НОВИТЕ ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ ЙЕРАРХИИ:    “БЛОКОВОТО”

 РАЗДЕЛЯНЕ И СТАТУСНИЯТ РЕД

Николай Тилкиджиев

Към края на 80-те години на ХХ в. желанието за промяна на статуквото в бившите социалистически страни бе толкова неудържимо и масово, налице бяха толкова обективни и субективни, външни и вътрешни условия, че промяната не можеше да не настъпи, тя бе просто неизбежна. И тя стана. “На другата утрин” хората се събудиха в един доста променен свят, но сякаш малцина могат да признаят днес без уговорки, че са изцяло доволни от промените. Мнозина се лутаха и продължават да се лутат с блуждаещ сънен поглед и вероятно им се иска да се върнат в предишния си сън… Появиха се нови обществени разделения, нови социално-стратифициращи йерархии, които най-кратко могат да се резюмират: между по-благоприятното и по-неблагоприятното социално състояние. Мястото, което заема нашият съвременник в тези разделения и йерархии предопределя в голяма степен, ако не и изцяло, неговото отношение към настъпилите и протичащите промени.

1. Ново разцепване или изплуване на латентното старо разделение?

Едно от най-мащабните нови разделения е между бившите “братски” страни от “Източния” социалистически блок във връзка с различния им успех в икономическите и политическите реформи и различната скорост на приобщаването им към западния демократичен свят, към европейските и евроатлантическите структури. Изразът “страните от Източна Европа” в началото на ХХІ в. е вече анахронизъм; той практически се разпадна още през 90-те години на “страните от Централна Европа” и “страните от Югоизточна Европа и Русия”. Избистрянето на новата регионална социално-географска типология на видовете посткомунизъм е важна част от обяснението на причините за различната степен на консолидация към демократичните норми, ценности и институции в тях.

Иван Селени потвърждава извода, че наред с общите черти, етапи и проблеми на знаменития ни преход, се открояват и спецификите, различията между страните. Анализирайки голям масив от емпирични данни в рамките на международния “Проект за бедността” заключава през 2000 г., че има множество емпирични доказателства, разделящи отчетливо - от втората половина на 90-те г. на ХХ в. насам - страните с “неолиберални режими” (като Унгария и Полша,  успешно-реформирани страни, провеждащи по-последователни и релевантни реформи в изграждането на либералните пазарни и демократични институции) и с “неопатерналистки режими” (като България, Румъния, Русия, провеждащи колебливи реформи, оставащи под силното влияние на “сивата” и “сенчеста” икономика). Ако използваме терминологията от един друг негов предишен труд с Гил Еял и Елеонор Таунсли, централно-европейският случай може да бъде наречен “капитализъм без капиталисти”, т.е. вариантът в Унгария, Чехия, Полша, Словения, а другият - “капиталисти без капитализъм”, т.е. случаят на страните от Югоизточна Европа и Русия[1] (вж.: Селени, ред. 2002: 8-14; Eyal, Szelenyi, and Townsley 2000; вж. също: Pollack, Jacobs, Müller and Pickel 2003: xiv-xvii).

Разграничението между двата основни типа посткомунистически общества, да ги наречем накратко изпреварващи и изоставащи, се утвърждава като лайтмотив на сравнителните социални изследвания от края на 90-те години насам. Доколко това ново “блоково” разделяне е израз само на обективните резултати на икономическия напредък или то вече е и субективно закрепено, субективно възпроизвеждащо се сред гражданите на тези страни?

За да отговорим на този въпрос е нужно да се дискутират поне три кръга въпроси: 1) Дали при всички посткомунистически страни оценките на хората за политическото статукво и държавното управление се обуславят от оценките за собственото материално положение и за икономическата ситуация като цяло? 2) Доколко зад разликите в приобщаването към демократичните ценности, зад различните оценки на социално-икономическата и политическата ситуация отчетливо стои принадлежността към различни социални слоеве, с достатъчно изкристализирани характеристики на социално-икономическия и културния статус, със специфичен начин и стил на живот? 3) Връзката между двете: Доколко в различните посткомунистически общества се възпроизвежда различна или сходна социална стратификация, нерелевантна или съизмерима помежду им?

* * *

Всекидневните наблюдения на посткомунистическата действителност и емпиричните данни по отношение на множество индикатори в провежданите репрезентативни изследвания ни предоставят достатъчно примери за заключението, че хора, които имат по-добро материално-икономическо положение в своето домакинство са по принцип и с позитивна предразположеност към демократичните промени и икономическите реформи, респ. към принципите на либералната пазарна икономика и към демократичните ценности, вкл. към процеса на присъединяване към Европейския съюз[2]. Обратно, онези, които са с влошена икономическа ситуация в домакинствата, които се преживяват като “губещи” от прехода – са с резерви към високата социална цена на промените, към осъществените промени като цяло. Демократичните ценности за голяма част от хората не са красиви утопии, а по-скоро общ политически израз на промените, “донесли” им бедите в тяхното материално благосъстояние.

Зависимостта между икономическата ситуация в домакинството и степента на приемане на пазарните принципи и на демократичните ценности се потвърждават многократно в сравнителните данни от международното сравнително изследване “Демократични ценности”[3]. Фактическият обективен и интериоризиран микроикономическия статус предопределя отношението към макроикономическата и макрополитическата ситуация.

Сравнението на данни от националните извадки на десет страни по този въпрос впечатлява с категоричното разцепване на посткомунистическите страни в две качествено различни и вътрешно хомогенни групи. Отговорите за състоянието на икономиката и държавното управление формират две ясно разграничени групи страни, което разделение иначе е добре познато от официализирани оценки за постигнатия от тях обективен напредък в посткомунистическия преход. (Вж. Фигура 1)

Фигура 1

Оценки как работи икономиката и управлението

по страни[4]

По тази линия на сравнение се конструират двата познати “блока” – на изоставащите и на изпреварващите в хода на прехода. За интервюираните от България, Румъния, Русия и Словакия икономическата обстановка и държавното управление са неблагоприятни и получават доста негативни оценки (в долния ляв ъгъл), като най-неудовлетворени и към икономиката, и към управлението в страната си са българите, дори спрямо оценките от Румъния и Русия. В същата група на “изоставащите”, анкетираните от Словакия заемат междинна позиция до групата на “изпреварващите”. Обратно, респондентите от другата група страни (Унгария, Полша, Чехия, Словения, Естония и Източна Германия) имат определено позитивни оценки за съвременното функциониране на своята икономика и държавното управление (горе вдясно). Забележителна е вътрешната хомогенност в отговорите по тези въпроси сред втората група страни.

Какво е обяснението за устойчивостта на това разделяне, за субективна закрепеност на разликата между тези страни – разлика, която бе сякаш намаляла при уравниловъчния социализъм, но отново изплувала на повърхността от втората половина на 90-те години насам? Причините, изтъквани от специалистите, са много: наличието или липсата на продължителни културни капиталистически или модернизационни традиции, на трайно и стабилно възпроизводство на рационален и предприемчив социален капитал, националните традиции от предкомунистическото време, икономическите кризи и изострянето на социалното неравенство, нерадикалните реформи и неефективността на политически институции, разочарованието от патримониалните очаквания за помощи от богатия и развит Запад, културното наследство от времето на комунистическия режим през годините на социализация  и пр. (Pollack, Jacobs, Müller and Pickel 2003: xiv).

2.      Посткомунистическата стратификация

Изводът за новото разделяне сред посткомунистическите страни на изоставащи, неопатерналистки и изпреварващи, неолиберални общества се нуждае от по-нататъшна конкретизация и детайлизация вътре в отделните страни. Вероятно съществува разлика и вътре в страните, налице е вътрешна диференциация на мненията и оценките в рамките на всяка една от страните, без отчитането на която не бихме могли да разберем защо и как съществуват различните нагласи към демократичните промени, защо и как е различна степента на приобщаване към демократичните ценности в тези страни. Затова е нужно да разграничим основните социални субекти, социалните групи и слоеве, които са зад различните мнения, нагласи и оценки. Принадлежността към различни социални групи и слоеве не е нищо друго освен обобщение, категоризация на мястото на индивидите и съответно на техните семейства в различните социални структури, обобщение на техния начин и стил на живот, на техният тип на мислене, манталитет, на спецификата на техните нагласи, оценки и очаквания, на тяхното поведение в обществото. Затова ако използваме добре обоснована и “работеща” категоризация на социалните слоеве можем с голяма увереност да обясним и предвидим начинът и типът на мненията и оценките по едни или други въпроси.

* * *

За да можем да използваме коректно стратификационния профил на анкетираните при анализа на данните се налага да се направят редица генерализации, допълнителни укрупнявания или обединяване на разпределенията по въпроса: “Какво е (какво беше) Вашето последно занятие?”. Тези укрупнения не могат да са произволни, а задължително трябва да се правят след детайлно познаване на реалните разпределения и пропорции по социални групи и слоеве на пълнолетното население в съответната страна и то за продължителен период от време. Затова си позволих да правя генерализации само за българския случай. След това се опитах да адаптирам и приложа същия съкратен български вариант на класово-стратификационната схема при другите посткомунистически страни, след консултации с колегите от международния екип на същото изследване, и да проверя дали и доколко той работи и при тях.

Критерият в случая е заемането на определена позиция във вертикалния статусен йерархичен ред според социалния престиж на занятието, критерий, иначе добре известен от мащабното му приложение от Доналд Треймън в над 50 страни през 70-те години (вж.: Treiman, Ganzeboom 2000). Социалният престиж на занятието или с други думи социално-икономическия престиж представя социално-професионалните категории в йерархичен статусен ред според тяхното обществено признание, в основата на което стоят нивото на притежаваното образование и равнището на получаваните трудови доходи. Социално-професионалната или статусната неравностойност е ядрото на класово-стратификационно разделение в съвременните общества. Неравенството по социално-икономическия престиж снема в себе си класическите класови и социални конфликти между бедни и богати, власт-имащи и власт-нямащи, работещи и безработни, млади и стари, живеещите в столицата и големите градове и живеещите в селата и т.н.

Изхождайки от опита на прилагането на съвременни класификации на социалните групи и най-вече на “класовата схема” на Джон Голдторп в западно-европейски и централно-европейски страни (вж. по този въпрос: Evans and Mills 1999), след поредица от методически процедури (описанието на които тук спестявам за краткост), изведох следните пет и три-елементни класификации на групите:

Таблица 1

Генерализация на статусните групи

Изведените пет класови категории са представени в повечето страни в проведеното изследване с достатъчно значим количествен дял, позволяващ по-нататъшния многомерен статистически анализ. Изследването “Демократични ценности” е репрезентативно за пълнолетното население във всяка отделна страна, а не е изчерпателно; то не може да гарантира попадането на пропорционално точни дялове на всички категории.

Таблица 2

Разпределение на статусните групи по страни (%)

            Подобието и аналогичността на социалните стратификации на посткомунистическите общества за специалистите в областта днес са напълно очаквани, предполагаеми или поне твърде вероятни: става дума за един и същ тип страни – посткомунистически, чиито социални структури имат общо близко минало, те имат подобни елементи и принципи на социално-структурно възпроизводство; преходът към общество с пазарна икономика и демократично устройство от западен тип следва общи етапи и механизми, независимо от различната скорост и различния успех на промените; трансформацията на тези общества следва не само един и същ в основното път, но и обща цел – приобщаването към западно-европейските и евро-атлантическите структури; самата тази трансформация не е някакъв изолиран процес, а част от общата тенденция към сближаване, към конвергентност на класово-стратификационните структури на модерните и постмодерни общества на Изток и Запад. (вж.: Lipset, S. M. and R. Dobson. 1973; Langlois et al. 1994: 1-6,20,39-42; Marshall 1997: 1-9; Kivinen, ed. 1998; Роберт 1999; Evans, Mills1999; Treiman and Ganzeboom 2000:124-125; Domanski 2000: 6-13; 45-68, 129-144; Tилкиджиев 2002: 308-332 и др.)

Следващата крачка бе да се верифицира стабилността на разпределението по изведените социални слоеве - за България и за другите посткомунистически страни, тяхната вътрешна статусна съвместимост (в смисъла на понятието status consistency на Герхард Ленски), доколко те са вътрешно хомогенни като групи по класическите стратификационни белези: еднотипност на занятието, равнище на завършено образование, съответствие между образователен ценз и специалност, ниво на получаваните доходи, статус на заетост. Анализът потвърди в значителна степен предположената вътрешно-групова хомогенност.

3. Статуси и демократични ценности

За нашия анализ е интересно доколко основните социално-класови, респ. статусни разграничения се отразяват или снемат в отношенията на различните респонденти към процеса на демократизация. Дали степента на демократична консолидация има стратификационна база?

Ще се опитам да покажа тази причинна зависимост като представя по какъв начин хората от различните статусни групи се отнасят към един широк кръг от демократични ценности, норми, принципи. За целта ще предложа анализ на тримерни статистически разпределения: а) на отговорите на интервюираните от десетте посткомунистически страни; б) на обобщените отговори по петте изведени класови групи; в) в случая вземам един (един обобщен) от вариантите на отговор, който приемам за най-отчетлив за конкретния въпрос – например делът на отговорилите с “Напълно съгласен”.

От въпросника подбрах следния кръг от десет показатели, които, надявам се, представляват широк интерес за коментар:

1.      В каква степен хората разчитат на своите индивидуални собствени усилия или чакат всичко да им се гарантира от държавата? 

2.      Доколко хората са склонни към либерално или егалитарно мислене: дали приемат, че трябва да има социални различия според това как всеки е използвал шансовете си, или се приема равното разпределение на доходите, без разлики в доходите?

3.      Приемат ли принципите на либерализма, в т.ч. идеите на пазарната икономика – свободата на бизнеса, свободата на личния избор и на личната инициатива?

4.      Доколко се приема за важно зачитането и съблюдаването на институционалния ред и законност?

5.      Каква по важност е ролята в живота на различните пет класови групи на работата, свободното време, религията и политиката?

6.      Доколко категорично хората от различните класи приемат принципите на демокрацията? Същевременно, доколко напълно приемат принципите на социализма?

7.      Дали те приемат безусловно демокрацията като практика, като общовалидна форма на управление? И колко приемат като подходяща форма на управление социализма, каква е носталгията по миналия социалистически режим?

8.      Дали е налице ясна позиция срещу тоталитарните и диктаторски режими?

9.      Доколко хората са склонни към лична политическа активност?

10.  В каква степен хората са приобщени към европейските ценности и норми, доколко се идентифицират като европейци и приемат присъединяването към Европейския съюз, към пътя на западните държави като най-добрата перспектива?

Считам, че този набор от десет показателя може да ни представи в достатъчна пълнота аргументи за или против наличието на статусна основа на демократичната консолидация.

Тук ще се спра за краткост само на част от анализа, като трябва да подчертая и че изброените десет показателя (кръгове от показатели) са само част от използваните. Заключението, което извеждам, накратко: за устойчивата йерархия на статусните групи, за статусната база на типа отношение към демократичните ценности - е напълно в сила по отношение на основните граждански и политически права: за свобода на мненията и словото, за свободни и независими медии, за правото за основаване на политическа партия, за свободни и честни избори, за свобода на вероизповеданията, за правата на малцинствата, за отделяне на армията и полицията от политиката и пр.[5]

* * *

Отговорите на интервюираните по въпроса до каква степен хората разчитат на своите индивидуални собствени усилия или чакат всичко да им се гарантира от държавата - са ясно диференцирани според принадлежността на респондентите към една или друга класова група. В случая са представени средните стойности за всяка група и за всяка от десетте страни. С най-висока нагласа към индивидуализъм, т.е. със склонността хората да разчитат преди всичко на своите собствени усилия, а не на гаранции от държавата, са хората от страните на “изпреварващите” в посткомунистическия преход – Чехия, Словения и Източна Германия. Обратно, най-етатистки настроени, с очаквания, че държавата трябва да гарантира висок жизнен стандарт са хората от “изоставащите” в този преход – България, Румъния, Словакия. Или като цяло изведеното по-горе разделяне на посткомунистическите страни се възпроизвежда и тук.(Вж. Таблица 3)

Taблица 3 

Мнение на респондентите доколко стандарта на живот трябва

да се осигури от правителството или от всеки човек –

по статусни групи и страни  (средни стойности)

* Significant at 0.05 level

Стойностите близо до 1 означават “Правителството трябва да гарантира висок стандарт на живот”, а онези, които са по-близо до 7 означават “Всеки човек  трябва сам да гарантира своя висок стандарт на живот”

            Като общо правило за всички страни се налага изводът, че по-високостатусните групи имат и по-високи средни стойности, т.е. хората, които влизат в тях имат по-изявени индивидуалистки и не-етатистки нагласи. Професионалистите имат най-високи стойности, т.е. те най-много клонят към индивидуалистките и не-етатистките стереотипи. Непосредствено под тях са другите представители на нефизическия труд – по-ниските нива на “белите якички” – служителите-среднисти. Тъй като тук става дума за осреднените стойности на варианти на отговори по седемстепенна скала (от 1 до 7), превесът към “индивидуализма и не-етатизма” е на имащите средни стойности над 3.500;  всички професионалисти от всички страни са над това ниво (най-ниско е равнището им за Румъния – 3.677). Силно впечатление правят особено високите стойности на професионалистите отново от “изпреварващите” страни – Чехия, Словения и Източна Германия, към които плътно се доближават и Естония и Полша (между 4.808 и 4.094).

Таблицата демонстрира и отчетлив статусен йерархичен ред, пряка зависимост между статуса и степента на индивидуализъм (не-етатизъм). По-високо статусните групи са и по-индивидуалистично ориентирани и обратно – по-ниско статусните групи са по-етатистки настроени. Неквалифицираните работници и особено селскостопанските работници са доста етатистки настроени. Най-силен е етатизмът сред българските аграрни работници (2,286), близо до които са “колегите” им, аналогичните класови групи от Румъния (2,452), Русия (2,727) и Словакия (2,781).

* * *

Редом с дихотомията “индивидуализъм-етатизъм” е интересно да установим и как хората се диференцират в континуума “либерализъм-егалитаризъм”? Тези две скали (и индивидуализъм-етатизъм) са както в своята дълбока същност, така и на практика, в начина на мисленето на хората, най-често тясно свързани. Може да се предположи, че индивидуалистично мислещият човек е и с либерални нагласи, ще отстоява например възможността за повече труд и усилия да се получава и повече възнаграждение. И обратно: етатистки настроеният, очакващ главно от държавата, ще е и по-егалитаристки настроен, ще очаква “поравно” или близко до равното разпределение на благата, да няма големи разлики в доходите. Дали това е така?

Тримерното разпределение в Таблица 4 отговаря положително на въпроса и потвърждава изцяло направените по-горе изводи за диференцирането по страни и по статусни групи.

Taблица 4

“Социалните различия са оправдани ако те показват различията в способностите на хората” –

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен”)

* Significant at 0.05 level

По-високо статусните групи са с по-либерални нагласи и обратно – по-ниско статусните групи – с по-егалитарно мислене. Професионалистите в различните страни са с най-категорични либерални нагласи. В рамките на това общо правило впечатлява силния либерализъм на естонските професионалисти (интересно е, че в Естония сред всички групи има сравнително висок процент на либерално мислещите). Причините за нагласата срещу големите подоходни различия и изострянето на социалното неравенство са различни. Ако при изоставащите страни нещата са “класически” и са свързани с недостатъчното икономическо развитие, с недостатъчното популяризиране на пазарното, капиталистическо мислене в масовото съзнание, то при напредналите страни вероятно става дума за реакцията на “губещите” от прехода – защото тъкмо сред по-нискостатусните им групи е най-разпространено егалитарното мислене.[6]

* * *

Доколко и в каква степен хората от различните социални групи са съгласни, че принципите на пазарната икономика са нещо “добро” за тях? Доколко хората са за свободата на бизнеса, за свободата на личния избор и на личната инициатива?

            И тук данните свидетелстват, че най-голям дял на приемащите принципите на пазарната икономика са професионалистите, а най-близо до тях са следващите в йерархията на социалния статус – служителите-среднисти и квалифицираните работници. По-нискостатусните групи са резервирани към пазарната икономика (сред тях са най-вече “губещите” от икономическите реформи). Това правило е валидно за България, Естония, Унгария, Полша, Румъния, Русия, Словакия и Словения. Частично изключение има в данните за Чехия (чиито аграрни работници декларират толкова висок дял на приемане на пазарните принципи, какъвто има при чешките професионалисти). Най-малко подкрепят пазарната икономика като нещо “добро” руските аграрни работници.

            Още по-отчетливи са различията между статусните групи в различните страни по отношение на мнението за свободата на частния бизнес, за свободата на избора, свободата на частната лична инициатива. Ранжировката на относителните дялове на всяка от групите в различните страни е впечатляващо еднотипна и идентична – като по христоматия. Запитани доколко приемат тезата, че хората на бизнеса трябва да бъдат оставени да реализират добри печалби, като най-добър начин за повишаване на жизнения стандарт на всички, съгласие изразяват: първо, респондентите от всички страни (дори от по-малко развитите, като Русия, Естония, Румъния, Словакия процентът на съгласните е твърде висок). Второ, категорично във всички страни отново най-позитивно настроени към либералните принципи са професионалистите, следвани от междинните по статус класови групи. Най-силна подкрепа за свободата на бизнеса дават професионалистите от Словакия, Румъния и Естония, а най-слаба – нискостатусните групи в Полша, Унгария, Естония и България.

* * *

Индикатор за степента на консолидация към демократичните норми и ценности е зачитането на политическите институции и съблюдаването на законно-установения ред в страната. Обнадеждаващо е, че сред всички анализирани десет страни е доста висок делът на респондентите, които имат категорично положително отношение към необходимостта от респект към институционалния и законовия ред. Въпреки наличието на много общо между различните статусни групи, дори и тук се забелязва лесно коментираната йерархия.

* * *

За оформяне на по-цялостните социални контури на статусните групи е необходим анализ освен на техни нагласи и оценки по отделни по-конкретни въпроси, така и на техни по-обобщаващи преценки за “основните неща от живота”. Дали установената по-горе йерархизация в отношенията на отделните статусни групи се възпроизвежда и на такова абстрахирано равнище? На респондентите бе зададен въпроса: каква е ролята в техния живот на всяка от следните четири основни области, сектори на социалния живот – работа, свободно време, религия, политика?

За част от страните – и неслучайно тъкмо сред напредналите в развитието си – е налице приблизително една и съща (висока) оценка по групи за особената значимост на работата, на труда в живота на интервюираните. Има една характерна хомогенност, еднотипност на оценката. И при високостатусните, и при нискостатусните групи работата се въздига като особено висока ценност, тук няма или почти няма йерархизация на важността на работата според принадлежността към една или друга група. Хората от всяка група са убедени, че работата им, техния труд е най-важното, основа за тяхното съществуване и успех в живота. Така е за словенците, естонците, унгарците, чехите, поляците. Високата стойност на трудовата активност в живота на хората от тези по-напреднали общества, като наистина “трудови общества” е твърде показателна, симптоматична.

Работата играе много по-важна роля в живота на по-високостатусните групи и съответно – тя не е в такава степен значима за ниско статусните групи – аграрните работници и неквалифицираните работници. Във всички страни професионалистите в най-голяма степен ценят работата. Между 90.8 и 99% от тях за всяка страна. Обратно, работата е важна в живота за едва 65% от българските аграрни работници и само за 29% от румънските, и т.н. Тази зависимост е валидна и при източно-германците, словаците, руснаците. Подобна йерархия се възпроизвежда в определена степен и при чехите, унгарците и поляците, въпреки че разликата между нивата на тази значимост за отделните групи не е толкова голяма.

При по-високо развитите страни се наблюдава групова хомогенност по отношение на цененето и на свободното време: хората от различните социални групи еднакво или твърде подобно високо ценят свободното си време. Т.е. те ценят високо и работното, и свободното си време. Това е факт за словенците, чехите, естонците и с известна разлика за унгарците, поляците, а и за словаците (между 96 и 98% за словенците, между 91 и 95% - за чехите и т.н.). Обратно, в страните с по-малко успехи в посткомунистическата трансформация е налице групова хетерогенност към свободното време: свободното време се цени особено много от 78.9 и 85.9 от професионалистите в България и Румъния и съответно – от 33.6 и 51.6 от аграрните работници в техните страни; подобен е случаят с Русия.

Интересно е, че дори и при общото ниско ценене на политиката, при наличната обяснима деполитизация, се възпроизвежда установената закономерност: високостатусните групи отдават сравнително по-голямо значение на политиката, докато сред нискостатусните често делът на зачитащите важността на политиката е едва между 6 и 9%. При словенците и словаците тази йерархия не е съвсем ясно изразена.(Вж. Таблица 12)

Таблица 12

“Колко важна е политиката в живота?”

по статусни групи и страни (% от “Много е важна”)

* Significant at 0.05 level

* * *

Отговорите на въпроса доколко се одобряват принципите на демокрацията или демокрацията като идея се очаква да концентрират и синтезират по-пълно, цялостно степента на приобщеност към демократичните ценности. (Вж. Таблица 13).

Таблица 13

“Идеята за демокрацията е винаги добра”

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен”)

            И при отговорите на този доста по-обобщаващ въпрос картината е твърде позната. Първо, във всички страни професионалистите са най-позитивно, най-категорично, най-безапелационно за демократичните принципи, като съвкупност от идеи и норми. Второ, налице в конкретни пропорции е и познатата статусна йерархия, съотстваща като правило на привързаността към демократичните ценности – колкото е по-висок статуса на групата, толкова е по-висок делът на “напълно съгласните” с горното съждение и обратно – нискостатусните групи демонстрират определено по-ниска степен на съгласие с тезата, че демократичните принципи са винаги нещо добро. Тази йерархия е типична за България, Чехия, Естония, Румъния, Русия, Словакия и Словения. Най-силно изразена подкрепа на съждението предлагат професионалистите от Източна Германия (60.6%), а най-слаба – аграрните работници от Русия (2.9). Впечатлява общата слабо декларирана подкрепа на демократичните идеи на всички класови групи в Русия.

А дали хората приемат демокрацията и като практика, като “общоприложима форма на управление”? Налагат се същите, като горните изводи. Относителните дялове на онези, които са напълно съгласни с това твърдение сред “изпреварващите” е значително висок - те вече са убедени в предимствата от демократичното управление. Във всички страни – и изоставащи, и изпреварващи – групите с по-висок социален статус имат и по-висок относителен дял сред приемащите твърдението, че демокрацията е общовалидна форма на управление.

* * *

Коментираното относно привързаността към демократичните идеи и практика има още по-голяма стойност ако се съпостави с отношението към техните “опозиции” – към социализма като идея и като практика (до 1989 г. вкл.), както и към наличието или отсъствието на носталгия към миналия социалистически режим.  (вж. Таблици 14 и 15).

Taблица 14

“Идеята за социализма е винаги добра”

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен”)

Taблица 15

“Социализмът е общоприложима форма на управление”

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен”)

Още от пръв поглед се забелязва, че нещата са доста интересни, макар и поразместени спрямо обичайната досега картина на коментираните разпределения по страни и групи. Първо, доста ниски са дяловете на категорично подкрепящите социализма като идея и практика: твърде малко са дяловете от всички групи позитивно настроени в тази връзка от Чехия, Естония, Полша, Словения. Сред тези динамично про-западно развиващи се днес страни връзката със социализма не е актуална. За България, Естония, Унгария, Румъния, Словакия е очевидна зависимостта: високо статусните групи са по-резервирани към социалистическите идеи и практика, а най-привързани към социалистическите принципи и управление са нискостатусните групи – на селскостопанските работници и неквалифицираните работници. Особено забележимо е тази зависимост при българските аграрни работници и неквалифицираните градски работници. Това е обяснимо с факта, че в тези групи влизат по-възрастните хора, които и като в голямата си част по-нискообразовани и нискоквалифицирани са определено сред най-“губещите” в посткомунистическия преход.

Нарушение на правилото за тази зависимост има сякаш само за Източна Германия, където тъкмо по-висококвалифицираните групи подкрепят с по-голям дял социалистическите идеи; тук значение има наличието в тази част на днешна обединена Германия на симпатизанти на “Партията на демократичния социализъм”-PDS. Такъв коментар се подкрепя и от обстоятелството, че част от източно-германците приемат социализма като идея (в Таблица 14), но не и като общоприложима форма на управление (в Таблица 15).

При Русия случаят явно е доста по-различен и много специфичен: там социализмът и като идея, и като практика - се подкрепя приблизително поравно сред различните класови групи (макар и с ниски дялове; повечето дават отговор “Донякъде съгласен”), което навярно се обяснява с продължителното възпроизводство на няколко про-социалистически настроени поколения; про-социалистическата подкрепа там е и поколенчески въпрос.

В подкрепа на казаното е и въпросът доколко е налице носталгия към предишния социалистически режим. В девет от десетте страни се преповтаря зависимостта: най-носталгично настроени са нискостатусните групи на неквалифицираните и аграрните работници. Това е характерно за България, Румъния, Русия, Словакия, но също и за Унгария, Естония и пр. Най-малко тъгуват по отминалия социализъм чехите, източно-германците, поляците. Най-висок дял на “тъгуващите” по отминалото “по-добро време” на социализма са българските нискостатусни групи. Близо половината от групите на българските аграрни и неквалифицирани работници, като главно “губещите” в прехода, са силно носталгично настроени, а не е малък и делът на носталгиците от останалите групи. Вж. интересното разпределение в Таблица 16.

Таблица 16

“Бях доволен от социализма у нас”

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен”)

Изправени директно пред въпроса дали приемат твърдението, че “Трябва да се върнем към комунистическото управление” изследваните лица отчетливо диференцират отговорите си. Частично или изцяло съгласни с твърдението, т.е. про-комунистически настроени са отново и определено нискостатусните групи на аграрните и неквалифицираните работници. Това е валидно за тези групи в Русия, България, Словакия, Румъния, но също така – макар и с по-малки отоносителни дялове – за същите групи и в Унгария, Чехия и Полша. И естествено - обратно, най-малък дял във всички страни сред тези настроения имат професионалистите (за връщане към комунизма са едва 1% от професионалистите в Естония, 3.2% - от професионалистите в Чехия). Повече от високостатусните групи за връщане към старото комунистическо управление, както вече можем да очакваме има сред по-образованите групи в изоставащите в посткомунистическия преход Русия, България, Словакия – т.е. в страните, които още не са се отделили значително от миналото си, в резултат на плахите, колебливи, непоследователни или грешни реформи. (Вж. Таблица 17)

Taблица 17

“Трябва да се върнем към комунистическото управление”

по статусни групи и страни (% от “Напълно съгласен” и “Съгласен”)

* Significant at 0.05 level

В подобен, но и в малко по-друг смисъл би трябвало да се интерпретира отношението на хората към склонността им от приемане на въвеждането на диктаторски режим при определени обстоятелства. От една страна, данните и по този въпрос потвърждават вече коментираната типология на “изпреварващи” и “изоставащи”. Открояват се големите относителни дялове от всички групи на приемащите диктаторския вариант от “изоставащите” страни: най-вече Русия, при която над 1/3 от всяка всяка класова група е за диктаторски вариант. След Русия, в по-малка степен за силова форма на управление са респонденти от същата група страни – България и Румъния. Интересно е, че привърженици на “твърдата ръка” има и сред поляците; възможно е това да са хора изпитващи носталгия по времето на управлението на военните на ген. Войчех Ярузелски. Сред изброените страни съгласни за допускането на диктатура има и сред немалко от високостатусните групи, като 43.1% от професионалистите в Русия са именно сред тях. Може да се предположи, че в тези страни в обществения дебат борбата с престъпността, с криминалната активност, с незаконните доходи, с корупцията и клиентилизмът сред политиците и пр., мотивира в част от хората склонността да се приеме, че вероятно е по-добре да има “силно управление”, “здрава ръка” за установяване и съблюдаване на строга законност и справедливост.

            Най-малко изкушени от “силната ръка”, от диктатура са чехите, преживели драматичната “Пражка пролет” през 1968 г., унгарците, преживели 1956 г., естонците, като строго контролирана “прибалтийска република”, източно-германците, разделени от западните си роднини с “Берлинската стена”, словенците, изпитали федеративния контрол и на Титовия режим и на Милошевич. Така, всички те знаят по-непосредствено цената на “силната ръка”, цената и на свободата.

* * *

Склонността към лична политическа активност е също важна характеристика на социалната група. Тя показва степента на приобщеност към принципите на гражданското поведение, на равнището на личното участие в промените, в създаването и възпроизводството на гражданското общество. За пореден път и тук – като по учебник – получаваме данни, които напълно подкрепят установената закономерност за връзката между статусната йерархия на класовите групи и позитивната включеност в обновителните обществени процеси. Колкото е по-висок социалния статус, толкова е по-голяма склонността към лична политическа активност (в случая индикаторът е положителното отношение, склонността за лично участие в организирането на протестни маршове, демонстрации и др.под.). По-голямата част от по-високо статусните групи в различните страни изразяват такава склонност – така е в Източна Германия, Словения, България, Полша, Румъния, Словакия, Чехия, Естония. Макар и на по-ниска степен на желание за лично участие в масови протести изявяват и в Унгария и Русия, като и при тях тази аналогичност на йерархията се спазва. В някои от страните, като Русия, Румъния, Полша и Естония има и един детайл – квалифицираните работници изразяват сравнително по-голяма степен на готовност за лични протестни действия; това е обяснимо както с по-голямата монолитност, хомогенност по интереси на работниците като група, така и обстоятелството, че те, както показва практиката, са по-уязвими при масови съкращения и уволнения в хода на икономическите реформи, засягащи големите промишлени предприятия.

* * *

Положителният отговор на въпроса за европейската самоидентификация е характерен за значителна част от населението в повечето посткомунистически страни. Естествено, основанията за европейска самоидентичност са различни в различните страни. Установената зависимост, а това в случая означава хората от високостатусните групи да са с най-силна степен на европейска самоидентичност – се запазва. Това се отнася не само за полските, унгарските, чешките и словенските професионалисти, но и за словашките и естонските, а също както споменахме и за румънските. Обратно, най-слабо приобщени към европейската идентичност са нискостатусните групи – най-малко европейци от десетте страни и всички техни групи се смятат българските аграрни работници и руските неквалифицирани работници.

4. Заключение: статусна йерархия по страни и слоеве

Анализът на огромния масив емпирични данни по всяка от десетте страни, малка част от който анализ представих тук, води до заключението за отчетливи различия в степента на усвояване и приобщаване към демократичните ценности между хората от изпреварващите и от изоставащите в посткомунистическия преход, в нивото на тяхната демократична консолидация. От друга страна, приложението на изведените за България пет статусни групи при интерпретирането на данните и за другите посткомунистически страни ни води до общия извод за съхраняване и възпроизвеждане на устойчива зависимост, на статусна йерархия по отношение на приемането на демократичните ценности, с водещата позиция (с най-силна приобщеност към тези ценности) на професионалистите, с междинните позиции на служителите-среднисти и квалифицираните работници и техниците и с най-ниски позиции, с най-слаба приобщеност на селскостопанските работници и неквалифицираните градски работници. Тази зависимост е валидна за всички посткомунистически страни, независимо дали те са изпреварващи или изоставащи в реформите на прехода. Това е важна част от възпроизвеждането на новата поскомунистическа стратификация.

Йерархията, следваща принципно подредбата по статусни групи е едновременно резултат от съответните индивидуални постижения и същевременно задава в значителна степен останалите параметри на техните представители в социалната структура, в съответствие с класическите постановки в теорията за социалната стратификация в модерните и постмодерни общества (Duncan 1961; Blau and Duncan 1967; Erikson and Goldthorpe 1992; Blossfeld and Shavit 1992; Treiman and Ganzeboom 2000;  Clark and Lipset, eds. 2001).

Казано накратко: очертава се един впечатляващ строг йерархичен ред във връзка със силната зависимост между социалния статус, според социално-икономическия престиж и оценките за осъществените и осъществяващите демократични промени, а с това и на приобщеността към демократичните принципи и практика като цяло. В това обаче няма нищо странно: нагласите към демократичните ценности не са някаква абстрактна притурка, а най-често непосредствено свързани и произтичащи от ежедневното битие на техните носители. Принадлежността на хората към различни социални групи и страти е категорийно обобщение на тяхното ежедневие, на материално-икономическата и културна ситуация, в която те и техните семейства живеят, на техния начин и стил на живот. И е напълно естествено да очакваме, че начинът и стилът по който отделните хора живеят предопределя в голяма степен начина и стила на тяхното мислене и поведение, на техния манталитет, на техните нагласи, оценки и очаквания.

Можем да формулираме в същия дух една обща хипотеза в контекста на дихотомията на Роналд Ингълхарт “материалистически-постматериалистически ценности” (Inglehart 1997). По-ниската степен на оттласкването на хората и на техните общества от материално-икономическите трудности (какъвто е случаят с “изоставащите” в прехода България, Румъния, Русия) е съпроводена със силното доминиране на “материалистическите ценности”, с по-непосредствената зависимост на мисленето и оценките за ставащото и предстоящото, от забавянето на икономическия напредък на съответното общество и най-вече от незадоволителното материално благосъстояние на отделните хора и техните семейства и домакинства. Това е основата на всички техни резерви към посткомунистическата демократична и пазарна промяна. И обратно, при по-напредналите, “изпреварващи” в прехода общества (като Източна Германия, Словения, Чехия, Унгария, Полша) зависимостта към “материалистическите” ценности става по-опосредствена, по-индиректна, с повече други вариации, с по-силното влияние на “постматериалистическите ценности”.

И това е на равнището на всяко от обществата, взети като отделни цялости. Същата закономерност и то в по-детайлизиран и точен вид може да се проследи и на нивото на социалната стратификация вътре във всяко от отделните общества: по-нискокостатусните групи (аграрните и неквалифицираните работници), имащи и по-влошена материално-икономическа ситуация в домакинствата си, по-труден и тежък начин на живот, се характеризират и с по-силно доминиране на “материалистическите ценности”. Към това се прибавят и трудностите в битието на по-възрастното население, което преобладава тъкмо сред тези групи по принцип. Откъдето идват и резервите им към посткомунистическата демократична и пазарна промяна. Обратно, по-високостатусните групи (типичен случай на които са професионалистите), имащи по-добър начин на живот и понасящи по-леко трудностите на прехода, са повече “постматериалистически” мислещи, което им дава основанията за по-голям оптимизъм и за позитивно и дори в голяма част категорично приемане на посткомунистическата промяна, на ценностите на демокрацията и пазарната икономика. Този извод всъщност е разпростиране на извода за скрития конфликт между  “двата културни модела” на двата типа социални групи и за останалите посткомунистически страни, който извод формулирахме преди само за България (Тилкиджиев 2002: 389-399).

Конкретният социален статус на респондентите моделира и предопределя степента на консолидиране към демократичните ценности. Което на практика означава: един и същ тип социални групи, едни и същи класови групи във всички посткомунистически страни стоят зад повече или по-малко категоричното  приемане на демократичните ценности. Какво по-ясно потвърждение за съществуването на новата посткомунистическа класово-стратификационна социална база на демократичните процеси?!

Л И Т Е Р А Т У Р А

Роберт, П. 1999. “Социо-професионална класова структура: теоретични и методологически проблеми”. В: Социологически проблеми 1-2.

Селени, И., ред. 2002. Бедността при посткомунизма. София: “Изток-Запад”.

Тилкиджиев, Н. 2002. Средна класа и социална стратификация. София: ИК “ЛИК”.

Blau, P, and O. Duncan. 1967. The American Occupational Structure. New York: Free Press.

Blossfeld, H.-P., and Y. Shavit (Eds.). 1992. Persistent Inequality: Changing Educational Stratification in Thirteen Countries. Oxford: Oxford University Press.

Clark, T.N. and S.M.Lipset, eds. 2001. The Breakdown of Class Politics: A Debate on Post-Industrial Stratification. Washington and Baltimore, and London: Woodrow Wilson Center Press and Johns Hopkins University Press.

Domanski, H. 2000. On the Verge of Convergence: Social Stratification in Eastern Europe. Budapest: Central European University Press.

Duncan, O. 1961. “A socioeconomic index for all occupations.” in Occupations and Social Status. New York: Free Press.

Erikson, R., and J. Goldthorpe. 1992. The Constant Flux. A Study of Class Mobility in Industrial Societies. Oxford: Clarendon Press.

Evans, G., and C. Mills. 1999. “Are there classes in post-communist societies? A new approach to identifying class structure.” Sociology 1, February :33:23-46.

Eyal, G., I. Szelenyi, and E. Townsley. 2000. Making Capitalism without Capitalists. London and New York: Verso.

Inglehart, R. 1997. Modernization and Postmodernization: Cultural, Economic and Political Change in 43 Societies. New Jersey: Princeton University Press.

Kivinen, M. (Ed.). 1998. The Kalamari Union: Middle Class in East and West. Aldershot: Ashgate.

Kivinen, M. 2002. Progress and Chaos: Russia as a Challenge for Sociological Imagination. Helsinki: Kikimora Publications.

Langlois, S., T. Caplow, H. Mendras, and W. Glatzer. 1994. Convergence or Divergence? Comparing Recent Social Trends in Industrial Societies. Frankfurt am Main and Montreal: McGill-Queen's University Press.

Lipset, S. M., and R. Dobson. 1973. “Social stratification and sociology in the Soviet Union.” Survey 3 (88): 114-185.

Marshall, G. 1997. “Social class and underclass in Britain and the USA.” in Repositioning Class: Social Inequality in Industrial Societies, edited by G. Marshall. London: Sage Publications.

Pollack, D., Jacobs, J., Muller, O., and Pickel, G. 2003. “Introduction”. In: Pollack, D., J. Jacobs, O. Muller and G. Pickel, eds. Political Culture in Post-Communist Europe. Attitudes in New Democracies. Aldershot: Ashgate.

Treiman, D., and H. Ganzeboom. 2000. “The fourth generation of comparative stratification research” in The International Handbook of Sociology, edited by R. Quah and A. Sales. London: SAGE.

Николай Тилкиджиев (р. 1953) е старши научен сътрудник, доктор на социологическите науки и зав.секция “Общности и социална стратификация” към Института по социология при БАН. От 1976 г. до днес професионално се занимава с изследване на общности, социални групи, неравенства, социална стратификация, класи и слоеве. Специализирал е в престижни изследователски центрове в Кьолн и Манхайм, в Оксфорд, във Васенаар и Утрехт и др.Чел е лекции по социална стратификация в Софийския, Пловдивския и Благоевградския университети, както и в университети в Германия, Финландия, Русия, Израел. Има над 70 научни публикации, сред които са книгите: Статусна основа на демократичната консолидация при посткомунизма (2003, в съавторство), Средна класа и социална стратификация (2002), Периферната община: ресурси за местно развитие (2000, в съавторство), Социална стратификация и неравенство (1998, в съавторство) и др.

Адрес: Секция “Общности и социална стратификация” към Института по социология при БАН, ул. Московска 13А, София-1000. Е-mail: niktilk@techno-link.com ; http://amcd.hit.bg