* Невъзможният президент с „абсолютни права за взимане на решения” 

Не можем със сигурност да кажем, че в изследваните страни от посткомунистическа Европа съществува президент, който беше “напълно решителен”, т.е. президент, който да е признат като неоспорим ръководител на монолитното парламентарно мнозинство [квадрат (1)]. Двата случая, който най-много се доближават до този, все пак ще бъдат споменати, защото президентите, които се озоваха в това положение в самото начало на прехода, продължиха да упражняват своите функции на президенти на републиката, като бяха избрани или преизбрани чрез всеобщо пряко гласуване. Това са президентите K. Глигоров и Й. Илиеску.  

Що се отнася до президента K. Глигоров, за наше улеснение бихме могли да изключим първото му президентско управление, тъй като чак през 1994 г. се избра чрез всеобщо пряко гласуване. Същото се отнася и за Й. Илиеску (защото беше избран чрез народния вот през 1990 г., а румънската полупрезидентска конституция бе приета чак на 8 декември 1991 г.).  Тези предварителни уточнения не биха ни попречили да сметнем тези междинни до някаква степен периоди като изключително любопитни в рамката на нашето изследване, тъй като тези две личности създадоха особени прецеденти при упражняването на своите по-късни функции. Президентът K. Глигоров се задържа на президенткия пост чак до 1999 г., а президентът Й. Илиеску все още заема този пост след едно прекъсване от четири години между 1996 г. и 2000 г. Така, единствено под претекса за тези уточнения можем накратко да засегнем тези периоди, тъй като и двата са представителни за началото на прехода, при който целите на актьорите изпреварваха демократичната уредба на институциите. Тези периоди илюстрират a contrario точно това, което бащите на конституциите на всяка една страна се опитаха да избегнат – един всемогъщ президент на републиката. 

Поради постоянното присъствие на тези две политически личности във властта през последните десет години на прехода, първият им опит във властта до голяма степен обърка впечатленията на наблюдателите и коментаторите, които свързваха присъствието им с тогавашните управляващи, без достатъчно да си дават сметка за конституционните и политически промени, към които те трябваше волю-неволю да се приспособят. Така, ролята на президента K. Глигоров през 1989-1990 г. не можеше да бъде същата след приемането на конституцията от 1991 г. Вярно е също така, че той инициира практиката на лично вмешателство във вътрешната политика по време на управлението на Н. Клушев[1], която всъщност се доразви при правителствата "Червенковски" I, II и III. Ако говорим за ролята на македонските президенти от началото на прехода, забелязваме, че тя се промени до голяма степен поради вътрешноприсъщи причини от “напълно решителен” към “ограничен решителен” управник, а след това – от “регулатор” към “символичен” президент; както е вярно и това, че тази промяна на ролите се открива до различна степен при двамата президенти К. Глигоров и Б. Трайковски (Таблица 62). 

Същото се отнася и за президента Й. Илиеску, чиято роля беше напълно различна преди и след приемането на конституцията от 1991 г. Неговият личен случай допринесе за трудното характеризиране с точност на президентските правомощия в тази страна. По време на двете правителства на П. Роман, президентът Й. Илиеску се прояви като “напълно решителен”, тъй като парламентарното мнозинство на Фронта за национално спасение (FSN) го признаваше за ръководител и му се подчиняваше. Понякога жестокият начин[2], с който се налагаше на румънската политическа сцена, свидетелства за неговата особено рядка роля. Той беше този, който назначаваше и разпускаше правителствата. Дори и в съперничеството си с министър-председателя той беше способен да налага волята си[3]. След приемането на новата конституция, президентът Й. Илиеску като че ли все повече действаше като “ограничено решителен” президент. Неговите конституционни правомощия, както и политическото положение на страната, го принудиха да възприеме едно различно поведение от предишното, тъй като FSN беше загубил хегемонистичната си позиция и дори се беше разцепил на две фракции и трябваше да поиска подкрепата на националистическите формации в парламента, за да поддържа премиера Н. Вакароиу, когото беше излъчил[4]. 

Както можем да забележим от таблица 62, промяната на положението на президентите в шестте посткомунистически страни се колебае между категорията на президентите “регулатори” и тази на “символичните” президенти. 

Уместно е да кажем, че президентите, които бихме могли да определим като “напълно решителни”, се оттеглят през първите две години от прехода в двете най-силно засегнати страни (поради причини, които знаем) от предизвиканите от падането на комунистическите режими сътресения: Македония и Румъния. Несъмнено това изобщо не е случайно. В тези две страни откриваме все пак прегресивната тенденция към това, което трябва да считаме за нормалното политическо положение, тъй като хронолически президентите се промениха във времето: първоначално те принадлежаха към категорията на “ограничено решителните”, а след това преминаха напълно към тази на президентите “регулатори” и тази на “символичните” президенти в началото на 2000 г. В крайна сметка (и това би могло да бъде заключителното уточнение в тази глава), трябва да отбележим необикновената пластичност на президентската институция през последните десетина години, които скоро изтекоха и които белязаха този преходен период. 

Същият този режим в зависимост от ограниченията на времето (незивисимо от това дали те са свързани с начина на провеждане на изборите, личностите или с властовите политически взаимоотношения) може да придобие различни форми, тъй като една от добродетелите на полупрезидентския модел е да даде гъвкавина на нормативния корпус и да вземе под внимание политическите личности и конкретните ситуации.

Съдържание