|
Иван Гранитски
Цяло поколение от ярки и талантливи поети се роди под
мъдрото и талантливо покровителствено-бащинско крило на Добри Жотев през 50-те
години на миналия век. Като един литературен Странджа той събираше невероятно
различни по своя лирически натюрел и характер имена – Владимир Башев, Андрей
Германов, Николай Христозов, Михаил Берберов, Любомир Левчев, Константин
Павлов, Слав Хр. Караславов, Дамян Дамянов, Иван Николов, Атанас Стоянов, Евтим
Евтимов, Петър Караангов, Никола Инджов, Иван Динков и т.н. Безсънните нощи и
бравурните литературни полемики раждаха първите книги на тези автори. Огромната
част от тях излизаха под редакторството на Добри Жотев в издателство “Народна
младеж”, библиотека “Смяна”. Днес някои от тези книги са не само библиографска
рядкост, но и жалони в развитието на модерната българска лирика.
Сега ние трябва да си спомним отново за литературния баща на
това талантливо поколение Добри Жотев. Ако беше между нас, щяхме да отбележим
неговата 80-годишнина, но неговата поезия и живият му образ са самото отрицание
на спомена, на честването на каквито и да са годишнини. Той живееше и твореше
като бард, като трубадур, като минезингер. Може да се каже, че животът му беше
самата непринуденост и естественост. Затова, притежавайки сам мощен поетически
талант, той често пъти го жертваше заради своите питомци (поетите, за които
говорим).
През целия си живот Добри Жотев се опитваше да обясни
магията на човешкия слънчев сплит. Така нарече той и една от своите лирически
сбирки в драматичните си вътрешни усилия да разгадае денонощната клада, която
тлее в собствените му гърди. Той се вслушваше в песента на полунощните щурци,
които раждат в едно “и реквием, и химн”. С наивността и непринудеността на
детето той се опитваше да разбере “непроницаемата метафора” на тоя свят. И хем
периодично възклицаваше – “изречено е вече всичко”, хем постоянно се втурваше
лирически да “изследва” мирозданието и тайната на звездния храм.
Малцина са съвременните български поети, така развълнувани в
прекия, а не само в алегоричния смисъл на думата, от живото “дихание на
природата”. Неспокойната душа на поета бе разкъсвана от постоянен копнеж по
неизследваното, неизвестното, безпределната волност. Затова и любима форма на
поетическите търсения на Добри Жотев бе баладата, песента, поемата.
Добри Жотев усещаше как пробягва вихърът на времето не само
през неговата конкретна личност и творчество, но и през този ужасен и тъй
привлекателен двадесети век. Той виждаше как “железни птици сеят черно семе”
през годините на този век. И в същото време по един прелестен и възвишен начин,
разсъждавайки за чучулигата като символ на същия век, ни показваше как в
нейното сърце е събрана безкрайната вселена.
В края на 1994 година, по време на премиера на книга на
Дамян Дамянов, той дълго и с юношески възторг ми обясняваше каква енигма е
Жената. В края на живота си признаваше, че колкото повече живее, толкова повече
разбира, че жената е ирационално, непознаваемо същество. При това,
разсъжденията му излъчваха любов, преклонение и почти обожествяване.
Онези, които лично го познават, помнят загадъчната му и
тайнствена усмивка. Бъдещите поколения, които ще четат неговата лирика, ще
трябва да разшифроват посланията на поетичната му усмивка.
(Публикувано във в. “Труд”, 10 февруари 2001 г.)
|
|
|
