ОТ ДЕВЕТИ ДО ДЕСЕТИ
V. ЗЕМЕДЕЛИЕТО
1. Земята
През 1967 г. в Добруджа е постигнат рекордният среден добив от 476 кг пшеница на декар на площ от 1 300 000 декара. Предпоставките за тези резултати – висока култура на земеделието, пълноценна квалификация на ръководителите на селскостопанските организации и прилагането на интензивните фактори – обуславят и следващите успехи. Границата от 8 000 000 тона зърно годишно е премината, през 1982 г. годишният добив е 10 178 000 тона зърно, средният добив от декар на пшеница – 463,4 кг за страната.
Тази история за земята и плодовете й е дълга и започва веднага след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). През 1880 г. е приет закон за изземване на чифликчийските имоти, през 1885 г. - за аграрната реформа, през 1920-1921 г. земеделското правителство начело с Ал. Стамболийски изземва частни земи от притежателите на над 300 декара чрез т.нар. закон за трудово-поземлената собственост, който озземлява бедни селяни с 5 до 80 декара с право на продажба след 20 години. През 1946 г. със закон се провежда радикална аграрна реформа, през 1973 г. е издаден нов акт за опазване на обработваемата земя, през 1989 г. с указ № 922 се регламентират земеползването и собствеността върху земята.
Най-важният поврат се датира през и след 1946 г., когато са озземлени безимотните селяни, но се оказва, че икономическата система на село и милиони хора са изправени пред големи проблеми, очакващи решение. В резултат на новата аграрна политика са въведени през следващите десетилетия нови, високопризоводителни и доходоносни организационни единици, както и висока механизация, автоматизация и индустриални технологии в зърно- и зеленчукопроизводството, техническите култури, овощарството, угояването на животните и птиците, в ускореното развитие на мелиорациите, химизацията и във фуражното производство. Създават се условия за изграждане на съвременна материално-техническа база, за развитие на селскостопанската наука в направленията селекция, породообразуване и внедряване, за уедряване на земеделските масиви чрез комасация и коопериране, за интеграция на земеделието с хранителната промишленост, за благоустрояване на селата с цялостна инфраструктура, транспорт и съобщения, за рязко подобряване на образованието, здравеопазването, бита, културата и за ускорено решаване на социалните въпроси на селяните и на заетите в аграрния сектор.
Зеленчукови оранжерии върху хиляди декари
Едноличното дребно селско стопанство не е в състояние да покрива тези изисквания, задължителни за времето след Втората световна война. И тъй като създаването на едри капиталистически ферми и на други организационни единици е идеологически недопустимо, а и икономически противоречи на съветския опит, БКП избира колективизацията.
Този избор има своите основания. На Девети земята е раздробена на над 12 000 000 парчета (ниви) със среден размер 3,7 декара. През 1934 г., според тогавашно преброяване, 63% от селяните владеят 30% от поземлената площ с имот до 50 декара, а 11 на сто - 33% с имот над 100 декара. Структурата на собствеността е – 94% от земята - частна, 4,3% - училищна, 1,5% - църковна и манастирска, 0,2% - държавна. Дървеното рало е главно средство за обработка, но към 38% от стопаните въобще не го притежават, 32% разполагат с железни плугове, 4% - с кукурузорезачки, 1,1% - с конски редосеялки, 1,2% - с конски жетварки, 25% от стопаните нямат работен добитък, 12% разполагат с по едно животно. Скритата безработица е твърде висока, както личи от регистрирания процент на заетите – той е само 52% от наличните човешки ресурси.
Земята в истински реални граници
Лозарството...
...и виното на България
В такава обстановка се пристъпва към изграждането на трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), което е съобразено с кооперативния план на В. И. Ленин, приложен през 30-те годинин в СССР, но и съобразено с българските условия. Изходните позиции при създаването на кооперативните стопанства са доброволното участие, материалната отговорност и съчетаването на личните, кооперативните и държавните интереси, широката вътрешнокооперативна демокрация, запазването на частната собственост върху земята, разпределението на доходите според количеството и качеството на положения труд, както и според количеството и качеството на внесената земя. ТКЗС се управлява от колективен орган – общото събрание на всички кооператори, което избира управителен съвет и председател.
Социалистическото селско стопанство в България преминава организационно през три етапа:
- колективизация и изграждане на ТКЗС от началото на 1950 до 1959 г.;
- уедряване на ТКЗС - до края на 1969 г. и
- аграрно-промишлени комплекси (АПК) - от 1970 до 1989 г.
Тези промени се съпътстват и от преустройството на машинно-тракторните станции (МТС), които през 1948 г. са 70, а през 1960 – 211. След това обаче техниката им е изкупена от ТКЗС. Те намаляват до 89 само в планинските и в полупланинските райони.
При разглеждането на кооперираното селско стопанство, което довежда до нарастване на производствените фондове, на добивите, на продуктивността на животните и до подобряване на социалното положение на селяните, на първо място следва да се изтъкне използването на земята. За периода 1960-1980 г. обработваемата площ е намалена с 1 500 000 декара, но същевременно, по законов ред, се осъществяват противоерозионни мероприятия, отводняват се заблатени места, коригират се речни корита, рекултивира се почвата, обезсолява се и се обезкислява, а и се почиства от инертни материали. За сметка на държавата се строят пътища и се подобряват стари трасета, прокарват се канали за поливане и се създават пасищни комплекси. Към 1980 г. те са 330 на брой с около 800 000 декара.
Тази ситуация може да се погледне и по друг начин. Общата територия на страната е 110 911 кв.км, от които сушата е 110 643,70 кв. км. През 1980 г. селскостопанският поземлен фонд възлиза на 61,68%, горския – на 34,80%, този на населените места – 3,52%. В обществения сектор се намират 91,60% от стопанисваната земя и 89,90% от обработваемата, от която 25,40% или 11 820 900 декара се напояват. Земята се пази по законов път. За включен земеделски парцел в строителен обект, инвеститорът заплаща от 3 до 10 пъти повече от необходимите такси в бюджета в зависимост от категорията на земята. Освен това се утвърждават нормативи за размера на земята в населените места. Разходите за опазване на природната среда, предвидени в националния бюджет, към 1980 г. са увеличени 2,6 пъти и са разпределени така: за опазване на водите (41,1%), на почвата (41,6%), на въздуха (2,3%), за безотпадъчни технологии (10,4%) и за други подобни дейности.
При такива грижи от страна на държавата показателите за развитието и използването на производствените фондове са много високи. Съгласно статистическия справочник от 1987 г. земеделският машинен парк се увеличава и усъвършенства не просто с машини, а със системи от машини, които осигуряват комплексни технологични линии. Внедряват се също така и нови мощни трактори, както и комбайни с по-голяма пропускателна способност. Още по-въздействащ е един друг показател по данните на същия статистически справочник и той е увеличаването на общата продукция – при 100 единици на 1 декар през 1970 г. тя достига 133,3 единици през 1986 г., при 100 единици на 1 зает през 1970 г. тя се равнява на 213,7 през 1986 г.
Крайният резултат от селскостопанския труд или т. нар. обща продукция включва всички материални ценности, създадени в аграрния сектор за дадена година – произведеното от всички отрасли, прираста от животновъдството и стойността на основните средства за производство. Индексите на общата продукция за 1960 и 1986 г. показват за селското стопанство респективно 152,3 и 273,9 единици, за растениевъдството отделно 154,2 и 224,7 и за животновъдството отделно 148,6 и 359,0 единици. Големият растеж по съвкупност и по основни отрасли се дължи на увеличените добиви и на нарасналата продуктивност на животните, но не може да се подмине благоприятното въздействие на подобряващата се структура на производството. В същото време обаче, материалните разходи нарастват с темп, който е по-висок от този на общата продукция.
Прегледът на растежа на общата и на чистата продукция обобщено показват, че социалистическото селско сопанство осигурява по-голям икономически напредък от частното дребно селско стопанство. Този напредък се изразява в задоволяване на потребностите на страната, на износа и на хранителната промишленост, но и доказва, че аграрният сектор е основен при определянето на размера на националния доход. От друга страна, наблюденията върху големия растеж на общата продукция показват, че социалистическото селско стопанство разполага с недостатъчно използвани потенциални възможности, особено в условията на подобрена структура, на модернизираща се материална база, на интензификация и концентрация.
Към разработката и извличането на подобни потенциални възможности се отнасят най-напред механизацията, която обхваща развитието на машинно-тракторния парк, внедряването на промишлени технологии и концентрацията на производството. През 1961-1965 г. започват комплексната механизация и въвеждането на индустриалните методи със 7 подсистеми от машини, включително 19 вида трактори, 73 вида товаро-разтоварни средства, 22 вида сеялки и разсадъчни съоръжения, 32 вида за торене, 18 вида за химическа защита, 17 вида за напояване. От системите от машини са използвани общо 674 различни вида, от които 357 са изработени в България.
На второ място заслужава да се отбележи химизацията, която се смята за голямо постижение в областта на селското стопанство. Към 1980 г. химическите заводи в Димитровград, Стара Загора, Враца, Девня произвеждат над 700 000 тона азотни и около 400 000 тона фосфатни торове, микроторове, препарати и др. Тогава България се нарежда на едно от първите места в света по производство на минерални торове на декар и на глава на населението. През 1985 г. те достигат 186 кг на хектар. Но това не е всичко. Разработват се съвременни технологии и норми за торене на всяка култура. Въз основа на такава спецификация се изготвя торопотребността на почвата и на растенията. Като се приема, че химизацията осигурява около 60% от растежа на реколтата, същевремнно се държи сметка за особения подход при конкретните случаи – създават се и се доставят безбаластни торове с бавнодействащи азотни, концентрирани фосфати, безхлорни форми на калия и други.
През 1970 г. на хектар обработваема земя са доставени 252 кг химически средства в чисто вещество за защита на растенията, през 1980 г. те са 856 кг. Междувременно се създава интегрирана система за растителна защита, при която химическият метод се съчетава с агротехническите. Интегрираната система предвижда отглеждането на устойчиви сортове, намалени норми на разтвор, малообемно пръскане, обеззарязаване на семена, вещества за регулиране на растежа и на плододаването. Химизацията подпомага фуражопроизводството с подобрителни консерванти за смеските, докато в оранжерии, животновъдни ферми и складове се използват полимери.
На трето място сред благоприятните фактори стои напояването. Понеже отдавна е ясно, че естествените валежи могат да задоволят едва половината от нуждите, още през 1940-1944 г. са създадени около 30 000 декара поливни площи, които се напояват по примитивен начин. След проучването на водните ресурси в периода след Девети септември са построени около 2000 малки язовира с капацитет 2 800 000 000 м3 вода. Около 25% от обработваемата земя става поливна, около 10 000 000 декара се отводняват, насипани са над 4 000 км защитни диги. В периода 1958-1960 г. се напоява гравитачно, но през 1980 г. вече около 40% се напояват с полустационарни и стационарни дъждовални системи. Подобряват се и технологиите за напояване, каквито са лентъчните дъждовални инсталации с механизирани операции и автоматичен режим, търкалящи се дъждовни крила, които се преместват механично, буксирни дъждовални и кръгововъртящи се дъждовални крила. При тези технологии се използват високопроизводителни агрегати.
Животновъдството поема много научни резултати в породообразуването и храненето на животните, в специализацията и концентрацията в подотраслите и във въвеждането на промишлени методи на производство. В края на 50-те и в началото на 60-те години в България е обоснована целесъобразността на породния състав в говедовъдството с основна порода черно-шарено холщайн фризийско говедо със съпъстващата порода в някои райони червено датско говедо. В овцевъдството са въвъдени основни вълнодайни породи, създадени на базата на асканийския и ставрополския меринос, както и усъвършенстваната плевенска черноглава овца с млечно направление, в свиневъдството – хибридът кембороу, в птицевъдството – хибридът хисекс. Храненето на селскостопанските животни е осигурено от фуражните заводи, построени от 1960 до 1967 г. в почти всички окръжни градове.
На основата на световния опит свиневъдството и птицевъдството се концентрират на регионално и на национално равнище в т. нар. промишлено-животновъдни и промишлено-птицевъдни комбинати, в които се обединяват производството, фуражните заводи, месокомбинатите, птицекланиците и веригите за реализация на продукцията. След 1970 г. в угоителните дейности на двата подотрасъла се въвежда вертикалната интеграция чрез научно-производствени обединения. Тя се прилага и в държавното стопанско обединение “Родопа”. България окончателно решава продоволствието на хората с продукти от свиневъдството и птицевъдството и достига и надминава високоразвити страни. През 1982 г. тя изпреварва по продукти на глава от населението три пъти средното потребление в света и надхвърля показателите на Австралия, Канада, Англия, Италия, Германия, СССР, Полша, Гърция, Турция, Румъния, Югославия и други държави.
Постигнатото обуславя социалното положение на селяните и на селото, което се определя от непрекъснатото увеличаване на селскостопанските продукти и от големия абсолютен размер от продукцията на глава на населението. По този показател през 1986 г. България стои спрямо СССР (в мярка от 1 кг) при пшеницата 483 към 281, спрямо САЩ – към 276, Франция – към 526, Турция – към 346, Гърция – към 180, Испания – към 207. България превъзхожда Великобритания, Испания, Франция, СССР, Турция и Гърция с 318 кг царевица на глава от населението и изостава само от САЩ. Тези данни могат да бъдат допълнени за слънчогледа, тютюна, доматите, вълната и яйцата, чието производство, с малки изключения, надминава обема на посочените страни. Земята на България – окрупнена, обработвана с машини, подсилвана с торове, напоявана обилно, култивирана научно и ползвана от добри стопани, се отблагодарява стократно. Нейната продукция храни България с екологични продукти и я прави популярна в четирите посоки на света.
Един от скъпоценните дарове на земята са горите. В България те заемат над 33% от територията й или 35 000 км2. Достъпните гори са унищожени до Девети септември – от пожари и от безогледна сеч, но и след тази дата напрегнатата експлоатация продължава до към 1962 г. В процеса на окончателното одържавяване на горските масиви започват да се проявяват обаче и първите планомерни грижи, насочени преди всичко към запазването на екосистемата. Налага се основният лесовъдски принцип – постепенност в ползването, и се създават нови гори. Тази политика е улеснена от спогодбата с автономната съветска република Коми за организиран дърводобив. Благодарение на този далновиден държавнически акт, в България за четвърт век са доставени над 25 милиона кубически метра едра иглолистна дървесина - почти толкова, колкото са запасите на Рила.
Същевременно, нови гори се засаждат всяка година. През 1969 г. е чествано създаването на 10 000 000 дка залесени площи, до 10 ноември 1989 г. те достигат 15 000 000 дка. Числата означават, че на човек от населението се падат по 2 дка нови насаждения – показател, по който страната заема едно от първите места в света. Лесовъди от държави с различен обществено-политически строй изучават богатия опит. Това разбира се е целенасочено провеждана държавна политика, но е и израз на обичта на народа към гората, която за него е вода, въздух, поминък, закрила и живот.
Хората масово участват в залесяването, то е и важна задача пред бригадирското движение. С мащабните кампании се постига преди всичко увеличение на продуктивността на гората – през 1958 г. например средният прираст е 2,5 м2 на хектар, през 1985 г. той е 2,812 на хектар. Заради постоянно взиманите мерки пожарите са сведени до минимум, с което се допринася за устойчивостта на зелесените площи – едно от най-ефективните средства срещу пороите. Освен това се хвърлят много сили и за противопоставянето на екологическото замърсяване. Обикновено когато се каже Кремиковци, се мисли за тежкия проблем на нарушаването на биосистемите в околната среда. Успоредно с изграждането на металургичния комбинат обаче се извършва и масово залесяване. Засадените от жителите и от армията фиданки в района днес са чудесна борова гора.
В началото на социалистическия период ловното стопанство е фактически ликвидирано. Дивечовите запаси падат до критичния си минимум поради безразборното ловуване. През 1952 г. по данни на първото в страната преброяване на дивеча благородните елени са 500-600, елени лопатари се срещат само в парковете, сърните не надхвърлят 9 000, дивите свине – 2500.
След 1960 г. и особено през 70-те години целеви колектив от специалисти и учени изработват прогноза за развитито на дивечовите запаси в България и се определят терени за развъждането на различните видове. През 1975 г. Държавният съвет приема “Основни положения за развитие на ловното стопанство”, въз основа на които Министерството на горите и на горската промишленост и Българският ловно-рибарски съюз изработват своя програма. Те започват да я изпълняват и постигат задачата, формулирана в нея – да се увеличат дивечовите запаси и да се подобрят трофейните и екстериорните качества на отделните видове. В тази работа голяма роля изиграват създадените държавни ловни стопанства, в които се полагат грижи за оцеляването на дивеча през зимата и за опазването му от бракониери и хищници. Ликвидирани са около 15 000 вълка. Голям успех е аклиматизирането на нови видове дивеч. От Унгария и от Чехословакия са внесени муфлон (над 400 екземпляра), алпийски козирог, корейски фазан.
При такава висока ловностопанска активност става необходимо да се усили влогът на научните изследвания в различни области, но преди всичко – в организацията и управлението на ловните структури, както и върху факторите, които влияят на реалния прираст. Проучванията и последвалите мерки дават резултат. През 1984 г. благородните елени наброяват 18 500, лопатарите – около 4800, сърните – 142 000. Застрашеният от изчезване дивеч се стабилизира – мечките достигат 900, дивите кози – над 1600, глухарите – над 2000. Дребният дивеч отбелязва незапомнен ръст: зайците са 920 000, яребиците – над 600 000, фазаните – над 400 000.
България завоюва водещо място в класациите на световните изложения през 1971 г. в Будапеща и през 1981 г. в Пловдив. Световните рекорди на трофеи от благороден елен, дива свиня, дива котка и досега са ненадминати.
В страната се обучават много добри кадри, необходими за поддържането и разгръщането на горското и ловното стопанство. Средни специални училища подготвят изпълнителски персонал, Висшият лесотехнически институт – дипломирани специалисти с възможности за непрекъснато обучение в новостите на ловностопанската и на горската наука. Тези инженери и техници са утвърдени в теорията и практиката познавачи на целия регистър от горски и ловни дейности – дърводобив и реализация на дървесината, маркетинг и търговия, финанси, социална политика, приватизация, проблематика на възпроизводителните цикли в природата и в популациите и т. н.
Пряко отношение към жизненото равнище на хората обработващи земята, горите и ловните полета има производителността на труда, която се изчислява по общата продукция в съпоставими цени на единици труд. Индексът при база 100 през 1956 г. достига 195 през 1960 г., 400,8 през 1970 г., 681,6 през 1980 г. и 854,5 през 1986 г., т. е. над осем пъти се увеличава заплащането за трийсет години, но въпреки прилаганите различни системи не се избягва уравниловката. През 1950 г. заплащането е по-малко от половината спрямо останалите сектори. През 1960 г. тази тенденция се запазва, но през 70-те години се забелязват признаци на стабилно покачване. Това се допълва от заздравяването на пенсионното дело. Пенсионирането на работещите в ТКЗС започва през 1956 г. с до 15 лв. на месец, през 1959 г. се въвежда лична пенсия за трудова зпополука, през 1961 г. административният персонал и механизаторите са приравнени със служителите и работниците от държавния сектор, през 1967 г. двойно е увеличен минималният размер на пенсиите на селяните-кооператори, от 1975 г. пенсиите им се определят по общия ред. Допълнителна помощ е гарантирана при временна нетрудоспособност, при бременност и раждане и чрез месечните добавки за деца.
Жизненото спокойствие се изразява в строителството на жилища в българските села, които към 1986 г. са новоизградени в над 65% от целия фонд. Социалната увереност се дължи и на безплатното здравеопазване, и на безплатното образование, както и на факта, че по-голямата част от издръжката на младите поколения се поема от обществото. Сега думите “художествена самодейност” са позабравени, но през 70-те и 80-те години в нея се включват над един милион души по домовете на културата и читалищата, създадени в почти всички села.
В обобщение може да се каже, че политиката на БКП особено след 1956 г. е насочена към коренен поврат в селското стопанство, който се осъществява с подготвени специалисти с висше образование, с високи научни резултати в областта на селекцията, породообразуването и интензивните технологии, с химизацията, механизацията и напояването, с концентрацията и специализацията на производството и с усвояването на водещия световен опит. Политиката на отрасъла е успешна и заради субсидирането на планинските и на полупланинските райони, както и на износа им, но и заради неограничения пазар в страните от Съвета за икономическа взаимопомощ и в арабския свят.
Тук следва да се сумират и допуснатите грешки. Първата от тях е масовото коопериране, породено от амбицията да се извърши колективизация по съветския модел. Втората е грубото погазване на принципа на доброволността в някои райони на страната, което настройва отрицателно част от селяните. Третата е т. нар. социалистическо съревнование, което през първите години е ефективно, но се обезличава и лишава пазара от конкурентни участници-производители. Съществен недъг се оказва и неперсонифицираната отговорност, заменена с колективната.
Грешка е шаблонизирането на организационните структури на управление, особено в периода на аграрно-промишлените комплекси. На АПК се вменяват всички управленски, производствени и финансови задачи, центърът на тежестта необосновано се премества от живото производство в организация, която е далече от стопанствата, от бригадите, от кооператорите. Върху всичко това тегнат и други злополучни решения, каквото е изграждането на големи животновъдни ферми в неподходящи райони и централизираното планиране, което не винаги е в интерес на икономически изгодните резултати от производството. Краткият списък от грешки обаче се превръща в илюстрация на отрицателните фактори за налагането на стереотипи и несъобразяване с обективните условия и потребности.
В историята обаче остават делата, извършени в името на народа и на държавата. През четиридесет и петте години между Девети септември и Десети ноември България достига 29 място в света по жизнено равнище и социална осигуреност на населението. Благодарение и на плодовете на земята си.
