Автобиографични данни

Роден съм на 4 май 1951 г. в гр. Стара Загора. Първите ми спомени са около 1954-55 година, когато старците от махалата ме караха да им чета вестник. След това баща ми спечели конкурс за научен сътрудник в Научния институт по памука и твърдата пшеница близо до Чирпан и се преместихме да живеем там. В института имаше две блокчета с 8 апартамента, където живееха научни сътрудници. Возеха ни с конски впряг /ландо/ или с товарен камион с пригодени скамейки всеки ден до Чирпан на училище. На около километър имашe стопански двор, където живееха работници, предимно турци. Живеехме задружно и безгрижно. Отвреме-навреме минаваше камион или автобус и всички дружно тичахме към макадамовия път, осеян с дупки, за да видим каква марка е. Наблизо имаше язовир, река и гора, в която имаше теменужки, кокичета и минзухари. Гората се нарича Ягач и беше от вековни дъбове. Всяко дърво си имаше свой външен вид и характер. Ловяхме риба, жаби, змии и смокове. Правихме си лъкове, стрели и прашки. Всеки ден беше състезание по нещо. С две думи - свобода и красота. Бях пръв по правене на бели и катерене по дърветата. В правенето на лъкове и стрелба също бях майстор. На 9 години пробвах за пръв път да пуша. Не ми хареса, но беше “въпрос на престиж”. Общо взето денят като правило завършваше с няколко шамара или пръчки по задника. Баща ми беше много як не само за професор, но и за хамалин. Шамарите му бяха като парен чук, а ударите с колана и пръчката оставяха следи, с които се гордеех със седмици. Това беше добра закалка за организма и психиката ми, предвид последвалите години. През 1962 г. се върнахме в Стара Загора, а баща ми остана да работи в института. През 1965 г. събориха дядовата къща, където живеехме, и се преместихме в апартамент в тогавашния край на града до артилерийските казарми. Нямаше вече къщата с 4 дка двор и близо 60 плодни дървета. Нямаше я и главната улица, където играехме футбол, като я освобождавахме, когато се зададеше градският автобус или камион. Имаше кал, в която често ми оставаха обувките.

В училище бях отличник. Отличник бях и по белите и цигулката, която никак не обичах, защото бе по настояване на майка ми. По-късно, обаче, когато поотраснах свирех на китара и момичетата се увъртаха около мен. Това време беше на “Бийтълс”, “Роулингстоун”, Елвис и въобще на туиста и рокендрола. Време, когато слушането и танцуването на такава музика бе съпроводено със шамари, стригане на голо и късане на тесни поли и панталони както в милицията, така и в къщи. Също и на политическите вицове от рода на: ”Каква е разликата между комунизма и влака? -Разликата е, че влакът спира и тръгва, а комунизмът ако спре, няма да може да тръгне!” “Къс, дебел, с гола глава. Щое туй? - Хрушчов!” Обичах да чета и пиша от малък. Четях всичко, от стихчетата и приказките до учебниците на баща ми, от които не всичко разбирах, но ми беше интересно. Всъщност, майка ми ме е научила да чета, когато съм бил на 3 и половина години. Четях гладко и старците клатеха глави и ме даваха за пример на внучетата си. Четях им вестници. Пропагандата тръгваше сутрин по радиото, продължаваше в училище и завършваше по манифестации и митинги, на които бяхме задължени да ходим и скандираме простотии. Учехме дивашки стихове за партията, Ленин, Георги Димитров и Съветската армия. За съжаление толкова добре сме били промивани, че и досега помня някои от тях. Добре, че беше баба ми, която ми говореше истината. Помня, например как ми разправяше да не ходя на т. нар. “Паметник-костница”  в парка “Аязмото”, защото там са погребани разстреляни за мародерство и изнасилвания пияни съветски войници. Изобщо, когато дошли германците кондисали извън града. си направили палатково градче извън града и влизали само с отпуск. Когато, обаче, влезли съветските войски, танковете им съборили няколко къщи и градът пламнал от въшки, пиянство и мародерство. Дори един войник се опитал да изнасили жената на чичо ми и татко го хванал отзад за ръцете. Дошли комендатски и го прибрали. Повече този войник не дошъл в къщи. Какво е станало с него само Господ и Комендантството знаят. Тя беше вярваща и спазваше всички религиозни забрани и празници. Понеже съм кръстен на дядо, тя ме обичаше повече от другите и ми доверяваше повече. Баща ми не одобряваше това, но си траеше, защото имаше силен респект от нея. Като дете, когато се очертаваше голям бой, тичах при нея за закрила и винаги я получавах. Майка ми е родена в едно врачанско село с църква от 1857 г. и читалище още от 1895 г. Будно село с много красива природа и история. Покрай него е минавал стар римски тракт и е имало селище на траките, наречено Кривград. Покрай селото минава река Малък Искър, където плувахме и ловяхме риба. Майка ми е живяла и учила във Враца и София, където се запознава с баща ми - квартирант на леля й. И сега, на 80 години гласът й е като звънче, когато запее стари шлагери или канцонети. Когато започнаха в началото на 80-е години да ме привикват и заплашват, застана твърдо зад мен и не приемаше никакви други мнения, освен моето. Тогава баща ми беше вече починал /1985. на 66 годишна възраст... г./ През цялото си юношество съм тренирал най-различни спортове: борба, бокс, лека атлетика /средни и дълги бягания/, езда, фехтовка. Бях редовен член на кръжоците по - химия, физика, биология, литература и какво ли още не. Четях много и безразборно. Голяма част от прочетеното ми потрябва много по-късно и съм удовлетворен, че съм поглъщал всякаква информация. В езиковата гимназия попаднах по инерция. Тогава ме подгони и хормонът. Започнах да ходя нередовно на училище, понеже част от учителките бяха рускини, и ни правиха зверски забележки за всяка грешка. По този начин ни принудиха да говорим с клишета, където грешката беше невъзможна. В час по география в осми клас за падежна грешка ми писаха петица. Изглежда съм бил твърде чувствителен, защото се озъбих на учителката и й припомних, че тя живее в България повече от 10 години, а говори български отвратително. Заявих, че ще влизам в час само когато ме изпитват. Така започнах да си спестявам влизането в час и събрах много неизвинени отсъствия. Поведението ми беше три /задоволително/ и само кръжочната ми дейност и високият успех ме крепяха. Играех добре бридж и понеже бриджьорите бяхме много кът, се събирахме едно много странно каре. Зам. директорът ми Славов, класният Павлов и учителят по физкултура Попакис. С тях играехме и на шах и табла. Не знам защо към мен те имаха слабост и това фактически ме спаси от изхвърляне от гимназията. В час на класния влизаше с дневника Павлов, удряше ме с него по главата и с кръгче ми извиняваше неизвинените. След това отивахме в кабинета по физика и запалвахме цигара. Той говореше с мен като с равен и ме хокаше, но с добри намерения. Изглежда, като млад учител си спомняше добре недалечното ученичество. В къщи баща ми ме боксираше редовно и аз започнах да си спестявам и връщането в къщи. Така продължи до края на 10 клас, когато след як бой, и полуоскубан станах през нощта и с влак и автостоп се добрах до София, където живее леля ми. Тогава с баща ми се разбрахме, че съм достатъчно голям, за да вземам решения самостоятелно и да живея така, както аз искам. Оттогава започнаха и по-близките ни отношения, като чак през 1981 г. станахме приятели. Поводът беше пребиването ми в милицията, защото се кандидатирах за изборите и си направих голяма гавра с БКП. На самите избори отказах категорично да отида да гласувам, което накара тогавашния втори човек в БКП Александър Лилов два пъти да идва спешно в Стара Загора, за да умуват какво да правят с мен. Баща ми е бил член на БОНСС като студент и е организирал две антивоенни демонстрации. Осъждат го и той лежи в затвора. След Преврата на 9 септември си довършва агрономството и започва работа като селски агроном. Става член на БКП и беше признат за АБПФК. Въпреки това той си остана скромен и не употреби нито една своя привилегия, за да се обогати. Не придоби апартамент нито купи за мен и сестра ми, макар че имаше такава възможност. Другите масово го правеха и го смятаха за малко смахнат, че не си ползва привилегиите. Той си беше идеалист до 1981 г., когато видя истинското лице на съпартийците си и оттогава ги псуваше. Той извървя своя катарзис и много бързо почина от рак през 1985 г.

Покрай всичките серсемлъци, които ежедневно вършехме с момчетата от махалата, те бяха много учудени, не че са ме приели в Университета, но че съм завършил средно образование. Повечето от тях бяха минали през ТВУ, а някои и през затвора. Това беше за глупости от типа на побои и хулиганство. Крадци, изнасилвачи и мошеници между тях нямаше. Голяма част от тях напуснаха България през 60-те и 70-те години, разбира се нелегално. Цигона отиде във Виена, Урума в Австралия, Маршала в САЩ, а Тошо Белята и останалите останаха и търкаха редовно карцера в различните затвори у нас. Те бяха с едно особено чувство за чест и достойнство, макар да имаха почит предимно към силата. Мен ме уважаваха, защото смятаха, че знанието е много трудно придобивано нещо и изисква особени качества. Прякорите ми бяха в началото “Очилатата гарга” и “Кучето”. След това еволюираха на “Журион” /белгийски футболист, играещ с очила/ и “Професора”. Прякорът ми “Босия” дойде по-късно. Той беше лансиран главно от Тренчев и компанията му, като по този начин избиваха комплексите си. ДС възприе този прякор, разчитайки, че това ще ме принизи и дразни. Имайки предвид, че сред “босите” са такива личности като Исус Христос, Диоген и Айнщайн, приемам прякора с известна доза гордост. Звучи много по-добре от “Тъпото”, “Дружинната” или “Господин 10 %".

Живеехме полудиво сред природата и се вписвахме в нея също като Маугли в джунглата. Играехме и се поступвахме кажи-речи ежедневно. Макар и твърде дребен, бях жилав и напорист и често приятелите ми ми ставаха противници от разстояние, тъй като в близък бой нямаха шансове. Пълнеха си джобовете с камъни и нападаха от разстояние. Главата ми имаше магнетични свойства и често ме водеха на лекар да ми зашие раната и да ме превърже. Не си спомням колко пъти са ме улучвали, но само Жельо ме е уцелвал 7-8 пъти. Въпреки това бързо забравяхме и след минути отново ставахме приятели. Майка ми обичаше да ме заключва в къщи още преди да тръгна на училище. Ключалката беше обикновена и за мен не представляваше проблем да извия един голам гвоздей с чука и клещите и да го сплескам отпред. Отварях вратата за нула време и отивах да играя с приятелите. Другият начин бе по-романтичен. Спусках се по водосточната тръба от втория етаж пред погледите на другите и отново заигравахме. Не знам защо копаехме землянки и ги маскирахме отгоре да не се виждат. Вътре палехме свещи и си говорехме с чувството, че сме напълно сами на света. Ходехме на около три километра до стрелбището и изравяхме куршуми. На огън стопявахме оловото и го предавахме на вторични суровини. Веднъж изровихме един куршум от типа “дум-дум”. Тиганът, в който леехме оловото, хвръкна към облаците и само Господ ни спаси от поражения. С парите купувахме зайци, сладолед, вкусотии и пищовчета с тапи. Точно заради един такъв пищов ме изключиха от “Чавдараче”. Бях във втори клас, когато ни заведоха на Пловдивския мострен панаир. Купих си тапешник с 10 тапи въпреки забраната от учителката ни и започнах да гърмя системно. Оставаха две тапи, когато тя дойде по нечий сигнал и след борба ми взе пищова. Във влака на връщане обаче тя направи тактическа грешка. Отивайки в тоалетната, остави чантата си на една моя съученичка Добринка, което ми дада възможност бързо да взема тапешника и да изгърмя тапите. Точно тогава влакът минаваше по моста над Марица и светлините от тапите бяха много впечатляваща картина на фона на нощното небе и водата. Учителката се върна и възмутена до дъно ни изправи всички на крака. Започна с разоръжаването и свърши с персонално наказание – изключване от “Чавдарче”. Бях единствен изключен и се гордеех с това. Ежедневно по няколко пъти ме спираха учители и директори и се опитваха да ми се карат, че не нося синята връзка. След време всички даскали в града разбраха, че съм изключен, и виждаха, че това май се харесва на другите деца и те ме почитаха повече. Затова тихомълком ми върнаха връзката и проблемът приключи. След това два пъти ме изключваха от пионерската организация, но по този начин ме направиха известен и сред децата, и сред възрастните. Понеже градът беше малък, възрастните цъкаха с език и казваха ”Язък! Такова умно момче, а изпечен хулиган!”. Помня, че на един първи май, вече в Стара Загора отказах в къщи да си сложа връзката, а баща ми настояваше да я сложа. Опитвайки се да му обясня, че аз не съм пионер, защото съм изключен, си изпросих един много продължителен и качествен бой, след който трудно се движех, но връзката не сложих. Всъщност на писъците ми довтаса баба, скара се на баща ми и ме спаси от още по-тежък бой. Тогава изживях това като първа победа в живота ми срещу баща ми. Неговата сила и раздразнение бяха победени от моя инат и решителност. Сега виждам нещата от друг ъгъл, но смятам, че тогава все пак бях прав.

Вярно, че бяхме щурави, но кражби измами и други подобни неща в личен или групов интерес не сме правили. Напротив, когато за някого разбирахме, че прави подобни неща, го наказвахме по нашему. Не обичахме хитруванията и ги наказвахме на място и веднага. С момичетата се държахме джентълменски.

Особено впечатление ми правеше т. нар. “Трудов лагер”, намиращ се зад оградата с бодлива тел на каменната кариера в местността “Гьоновец” близо до Стара Загора. Там бяха пребити две момчета и възрастните ни заплашваха, че ще ни изпратят да чукаме камъни, ако не слушаме. Учудващо е, че след преврата на 10 ноември 1989 г. всички групово забравиха, че е имало концлагери. Какво ли не прави човек, за да се самооправдае? Но така или иначе човек така е създаден от Твореца. Ако човек беше създаден съвършен или способен да се самоусъвършенства, тогава нямаше да има нужда от Декалога. Самият факт, че Бог е заповядал на хората да не правят някои неща, означава, че те са склонни да вършат гадости. Образно казано, ако не звучи богохулно, заповедите: ”Не кради!”, “Не убивай!”, “Не лъжи!”, “Не пожелавай жената на ближния!”, “Не ръкоблудствувай!” и прочее, означават, че по същество човек е един похотлив крадец, лъжец и патологичен убиец-чекиджия. Иначе заповедите нямаше да са в императивна форма. Прочее руският комунизъм отключи точно тези човешки “качества” и човекът се превърна в животно от непознат вид. Атеизъм плюс агресивна идеология са достатъчни да превърнат социалното същество в най-мерзка твар. Подобно нещо представлява и националсоциализмът, но той е само нюанс на комунизма.

Както казах по-горе, четях много и безразборно. От приказки до идиотщините на Трофим Денисович Лисенко и Ана Лепешинская. Четях и учебниците на сестра ми, която е две години по-голяма от мен. Това обезсмисляше ходенето ми на училище, понеже заедно със справочната литература ми даваха знания, горе-долу колкото на моите учители. В клас ми беше безинтересно, понеже материята ми беше добре позната. Много от книгите, които прочетох тогава ми влязоха в работа много по-късно. Бях рекордьор в библиотеката по прочетени книги, освен това бях редовен абонат на “Наука и техника за младежта”, “Космос”, “Вокруг света” и др, включително и на литературни списания. Пишех епиграми, текстове на песни /вкл. нецензурни/, стихове, разкази и фейлетони. Публикуваха ме в детско-юношески вестници и списания. Често имах неприятни разговори с редактори по повод лексиката и стила на моите творби. Стигал съм и до разправии, когато някой редактор започваше да ме “учи” на поетика и писателство. Спомням си един неприятен разговор с шефа на културния отдел в местния вестник Таньо Клисуров, който отказа да публикува мой разказ, защото в него имало думата “цици”. Той задраска думата и написа “гърди”. Опитах се да му обясня разликата, но той не проумя. Напсувах го и си дръпнах ръкописа. Повече не отидох в този вестник. Годината беше 1975. Занимавах се и с преводи от и на руски и там също имах добри успехи, включително и публикации в “Крокодил”...

Обичах, а и сега обичам риболова. Дори обичам да ям улова си. От дете по р. Малък Искър и язовира в института край Чирпан ловях риба и лятно време в къщи се ядеше редовно риба. Много забавни случки имам в паметта си, но две от тях съм запомнил много добре. Бях вече в кукления театър, когато с колегите отидохме през зимата в гр. Раднево на реката за риба. Не ми се слизаше долу до реката и затова кондисах на моста, макар че е повече от 10 метра над водата. Колегите слязоха долу в калта и един от тях каза, че ако аз хвана рибка оттам, ще черпи до вечерта. В момента, който каза това, вдигнах въдицата и извадих една дребна рибка. Той изпсува и ската въдицата си. Влязохме в кръчмата на село Пет могили и се напихме като руснаци. Друг случай се получи, когато по тъмно тръгнахме към язовир Жребчево със същата компания. Вечерта се подготвихме. Нямахме само торен червей. Казах им, че пътьом от близкото село Хрищени ще изкопаем червеи от торището на мой познат. Трябва да е било късна есен, защото утрото беша хладно и тъмно. Като влязох в двора, кучето излая и моят познат излезе с брадва в ръка. Свирнах му, че съм аз, и той рече да влезем да пием по един чай. Събрахме червеи и след кратка кандърма влязохме. Печката гореше и чайникът бързо завря. Домакинът извади луканка и козе сирене и ни даде по една керамична чаша. Уж щяхме да пием чай, а замириса на греяна ракия. Оказа се, че това е въпросният “чай”. Имаше кратка съпротива от наша страна, но в отбора ни се появи повокатор. Беше същия, който черпи в Пет могили. Той обичаше чашата повече от черния си дроб, но и ние не показахме кой знае каква  твърдост. До обяд се напихме и заспахме кой къде свари. Надвечер станахме, но “чаят” отново бе готов и ние продължихме. Всичко беше добре с една особеност, че тоалетната беше тип “нуждник” на двора и в него се слизаше по едно доста високо стъпало. Вече късно вечерта отидох да източа “топлата вода” и видях, че на пода свети един фас. Естественото ми желание беше да стана пожарникар, без да преценя, че фасът е на нивото на земята, а не на нивото на пода. Пуснах струята и чух истеричен вик: ”К'во правиш бе, идиот! Ти ме удави бе да ти...!” От смях не можах да спра, та го изкъпах хубаво. Дочули, отвътре се изсипаха всички и смехът до късна нощ се носеше на пресекулки над селото. Прибрахме се сутринта без риба и без въздух в белите дробове.

В младостта си имах слабост към три неща: хубавите жени, хубавото вино и ракийка и хубавите книги. За жените няма да говоря, защото те са живи и здрави... баби. Хубавото винце и ракийка усвоих като ученик в горните класове на гимназията, когато се изявявах като самодеец в читалище “Съгласие”, след репетиция и особено след спектакъл събирахме пари и се черпехме. Компанията беше чудесна. Освен театър, всички бяха и добри певци и се лееха хубави песни. По-късно част от компанията премина в хора на операта. Пеехме всичко: от автентичен фолклор до Гершуин. Естествено, пеехме на четири гласа и когато ни чу диригентът на хора на операта Михаил Попов ни предложи да направим ансамбъл и да се явим на конкурса “Тракийска лира”. Взехме трето място, макар че повечето от участниците бяха професионални певци и фактически ние победихме голяма част от професионалистите. В тесен кръг пеехме и “блажни песни”, но целта беше красивото пеене, а не сексуалната тръпка. Тогава разбрах как хубаво отваря гласа и емоцията качественият алкохол. Случвало се е и да попрекалим, но и тогава беше весело, а не просташко. Някак си се бяхме събрали хора, които не буйстват и не налитат на бой и псувни. Както е написал древногръцки поет:

Ти каната ми донеси момче

и на един дъх аз ще я изпия.

Но да размесиш виното с вода.

Да се напия, ала не просташки.

Аз не обичам като скитите да пия

със шум и крясъци.

О, нека мелодични песни

да придружават нашето пиянство.

Бях си направил репертоар, който и сега, като се съберем приятели, обичам да си спомня... За съжаление приятелите от трупата един по един си отидоха, тъй като бяка по-възрастни от мен с 15-20 години. Сега имам други, но малка част от тях могат да пеят и да се веселят като тогава. По-късно в университета имах компания, но там песните бяха английски или Висоцки, Окуджава и т.н., което е различно. Като студент научих доста песни на Окуджава, Висоцки и от “блатото”. След ходенето ми в тогавашния СССР през 1978 г. позагубих интерес към този тип текстове. Казвам текстове, тъй като там общо взето музика няма. Има, както казва Вагнер, “музикална драма”. Хубавата музика е автентичният и добре оброботен фолклор, класиката и джазът. Другото е чалга. Както и хубавите жени ги разбираш най-добре, когато остареят. Тогава разбираш истината, а дотогава само предполагаш. Другото хубаво нещо на жените е, че искат да бъдат завладяни и когато усетят превъзходство, се оставят да бъдат покорени. Останалото е проституция.

Университетът бе голямото ми разочарование. Аз имах надеждата, че там цари една особена атмосфера между широко скроени хора. Че свободата на академичната среда дава възможност човек да се почувства свободен. Ядец! Там идеологията и казармената обстановка бяха още по-нагли и дребнави. На един семинар в по тясна компания рецитирах “Тих бял Дунав” с прибавките след всеки стих “С гащи” и “Без гащи”. Беше смешно, но по едно време стана един хайван около 35-годишен и ме попита за името ми. Каза, че се казва Стоян Бурхарларски от ЦК на ДКМС и, че ме изключва от комсомола за гавра с Вазов и Ботев.

Истината беше, че той беше хвърлил око на гаджето ми и реши да покаже мускули. Теглих му една и си тръгнахме. Последствия нямаше, но случаят беше многозначителен. Подобно нещо се получи и в Университетския театър. В самия край на 1969 г. начело с режисьора Николай Георгиев възстановихме театъра. Той беше завършил театрална режисура в Полша и не само се обличаше по полска мода, но и мислеше свободно. Беше поставил “Апетит за череши” на Агнешка Ошецка в театър “Трудов фронт” /по-късно театър “София”/. Нашият спектакъл беше разкрепостен от догми и клишета. Създадохме едиа сборна програма от скечове и песни. Получи се нещо с настроение и хъс. Аз имах три скеча като мим. Част от другите скечове също бяха мои доработки. Спомням си един от тях. Седят на столове три “Фактора” и умуват. Единият от тях става и казва: ”Оказа се, че нашите решения не отговарят на действителността.” Тишина. Става вторият: ”Тогава да сменим решенията.” Отново тишина, става третият: “По-добре да сменим действителността.” Отново тишина и тримата стават: “Оказа се, че нищо не се е оказало”. Заради този и още 2-3 скеча от подобен характер спектакълът беше спрян, а театърът разпуснат от председателя на вузовския комитет на комсомола Милан Колев, защото сме показвали задния двор на социализма. Чешката революция беше наскоро и те се плашеха от сенките си. Събраха ни в една стая и започна разправа. Защо точно задния двор, кой ни е дал идеята, кой написа скечовете, защо не си даваме сметка и т.н. Не издържах и казах на Милан Колев: “Колега, който си има заден двор, да си го почисти. А ти, понеже учиш физика не се прави на Айнщайн!”. Взеха ми името и ме изхвърлиха от стаята. След това ме привикваха няколко пъти по различни административни и комсомолски инстанции да ме заплашват, че ще ме изхвърлят от университета. Друг интересен случай беше в катедра “Литературознание”. Преподавател ми беше проф. Иван Попиванов, а асистент сегашният професор Никола Георгиев. На лекцията за т. нар. абсурдни писатели като Йонеску и Бекет професор Попиванов много държеше да четем неговата критика на Бекет и Йонеску. Станах и попитах: ”Не е ли по-добре да прочетем самите автори?” Отговорът беше: ”Колега, вие няма да си вземете изпита при мен!” Така и стана. Не помня на кой път, но изпита си взех по случайност при Никола Георгиев. През 1987 г. написах една пространна критика на “Критиката” на Попиванов и я пратих до няколко литературни списания и вестници в София. Не публикуваха един ред. Само приложиха написаното към папката с моята “противонародна и противодържавна дейност”. Не ме печатаха, не ме разбираха, заплашваха ме и в крайна сметка ме подтикваха към някакво решение. В началото потърсих водката. По-късно Николай Георгиев ме извика в БСД да правим нов спектакъл “Цилиндрите - не! Фуражките - да! Ах, господа, господа!” Още на първата репетиция разбрах, че Николай са го пречупили. Ходих на няколко репетиции и се отказах. Още повече, че охраната на Цола Драгойчева ми шибна един шамар, защото съм се возил в асансьора, като съм попречил на „другарката Драгойчева” да бърза за Политбюро. И това ако не е свинщина!.. След третата година реших, че няма какво да правя в СУ и отидох да си изтегля документите. Секретарката ме погледна много учудено и започна да ме разубеждава. Нагрубих я, за което по-късно наум й се извиних, и подписах, че се отказвам доброволно от университета. Ега ти формулата! Отказвам се доброволно. Това е едно от малкото неща, които можеше човек да си позволи доброволно тогава.

Заради слабото си зрение бях освободен от казарма. Баща ми обаче реши, че щом не желая да завърша руската филология, ще бъда наказан с военна служба. Казах, че не една, а две служби ще изкарам, но в Университета няма да се върна. Не знам с кого е говорил, но ме извикаха във военното окръжие и ми казаха да се готвя за войник. Разпределиха ме в гр. Симеоновград /тогава гр. Марица/. Без да обиждам жителите на градчето, ще кажа, че е доста загубено място. Из града се мяркаха само фуражки и цигани. Нивото беше нула. Офицерите и старшините бяха или пияни, или тъпи, или наказани. Това водеше и до характерно поведение на войниците. Аз бях по-възрастен от останалите войници, но това само ги дразнеше. Бяха прости момчета без големи цели в живота си. Още първия ден при мен дойде един младши сержант. Подаде ми една празна гарафа и кресна: ”Ей, бомбаец, иди да изгониш въздуха от бутилката!”. “Изгони си я ти!” - му отговорих. Той пусна бутилката и тя се счупи. Посегна да ме удари, но аз го изпреварих и го свалих на пода. Момчето се разплака и отиде при старшината. Той беше доста атрактивен. Шоп с големи извити нагоре мустаци /ястъклии/ и голо теме. Обичаше да сръбва мастика и да си прави просташки шеги. Иначе не баше карезчия. Та фатмакът погледна младши сержанта и му каза да се научи да се бие преди да посяга. На мен ми каза, че съм нарушил Устава, защото съм ударил младши командир. Но, понеже не съм дал още клетва, ще ме накаже да изчистя помещението и да намажа с вакса черната част от мозайката. Вечерта след проверка старите войници загасиха лампите, смъкнаха ме с дюшека на земята и ритаха, докато умалеят. Счупиха ми очилата. На сутринта фатмакът ме попита какво е станало с мен. Обясних му, че през нощта като съм ходил до тоалетната, съм паднал по стълбите. Той се захили и ме заведе до оптиката да си направя нови очила. Като се върнах, батареята беше в парка при гаубиците. В един момент останахме с младши сержанта насаме и той има наглостта да се захили и да ми каже: “Тука е така”. Шибнах му едно кроше и го свалих на земята. Къде с юмруци, къде с ритници го сгазих така, че той се напика. Вечерта баталната сцена се повтори и на третия ден пак ходих до оптиката. Това продължи почти ежедневно около две седмици. Нямах здраво място по мен, но и те даваха свидни жертви. Един друг младши сержант го бях подгонил с дотиквача на гаубицата, който е по-масивен и по-тежък от бейзболна бухалка. Той тичаше към щаба и пищеше, а офицерите и фатмаците крещяхя “Стой на място!”, “Остави!” и други подобни глупости. В крайна сметка командирът на полка извика батарейния и шефовете на артилерията и решиха, че има гавра с мен от страна на старите войници, а аз съм проявявал системни нарушения на дисциплината и не съм изпълнявал разпорежданията на младшите командири. Направиха събрание и започнаха да ме притискат да обещая, че ще се държа по Устав и няма да бия ефрейторите и младшите сержанти. Отговорих, че няма да търпя гаври и простотии. Криво-ляво събранието свърши и оттогава нито един стар войник не си направи с мен някакво изпълнение. Просто решиха, че след като съм по-голям от тях все едно, че съм стар войник. Думите “бомбаец” и “заек” бяха забравени. Помагах и на другите млади войници да не ги юркат. Втората година същите тези кротчовци станаха напаст за новите младоци, та се налагаше да ги усмирявам. Дружах със старшина-школниците. Те бяха висшисти и с тях можеше да се поговори. По едно време минаха по полковете на дивизията и направиха конкурси за театрална трупа и музикален ансамбъл. Спечелих без конкуренция и ни закараха в щаба на дивизията в Стара Загора. Там сутрин почиствахме канцелариите на началниците, а след това репетирахме в ДНА. Беше леко и приятно. Но т. нар. “културен взвод” се разпадна веднага след нелепата смърт на командира на дивизията полк. Вельо Врачев, който загина в болницата от стомашна язва, след като беше катастрофирал и си счупил двата крака. Върнаха ни отново по полковете и аз продължих. И така 2 години и 3 месеца. През това време се случваха какви ли не простотии. За 9 септември 1974 год. батарейният пред всички колеги ме поздрави за приемането ми в БКП. Зяпнах! “Какво БКП? Аз не съм подавал документи?”. “Няма значение, взето е решение всички деца на АБПФК да бъдат приети” - отговори ми той. Теглих му една и той ме подгони с дотиквача. Обикаляхме столовата, докато той се умори. Не само че не ме приеха, но ме наказаха за пореден път. Общо имам във военната си книжка 73 дни арест, като всички дни съм си ги излежал най-надлежно. Четири дни преди края на службата, когато играехме на карти, “бацилът” Начев /медицински техник на батареята/ ме напсува на майка и аз му шибнах един шамар. Прочее, аз ги учех да играят чист бридж и те бяха още новаци. Той току-що беше станал лейтенант и виното и ракията бяха от него. Бяхме на бригада в Разлог. Та от шамара той падна и се разплака. Вдигнах го и му се скарах, че плаче като дете. По едно време стана и хукна нанякъде. След малко дойде един капитан от полка в Разлог и каза, че ще трябва да ме арестува, защото съм причинил средна телесна повреда на офицер, т.е. пукнал съм му тъпанчето. Като видя масата, се хвана за главата. Попита кой е купил алкохола и защо играем карти. Обясних му и той пак се хвана за главата. Попита ме давам ли дума да не напускам туристическата спалня, докато дойдат от нашия полк да ме вземат. Дадох дума и той си тръгна потресен. На другия ден дойде един майор и ме заведе с теснолинейката до Пазарджик, а оттам до Марица. Сложиха ме в ареста и започнаха от ВКР да ме викат на разпити. Крещяха, че ще изгния в дисципа или в затвора. За мой късмет в мен имаше една фактура за тон и половина бензин, които батарейният и “бацилът” бяка прибрали. Обясних на ВКР-тата, че ако отида в затвора, няма да съм самичък и че тези ЧП-та никак няма да са похвала за тях. Поискаха фактурата и аз им казах, че тя е в Стара Загора у дома. Държаха ме още двайсет дни и накрая взеха решение да ме освободят, а аз да им дам фактурата. Това стана на 12 декември 1974 г. и аз бях последният уволнен войник от армията. Слязохме в Стара Загора. Отидох до военното окръжие и си върнах военната книжка срещу паспорта. Казах “Чао” на ВКР-то и той остана като гръмнат. Обясних му, че щом искат фактура, да си я намерят от този, който я е издал. Извадих истинската фактура от джоба си и я накъсах на ситни парченца. В глупостта си те дори не се сетиха да ме изтарашат, докато бях в ареста. Така приключи моята казарма. По-късно, когато вече работех в кукления театър като стажант-актьор, имах още един епизод. Повикаха ме запас за три месеца в строителството. Отидох в ДНА, където ни викаха, и като ме видя, офицерът се облещи. Бях с брада и рунтава коса като Анджела Дейвис. “След 5 минути да ми докладваш, че си остриган и обръснат!” - закрещя полковникът. “След пет минути ще си пия кафето във “Верея” – отговорих му и си тръгнах. Той онемя. Аз отидох до болницата и си извадих съответния документ за зрението ми. Занесох го във военното окръжие и им обясних за какво става дума Глобиха ме в съвета 30 лева и след 2-3 седмици получих документ, че преминавам в опълчението и в случай на война ще ме потърсят. Така станах опълченец и зачаках да дойде войната.

В куклен театър Стара Загора постъпих на 5 януари 1975 година. Там изкарах на пресекулки до 1980 година. Отвреме-навреме напусках или ме изгонваха и пак се връщах. През 1977 година отидох в бившия СССР като строителен работник с тайната цел да запиша театрална режисура. Като разбраха, че не съм отишъл да печеля пари, а да уча, ме предупредиха, че няма да ми позволят да уча друго освен строително инженерство или икономика. Теглих им една и се върнах обратно. Изкарах общо 5 месеца и те бяха кошмарни. Москва приличаше на град, макар и от селски тип, но провинцията беше нещо ужасно. Селата бяха с дървени къщи. Имаше и със сламени покриви. Пътища - никакви. Само водка и гаджета. Три пъти се бих заради светите братя Кирил и Методий. Когато станеше дума за България, най-често се подхвърляше лафа “Курица не птица и Болгария не заграница.” /Кокошката не е птица и България не е чужбина./ Това силно ме дразнеше и аз им подхвърлях въпроса с какви букви пишат. ”Наши, славянские!” - отговаряха и тогава им обяснявах, че освен буквите сме им дали и християнската религия и държавността. Започваше безумен разговор за това, че незнаен кримски монах бил измислил азбуката, че гърците измислили славянската азбука и накрая ме закопаха, когато един инженер изтърси, че Ленин е създал буквите. Три пъти рипаха срещу мен да ме бие някой и трите пъти България спечели с нокаут. Бях потресен от имперската простотия и ниския стандарт. Като се върнах, София ми се стори на Париж. През 1980 г. на 3-ти март се роди дъщеря ми Иглика. Имах дъщери и преди това, но те бяха по линията на взаимопомощ у нас и в Русия.

 Та на 3-ти март трябваше да пътувам с кукления театър в Тунис. Месеци преди да тръгнем, от ДС казаха, че не могат да ме пуснат като неблагонадежден. Отговорих им, че чакам дете и техният Тунис не ме интересува. Два дни преди да тръгнем, директорът на театъра ме се обади да отида и да си взема паспорта от него. Понеже имах няколко задачи в спектакъла, които никой не можеше да поеме, той въртял-сукал и издействал паспорт. За сметка на това прикрепиха към мен едно ченге от ДС -  Митко, което седеше до мен, вървеше с мен и спеше на съседното легло. Отвреме-навреме си правех закачки с него като изведнъж изчезвах. След пет минути лутане и кофти емоции му се явявах и невинно обяснявах, че съм се объркал. Човекът ме молеше да не правя така, но това само ме предизвикваше. В хотела ме харесаха две хубавки проститутки. Аз нямах пари, но ги заведох до стаята, уж да им покажа нещо. Разказах им два-три масала и като излязохме, ченгето подсмърчаше пред вратата. Майтап! Това ми беше последното излизане извън страната. По-късно след 1986 г. ме молеха да си извадя паспорт и да отида където си искам, но аз нещо не желаех. Друг интересен случай беше едно т. нар. “открито партийно събрание”. Обърнах се към директора Васко Апостолов и му казах да не ме занимава с глупости. “Това не са глупости!” - отсече той и аз го предупредих да не съжалява после. В целия театър от 50 човека имаше само трима партийни членове, т.е. минималното число, което е необходимо за партийна организация. Партийният секретар Пеньо Калчев дудна повече от час глупости и простотии, но аз смирено дочаках да свърши и да попита има ли въпроси. Случайно ми се намираше един въпрос и той беше “Защо Русия спечели войната и прави “Запорожец”, а Германия загуби, но прави “Мерцедес”? Васко скочи, макар че бе 150 кг, и ме изгони от събранието. На другия ден излезе със заповед, че ми забранява да ходя на открити партийни събрания и на профсъюзни такива, защото преди това му бях обяснил, че си изграждам собствен профсъюз, тъй като и конституцията, и тогавашният Трудов кодекс ми даваха това право. Аз още тогава го бях направил за около половин час, но колегите се уплашиха и издадоха четата. ОР Красимир Иванов го разтури само с няколко привиквания на колегите. По-късно същата година през декември поляците направиха “Солидарност” и аз тогава дълбоко се впечатлих, защото разбрах, че интуитивно съм намерил правилно решение.

Междувременно през това време работих за малко и в радио Стара Загора като репортер. От десет материала десет бяха критични, а девет не виждаха бял свят, въпреки че мен затова ме взеха да работя там. Липсваха критични материали и хора, които могат да ги правят.. Веднъж ме изпратиха да направя хвалебствен материал за колектива на електроламповия завод в Сливен. Още като слязох в Сливен, видях че няма автогара. Веднага направих критиката. В Електроламповия работниците започнаха да ми се оплакват още от вратата. Стана великолепен материал, само дето не ги пуснаха и двата. Първият ми материал беше анкета с граждани на града, които минаваха по разкопаната централна улица /тогава "9-ти септември"/. Въпросът, който задавах, бе дали знаят, че улицата не се поправя, защото цялата техника е изпратена да прави нов път до родното село на местния бандит Стою Неделчев-Чочоолу. За някакъв негов юбилей направиха срочно и извънредно пътя от Стара Загора до с. Калояновец. Директорът на радиото ме чакаше долу, взе манериала и се спусна към окръжния комитет на БКП. Махнах се от радиото и станах гилотиньор и заварчик в “Балканстрой”. Видях, че и работниците не стават за борба, и се махнах и оттам. През 1981 г. се кандидатирах за народен представител. Направих си гавра, понеже не плащах отдавна членски внос към ОФ, БЧК, ДКМС и всичко останало. Просто отказвах. Исках ведомостите, за да видя как се харчат парите. От ОФ ми дуднеха непрекъснато, че така не може и трябва да ходя на събрания. Особено на предизборните. Е, отидох и си издигнах сам кандидатурата срещу генерал Велко Димитров - политкомисар на партизанския отряд на Чочоолу. Настъпи смазваща тишина. Само един от “почетните” гости се изплъзна и след малко дойдоха трима милиционери, които ме отнесоха в районното. Там имаше заплахи, простотии и опити да ме накарат да се подпиша, че няма да се занимавам с политическа дейност. Държаха ме известно време и ме пуснаха, защото убедително им доказах, че имам право да се кандидатирам. Все пак това бяха техните закони и аз ги цаках с техните карти. Вечерта след събранието пристигнал Ал. Лилов и цяла нощ умували какво да правят. Естествено, не ме допуснаха до изборите, но аз за сметка на това обиколих махалата и говорих поотделно със старите земеделци и опозиционери. Насъсках ги да не гласуват. Да се запишат в списъците по селата, а да не отидат. Някои от тях го направиха и в нашата секция активността падна под 80%. Мен самия цялата комисия идва няколко пъти да ме натиска да гласувам, но аз ги изгоних, след като разбрах, че те нищо не искат да разберат ни от закон, ни от конституция. Вечерта отново пристигнал Лилов и цяла нощ пуйчили какво да правят с мен. На сутринта намериха застрелян секретаря по селското стопанство на Окръжния комитет на БКП. Лансираха версия за самоубийство, но така и не разкриха истината. Говореше се, че е защитил принципно позицията ми. Той живееше много близо до нас, макар да нямах контакти с него. Явно е постъпил много наивно, след като е очаквал БКП да направи толкова сериозна грешка да допусне състезателно начало на избори. Нали това искаха и унгарци, и чехи, и поляци. Резултатът бе един - руските танкове. Всички тези мои постъпки бяха съзнателни и последователни, защото преди раждането на дъщеря ми Иглика дадох обет, че дотук са вицовете и песничките на Висоцки. Отсега нататък започвам друг живот, където детето няма да чувства разлика между това, което чува от мен, и това, което вижда. Това стана през септември 1979 г., когато тя още беше в корема на майка си. Всъщност основната трагедия на моето поколение беше, че зад приказките по събрания и митинги виждаше истинския смисъл, но си траеше и без да иска ставаше поколение от конформисти и духовни шизофреници. Тази двойственост пречупваше стремежа към нормален живот и самоуважение. Страхът беше твърде голям, за да могат да го пренебрегнат. При мен подобни страхове липсваха, макар да знаех, че мога да очаквам всичко лошо от системата. Моите анализи показваха, че икономически комунизмът е в силен регрес и не е възможно да бъде излекуван. Продължителният мир, информационните технологии и видимата разлика в качеството на западните и нашите стоки не можеха да не покажат огромните дефекти на тоталитарната власт. Комунизмът беше мъртъв, но малко хора виждаха това. Спомням си статия в едно съветско списание, което случайно ми попадна. То беше издание на института за САЩ и Канада към КГБ. В него имаше статия за семеен фуражен завод в Щатите, в който работят 8 човека. С почти същия капацитет в Стара Загора в завода работеха повече от 300 души. Коментарът е излишен. Съществуваше и т. нар. “бригадирско движение”. То не беше нищо друго от опит да се закърпи недостига на механизация и мотивация за работа в строителството и селското стопанство. Стигна се дотам, че България внасяше плодове, зеленчуци и друга селскостопанска продукция, с която преди преврата на 9-ти септември 1944 г. сме задоволявали голяма част от Европа. Аз по бригади, митинги и демонстрации не ходех и редовно ми взимаха по две дневни надници глоба. Веднъж Васко Апостолов ме придума да отида на бригада в едно близко село. Като стигнахме до кръчмата с автобуса на театъра, го помолих да спре, за да си купя цигари. Отвън имаше спрял трактор със запален двигател. Вътре имаше 7-8 човека, които си пиеха сутрешната доза. Говореха за лично стопанство и че бригадирите ще свършат тяхната работа на полето. Излязох и предадох думите на селяните на Васил. Завърших с довиждане и си тръгнах обратно на стоп. Замислих се за организацията на селското стопанство и строителството. Беше ясно, че ТКЗС, ДЗС и АПК са непроизводителни и неконкурентноспособни. Как стояха по това време нещата в другите държави по това време? В 270-милионна Америка има 3 млн души фермери, което е малко над 1%. В Холандия, където в оранжериите се ползва основно ръчен труд, е около 4,6%.

При нас официално се водеше 25%, без да се смятат ученически, студентски, войнишки и административни бригади. Големите промишлени обединения имаха т.нар. “помощни стопанства”. Да не говорим, че и затворите имаха помощни стопанства, които целогодишно създаваха селскостопанска продукция чрез безплатния труд на лишените от свобода. Всъщност затворите съвсем не бяха места за изтърпяване на наказанията и превъзпитание на затворниците. Например затворниците от Пазарджик работеха в акумулаторния завод при киселината и зъбите им на втората година започваха да падат. Да не говоря за белите им дробове и кръвта. Затворите  бяха огромни производствени предприятия и там се изработваха такива неща, където в нормалното производство не можеха да намерят желаещи да работят. Стигаше се дотам, че определени добри работници, минали през затвора, бяха арестувани и съдени за кокошкарски и измислени престъпления, за да се спаси производствения план на затвора и се вземат премии. Един от тях беше моят съсед и съученик Тошо Белята. Той беше отличен стругар и го вкарваха, за да стане бригадир на стругарите, когато закъсат. Цялата тази организация стимулираше властите да има повече затворници, за да ползват безплатния труд. Затворникът получаваше мизерни пари, колкото за цигари и вафли. Понеже пари не се разрешаваха, разменното средство бяха цигарите и по-точно “Арда” с филтър. Значителна част от тях се взимаха от властите заради кръвнина или издръжка на деца. На практика това си беше каторга. Такава, каквато я описва Солженицин в “Един ден на Иван Денисович”.  Затворниците бяха толкова много, че имаше осъдени с по-леки присъди, които чакаха с години ред, за да си изтърпят наказанието.

След изборите ми бе заявено открито, че оттук нататък мога да работя само като строителен работник и да чакам кога ще ме опандизят. Реших, че сам ще си избера работа, и започнах като дърводелец към мебелния магазин в града. Работата беше без началници и затова я предпочетох. Бързо свикнах и си изработих инструменти, които ми даваха възможност да работя по-бързо. С пари не работех. Осребряваха ми фактури, издадени при заявка в магазина. Данъкът стигаше до 55%, но въпреки това се изкарваха добри пари. ОР-тата явно са проверявали книгата, защото веднъж ме привикаха специално да ме попитат защо взимам толкова пари. Оказа се, според техните думи, че съм взимал повече от първия секретар на окръга. “Да дойде да работи при мен и той ще взима повече! - им отвърнах и си тръгнах. Тогава направих и една пластика от алуминиева шина за МВР. Монтирах я и отидох в касата да си взема парите. Дойде партийният секретар на Окръжното управление и ме попита кога милицията е плащала. Отидох отсреща в съда и пуснах нотариална покана до началника на ОУ на МВР да ми се издължат в двуседмичен срок. Не ми се издължиха и аз заведох дело. На втория ден ми донесоха парите в къщи с вой и закани. По този начин освен на ДС, станах черна овца и за милицията. Така се трупаха в папките разработки и доноси. Оказа се, че всички “приятели” са пописвали срещу мен. За съжаление това правеше и тогавашната ми жена. Всъщност първия път, когато я извикаха, тя се върна полуприпаднала. Втория път само ми съобщи и оттам нататък отношенията ни рязко се влошиха. Започнаха да ме заплашват по телефона или чрез разни лумпени. Заплашваха, че ще изнасилят дъщеричката ми, която беше тогава на 3-4 годинки. Обаждаха се на майка ми да гледа сериала “Октопод”, за да види как ще свърша. Будеха я през нощта, за да й кажат, че са ме обесили на собствените ми черва еди-къде си, та да отиде да прибере остатъците ми. Тя е чувствителен човек и много тежко преживяваше тия гаври. Обиски, задържания, закани, побои, подслушване и проследяване й идваха много, но тя издържа. За всичко вярваше само на мен. Единственият мой приятел, който не ми навреди, не го пуснаха през 1981 г. в Египет заради мен. Той беше инженер по поддръжка на роботи. Оказа се, че на негово място е отишъл човек, който беше първият българин, разболял се и починал от СПИН. Така моето дисиденство му спаси живота, както обичаме да се шегуваме, когато се видим.

Сега, когато пиша тези редове, ми се вижда натруфено и едностранчиво. В ежедневието правехме какви ли не простотии... При всяка среща, особено в петък и събота, вадехме бутилките и мезейки, употребявяхме сериозни количества. Естествено, имаше жени и говорехме какво ли не. Или играехме бридж цяла нощ. Забивахме на планина, на риболов или просто сменяхме обстановката за ден-два. В средата на 80-те останах почти сам и рядко разговарях с някого. Четях и пишех по цели дни и нощи. Водех си дневник, където записвах всичко, което ми мине през ума. Започнах една, след това и втора пиеса, но не стигнах до никъде. Няколко много добри стихотворения и една студия за вредните митове в българския манталитет.

Там визирах мита за най-големия източноправославен празник Великден като контрапродуктивен, защото Рождеството прави човек богоравен, а великденското чудо унищожава божественото в човека. Когато празнуваш Рождеството, знаеш че ти самият и Бог сте дошли на този свят по един и същи начин, следователно сте равнопоставени. Великденското възкресение е по силите само на Бог и прави човек апатичен и с ниско самочувствие. При това не разглеждах църковните празници от теологична гледна точка, а само от гледна точка на рефлекса им върху народопсихологията. Това е много важно, защото иначе се навлиза в един безкраен каноничен спор, където нещата се размиват.

 Вторият вреден мит е митът за Васил Левски, че е уникалната и недостижима личност в българската история. Левски е един изключително достоен българин, но той не бива да се използува от недобросъвестни политици и полуинтелигенти като тояга срещу други достойни българи. Това не е футболно първенство или “Топ 100”. Левски няма нито нови идеи, нито нови средства, нито е успял дя реализира мечтата си. Той иска възстановяване на българската държавност чрез сила /възстание/, без да си дава сметка, че българинът не е готов все още за всенароден бунт като унгарците или гърците. Мирните църковни борби са дали по-добър резултат. Освен това тези идеи ги имат много преди него Раковски, Хитов, Стефан Караджа и хаджи Димитър Асенов, Петър Парчевич, Петър Пеячевич, воеводите Ивац и Сермон, Котстантин Фружин, цар Асен и цар Петър. При това цар Асен е успял да възстанови българското царство. По тези показатели би трябвало той да бъде поставен по-високо от Левски. Но една такава класация е безумна. Защото създава една порочна йерархия, която е противоприродна. Всеки нормален човек се ражда на този свят с желанието да се бори да бъде пръв било в спорта, било в науката, обществения живот, бизнеса или в културата. А може би и в няколко области. Изведнъж пред него изваждат мита за Левски и му казват, че Левски е пръв в класацията и не може да се бори за мястото на Левски. Това е страшен удар върху съзнанието на младия човек, но все пак той може да намери сили и да каже, че ще се бори за второто място. “Не!” - казват му политикът и полуинтелигентът - “На второ място е Ботев!”. При това положение се разбира, че на трето място е Стамболов, на четвърто Петър Стоянов, докато е на власт, Иван Костов, Сергей Станишев, Георги Първанов, Бойко Борисов и прочия плява и пепел. Изведнъж се оказва, че в общество, където има йерархия на митовете, човек се ражда аутсайдер. Лично за мен личността на Любен Каравелов е много по-интересна от Левски, макар и само за това, гдето е осъзнал великата истина, че само просветен човек може да стане свободен. Той започва като пръв Председател на ТБРЦК и след това, както пишеше в нашите учебници с нескрит упрек, минал на “просветителски позиции”. Тежко и горко на такава държава, в която последната личност се е родила през 19 век и има шансове да остане ненадмината.

Третият вреден мит е за гениалността на поета Христо Ботев. Той по-скоро е прекрасен публицист, но по отношение на поезията е достигнал до рамката на публицистичната поезия и марша. Основното чувство, което пропива с много малко изключения поезията му е омразата. Но омразата не е нещото, което движи света. Любовта е великото чувство, което може да обясни света и да го поддържа на високо ниво. Петьофи и Шекспир са писали преди Ботев, но са разбрали, че любовта е великия двигател на цивилизацията. Ние имаме прекрасни поети, които значително превъзхождат Ботев и съдържателно, и инструментално, и тематично. Яворов, Далчев, Лилиев, Кирил Христов, Димчо Дебелянов са на висотата на европейската и световна литература. Затова бариерата, която полуинтелигентите слагат чрез мита за “гениалния поет” Ботев дълго време бе спирачка за българската поезия. Към Ботев има създаден освен мит и сантимент, който импулсивно кара българина да не допуска друг подход, макар че никой не желае да направи анализ на поезията му в сравнение с тогавашните и поетите преди него. Поезията на Ботев се разглежда сама за себе си. Може би думите ми звучат за някого грубо и кощунствено. Може би за някого е рано да се пипа мита за ботевата поезия. За мен 130 години са твърде голям срок, за да си позволя да не мисля за това. Защо трябва да се принизява поезията на Яворов или Далчев? Когато пътувам по Европа, често си правя експеримент с мои колеги литератори от държави като Испания, Италия, Франция, Полша и др. Давам им да прочетат в превод Ботев и Яворов, без да им казвам кои са поетите. Досега нито един не е предпочел Ботев. За мен това е достатъчно, за да отстоявам тезата си.

Четвъртият мит е митът за Бай Ганьо. Той е нормален българин, който за съжаление, не е имал възможност да живее и се възпитава в европейска среда. Но е предприемчив и трудолюбив. Израснал е в стара селска патриархална среда и е получил адекватно на селския живот възпитание. В пражката баня Бай Ганьо е точно толкова смешен, колкото би бил смешен един чех в българска баня по това време. Самият Алеко е израсъл в близък досег с Виена, Прага и Будапеща, но ако е имал сили да погледне баща си и дядо си, щеше да види същия Бай Ганьо. Затова не му прави чест да разглежда Бай Ганьо едностранчиво и без развитие. Къде е Ганьо съпругът и бащата? Къде е любовта му? Иван Вазов в най-добрата си книга “Чичовци” описва същите хора като бай Ганьо, но не им се надсмива ехидно, а ги описва с любов и лека ирония.

Следващият мит е за т. нар. “Дядо Иван”. Не може България, която е дала държавността, религията и писмеността на Русия, да нарича творението си “дядо”. По-скоро ние сме “Майка България” за Русия и това трябва да бъде признато от Москва, както и научено от всеки руснак. Това, че сега Руската империя е по-голяма и силна от България, не означава, че историята и истината трябва да бъдат укривани и фалшифицирани. Утре отново може да си получи обратното, защото вечни империи няма.

Следва митът за сиромахомила Андрешко. Без да навлизам в подробности, ще кажа, че Андрешко е бацилът, който разяжда държавата отвътре. Той е по-опасен от външното нахлуване, понеже трудно се забелязва. Ако искаш да помогнеш на себе си и другите, работи и се бори за правата си и достойнството си. Мързелът и неплащането на данъци е в основата на някои цигански племена, но те затова нямат държава. Изобщо сиромахомилството е един твърде елементарен начин да оценяваш хората. Мързелът, липсата на амбиции за реализация и самооплакването не са чертите, които ценя, и не мога да разбера защо сиромашията и честността някои ги отъждествяват. По медиите често се пише и говори от определена група хора за “горкия беден българин”. Добре, а защо не “горки беден циганин”? Нали и той е беден? Тук нещо идеята започва да се спъва и да куца забележимо. Защо българинът успява, когато отиде в Европа и Америка, а в собствената си държава е беден и не успява? Защо българинът не погледне назад и види как други народи са се преборили за такива правила, които им дават възможност да са с висок стандарт и лична сигурност. Кой е заставил немския чиновник да обслужва немците, а не да ги разиграва? Кой е заставил английските шофьори да спират, като видят човек на улицата? Често ме питат кога ще се оправим. Когато пешеходците започнат да пресичат на пешеходните пътеки, а шофьорите спират там. Защото това означава, че в България има поне едно правило, което се изпълнява стриктно.

Особен интерес представлява митът за националните катастрофи и славните победи. Това се прави от историографите по поръчка на политиците. История на отделните националности като самостоятелна наука няма. Има история на света и в нея трябва да има само имена, дати и факти. Интерпретация на фактите не може да има. Така за един и същи факт в историческите книги на българи и сърби, на българи и гърци, на турци и гърци, на сърби и гърци, румънци и прочие ще прочетеш диаметрално противоположни текстове. Сръбско-българската война е “Велика победа” за България, а за Сърбия - “Национална катастрофа”. Съюзническата и Първата световна войни са обратно. За нас са “Първа и Втора национална катастрофа”, а за Сърбия - “Славни победи”. Това е безумие. Един и същи факт може да бъде тълкуван в кръчмата или в публицистиката, в т.нар. “патриотична” литература, но за историята е недопустимо. След 9 септември българската историография съвсем се обезличи и стана прислужница на властта с много малки изключения. От това всички загубихме.

Интересен е и митът за “Турското робство”. Терминът робство е ясно и точно формулиран и е умопомрачително да се използва в историографията ни за времето от 15 до 19 век. В публицистиката и литературата - да, но и там не стои добре. Оказа се, че една фалшива теза, каквато е “турско робство”, лесно породи и фалшива антитеза “турско присъствие”. Истинският термин съществува много отдавна и той е “османско владичество по българските земи”. Не може с лека ръка да наричаме жителите на една империя турци, защото би трябвало и ние да се наричаме турци, като част от империята. В Османската империя живеят кюрди, арменци, гърци, българи, румънци, сърби, перси, араби, цигани, сиряни и какви ли не още. И досега Турция не е еднонационална държава. Така че империята не е турска. Второто важно нещо е, че не може на една и съща страница в учебника или монографията на преподавателите по история да пише “тежкото турско робство” и “тежките данъци”. Робът няма нито собственост, нито пари, за да плаща данъци. Той е средство за извършване на работа и е пълна собственост на господаря си. Не може в един и същи учебник да пише “турско робство” и “българският търговец, който търгува с Дубровник, Виена, Кайро и дори Бомбай. Робът не може да напуска господаря си и няма пари, за да търгува. Избягалият роб се наказва най-често със смърт. Не може в лекциите на историците да се чува “турско робство” и “кмет на града - българин”. Защото робът не може да заема административни длъжности. Той не може да бъде поп, монах, даскал, дюкянджия или какъвто и да е наемен работник, защото няма свободата да се яви на пазара на труда и стоковия пазар. Не искам да омаловажавам поразиите, извършени през времето на чуждото владичество. Изостаналостта ни от Европа се дължи именно на порядките, когато сме били под османско и съветско владичество. При това смятам, че ако бяхме не пет, а само един век под руско владичество, щяхме да престанем да съществуваме като народ. Паметникът на Съветската армия е едно тежко национално заболяване от липса на чест и достойнство. През септември 1989 г. внесох в Софийската община писма, в които исках да ми се даде място от двете страни на паметника, за да построя монументи на Османската и византийските армии, за да бъде позорът пълен и исторически оправдан. Същото нещо и в Пловдив. До Альоша със шмайзера трябва да се постави гол Хасан с ятаган в ръка и Георгиос с меч. Няколко дни по-късно поисках да ми дадат мавзолея и паметника на Ленин /тогава се намираше на мястото на сегашния паметник на света София/. Посках ги за “стопански нужди” и вдигнах скандал на тогавашния и.д. кмет на София Нешев, защото не получих отговор в полагаемия срок. Майтапът беше добър.

Митът за “Дядо Иван” го написах по-горе, така че смятам сега да не го обяснявам.

Следват митовете за българското трудолюбие и българското гостоприемство. Виждал съм как работят немци и американци. Виждал съм как работят и българи в Германия и САЩ. Не съм виждал как работят японци и китайци, но това няма значение, защото правилата и стимулът правят човек работлив или не. Що се отнася до гостоприемството, то е свързано с начин да се купоняса или да се създаде “полезна” връзка. Тези неща съществуват по цял свят.

В края на осемдесетте името ми редовно, дори ежедневно се споменаваше по т. нар. “черни станции” – “Свободна Европа”, “ББС”, “Дойче веле” и “Гласът на Америка”. Взимаха ми интервюта, когато не бях на топло, четяха мои стихове, “обгрижваха” ме един вид. Особено активни бяха Румяна Узунова, Ана Манолова от “Свободна Европа" и Митко Димитров от “ББС”. Говорех свободно, без стеснение и без истерия, защото всичко това вече бях премислил, казал и написал. Странно защо тогава наричаха думите ми екстремистки. Сега всички ги казват тези думи, но тези, които ме наричаха екстремист, говорят къде по-остро от мен тогава. Изглежда, компенсаторните реакции не могат да бъдат овладени и човек без да иска се отдава на фантазиите си и желанието да заеме господствуваща роля. Това силно ми напомня на един експеримент с маймуни. Слагат на поляната един тъпан и се отдалечават. Маймуните са притеснени от новия предмет, но любопитството надделява. След известно време една от маймуните, обикновено най-ниско в йерархията, е изпратена от вожда  и се приближава до тъпана. Посяга с ръка и го удря. От звука всички се уплашват яко, но маймуната, която е издала звука, става по-важна от другите и става временен лидер. След известно време до тъпана се приближава втора маймуна и повтаря звука. Следва трета и т. н., докато статуквото на стария лидер се възстанови. По времето на комунизма в страната не бяха допуснати естествените лидери да заемат йерархичните си места. Бяха налагани хора, които нямаха такива качества. В резултат обществото и отделният индивид се объркаха. След преврата тъпанът беше поставен на площада. И тогава се появиха много маймуни, които го удряха и получиха своята частица “слава”. Интригите изместиха идеята за демокрация и точно това доведе агонията на нацията за последните 17 години.

През февруари 1989 г. се обадих на Ж. Желев и поисках среща с него. Дотогава лично не се познавахме и затова се подготвих добре. Преписах на пишещата машина на Мариана Златева Устава и програмата на “Подкрепа”. Направих същото и с Независимото дружество за защита на правата на човека и моята разработка за създаване на обща опозиционна организация, в която да влизат неформалните организации и отделни хора, за да можем да бъдем ефективни. Бях създал вече добри връзки между профсъюза и Дружеството. Поддържахме добри контакти с Любо Собаджиев и отец Христофор. Имах контакти и с Деян Кюранов от Екогласност. Единствено Клубът за гласност и демокрация оставаше някак извън групата. Вярно, че те бяха един по-затворен кръг, където логиката на членовете беше различна от нашата. Те искаха реформа на БКП, както това направиха чехите през 1968 г., а ние бяхме за пълна смяна на модела. Въпреки това се срещнах с Желев и му предадох програмите, уставите и разработката. Срещата беше в кафе-сладкарница “Пролет” /бивш и настоящ р-т “Грозд”/. Зад мен вървяха ченгетата, зад Желев - също, а в кафенето нямаше други хора, освен ченгета. Излязохме навън, за да можем да говорим по-свободно. Предадох му бумагите и попитах за техния устав и програма. Отговорът беше, че те нямат устав, тъй като са клубна форма, а програмата им е т.нар. “Юлска концепция на БКП”. Стана ми смешно. Желев изпрати о.з. полковник Борис Спасов, с когото беше дошъл, да вземе някакви книжа. Донесе ми три страници, които бяха поздравителна телеграма до Михаил Горбачив с дата 03.11. 1988 г. по случай т. нар. “Октомврийска революция”, оплакване от ДС, че е викала на “беседи” трима от членовете на клуба и списък на членовете. Вътре имаше основно членове на БКП /около 90-95%, от които двайсетина АБПФК/. Това силно ме разочарова, но все пак казах на Желев, че ако желаят, могат да подкрепят наши мероприятия или да поискат ние да ги подкрепим. Той смънка, че сме екстремисти и засега ще се въздържат да ни подкрепят. Затова бях много учуден, когато узнах, че в Института по социология е създаден СДС от същите тези организации, но аз не само не бях получил покана за учредяването му, но не бе поискано елементарно разрешение да ползуват разработката ми. Доста подличка история. И досега никой от СДС не ме е поканил да поговорим или да поискат мнението ми по някои въпроси. Разбира се, аз подозирах, че там силната ръка на Луканов редеше игрите, но една идея зачената с подлост не може да издържи дълго. Междувременно след срещата аз трябваше да отида в Ботевград, за да направя секция на “Подкрепа”. Реших да финтирам ченгетата зад мен и минах през гара Подуене, пресякох бързо релсите и се смесих с тълпата на площад “Пирдоп”, където спираха автобусите за Ботевград. Направих го на майтап, за да им създам малко тръпка. Често се качвах в трамвая или автобуса в последния момент и те оставаха паникьосани отвън или слизах когато се затваряха вратите и те оставаха вътре. След това падаше яко тичане и викане на подкрепления. Аз спирах и ги изчаквах да дойдат при мен, за да продължим играта. При опит да ги заговоря се правеха на много разсеяни и твърдяха, че случайно са около мен. Само веднъж едно младо ченге ми каза тихичко: ”Другарю, моля ви се не се изплъзвайте от нас, защото ни санкционират!” Стана ми смешно и му отговорих: ”Кажи на вашите шефове да не трошат народната пара за глупости. Ако искат доклади, нека се обърнат към мен. Ще им ги напиша, включително кога ще падне от власт БКП и ще се разпадне СССР.” Та бях тръгнал за Ботевград и те бяха ме изтървали. Оградиха района и започнаха да проверяват всички автобуси. Моят автобус беше тръгнал, когато до прелеза ни спряха и влязоха на проверка. Като ме видяха, съобщиха на висок глас, че проверката е заради “престъпник, извършил тежко изнасилване”. Успях да кажа на пътниците, че не съм изнасилвач, а създател на първия независим профсъюз “Подкрепа”. Качиха ме на една кола и ме закараха в милицията на Централна гара. След време дойдоха трима цивилни, единият от които бе голям началник и започна да ме разпитва. Бумагите в мен много ги стреснаха и започнаха да ме питат защо го правя и на кои организации съм член. Караха ми се, заплашваха, молиха ме да напусна България и други подобни глупости. Държаха ме няколко часа и ме пуснаха. Вдигнах им скандал, че ми пропадна билетът и настоявах да ми купят нов билет, но те нямаха чак толкова достойнство. Вечерта в Ботевград предупредих приятелите да не се плашат, когато ги извикат на “беседа”, тъй като всичко, което правим, е законно, колкото и екзотично това да звучи. Просто бях използувал онези текстове в Конституцията и Кодекса на труда, които бяха предназначени за демагогия. Приятелите ми се позасмяха, но на другия ден Аделина ми се обади ядосана и разревана, че са викали нея и баща й в ДС и са ги заплашвали.

След 1981 г. животът се промени. Натискът върху мен се засили и моите приятели един по един започнаха да ме отбягват. Жена ми се върна един ден разтреперана и разревана. Каза, че са я викали в ДС и са я затворили в една стая без прозорци и без брава на вратата. Накарали я да пише какво правя, с кого се срещам и за какво си говорим. Тя писала, каквото писала, но не помнеше какво точно. След няколко дни пак я викали. Оттогава нататък тя не ми споменаваше нищо, но нашите отношения охладняха и преминаха по-скоро във военни действия. Аз станах “асоциален тип”, “антикомунист, антисъветчик” и “безотговорен баща”. Опитвах се да й обясня, че точно заради отговорността си постъпвам така, но нямаше кой да ме разбере. Дъщеря ми Иглика, която беше много привързана към мен и плачеше за мен при всяко мое отсъствие, постепенно охладня и когато се разделихме, прие това без емоции. Приятелките на жена ми и тя самата яко я обработваха. Знаех това, но реших да не натоварвам и аз крехкия организъм на детето и преглътнах раздялата. Има една поговорка, че лошото никога не идва само. Тогава ми се случиха изведнъж три неприятности: развод, смъртта на баща ми и влизането ми за пръв път в затвора. Преди това многократно са ме привиквали и затваряли, така че имах някаква подготовка, пък и те открито ми бяха обещали това още преди години. Първият арест е като дефлорацията на жените. След това дори ти става приятно, защото това е една оценка за качествата ти.

Лошото ми отношения с МВР датират от детските ми години. Макар че като дете ме привличаше силата на оръжието, за квартални милиционери се падаха все някакви хайвани. Хем прости, хем зли, хем дребосъци. И нали в града не плашят с Торбалан, а с милиционера, към тях от малък си изградих негативно отношение. А на времето и ни поступваха за щуротиите, дето ги вършехме. След това, като студент, се запознах и с ДС. От малък обичам свободата и независимостта си и съм се борил за собственото си мнение и правота. Не съм шмекерувал и подлярствал. Колкото по-голям натиск ми оказват, толкова повече се запъвам и не се предавам. Това не можаха да го разберат в ДС и постъпваха с мен по най-глупавия начин - оказваха ми див натиск. Зареждах се като пружина и започвах да мисля как да постъпя, за да ме притискат. Лесно изчислявах ходовете и обикновено ги изпреварвах с няколко хода. Изучих внимателно НК, НПК, ТК и тогавашната Конституция. Поставях им капанчета и те лесно се ловяха в тях. Това още повече ги озлобяваше и те правеха още по-евтини грешки. Никога не съм правил конспирация, защото тогава щях да бъда лесно уязвим по Глава 1 от НК. Стиховете и есетата срещу БКП, КПСС и Тодор Живков се изхитрих да ги пращам до Държавния съвет или до ЦК на БКП и лично на Тодор Живков. Това блокираше ДС да предприеме каквото и да е наказателно дело за клевета, обида или разпространение на неверни и позорящи обстоятелства. Обратните разписки ми вършеха чудесна работа за защита от безобразията на ДС. Изобщо в продължение на над 10 години изкарах една школа, която ме накара да мисля преди да действувам и да не страхувам от предвидими хора и институции. Мнозина си мислят, че аз съм безумно смел. Аз по-скоро се страхувам. Страхувам се от себе си, че няма да изпълня обета си към моите деца, че ще се боря до края те да живеят в държава, където казаното и видяното са едно и също нещо. Самият аз успях не само да разбера, че при комунизма това не се получава, но и разбрах, че ако човек се пречупи само веднъж, той става морален труп. Вярно, от смелост не се нуждая, но безумството не е добър съветник и не води до никъде. Системата на източните бойни изкуства е най-добра, когато притежаваш по-малко ресурси от опонента. Затова провокацията и финта са по-добри тактически средства от показване на хилави мускули. Изпреварващият ход е по-ефективен от кръговата отбрана. Прочее, такава е била тактиката и на българската орда, която е предизвиквала тежките византийски и латински армии да се бият на неудобно за тях място. В случая с ДС това неудобно за тях място беше моралната страна на постъпките. Те така и не можаха да разберат, че репресиите срещу мен и колегите ми рефлектират твърде негативно върху тях и „тяхната” държава. Тромавата държавна машина не можа и не можеше да се справи със собствения си морал. И затова претърпя напълно естествено крах.

Комунизмът, както всяка свръхцентрализирана система има много врагове. Като оставим ниското ниво на морал и демагогията, то безспорно най-големият враг на комунизма е продължителният мир. Той е в състояние в един по-продължителен период да докаже предимствата на отвореното общество и свободния пазар. Свободното предприемачество винаги ще спечели битката с бюрократичната машина, макар че тоталитарната власт стартира по-бързо и ефикасно. Следва обаче забавяне на темпото и тъпчене на едно място. В същото време предприемачеството увеличава скоростта и лесно задминава противника си.

Друг голям враг на комунизма е информацията. Почвайки от политическата, минавайки през културната и се стигне до научната. Т.  нар. “петилетни планове” бяха жесток корсет за икономиката, културата и изобщо на конкуренцията. В един период от пет години не могат да се предвидят всички открития, рационализации и всякакви новости. Това означава, че трябва да се чака следващата петилетка, за да бъдат заложени в плана. При капитализма това е невъзможно. Там битката на конкурентите се води ежедневно и ежечасно. А стандартът на живота диктува културата, морала и социалните дейности. Никога една партия, нито една група не може да бъде по-морална от един човек. Както колоната от автомобили се движи със скоростта на най-бавния, така е и с морала. А тъкмо у нас бяха написани, говорени и натрапвани “морални норми” точно от тази партия и нейните подмазвачи. Кажете ми по-голяма простотия от следните думи: ”Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!”??? Този фанатизъм към групата или игра на фанатизъм са най-престъпната част от демагогията. Това се превръща в религиозна догма, която стяга за шията морала и здравия разум. И това в продължение на десетилетия беше канон за морал и поетика. Превърна се в инквизиция срещу нормалното и естественото. Срещу индивида. Каква страшна и мръсна игра с нацията!

Често, особено по-възрастни хора казват: ”Социализмът си имаше и добрите страни.”

Без да си криви душата, всеки немец може да каже: "При националсоциализма си имаше и хубави неща.” Излиза така, че за 12 години Хитлер е направил това, което комунистите за 45 години. Без да го хваля, ще дам само един факт. За около 6 години от 1933 години той направи толкова магистрали, колкото у нас за 45 години, а СССР за 70 не успяха да направят. Сравнението го правя не за да хваля Хитлер, а за да покажа пълната некадърност и немара на комунистите. От изхранването на Европа със зеленчуци и плодове до 1939 г., в началото на 70-те ние започнахме да внасяме зеленчуци и плодове от Полша, Индия и южните ни съседи. Сееше се “планово” безразборно, отчиташе се успех и се внасяха традиционни български храни, за да се изхрани нацията. Въпреки т.нар. “селскостопански” бригади. “Бригади” имаше и в строителството. Отначало доктрината за “индустриализация” изсмука хората от селата, а като отидоха в градовете, се оказа, че няма къде да живеят. Тогава на някого му хрумна тъпата идея да се строят панелни жилища. Качеството беше крайно лошо, а количеството никак не достигаше. В същото време по селата стотици хиляди къщи пустееха или се ползуваха само през събота и неделя. Тогава от градовете тръгваха хора и вместо да си починат, работеха по дворове и нивици, за да се изхранят. Същите тези хора всяка вечер ходеха в бъдещия си апартамент и довършваха всичко след грубото строителство. Това водеше до абдикация от основната работа. Ползуваха се неправомерно болнични, пазаруваше се в работно време, започнаха едри кражби от работното място, или се прекупуваше на черно крадено. Това до такава степен деформира манталитета на българина, че се стигна до знаменития абсурден лаф: ”Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим!” В същото време пиесите на Йожен Йонеску и Самуел Бекет бяха забранени. И затова се появиха “Римска баня” и “Сако от велур” на Станчо Стратиев, Бог да го прости.

От бързата и неподготвена среща на селската и градската култура се роди субкултурата. Селската култура е затворена, а селяните се знаят един друг с големи подробности. Така се създава една племенна йерархия, т. е. всеки си знае мястото и се бори да го запази или по възможност да върви нагоре. Градската култура е отворена, а гражданинът - анонимен. Така битката между нуждника и тоалетната придоби характер на събирателното клозет, т.е роди се чалгата. Отначало се наложи сръбската, гръцка и турска чалга, а след това си направихме наша, собствена такава. И докато съвсем малко хора разбираха какво се пее на сръбски, гръцки и турски, то текстовете на нашата чалга бяха не само разбираеми, но и предумишлено профанизирани. Сега се правят опити от полуинтелигенти като Слави Трифонов, разни “Пайнери” и прочие да се облагороди чалгата. Но, както казва моят приятел Джони Пенков, да се облагороди чалгата е все едно да се облагороди сифилиса или комунизма. При положение, че имаме прекрасен и разнообразен автентичен фолклор, който е проверен от времето, имаме обработки на този фолклор от класиката и джаза, появата на полуфолклор не само не е необходимо, но и странно. Влечението към чалгата е народопсихологически феномен, който определено показва липсата на морал и мисъл. Падението на нравите е компенсаторно и на практика означава лечението на един комплекс за малоценност чрез институционализирането му. Отпадането на забраненото и страха роди това недоносче на постокомунизма. Също както смяната на съветската киночалга бе заменена от холивудската. За мен чалгата във всяко едно изкуство е гаранция, че хаосът е на приключване, защото тя не подлежи на развитие. Естествено, маргиналите и мутрите ще си я слушат още дълго, но това не е формата, която може да стигне по-високо ниво, следователно ще бъде редуцирана.

Всичко това, което ставаше на времето, а и сега, като пряка последица от комунистеческия режим, беше и е потискащо. За да може един мислещ човек да оцелее, трябва да се внедри в системата или да й се противоростави. Аз избрах втория начин и не съжалявам за това. Пред погледа ми много ерудирани и почтени хора се промениха и се превърнаха в конформисти. Тези хора изживяха голяма драма, но странното е, че голяма част от тях втвърдиха позициите си след преврата. Те не искаха втори път да рискуват и да променят позициите си. Изглежда не искаха да останат без биография. Затова предпочетоха да се запъват като магаре на лед, но поне приживе да се виждат в собствените си очи принципни и последователни. Тове е втората им трагедия. За съжаление тези техни постъпки бяха хитро използувани от група политици и комунистически културтрегери. Списъкът е широк, но няколко имена са емблематични. Светлин Русев, Любомер Левчев, Нешка Робева и много други използуваха момента, за да се изкачат пак там, където бяха поставени от БКП за послушание и идеологически заслуги. Други, като Петър Слабаков се изхитриха да бъдат и с комунистите, и срещу тях. Основната част изчакваха и се пласираха според случая. Стигна се дотам, че хора с титли професор за 5-6 години обиколиха точно толкова партии. Пример  - Янчулев. Мнозина потърсиха в биографиите си несъществуващи постъпки и репресии, за да излязат на преден план. Като куриоз мога да посоча избора на Желю Желев за президент. Този посредствен човечец беше подал молба за възстановяване в БКП, когато го избраха за президент от опозицията, широко разгласявайки измислени и несъществуващи факти от биографията му. В крайна сметка свикналия на “примери” българин беше окончателно объркан и го удари на далавера. Благодарение на някои офицери от ДС и криминалната милиция под конспиративното ръководство на една група около Андрей Луканов криминализираха обществения живот до такава степен, че убийствата, обирджийството, рекета, корупцията и силовите решения станаха ежедневие. Луканов и неговите мекерета, в това число и Желев, направиха голямата криминална революция и върнаха България в 1944-5 година. След време голяма част от тях се превърнаха в покойници, за да се задействува законът на “омертата”. Това застигна и Луканов.

Не съм злорадствувал, когато някой мой противник е получавал заслуженото си. Нито за Живков, нито за Луканов съм се радвал. Не съм писал нищо за тях след смъртта им. Те са вече в историята и е работа на историците да се занимават с тях. Що се отнася до морала, те са подсъдни на него приживе. Това, че им издигат паметници, говори само за плиткоумието и духовната нищета на хората, които строят и се кланят на такива истукани. Когато в Чикаго построят паметник на Ал Капоне и кръстят главната улица на него, ще приема, че греша.

Тези автобиографични данни бяха провокирани от Петко Симеонов. Той ме помоли при една случайна среща на 60-годишния юбилей на проф. Николай Василев да му дам разширени данни за себе си по повод нова книга, която пише. Аз по принцип смятам, че автобиографичните книги трябва да се издават посмъртно, тъй като в тях има живи герои, които не бива да се дразнят с лъжи или истини. Нито една такава книга няма стойността на документ в юридическия смисъл на думата. Така или иначе човек е в някаква степен субективен и в огледалото на собствения си морал вижда предимно доброто, умното и дори великото. Към слабостите си подхожда внимателно и избирателно. Кой например пише в автобиографичната си книга, че е онанирал като дете или войник? А всеки нормален юноша и мъж са го правили. Аз например като ученик, войник или затворник, ако не онанирах, получавах полюции, което е доста неприятно,  особено в затвора, но там не можех да си позволя да ме хванат да “лъскам бастуна”, както се казва. Дори в Софийския затвор сънувах гаджетата си известно време по азбучния ред в телефонното си тефтерче. Беше голямо главоболие, защото нямах право на бельо в килията, и сутрин имах около минута-минута и половина да си оправя тоалета и да си свърша клозетните дейности. Как да си изпере гащите човек? Още по-малко авторите пишат за страховете си и подлостите, които са ги последвали. Не искам да звучи богохулно, но ако Христос и Аллах си бяха написали сами биографиите, те щяха да са различни от Евангелието и Корана. Така или иначе са написани срещу езическите богове, които са силни, коварни, хитри и отмъстителни. Езическите богове не владеят с духа си, а със страха към тях. Древните дори са приемали чуждите богове за свои или са им правили жертвоприношения, за да ги омилостивят. Всъщност Новият свят затова има точна дата на създаване. По време на комунизма се използуваха евфемизмите “преди новата ера” и “след новата ера”. На въпроса кога започва “новата”, отговорът беше мънкане. А точният термин, който в книгите преди преврата през 1944 г. си стоеше, бе “преди Христа” и “след Христа”. Точно това е датата на създаването на новия морал. Следователно, вярата в новия морал е обновила човека, като му е дала максими за нови социални и екзистенциални отношения. Комунизмът имаше претенции да създаде нова вяра и нов човек, но същността му бе възстановяване на робовладелческото общество. Мирът и информацията му изиграха лоша шега. Често съм чувал да казват посредствени хора, че ето, в Швеция социализмът е победил и съществува. Нека направим разлика между комунизъм и социализъм, така както я е направил Сталин. Директивата към германските комунисти на изборите през 1933 г. е да гласуват за сродната идеология - националсоциализма, и срещу социалдемократите. Защото социалдемокрацията е гибелна за комунизма.  Затова физическото унищожение на социалдемократите е проведено от комунистите във всички страни, до които се докопаха. Едно е да забраниш партиите, а съвсем друго е да унищожиш членовете й. Демагогията за различните видове социализъм /развит, реален и пр./ имаше за цел да прикрие комунизма, с неговата робовладелческа същност. Затова и Чехословакия беше смазана от руските танкове. Защото социалдемокрацията без капитализъм и гражданско общество не може да съществува. Комунизмът никога няма да напише истинската си биография, затова тя трябва да бъде написана не от евангелистите й, а от тези, които ще се родят след нас. Ние сме пристрастни било в едната, или в обратната посока. При всички случаи националсоциализмът и най-леката форма на тоталитаризма, италианският фашизъм, са свързани като доктрина и трябва да бъдат разглеждани заедно и сравнително. Както нито един от нас не може да бъде разглеждан сам по себе си, без да бъде свързан и сравнен с комунизма. Това е времето ни и ние не можем да бъдем извадени от него. Това е смисълът на думите на Левски “Ние сме във времето и времето е във нас!”

На нашето поколение се стовариха доста проблеми и надежди. В по-голямата част сме длъжници на нашите потомци. За разлика от Полша, Унгария и Чехословакия не можахме отрано да намерим верния път и да се преборим за собствените си права, за честта и достойнството си. Оставихме нивата си неразорана и незасята. Затова и няма реколта сега. Що се отнася до общата демократизация като сексуалната революция и разкрепостяването на изкуството, там в общи линии си свършихме работата. Клишетата ги смачкахме. Разбира се, не без помощта на световната цивилизационна конюнктура. Това, което не успяхме да създадем, е стратегия за бъдещето на България по пътя на демокрацията. Нямахме достатъчно воля, желание, отговорност и достойнство, за да предприемем една толкова важна крачка. Ние се превърнахме в едно загубено поколение, което гледаше собствения си пъп и чакаше оттам да изскочи готовото решение. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Е, нашите се оказаха дребни. Затова и резултатите са дребни. Свръхкреативността ни изигра лоша шега.

Това е, така да се каже, уводът към моята автобиография. Оттук нататък ще описвам нещата поименно и възможно по-подробно. Това е периодът от началото на осемдесетте години. Тогава започнаха да се виждат ясно първите симптоми на смъртта на комунизма. Стана ясно, че Западът е изпреварил твърде много СССР и сателитния Източен блок. Стана ясно, че гражданското общество и свободният пазар са недостижими. Още, стана ясно, че ядрена война няма да има. Че “Трабант”-а и “Мерцедес”-а ги произвежда една и съща нация, поставена при различни условия. В Полша се появи един странен феномен, който буквално за няколко седмици стана водеща политическа и обществена сила в страната, въпреки военното положение, обявено от генерал Ярузелски и активните действия на съветските войски. Появи се още един голям играч, който направи плавен завой от комунизъм към свободен пазар. Този гигант притежава ядрено оръжие и има голяма армия, способна да подпре СССР от югоизток. Човешките и интелектуални ресурси заедно с високите технологии, вкарани от САЩ и Европа, наруши баланса на силите и това се почуствува след време уж неочаквано. Но Китай беше неочакван само за късогледите и невежите. Започнаха да измират старите кадри в Москва и София, които някак си забравиха, че са смъртни. Динамизира се политическият и обществен процес по целия свят.

7 август 2006 г. София.

                                            “ДЕЛА, ДЕЛА И САМО ДЕЛА”

                                                                                                   Т. ЖИВКОВ

Този лаф на Живков, произнесен на един от техните конгреси, при мен придоби особен смисъл. Както ми бяха обещали още през седемдесетте години, в един момент интересът на ДС се увеличи твърде много. Започнаха активни мероприятия около мен и аз почуствувах това. Приятелите ми се изпариха, започнаха да привикват жена ми, започнаха заплахи и привиквания на “дружески беседи”. Забраниха ми да работя в културния сектор и журналистиката. Започна широка кампания за дискредитирането ми като личност и творец.

Не бих искал да описвам подробно цялата свинщина. Мога да кажа само, че към 10 ноември 1989 г. бях събрал над 300 призовки, Имах една присъда, бях интерниран в Бобовдол. Извикаха ме за справка и след пет минути бях осъден. Нито адвокат, нито свидетели, нито конкретни обвинения. Всички обвинения бяха от типа, че създавам взривоопасна обстановка в страната и че нямам диплома за писател. След това лежах в Главно следствено управление и Софийския затвор. В Бобовдол направих гладна стачка 31 дни и от 95 кг станах 54. Успях да спечеля и ме върнаха в Стара Загора. Месец след това ме подмамиха по телефона и ме отвлякоха от улицата, заграден от три коли. Без заповед за арест, без да кажат на майка ми къде съм. С кола ме закараха в ГСУ, като по пътя спряха до една горичка и казаха, че ме водят на разстрел. Знаех, че няма да ме гръмнат и останах на място. Ако бях побягнал, възможно беше да стрелят “при опит за бягство”. Мислех си дали ще ме изхвърлят от страната, или ще ме опандизят отново. Стана второто. Закараха ме в ГСУ. Там смених трима следователи: Говедото подп. Чавдар Димитров Герасимов, наподобяващия дремещ хипопотам Стефан Петров и Христо Станчев, когото по-късно, около 2004 г. хванаха за рушвет като следовател. Прочее, от тримата само последният имаше човешки качества. След следствието ме откараха в Софийския затвор, където направих нова гладна стачка заради грубите нарушения на член 12 от Закона за изпълнение на наказанията. Стачката продължи 23 дни и завърши с победа. Станах 49 килограма и за пръв път почувствах, че имам шия. На осмия ден престанах да се движа и ме занесоха в затворническата болница. Там по заповед на три лекарки: Влъчкова, Проданова и Косева влизаха няколко надзирателя начело с Поибренеца, Македонеца и Коня и ми вързваха ръцете и краката за леглото, за да ми вливат глюкоза, соли и белтъчини. Борбата беше смешна, защото бях много слаб, но намирах сили да им се противопоставя няколко минути. След това се въртях, докато излезе иглата и почвахме наново. Пеех с пълно гърло “Широка страна моя родная”. Ръцете ми, краката и шията бяха целите в дупки като на отчаян наркоман. В същото време Тренчев лежеше горе над мен и ми пращаше бележки, че един ден болницата в Стара Загора ще се казва „Д-р Костадин Тренчев”. Именно Костадин, както е в паспорта, а не Константин, както той твърди. Това показва комплексите му и в някаква част истеричността на характера му, придобит от майка му. Засега той е единствен, който ми е признал, че е работил за милицията и ДС. Хванат е, че краде опиати от болницата още в IХ клас и по тази линия е вербован. Между другото той е ерудиран и има качествена мисъл. Това пък е придобивка от баща му, който макар да беше партиен секретар на хирургическия блок в Окръжна болница в Стара Загора беше много добър детски хирург и отговорен като лекар. Прекарваше повече време в болницата, за да следи пациентите си и за да избяга от отровната обстановка в дома му, където истеричните изпълнения на младия Тренчев и майка му бяха наистина грозни и непоносими. Помня, че през 1984 г. се хванахме на бас с Тренчев, Бойко Пройчев и Ганчо Жеков. И тримата бяха асистенти във ВМИ-Стара Загора. Говорехме за това, колко време ще издържи комунизмът в България. Бойко и Ганчо твърдяха, че още поне 1000 години. Тренчев смяташе, че повече от 20, а аз дадох срок до есента на 1989 г. Имах предвид всичко, което става в СССР, Европа и света в икономическата, военната, културната и социалната области. Голямото икономическо изоставане, събитията в Полша и Унгария и невъзможността на СССР да парира социалдемократизирането на УНП и „Солидарност”. Тежките проблеми с изхранването на СССР и огромният, но неефективен военен бюджет заставиха съветското ръководство да хвърли всички сили във вътрешната политика, макар че нямаше сила, която да реанимира трупа на комунистичекия СССР. Времето беше неумолимо и резултатът беше предрешен. Както беше и предрешена смъртта на тогавашния съветски лидер Константин Черненко.

30 септември 2006 г.