НЕВИДИМИТЕ СЪКРОВИЩА

Веска Живкова

Всеки род си има своите предания за намерени и загубени съкровища и всяко от тях по определен начин и в особен профил интерпретира фолклорния тип познание за времето и пространството и подсказва множество от смисли, които непрекъснато се раздиплят, без да ни дават окончателния шанс да стигнем до ядрото.

В езиковата практика на българина на нивото на всекидневието не живее тържествената дума съкровище, идваща от високите етажи на старобългарската книжовност. В реалната езикова практика, разположена в онова сложно вместилище, наречено бит, съществува думата имане – с цялата си многоплановост и метафоричност. Тази богата многозначност е проецирана във всички полета на фолклорната култура и чрез неочаквани метафори търси различните разбирания и съдържания на това понятие. Във фолклорния тип мисловност отчетливо се разграничават материализираното и нематериализираното имане. В иманярските представи съкровището винаги е мислимо, но облечено и подчинено на митологични архетипи и семиотична разпознаваемост. По своята същност то е въплътено в материална обвивка и е материално оценимо и измеримо в актуални за иманярите мерни единици (толкоз “катъра злато” или толкова хиляди долара). То винаги е означено и всички знаци, както и разказите за тези знаци са ситуирани в определено пространство и време, които пък в своята съвкупност дават контекста на общия незабравен митологичен разказ, винаги респектиращ изследователя със своята архетипна разчитаемост.

При същинските иманяри (за разлика от съвременните булдозерни антиархеолози) има някакъв морален коректив, който напомня за проклятието, пазещо всяко съкровище. Впрочем темата за проклятието се прокрадва и упоменава и при всяка голяма археологическа находка в целия свят. Самата морална стойност на проклятието, пазещо съкровището, поражда антитезата за нематериалните съкровища, които обикновено се оценяват след като са завинаги изгубени.

Самите нематериални съкровища също заемат огромна територия, те също имат своите “иманяри” и изследователи. Аз искам да припомня само за един малък сегмент от тях, който в нашите времена на преход изчезва безвъзвратно. И тук имам пред вид не нашето българско объркано време на промяна, което продължава вече повече от 15 години, а глобалните промени, които разместиха топосите на основополагащите нравствени императиви за добро и зло, за правилно и неправилно, за ценно и ненужно. Изгубвайки тези топоси, ние губим и представата за реалните стойности на онова, което бихме могли да наречем “нематериално съкровище”.

На мен ми се ще да припомним за само един от тях.

Става дума за паметта на отиващите си поколения.

Мисля, че съвсем не е случайно, че проблемът и релацията спомен – памет, поставени в съотносима връзка с понятията реч и език, толкова вълнуваха проф. Т. Ив. Живков през последните години. Споменът за него е съхранен в паметта, но изследователският потенциал, креативността на неговите теоретични виждания провокират търсенето на нови територии и дискурси на разбирането за спомена и паметта. “Струва ми се – пише Т. Ив. Живков, че човек живее винаги чрез спомена и в спомена. Вероятно това е част от неговата същност и съвсем не е случайно, че големите литературни откровения много често не са нищо друго, освен интерпретация на спомена. И като че ли в първите отсечки на своя индивидуален жизнен цикъл човекът търси предимно спомена на другите – на бащи и деди, на майки и баби, за да дойде един момент, когато се проявява интерес към неговия спомен, което ще рече – интерес към неговото време. Защото всеки от нас има свое време в този необхватен поток от случващо се, който много условно можем да наречем история”.[1]

В този текст аз ще се спра на един съвсем прагматичен проблем – какво може да се запази във времената на един вече променен мисловен модел.

Представител съм на поколението, което премина през няколко исторически вододела и виждаше как потъва в небитието твърде много знание за времена и хора, за общество и природа, за сръчности и технологии, но въпреки това отлагаше времето, когато трябва да се положат усилия да се съхрани в паметта фактологията на много животи преди нас. Именно да запомним, а не да запишем. В съкровищницата на паметта има винаги много, много повече, отколкото е възможно да се съхрани на материален носител и ние ежедневно пропускаме да съхраним онова, което си отива – па макар и то да е само собствена интерпретация на нечий спомен.

Разчитайки на материалния носител, ние си спестяваме усилието да помним, а колкото по-модерни са материалните носители, толкова повече са посредниците при тяхното ползване и по-големи възможностите за загуба на информация, за която сме разчитали на запаметяващото устройство. Всъщност вече си отива и писмото, заменено от кратките “есемеси” и “имейли”, отива си дори поздравителната картичка, явяваща се вече само като мимолетен знак за нечие внимание в електронната поща.

Тук не става дума за отричане на материалните носители – едно велико достояние на човечеството, а за отношението към изграждане на мисловен модел, който прехвърля цялата отговорност за запазването на информацията върху посредника. Ще дам един пример, макар и да рискувам да опростя съвсем нещата.

При определяне на учебното съдържание в училище ключова позиция е заела формулата: “Да не обременяваме паметта на децата с фактология, защото фактите могат да се намерят в справочниците.” И децата смятат с “елки”, а не могат да смятат на ум; не учат стихотворения, защото могат да ползват на класно или на изпит съответния източник; не зубрят формули, дати и т.н., защото .... Защото се обременява паметта.

Днес мисловността се композира от външно зададени модели, предлагани най-често от медиите и закрепвани от злободневната политическа събитийност или от криминалната хроника. Дори в училище сякаш придобиването на знания е страничен проблем, а важното, значимото е подготовката за някакъв конкретен изпит или тест. Децата зубрят очаквания, одобримия тест, а не се опитват да помнят явления, събития, личности, процеси в техните сложни релации и зависимости. Тези зададени модели преработват собствените ни структури на паметта и ги подчиняват на привнесената “правилност” на интерпретацията на спомена или пък потискат, изтикват в периферията ненужното и вече неценено днес. Намаляващата междуличностна комуникация се компенсира от нарастващия контакт човек -  медия, който е мимолетен като съответната емисия. И не обременява паметта, макар че паралелно вървят и образ, и текст, и последващ коментар.

Впрочем, психолозите не са казали, не са определили какъв е пределът, отвъд който паметта се обременява. Не са доказали също така, че хора с “обременена” памет не могат да мислят. Всъщност хора с малко фактология в главата си не знаят как да ползват справочниците и къде да търсят необходимия факт, но това е друг проблем. Едва ли днес има някой толкова луд, който да мисли, че една човешка глава може да побере всичко, което се намира в глобалната мрежа, а това “нещо” е все още съвсем малка част от огромното богатство, съхранявано на различен тип материални носители. И все пак трябва да има един обем от информация, която трябва да се пази в средностатистическата човешка глава. Но да стесним нещата до българската глава.

Проблемът, провокиращ моите размисли, е свързан със загубата на една основна технология, идваща от традиционните времена, от териториите на фолклорната култура. Това е технологията на помненето, поддържана от традицията на устното и нагледното, в непосредственото действено предаване на информация в изключително голям обем. Става дума за достатъчното количество информация, чрез която човекът успешно може да поддържа хомеостазиса на системата, където живее балансът между физическото и социалното в човека, между социалното и природното, между профанното и сакралното. Подчиненият на модерните мисловни и технологични модели човек все повече губи точно информацията, поддържаща природната връзка и става все по-зависим от технологичната информация. И какво ли може да се случи с този човек при един срив в глобалната мрежа, срив абсолютно възможен при съществуването на гениални атакуващи тази мрежа просто за забавление, за доказване на собствената си значимост, за разбиване на конкуренцията, за реализиране на терористични задачи и разбира се като протест, вдъхновен от висши цели.

Далеч не изповядвам апокалиптични идеи, нито си опитвам да се занимавам с черна прогностика. Безпокои ме обаче съдбата на безпомощния човек, който все по-малко знае за простите неща около себе си и губи уменията си да се справя с елементарния диалог с околната среда.

Технологията на помненето сякаш изчезва именно от разбирането, породено от новите мисловни модели, че самото помнене не е толкова потребно, и от съмнението, че натрупаният споменен материал е необходим на някого, че той може да развълнува някого. Човекът от модерните времена, оставащ все по-често самотен, трупа много спомени, но няма с кого да ги сподели, не може да намери очаквания интерес към натрупаните знания и опит. А това са точно онези неведими съкровища, които живеят само в духовните измерения на своя носител.

В днешното българско село, където самотникът – пазител на спомени живее най-често, жителите са “попили”, интернализирали невероятната смесица на селското и градското битие и в контекста на тази сложна амалгама те правят и своите споменни обобщения и проявяват интерес към спомените на другите. Точно в тази социална ситуация циркулират и невидимите съкровища. Тези невидими съкровища, струва ми се, че се нуждаят от някакво по-ясно индикиране, за да бъдат осъзнати от своите носители като нещо стойностно.

Изследванията показват, че днес в селата повече от половината жители са имали своето градско битие за по-дълго или за по-кратко време, но че същите тези хора в своето детство и ранна младост са имали и своя социализационен профил, подчинен на фолклорната култура. Те обаче в съвременното си битие са загубили много от своите знания и сръчности, придобити в ранен социализационен период и значително по-трудно се справят с неща и дейности, които поколението на техните родители на същата възраст са извършвали с лекота. Тук не става дума за носталгия за отиващия си (или вече съвсем изчезнал “фолклорен човек”), а за онзи необходим минимум от знания, който поддържа мостовете между природното и човешкото, между миналото и съвремеността. Практически нашето ежедневие е подчинено на мимолетността на излъчването на електронните медии. Събитията всъщност не се случват, те някак си преминават и се стопяват, а новият мисловен модел, препоръчващ да не си обременяваме паметта в условията на световния информационен океан, формират манипулируемия човек на глобалната епоха, който все по-малко познава обикновения свят около себе си.

Вече почти нищо не знаем за технологията на помненето, по силата на която една певица е знаела по 200-300-500 и повече песни, а епичните певци са изпълнявали песни със стотици стихове, вещите стари хора са познавали небето и хода на звездите и съзвездията така, че безпогрешно са определяли времето в неговата протяжност. И все пак днешният селски жител, преминаващ или преминал в «третата възраст», знае все още твърде много неща, които конструират знаковите пространства на невидимите съкровища. И тези “много неща” трябва да намерят възможно най-добрата съхраняемост на материален носител, но и като форма на устното предание на поколенията.

На първо място сред тях са родовите предания с всички перипетии и тайни (включително за придобиване и загубване на “имане”). В тези предания има доста горди мигове, но и доста забулени в тайни кътчета, които могат да се предадат устно на потомците, но не и за съхранение на материален носител – дори когато се отнася за друг род. Аз самата знам много подобни истории, които бих разказала, но не бих записала. Тук са и разказите за конфликти и стари вражди, за грехове, развалени сватби и извънбрачни връзки, които могат да се разказват, но не и да се записват. За греха и проклятието се мисли, рядко се споделя, но не е етично да се изнася на показ. “Синдромът на мълчанието” е устойчив, макар че винаги се пропуква, но по принцип се следва устното предание, което непрекъснато трупа загадъчност, защото обикновено няма развръзка. Тук са и родовите генеалогии, които все по-малко се знаят. А всъщност само родовите предания днес са запазили най-много от архетипите на мисловността на “фолклорния човек”.

На второ място е знаковото ситуиране на пространството с подробната топонимия и описание на местата, включително и със съпровождащите ги предания, забрани и различни суеверия. Днес дори и селският човек не е много подвижен – даже в обозримото пространство на землището. Познаването на топонимията и топографията с техните природни феномени, растителни и животински видове става знание на все по-ограничен кръг от хора и постепенно попада в графата на забравената фактология и така действителната органичност на природно и културно в землището на едно селище става все по-малко разбираема. От тази гледна точка стават все по-малко разбираеми и “разчитаеми“ и топосите, вълнуващи иманярите.

На трето място е езикът, в неговата конкретна хипостаза като местен диалект и в неговата неповторимост като реч на ежедневието. Диалектното богатство  е почти изгубено в цялата му граматическа сложност – фонетика, морфология, синтаксис, лексика. Запазени са само най-ярките и различими диалектни черти. И все пак могат да се открият или преосмислят думи, езикови конструкти, които биха могли да подскажат вероятно нещо за времена и езици, които ние смятаме за безвъзвратно загубени. Изчезването на предмети и дейности, на обреди и човешко тълкуване за тях, на потребности и интереси всъщност заличават много думи с вероятно ключово значение.

На четвърто място са знанията за техниките и технологиите, свързани със земеделието и отглеждане на домашни животни, с приготвянето на храна и облекло, със строителството, със занаятите като универсална домашна практика и т.н. Тук е изгубено страшно много, но и твърде все още много се знае. В този кръг от знания се крият и особено важни базисни точки за бъдещия екологичен диалог между природно и културно и твърде много прагматично важни ядра, които ще получат своята нова насока за развитие в съвсем близко бъдеще.

Твърде често тези знания и умения днес се опитваме да оценим като важни в някакъв опит непременно да ги прагматизираме и дори да комерсиализираме. В придаването на пазарна стойност на стари обреди и технологии, на екологични ниши и природни забележителности има нещо доста вълнуващо и даже мило, но практическата им подпазарна ценност е не толкова да ги показваме на развълнувани или разсеяни чужденци, колкото да ги запазим в собствената си памет, и в собствения си ценностен спектър. Естествено е обаче наследените невидими съкровища да се вписват в пазарните стратегии на новото социално време, защото това е част от стратегията за тяхното актуализирано проециране в съвремието, за ново оцеляване и за ново дихание, каквото вероятно многократно са получавали през хилядолетията.

Всяко продължаване на изброяването ще бъде непълно, защото става дума за цялата фолклорна култура в нейната сложност, обемност и системна зависимост, в нейната собствена фолклорна специфика и в нейния съвременен вариант на фолклоризирана модерност и модернизирана фолклорност във всеки конкретен вариант на отделното селище. Днес живеят почти последните помнещи и последните слушащи. Вече се забравят и кодовите думи, защото онова, което ние наричаме невидими съкровища, за мнозина отдавна не са съкровища, а когато се разбере стойността на загубеното, всички ключове ще са излишни. Въпросът днес опира до осмисляне на ситуацията и стимулиране на локалната инициатива и активност, защото изследователят не може да достигне навсякъде или достига твърде късно.

Не бива новите поколения да бъдат поставени в ситуацията, при която достигналият до съкровището иманяр е забравил ключовата дума, загубил е разковничето или е направил грешка, след която всичко става на пепел или потъва “вдън земя”. Защото, убедена съм, ние сме наясно, че “нематериалните съкровища” се “стопяват” и няма припомнени магически фрази, които могат да ги върнат обратно. Вероятно такава е логиката на развитието, защото как иначе “почти безследно” ще изчезнат езиците на траките и прабългарите, които са живели, дето се вика, вчера. Остава да сме сигурни и в ценността на тези съкровища, защото човек пренебрегва онова, което по някаква причина намира, че не е стойностно.

Дълбоко са се променили нещата в модела на мисленето и пример за това е именно иманярското поведение. “Фолклорните иманяри” в тяхната класическа същност са движени в своята дейност от семиотиката на мита, те вървят по следите на знаците, в които се е проецирал архетипът на мита и винаги знаят за капаните на пазителя на съкровището. Днешните иманяри с металотърсачи и багери следят извънфолклорната информация и (поне на първо приближение) не се интересуват от фолклорните проклятия. Те са почти последните “фолклорни човеци”, които вече отидоха отвъд модела на фолклорната култура.

Припомням тези дълбоко познати истини не за да призовавам фолклористи, социолози и друг тип професионалисти да събират повече материали. Те работят с всички сили. Не разбира се толкова, колкото нашите предходници, които са имали пред себе си живеещ фолклор. Слиза Димитър Маринов от коня, спира първия срещнат и го пита за нещо, което го интересува, а този някой се оказва пълна енциклопедия на местната фолклорна култура.

Вероятно нещата опират днес и до теорията и методологията на самото търсене, до модела, чрез който може да се достигне до дълбините на фолклорното (или фолклоризираното) знание и умение. Наративът, биографичният разказ в актуалната практика станаха днес излюблени форми за събиране и анализ. Днешните изследователи се занимават с проблеми и фактология, на които старите събирачи не са обръщали внимание при огромното обилие на материал. Сега се търсят нови измерения и нови пластове на фолклорното по своята същност знание и това знание се интерпретира по нов и модерен начин. Това е безспорно. Но може би трябва да се отиде по-нататък. И това е свързано с разширяването на кръга на заинтересованите от търсенето, намирането, запазването и предаването на това знание чрез всички възможни форми.

Ние дори не можем да си представим колко много знания, материали и документи се унищожават непрекъснато. Типичен пример за това са например архивите на закриващите се ежегодно стотици училища в България, училища с история при всички случаи по-дълга от век. С всяко затворено училище най-често отиват в небитието важни документи и снимков материал, ценни предмети (нерядко с висока музейна ценност) и, разбира се, много спомени и цял един свят, през който са преминали много поколения. За запазването на всичко това (или поне на част от него) не се предвиждат никакви механизми.

Казаното е само един щрих от богатата ни фактология да неумението ни да пазим невъзстановимото.

Боя се да не бъда заподозряна във фолклорен фундаментализъм, носталгичен идеализъм или организационен инфатилизъм, но си мисля, че толкова важните нематериални съкровища или съкровища без ясен финансов еквивалент могат поне отчасти да се запазят, ако тяхната стойностност се включи в съвременния мисловен модел, не без усилията, разбира се, на самите изследователи.

Някога, в третата четвърт на ХХ век, когато фолклорната култура изчезваше и социалните пластове се разбъркваха, а старите ценности на фолклорния човек почти се обезсмисляха, автентичният фолклор получи “второ дихание” чрез новото ценностно преосмисляне, проявило се в разнообразието от форми, обобщено наричани събори за автентичен фолклор. Тези фолклорни събори и фестивали, родени в главите на фолклористите-изследователи и апостоли като едно изкуствено социално построение, почиващо върху стари модели (но само донякъде), дадоха живот на дейности и на нови социални оценки за онова, което в главите на младото поколение беше просто “бабини деветини”. Колкото и да е модифицирано, това движение, започнало в края на 50-те години на ХХ век, живее и днес.

Тази реминисценция за ролята на фолклорните събори поражда размисли за една вероятно нова мисловна конструкция, въплътена в организационна форма, която би могла да стимулира съхраняването на знанията на “последните помнещи” чрез ново движение, чийто основен акцент е в отделния социум и малката селищна единица, в конкретния диалог, стимулиращ паметта и запомнянето. Вероятно трябва да се конструира представата за такова ново движение, което не може да се изчерпи с реализирането на един спечелен проект. Как трябва да “изглежда” то, как трябва да се осмисли и активира в условия, когато държавата едва ли ще го припознае като свое дете! Това движение се нуждае преди всичко от теоретично осмисляне, но и като форма, която ще ангажира активността на локалната общност, на местните клубове на пенсионерите и би могла да привлече вниманието на младите именно като приемници на устното предание и като специалисти по ползването на модерните запаметяващи устройства. Теоретичното осмисляне ще изгради матрицата на търсене и провокиране на нишите на паметта. Без разбиране на социалния смисъл на подобен тип занимание, трудно може да се направи пробив в новите мисловни модели, а без методология то би било твърде безпомощно. Без посветени обаче то няма изобщо да тръгне.

В крайна сметка и намираемите, и ненамираемите съкровища живеят преди всичко като нематериални съкровища, които първо трябва да се разкодират, за да се оценят. Засега обаче са нужни усилията на изследователите, но и на всички, които ще им повярват. И може би едно - ново присъствие в социалното пространство на проблема за паметта и помненето, за нематериалните съкровища и тяхното значение в глобализиращия се свят.