Буйният вятър над буйните ниви бушува.
Буйният, южният вятър бучи.
Тътнат дълбоки гори, небеса се издуват, свирят опънати жици, играят лъчи.

Буйният вятър гърми - с вечността разговаря.
Мои приятели - всички навън!
Вън посред вятъра, там до един в надпревара,
вън посред ясния пролетен полет и звън!
Тъй го обичам, че цял от плътта му обвеян,
крача и сещам как в мене светът
вечен звучи, как не ще във света да изтлеем.
Сещам как няма, как няма за живия смърт.
Нищо, че чака и мене последния одър.
Вий не скърбете, а пейте тогаз!
Пейте, че живият, чул песента на живота,
все ще копнее по нея и жив ще съм аз!

И въплътил се в живеца на живата песен,
буден ще слушам, в звънтящия миг,
Черното родно море, върхове, ширинета,
буйния вятър, на урвите дръзкия вик.
Буден ще слушам как нейде в далечни простори
пеят моми и реки ромолят.
Там, зад поля, зад поля над планински раздоли
в чистата вис как тръби пионерски тръбят.
В паметна вис как сребро-самолети се реят.
Как пърполят възродени листа.
Как просветлени от слънцето облаци греят
и черногриви коне прокопитват пръстта.

Буйният вятър пламтящото слънце раздухва.
Гъст аромат над земята ручи.
В погледа все красота, а очите жадуват.
Мои очи, ненаситни на хубост очи!

Зная, след време, сърцето ще спре да работи.
Вий не скърбете, а пейте тогаз!
Пейте, че живият, пил хубостта на живота,
жаден жадува по нея и жив ще съм аз!
Ний денонощно горим от искряща тревога,
хубост да има, хубост и смях.
Ний ненаситни горим... Изгорете ме в огън!
В блясъци страшни да светя, да стана на прах!
После праха съберете в горящата буря,
както е още до жар нажежен!
Даже прашинка не слагайте в мъничка урна!
Тясно е, душно е в нея, както във плен!

О, срещу Буйния вятър хвърлете праха ми!
Той да го носи нашир по света!
Дето съм бил под небето, навеки да бъда,
дето не съм - да отида, да бъда и там!
Има навред по света красота невидяна - 
песни нечути, безценни сърца.
Има дълбоки очи, планини, океани,
пътища бели, безстрашни човешки лица.
Всичко е наше, от нашата обич огряно.
Всякъде нашият ум е творил.
Всяка прашинка-искра в красотата ще пламне.
Всяка прашинка-звезда сред звезди ще гори.

Мои приятели, с мен! Вън земята ликува.
Там, сред пространства на гръм и лъчи,
буйният вятър над буйните ниви бушува,
буйният, южният вятър бучи!

Балада за ожидането

И все навръх на новата година,
и все когато вдигнем весел тост,
в душата идва спомен неотминал,
еднакво и величествен, и прост.

Среднощ. Покой пред сурова година,
покой бездънен, както вечността.
И дядо, бос, в ръцете с празна крина
сред стаята мълчи с безмълвността.
В огнището гори огромен дънер.
Играе в сенки ниският таван.
Дъхти на пръст, на размразени тръни,
на ръжен хляб, на слама и тамян.
А вън запяват: "Сурова година,
да дава бог без мяра и безчет,
да има челяд, ябълки в градина,
сребро и злато, вино, смях и мед."
И става песен снежната пустиня
до небосвода леден, звездоок.
И дядо вслушан , все така застинал,
надига тръпнещ глас: "Да дава бог!"

В очите му ожидането пламва
и с пламък, неугасвал векове,
ожида хубост, радост неживяна,
и моли, и заклева, и зове.
И расне той, ръцете си протегнал,
от вечното ожидане огрян.
На раменете му огромни тегне
и се разпада ниският таван.
И расне той, с дихание горещо
обгаря ледения полумрак.
Високите звезди досяга с плeщи.
Но под звездите тясно му е пак.
Просторите заслушани разсякъл,
гласът му като съвест е дълбок.
И след гласа му безконечно ехо
поема по света: "Да дава бог!"

Ех, дядо мой, в ръцете с празна крина.
Пред мен си пак - все жив, тревожен гост.
...И все навръх на новата година.
И все когато вдигнем весел тост!