Франсоа Фризон-Рош - Полупрезиденсткият модел
ПРЕДГОВОР
Днес, когато голяма част от страните на бившия Източен блок на Европа се присъединяват към ЕС, трябва да поздравим Франсоа Фризон-Рош, който ни представя превъзходно сравнително изследване на политическите системи на шест страни, които избраха за свой институционален модел „полупрезидентския": става въпрос за България, Румъния, Литва, Полша, Македония и Словения.
Неговото изследване се съсредоточава върху формите на държавно структуриране и управление в посткомунистическа Европа в рамките на преходния период от комунизъм към демокрация и пазарна икономика. Авторът изследва и анализира полупрезидентския модел като най-адекватен подход за осъществяване на този преход в шест от въпросните страни. Изследването се основава на две работни хипотези - иновативни в политически план и стимулиращо креативни в юридически план. В политически план иновативността дава възможност на автора да докаже, че изборът на полупрезидентски модел, накърняващ в определен смисъл класическия парламентарен модел, не следва доктринални основания: политическите играчи се оказват принудени да възприемат този подход, тъй като той съдържа юридически отговор на специфичния политически контекст. В юридически план изследователят се стреми да докаже, че този институционален модел, който традиционните конституционалисти възприемат като изроден хибрид, не предпоставя прекалено президентско влияние върху политическата система и насърчава установяването през последните десетина години на определен тип съотношение на сили, което гарантира функционирането на стабилизирана демократична система в един изключително нестабилен глобален контекст, който в началото на 90-те години е по-скоро неблагоприятен за подобна еволюция.
Франсоа Фризон-Рош е участвал лично в изграждането на президентската институция на България в качеството си на съветник на президента в един от най-драматичните периоди на прехода. По молба на президента Желю Желев той е бил изпратен от Франция като юридически съветник - позиция, която е заемал от януари 1992 година до декември 1995 година. Този факт обяснява както неговия интерес към темата, така и задълбоченото познаване на събитията, свързани с установяването и функционирането на полупрезидентския модел в посткомунистическа Европа; той предлага интерпретации на създадените ситуации и компетентно анализира същността им.
Авторът е изследвал със завидна задълбоченост конституциите и институциите в страните, обект на неговия научен интерес. Анализът на конституциите и на конституционните практики във въпросните страни е осъществен със забележителна прецизност, а сравнителните таблици, които обобщават получените резултати, имат изключителна практична стойност. Авторът познава добре политическите и юридически практики на тези страни, които не винаги съответстват на записаното в техните конституции и закони. Изследването му се основава на теренни проучвания, подкрепени от многобройни интервюта с високопоставени политици. Този подход, както и отличното познаване на политическия контекст в шестте изследвани страни, превъзходното владеене на материята, му дават възможност да осъществи с виртуозност съпоставяния, сравнения и противопоставяния, благодарение на които разкрива общите елементи и различията, очертава специфичностите.
Парламентарният модел е основен класически модел, който политическото мнение в Източна Европа често отъждествява със самата демокрация. Именно в този дух и въпреки установяването на президентски институции с президенти, избрани при пряко и всеобщо гласуване и притежаващи реални правомощия, бащите-основатели в посткомунистическите страни назовават без никакво притеснение институциите и дори републиките „парламентарни”, за да докажат, че те са демократични (терминът „демокрация” се оказва извън употреба поради крайна девалвация в очите на общественото мнение, предизвикана от сериозна злоупотреба от страна на комунистическите режими).
Първата част, отнасяща се до институциите, разглежда взаимоотношенията президент – правителство – парламент. Авторът прави проникновен сравнителен анализ на функциите и правомощията на президентите, на процедурите, които ангажират тяхната отговорност. По този повод той отбелязва съвсем коректно почти непрестанната инструментализация на правото и подчертава значимия капацитет на изграждащите се конституционни съдилища да действат като противотежест.
Втората част е посветена на политическите сили. Авторът анализира партийните системи и прецизира позицията на президента в сложните взаимоотношения на политическите сили. Той внимателно очертава идентичността на президента, поставяйки акцент върху ролята му като председател на Съвета за национална сигурност. В подкрепа на тезите си авторът разкрива определени предходни политически практики, които са упражнявали неизменно влиянието си върху създаването и функционирането на политическите партии, върху организирането на политическия живот.
Авторът твърди, че този конституционен модел подхожда исторически на периода и на изследваните страни и им гарантира възможно най-добрия преход от диктатура към демокрация и според нас това твърдение е напълно оправдано.
Авторът идентифицира три основни периода в рамките на изследваното десетилетие: период на подялба на властта, период на експериментиране на новосъздадената организация и период на приобщаване към западните норми на добро управление.
Първият период е кратък и наситен. Той се вписва в контекст на несигурност, който приключва с една добре балансирана подялба на властта. Всички политически играчи на прехода (бившите комунисти и антикомунистите) се стремят към установяване на демокрация, съхранявайки всеки за себе си онези юридически инструменти, които биха възпрепятствали тяхното евентуално изхвърляне от политическата игра в непосредственото бъдеще. В този смисъл, класическият парламентарен модел, практикуван от западните демокрации, е идеалният модел на демокрацията, който обаче благодарение на мажоритарния вот и на системните смени във властта отваря пътя към сериозни промени в парламентарните мнозинства, от които с основание се страхуват и едните, и другите поради възможността от създаване на екстремни ситуации. Всъщност класическият парламентарен модел е несъмнено юридически модел, но той е преди всичко цивилизационен модел на политическа толерантност. По същество възможността за пълна и брутална промяна във властта прави класическия парламентарен модел неприемлив и за едните, и за другите: управниците в онези първи години рискуваха да изгубят тотално властта и да се окажат в изолация, опозицията рискуваше да загуби преимуществата си от „революцията” и да се озове отново в репресия и възбрана.
В този контекст авторът съвсем справедливо отбелязва, че ситуацията е парадоксална: колкото по-силно политическите играчи се стремят към мечтания политически модел - парламентарния модел, толкова по-силно чувстват задължението да отхвърлят неговата конкретна реализация. Това странно единодушие кара участниците в прехода да търсят онзи институционален и политически модел, който би дал принципна и фактическа гаранция за политическа активност на всеки един от тях, независимо от развоя на ситуацията.
Вторият период стартира в търсене на онази политическа система, която би задоволила това двойствено очакване, т.е. установяване, от една страна, на автентична демокрация, и от друга, гарантиране на уравновесени съотношения на силите, включително и чрез постигане на договорености и споразумения за разпределение и преразпределение на постове и роли, получени от всеки един от играчите през първоначалния период. И за да създадат допълнителни гаранции за постигнатото крехко равновесие, навсякъде се създават конституционни съдилища, чиято роля на интерпретатори и арбитри придобива фундаментално значение през следващите години.
Първият период е ясно ограничен във времето, докато вторият период бавно се прелива в третия. И наистина, въпреки че днес, десет* години по-късно, все още би могло да се твърди, че новите институции са далеч от идеалното функциониране, безпокойствата, които те пораждаха първоначално, вече не са основателни.
Изследваните страни демонстрират ясна ориентация към класическо функциониране на институциите, което не изключва кризи, но изключва всякаква възможност за поставяне под съмнение на демократическите основания на системата. Трите периода следват един след друг в контекст на напрежение, породено от политическите взаимоотношения, които по същество бяха канализирани от полупрезидентския модел. Изправен пред многобройните принуди, които бележеха неизменно събитията през тези години, полупрезидентският модел генерира специфични начини на действие в специфични ситуации: няколко примера - пълно отсъствие на партийна система и, в резултат, отсъствие на структуриран политически живот; инертност, наследена от бившите режими, бележеща политическите поведения и очакванията от политическата дейност; ролята, която определени политически и икономически елити изиграха в онези години и която авторът квалифицира като „хищническа”.
Именно по този начин президентите, които разполагаха с продължителността на мандата и с легитимността на народния вот, съумяха да неутрализират определени тенденции, поставяйки акцент върху други, готови всеки момент да предизвикат арбитраж или преговори и да осъществят своята уникална роля, която нито една друга власт не можеше да гарантира.
Очевидно е, че президентската функция гарантира плавен и равномерен преход, но очевидно е и че независимо от приписаните им конституционни правомощия, президентите упражняваха по различен начин ролите си. Историческите и политически ситуации определено допринесоха за моделиране на дейността им. Изправени пред хаоса на първите прояви на прехода, президентите поеха отговорността на управленци, които упражняваха пълноценно компетентността си при структуриране на политическия живот. Впоследствие те се превърнаха, съвсем естествено, в регулатори, които бдяха над нормалното функциониране на създаденото вече равновесие. Между другото, регулаторното влияние на президентите върху политическия живот се проявяваше по коренно различен начин в зависимост от възможността да се постигне или да не се постигне съгласие с парламентарното мнозинство. В крайна сметка, не бива да се изключва и символичното съдържание на президентската функция въпреки определени измерения на политическата конюнктура или въпреки постепенното, но окончателно установяване на фактически парламентаризъм.
Със своята монография Франсоа Фризон-Рош отваря път и към сравнително изследване на новите страни от Европейския съюз. Неговият труд върху полупрезидентския режим със своя сдържан, но добре изработен стил ще бъде сериозно библиографско заглавие и ще си отвоюва сериозна позиция сред изследователите на политическите режими от нова Европа.
Мишел ЛЬОСАЖ
заслужил професор,
университет Пантеон-Сорбона
* Книгата е писана през 2000 г. (Бел. на "Омда".)
