Изказване на партийно събрание, П. Симеонов

 

Написах своето изказване както за да облекча нашия протоколчик, така и за да преодолея по-леко увлеченията на ситуацията, като кажа тук пред вас поне част от онова, което смятам за най-важно. Запазвам си правото като пряко засегнат от нашия дневен ред при крайна необходимост да взема думата и по-нататък.

На 3 ноември 1988 година присъствувах в 65-а аудитория на Софийския университет, където след семинарно занятие на катедрата по "Научен комунизъм" част от присъствуващите останаха и организираха Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. На събранието беше прочетена програмна декларация, от която бих отделил няколко момента /смятам, че би било нормално на днешното събрание тази декларация да бъде изцяло прочетена, за да имат представа партийните членове за какво по същество става дума./ Значи моментите, които бих отделил от тази декларация, са следните /цитирам/:

1. "Новият етап на преустройството предлага не само по-големи възможности, но заедно с това изисква по-висока степен на гражданска и политическа активност, която вече може да бъде постигната само чрез обединяване на силите."

2. "Клубът си поставя за цел да обсъжда публично, в условията на пълна откритост най-актуалните и наболели политически проблеми на нашето общество, които директно засягат съдбата на нашия народ - неговото близко минало, непосредствено настояще и обозримо бъдеще. Клубът по-специално ще разисква въпросите на икономическото състояние на страната и жизненото равнище на населението, сложните и все по-утежняващи се демографски проблеми, въпросите около човешките права у нас, екологическата обстановка в България и изгледите за нейното подобряване, темповете на преобразованията, действителното равнище на гласността и пр."

3. "Клубът ще осъществява дейността си чрез провеждането на събрания, организиране на дискусии и срещи с изтъкнати специалисти, които са в състояние компетентно да разясняват проблемите, с видни наши интелектуалци общественици, отговорни политически лица от държавния и партиен апарат, ангажирани с решаването на интересуващите ни проблеми."

4. "В своята работа клубът ще търси сътрудничеството със средствата за масова информация, подкрепа на обществените организации и официални държавни институции."

5. "Учредителите на клуба считат за необходимо изрично да подчертаят, че той ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, на основата на съществуващото в страната законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., като се бори решително за тяхното практическо осъществяване."

Подчертавам тези пет пункта, които според мен дават достатъчно ясна представа за политическата физиономия на така сформирания Клуб.

Програмната декларация на Клуба, с която за пръв път се запознах там, ме накара да се присъединя към учредителите със своя подпис, за което днес не съжалявам.

На 8 или 9 ноември бях викан в Общинския комитет на БКП, където с мен беше проведен разговор по повод Клуба. По същия въпрос двайсетина дена по-късно /датата не съм отбелязал/ ме извика висш сътрудник на ЦК, чието име тук ще спестя, тъй като разговаряхме и по други въпроси и не съм сигурен дали поставянето на въпроса на Клуба не беше негова собствена инициатива. На 28 декември бях извикан пред Бюрото на Общинския комитет на БКП, където отново разговаряхме, въпреки че бях препятствуван от късния час и физическата умора - членовете на Бюрото бяха дискутирали вече минимум четири часа с Искра Панова и Чавдар Кюранов. Днес е четвъртото официално обсъждане, на което присъствувам.

Чувствувам се задължен да запозная събранието със своята позиция, която изгражда моето отношение по разисквания въпрос.

Първо. Смятам, че създаването на Клуба е положителен факт на българския политичеси небосклон. Съществуващите обществени организации са възникнали в условията на командно-административната система и отразяват в себе си нейните недъзи. Те са казионни, членуването в тях често е формално, а някъде и задължително. Доброволността, меко казано, е принизена. В тези организации всичко се решава отгоре надолу. Най-елементарната инициатива изисква предвраително съгласуване, одобряване и възсядане от бюрократичния апарат. В резултат на това масовата обществена активност е под всякаква критика.

Не е възможно да се извърши преустройство на политическата система, ако неформалните, спонтанно създавани групи не обединят в доброволни организации индивидуалната реакция на поставените от Времето и Партията задачи. Само така преустройството може да стане двупосочен процес. То не е само реформи отгоре, но и спонтанна активност от долу. Преустройството, ако не е двупосочно, е невъзможно. Нещо като дървено желязо. Само с разпоредби отгоре може да се построи нов тип командно-административна система, може да се създаде видимост само, че се прави нещо, но не и да се спаси наистина социализма. А в случая с преустройството става дума за това - за спасението на социализма.

Естествено е, че при спонтанно възникващи неформални групи ще има всякакви и с различна насоченост. Както показва челният опит на Съветския съюз - възникват и фашистки, и антисемитски, и националистически организации. Но нима някоя от тези организации, като изключим първоначалния шок от тяхната възможност, е в състояние да поведе след себе си масите? Нима социализмът в Съветския съюз стана по-слаб и по-малко привлекателен, откакто започна преустройството?

Но даже някой и да не е съгласен с това, създаденият Клуб за подкрепа на гласността и преустройството е далеч от подобни екстравагантности. Той е спонтанен клуб за защита на партийната линия. Вместо да се даде най-положителна оценка, че хората сами се събират и провъзгласяват, че са в защита на партийните решения, нещо, което не се помни да е ставало в последните десетилетия, изведнъж манията за преследване обзе някои бюрократи, които даже Девети септември са забравили. Какво ставаше у нас покрай Девети септември? Нима Централният комитет даваше разрешение за всеки митинг, манифестация и събрание. Нима хората не тръгваха сами, водени от своя порив за свобода и демокрация? Така беше. Някои неща помня, някои неща съм чел. Има ги в архивите.

Сега ние провъзгласяваме, че правим революция. Защо се боим от тази инициатива на масите? Да не би да се страхуваме, че преустройството наистина ще стане?

От десетилетия насам не е имало случай хората да подкрепят спонтанно, а не организирано казионните си организации, решенияга на партиен пленум. Сега случаят е налице. Браво на тези решения, браво на решенията на Юлския пленум, щом можаха да предизвикат спонтанната подкрепа на нашата интелигенция. И този, който намира тази спонтанност за опасна, е застанал надолу с главата и така наблюдава света.

Второ: Преустройството у нас има един безспорен резултат. Благодарение на съветските средства за масова информация ние вече знаем, че Брежнев и Черненко и особено първият са обект на всеобщ присмех, а техните сътрудници, са по същество политически аутсайдери, някои от тях вече минаха и през съда. Благодарение на този факт стана ясно, че бъдещето при социализма не е задължително продължение на днешния ден. Даже и нашият опит ни учи на това. Официално обявихме, че априлският модел е изживял своето време. В утрешния ден, при пълна победа на преустройството, гласността и юлския модел, ние ще бъдем питани поне от собствените си съвести - какво направи лично ти, за да възтържествува демокрацията в България.

Демокрация даром не се дава. Преустройството не е баница, която ще ни бъде поднесена от висшето партийно ръководство. Комунистът е длъжен да излезе от окопите и сам според силите си да участвува в борбата за промяна. Борбата за демокрация нищо не дава на този, който се бори за нея, но дава всичко на обществото.

Трето: Поради казаното по-горе моето лично отношение към Клуба е недвусмислено:

- От подписа си под неговата политическа декларация аз не мога да се откажа. Тази декларация подкрепя генерална линия на партията.

- Ако някой се тревожи, искам да го успокоя - в нелегални дейности не съм участвувал, не участвувам и нямам намерение да участвувам.

- Ако Клубът за в бъдеще развие своята легална дейност, а тя може да бъде само такава, каквато е записана в Програмната декларация, то аз ще участвувам в неговата дейност.

Четвърто: Въпреки трите разговора за мен остава неясно: на какво основание от Устава на БКП или някакви други партийни документи, на какво основание от Конституцията на страната - Клубът беше фактически забранен, а участниците в него, без да са имали никаква дейност, а само защото са подписали документ в защита на партийната линия, бяха подложени на преследване? Защо?

Веднага беше задействувана и противозаконната машина на тайните разпоредби. Беше дадено "указание" членовете на Клуба да не се появяват в средствата за масова информация. Започна демонстративно следене на някои от ръководителите на Клуба. Бяха извършени обиски, арести, разпити, привиквания при прокурора, на някои членове на Клуба бяха прекъсвани телефоните, други бяха заплашвани по телефоните, пред някои организации се говорят нелепости за членовете на Клуба, проведоха се серия от разговори с цел оказване на натиск по административна и партийна линия. По партийна линия на равнище общински комитети се раздават наказания. Оказва се натиск върху партийни бюра и цели колективи. Някои намекват за съдбата на Института по философия, който беше разформирован.

Намекът за Института по философия неволно ми напомня за Кануннаме на султан Сюлейман Законодател от 16 век. Там е казано: "Когато сред някоя махала бъде нападнат и ограбен керван или се извърши кражба или грабеж в някое село или между две, три или четири села, безспорно е, че най-напред се нарежда издирването и откриването на извършителя; ако не е възможно да се открие, налага се на селото кръвна цена и те селото или селата понасят глобата." /т. І, стр. 30/. Даже тогава на първо място се поставя личната отговорност и чак тогава колективната. Но общо взето колективната отговорност е изобретение на средните векове и е един от бисерите на османското робство. Казвам това, за да не би някой да се увлече от думата колектив.

Защо? На какво уставно и законово основание се извършват тези наказателни действия и заплахи?

В проведените разговори съм отбелязал два отговора:

Отговор номер едно. Преценката на висшите партийни органи и на централния комитет е, че този Клуб е антипартиен.

Но, уважаеми другари. Както казва един социалист-утопист - за да се извоюва републиката, е нужна любов към свободата, за да се изгради републиката, е нужна любов към законите. Каква е законната основа на тази преценка? Въпросът си остава.

На такива висши и неподлежащи на обсъждане преценки не мога да вярвам. Такива оценки построиха Кремиковския металургичен комбинат в Софийското поле, те изградиха Завода за цветни метали в Пловдивското поле, те построиха завода за тежко машиностроене в Радомир, те изграждат сега третата металургична база в Южното черноморие. Такива оценки извършиха кооперирането на земята в планинските и полупланинските райони и създадоха демографски вакуум там. Същите тези преценки развихриха семейния акорд в отглеждането на тютюна, забавиха урбанизационните процеси и утежниха етнографската ситуация в някои покрайнини. Тези преценки "свише" преследваха генетиката, кибернетиката, теорията на относителността. Те казваха на художниците как да рисуват, писателите как да пишат, филмовите дейци какви филми да създават. Тези преценки определяха кой е положителният герой и кой отрицателният, както в изкуството, така и в живота. Те горяха книги и държаха по лавиците филми. Те родиха репресиите по времето на Култа. Тези преценки създадоха командно-административната система, която ни доведе до тук - ножицата между нас и високоразвитите страни непрекъснато да расте. Днес ние сме по-назад от тях, отколкото бяхме в шейсета година. Да не говоря за щекотливото сравнение с южните ни съседи.

На тези преценки не мога да вярвам. Партията има Устав, страната има Конституция и всеки е длъжен да им се подчинява. Преценките на всички - от Генералния секретар и Председателя на държавния съвет, чак до редовия гражданин трябва да се основават на тези писани норми, за да имат законна сила.

Отговор номер две. Не можело да съществува Клуб за защита на гласността и преустройството, защото тази инициатива не е предварително съгласувана с партийните органи. Не можело да съществува инициатива вън и независимо от партията.

Тук възраженията ми могат да бъдат многобройни. Кой е и къде е партията, когато над половината от членовете на клуба са партийни членове. Не е ли твърде самоуверено и нескромно да се отъждествява партията с неколцината партийци в Общинския комитет. А нима някой им е пречил и те да се запишат и да станат членове на Клуба? Нима има пречка пред който и да е ръководен деец да вземе най-активно участие в клубната дейност?

Второто ми възражение е свързано със същността на самото твърдение, че инициатива вън и независимо от партията не може да има. Това е една от нелепостите на командно-административната система, когато всичко трябва да се знае, преценява, степенува, разрешава. За съжаление по този път правова държава не се създава. В правовата държава е важна същността на инициативата. Тя не трябва да противоречи на писаните закони на страната. Щом като не противоречи на законите, а създаването на Клуба не противоречи на законите на страната, то инициативата е добра. Независимо дали инициативата е свързана с производството на копчета, мартеници или с провеждането на дискусии в подкрепа на генералната линия на партията.

Третото ми възражение срещу мнението всичко и всякога да се знае от партията е свързано с развитието на обективната политическа ситуация. В условията на постоянно икономическо изоставане от високоразвитите страни, когато основни потребности на населението не се задоволяват /ще спомена само, че през 1986 година 63 на сто от българските граждани са имали доход под 140 лева на месец/, при непрекъснато нарастване на информационния обмен, при глобалното развитие на радиото и телевизията, при очевидната промяна на ценностната система на подавляващата част от населението, при непрекъснатото повишаване на езиковата култура, при разширяването на контактите с чужбина и чужденци и прочие и прочие, както и поради развитието на новите технологии, индивидуалните и групови спонтанни граждански прояви непрекъснато ще нарастват. От епохата на индустриализма и масовите движения ние навлизаме в епохата на информацията, индивидуализма и груповщината /в добрия смисъл на думата/. Доколкото зная, в последните дни у нас има нови спонтанни граждански прояви. Без никакво двоумение у нас ще се реализира световната прогноза за ръста на спонтанността.

При тези условия изграждането на най-правилна политическа стратегия по отношение на спонтанните образувания на гражданите е от възлово значение за съдбата на комунистическата партия. Който не разбира това или смята, че ще оправи работата само с репресии, по-добре да си вземе шапката и да отиде да си копае градината. Не е за него политиката, щом като няма чувство за обективните политически процеси.

Излишно е да ви убеждавам, че тези хора не рискуват само себе си.

Преди да завърша, само беглом ще се спра на обвинението, че организаторите на Клуба не били имали чисти намерения щом като го организирали "тайно" и не отишли да кажат в съответните партийни комитети. Ако било направено това, веднага щяло да бъде дадено съответното разрешение.

Оставям настрана очевидно маловажната подробност, че изискването за предварително информиране липсва в законите. Оставям настрана факта, че тук на наше партийно събрание в края на април 1988 година бяхме поискали официално разрешение да организираме Клуб на приятелите на съветския печат. Такова разрешение не ни беше дадено.

Искам да обърна вашето внимание върху друго. Беше организиран Клуб за защита на гласността и преустройството. Аз знам от месец август за това намерение. Казал съм поне на четири-пет човека. При мен са идвали хора да ме питат вярно ли е. По мои предположения около триста души са знаели месеци преди организирането на Клуба за идеята. Ако партийните комитети наистина не са знаели, то защо сега във формулировките на наказанието се казва, че Клубът противопоставял партията /разбирай партийните органи/ на интелигенцията? Та триста души от тази интелигенция не намериха за нужно да се доверят на партийните комитети. И аз искам да запитам - кой е виновен за това? Нима Клубът създаде това недоверие? Или той само индикира съществуваща реалност, чиито причини изобщо не се търсят? Високата температура не е виновна за болестта, а абсцесът. Не приемам обвинението, че Клубът е противопоставил партията на интелигенцията. Не го приемам и заради онова, което вече казах отначало - спонтанната подкрепа не е и в нито едно общество не може да бъде опозиция.

И накрая, връщайки се към логиката на своето изказване, отново подчертавам, не ми е ясно защо Клубът е антипартиен. Защо е тази атака срещу него?

Отговорът, който трябва да се даде, трябва да бъде на ясни писани правила: приети от Конгреса на партията или от Народното събрание. Липсват ли такива писани основания, не може да бъде търсена отговорност от члена на партията или от гражданина на републиката. В този смисъл аз протестирам срещу наложеното ми наказание и го смятам за проява на произвол.

Ако мислите друго, ние сме просто от двете страни на преустройството. Аз не съм с вас. Аз съм за правова държава, за демокрация, за гласност, за юлската концепция, която трябва решително да бъде развита на основата на нашия и чужд опит, за да бъдем високоразвито и цивилизовано общество. Аз съм за тези неща независимо от нелепите традиции на командно-административната система, независимо от дракона, който разпъва и моята душа.

 Потвърдих пред Общинския комитет своята привързаност към легалните форми на политическа подкрепа на юлската концепция. Приемете моето изказване тук като настояване да не се пречи на Клуба за защита на преустройството и гласността.

 


Защо "приказка"? | Земята на българите | Народът на България | История | Етнография и фолклор | Българска кухня | Хайд парк

 

Карта на сайта

Христоматия "Омда" 

Библиотека "Омда"

Големите промени

Студентски форум

Гише "Справки"


Copyright 1998-2011  OMDA Ltd. Всички права запазени