връх". Открит е на 23. II. 1954 г. в деня на 36-годишнината на Съветската армия. На това място са били погребани костите на загиналите пред Лозенската табия руски войници по време на Освободителната война. След 9-ти септември 1944 г. тук е изградена гробница-костница на починали от раните си съветски бойци, сражавали се на Югославския фронт. Техните имена не са установени. Паметникът е скромен знак на почит към съветските воини, дали живота си за освобождението на народите от фашизма.

Паметникът е изграден по проект на авторски колектив в състав: арх. Васил Биязов, скулптор Любен Димитров и художник Илия Петров.

Малко по-надолу, на площад „Хр. Ясенов" се издига 22-етажният хотел-ресторант „Хемус". Той разполага с 214 стаи и 24 апартамента. Ще влезе в експлоатация през 1968 г. Построен е по проект на арх. П. Златев.

Бързото развитие на международния туризъм в нашата страна през последните, години създаде предпоставка не само за изграждането на курортни комплекси по Черноморското крайбрежие, но даде възможност и за изграждането на планински курортни комплекси. Витоша с непосредствената си близост до София и прекрасните условия за излети и ски-плацове бе определена за един от тези центрове. Строителството започна още в 1959 г. с изграждането на кокетен ресторант на Комитета по туризма в местността „Златни мостове". Построена е и нова магистрала, която е завършена и павирана до хижа „Боерица".

Великолепните ски-плацове, които се намират в района на хижа „Алеко", дават възможност за изграждането на един първокласен ски-център. Завършен е планинският хотел „Щастливецът" с 350 легла (н. м. в. 1820 м). Проектът за хотела е изработен от авторски колектив в състав: арх. Д. Димитров, П. Икономов, Д. Добрева и. Д. Фенерджиев от „Главпроект".

През месец септември 1967 г. започна изграждането на трети хотел на Комитета по туризма в местността „Романски" - непосредствено до началото на новата лифтова станция „Заслон Романски" - „Малкия Резен". Хотелът ще има 250 легла и се изгражда под ръководството на арх. В. Василев от „Главпроект".

Комуникацията на тази красива част на планината бе относително изостанала досега. Тази изостаналост с форсиран темп се преодолява, за да се посрещнат нуждите на съвременния туризъм. Усилено се строи магистралата Драгалевци - заслон „Романски" - х. „Алеко", която окончателно ще бъде павирана до края на 1968 год. Освен двата построени лифта на СГНС - Драгалевци - заслон „бай Кръстю" и хижа „Алеко" - „Стената", почти са завършени и до края на 1967 г. ще влязнат в експлоатация: продължението на въжената линия от заслон „бай Кръстю" до местността „Петровия гроб" на СГНС, два лифта на Комитета по туризма - единият - теглещ, от хотел „Щастливецът" до горната част на „Стената" на Малкия Резен, и другият от заслон „Романски" до Малкия Резен".

В местността „Ветровала", над „Златните мостове", Комитетът по туризма построи теглещ лифт за облекчаване на скиорите.

В бъдеще се проектира изграждането на редица лифтове на Витоша, с което ще се даде още по-силен тласък на развитието на международния туризъм.

Във връзка с изграждането на туристическия комплекс в района на х. „Алеко" и нарастналия туристически интерес към тази част на Витоша, придобива значение и интерес Драгалевският манастир. Разположен е в непосредствена близост до панорамното шосе София-Драгалевци-Алеко. Скрит всред един малък оазис от девствена гора, Драгалевският манастир упорито крие своето минало Не е известно кога точно Иван Алаксандър е построил манастира. Знае се само, че след неговата смърт манастирът минава във владение на сина му Иван Срацимир, а по-късно (1378 г.) влязъл в пределите на Шишмановото царство. Вероятно по този случай Иван Шишман (1371-1393 г.) издал известната „Витошка" грамота от 1378 година, която е съставена специално за Драгалевския манастир. През време на дългите борби при обсадата на града, а може би по-късно, през размирното време на Мурад II (1425-1451 год.), манастирът пострадал и запустял. Той отново бил възстановен през 1576 г. благодарение грижите и средствата на софиянеца Радослав Мавър. Този ктитор поправил старата черквица „Св. Богородица" и украсил изцяло вътрешността й с живопис, която е запазена и до днес. Ктиторският надпис е поместен над входната врата. Радослав увековечил и образите на цялото си семейство, които поръчал да изпишат в притвора на церквата. От старите постройки на манастира днес е запазена само черквицата, и то с множество по-късни прибавки, които правят неясни първоначалната и форма и план. Черквата представлявала еднокорабна постройка с една полукръгла абсида и притвор от западната страна. Главният интерес около тази черквица се заключава в нейните стенописи, останали от времето на Радослав Мавър. Това е един от малкото паметници от тази епоха и затова те са толкова по-ценни, че ни дават данни за декоративната схема на черквите в Западна България през XVI в., за състоянието на живописта изобщо по онова време, а също така и за формата и вида на тогавашната гражданска носия. В иконографско отношение цялата живопис следва установената от векове традиция, по стил обаче тя отстъпва от стенописите на предидущата епоха. Портретите на ктиторите се различават по стил и техника и заемат едно от първите места в историята на българската светска живопис. След портретните образи на севастократор Калоян и Десислава, на Константин-Асен и Ирина в Боянската черква, на Деян и Доя в Земенския манастир, на трето място могат да се поставят Драгалевските образи, които редом с Кремиковските (от края на XV в.) дават обилен материал не само за историята на българския исторически портрет, но и за облеклото на тогавашната заможна класа.

В строгите и неподвижни фигури на ктиторското семейство се откриват следите на една борба, която е водена между традиционния иконописен модел и стремеж към натурализъм. Лицата са третирани много по-грижливо, отколкото костюмите. Разбира се, и тук не липсват следите на иконописния маниер, но опитът да се издигнат тези лица над светителските чрез една обща индивидуализация е постигнал задоволителни резултати, които са актив не само за Драгалевския манастир, но изобщо за цялата българска портретна живопис от тази епоха. Понастоящем [1968 г. - бел. Омда] черквицата е в реставрация.

До самия манастир се издига красивата сграда на патриаршеската резиденция, построена в 1936 г. по проект на арх. Ангел Момов.