Илия Бонев Радков - бай Илия

Автобиографични данни

Роден съм на 7 март 1906 година в с. Джулюница, Великотърновско. Произхождам от средно земеделско семейство. Бяхме 11 деца. По-късно обаче, поради липса на каквато и да е медицинска помощ 4 от тях умират. А след Първата световна война умират още две мои сестри и така останахме всичко 5 деца. През 1925 година, поради жесток побой, нанесен от полицията, умира и най-големият ми брат Рашо. В настоящия момент семейството ми се състои от мен, жена – Петранка – чл. на БКП и синове Бончо и Юри – членове на БКП.

Първоначалното си образование завърших в с. Кесарево, отстоящо на 7 километра от Джулюница. След като завърших 5-ти гимназиален клас в реалната на гр. Лясковец, заминах за Варна, където чрез успешно издържан конкурс постъпих ученик в Морското машинно училише. Тук попаднах сред прогресивни другари, по-възрастни от мен. Бях включен в кръжок, който разполагаше с нелегална библиотека, скрита в купа сено. Така последователно, всяка седмица ние се редувахме и изпълнявахме функциите на библиотекари. По време на Септемврийското въстание през 1923 година мазетата на казармите бяха препълнени с участниците във въстанието. На нас ни раздадоха пушки да пазим затворените. Мъченията, инквизициите и жестоките побоища над задържаните предизвикаха у мен и другарите ми отвращение, гняв и омраза към похитителите на народните свободи. През пролетта библиотеката беше разкрита, разкрити бяхме и ние седемте човека. Нанесен ни бе жесток побой от наш възпитател – поручик. Това стана причина аз и други другари да напуснем училището, като за претекст ни послужи решението да бъде продължен срока на обучението ни с шест месеца. Оттам се озовах в Лясковец, където се записах за шести клас и след завършването му се записах в гимназията на гр. Велико Търново. В началото на 8-ми гимназиален клас, поради тясната ми връзка с прогресивни другари, при обиск в квартирата ми бяха намерени нелегални книги. Бях изключен от горната гимназия и заминах за гр. Габрово, където записах в Априловската гимназия, която завърших с много добър успех. През 1927 година кандидатствах и бях приет за редовен студент в Агроном-Лесовъдския факултет в гр. София. Още с постъпването ми в университета потърсих дружбата с другари, настроени отрицателно спрямо сговористките и цанковистките убийци, жертва на които стана и моят брат. Често пъти ми беше възлагано да вдигам трибуни в университетските аудитории, особено по Първи май, Втори юни и други. По този повод повече от 10 пъти съм бивал арестуван и бит в Дирекцията на полицията. Участвал съм по различни поводи в много събрания и митинги. Още през 1927 година се определих като сдружен земеделец, но никога не съм прекъсвал връзките и дружбата си с другарите комунисти. Това, че се определих в редиците на Земеделския съюз беше обстоятелството, че един от зетьовете ми по време на управлението на Александър Стамболийски бе околийски управител в Горна Оряховица и общуването ми с него и големите грижи най-вече, които правителството полагаше за защита на интересите на селяните в България, създадоха убеждението ми да вляза в БЗНС.

След 9 юни 1923 година, в трудните години, които се изживяваха в момента поради големия терор, провеждан от кърсердарски кмет в селото, никой не се нае да събере и оглави Дружбата. Макар и млад, аз станах председател за времето от 1927 до 1929 година.

През студенските си години бях известно време секретар на Студентското въздържателно дружество, чието ръководство бе иззето от ръцете на студентите-националисти и ни даваше възможност за по-активна пропагандна дейност. През месец март 1930 година взех дейно участие в учредяването на БОНС, състояло се в Парка на свободата /тогавашната Борисова градина/. На това учредяване бях избран за член на ръководството на БОНС.

Като студент в София, заедно с бъдещата си съпруга.

Към края на 1931 година взех участие в голямата стачка срещу “кървавия” професор Александър Цанков, по което време бях ударен със сабля от полицай. Този удар ми остави неизлечим белег.

След завършването на университета, въпреки голямото ми старание да получа работа, това не ми се удаде. По това време другарката ми завършваше акушерско училище и бе назначена за акушерка в с. Сусам, Хасковско. Заминах и аз с нея и станах учител в същото село. Тук заработих заедно с комунистите учители Георги Иванов, Атанас Янев и други за укрепване на единодействието между комунисти и земеделци. След завършване на учебната година, в края на месец октомври бях назначен за инспектор по труда в гр. Хасково. Като такъв защищавах интересите на работниците, за което си спечелих омразата на фабрикантите. Това ми поведение даде повод на властниците веднага след преврата от 13 май 1934 година да бъда уволнен и предупреден да напусна Хасковски окръг. Завърнах се в родното си село. Заедно с мен напусна и другарката ми и постъпи като акушерка в гр. Г. Оряховица. След многократни и неуспешни опити за настаняване на работа, посрещан навсякъде с неизменното “ти си неблагонадежден”, не бях никъде назначен и се видях принуден да се изселя в гр. София. По това време се извършваше направата на шосето София-Вакарел и аз постъпих там на временна работа.

През 1941 година, по желанието и настояването на другарите от ръководството на Градинарската кооперативна централа в България, заедно с други сдружени земеделци-единофронтовци, бях привлечен в ръководството и избран за член-делегат на централата. Настъпиха тежките години на масовото съпротивително движение 1941-44 година. Централата бързо се преустрои, за да бъде в помощ на революционната борба на Партията. Сушилнята в Пловдивското поделение на Градинарската кооперативна централа стана истинско средище на комунисти и прогресивни земеделци. Като снабдител на сушилнята бе привлечен Веселин Марков, нелегален в това време. Същият бе изпратен от ЦК на БКП като завеждащ ... интендатска партизанска зона с район гр. Пловдив. С моя помощ и мое знание бяха заделени 8 000 000 лева за съпротивителното движение. В този период аз привлякох и назначих на постоянна работа нелегални другари, като на Веселин Марков на два пъти ми се отдаде да му спася живота. Сушилнята се превърна в истинска школа за подготовка и изпращане на партизани. Така продължи до 9 септември 1944 година.

След деветосептемврийската победа със заповед на министъра на вътрешните работи бях назначен за секретар на консервната индустрия и с помощта на нейния председател Ангел Тимев успяхме да съберем милиони левове за фронта. След избирането ми за народен представител в края на 1945 година напуснах консервната индустрия. По това време бях едновременно председател на селкоопа в Джулюница, към който се числеше ДИП “Домат”. По моя инициатива селкоопа и популярната банка се сляха, чийто председател станах аз. През 1947 година по предложение на др. Пеко Таков – гл.секретар на ОЗПС, бях избран за председател на същия съюз. По време на съвместната ми работа с др. Пеко Таков успешно продължих да укрепвам единодействието между комунисти и земеделци и благодарение на прозорливостта на др. Таков комунистите и земеделците действаха като истински братя. Тези години от моя живот се характеризират с голяма, вдъхновена и пламенна борба с развилнялата се по това време противонародна опозиция. ОЗПС се превърна в истинска трибуна, която безкомпромисно и безпощадно разобличаваше пъклените и предателски замисли на опозицията. С тези си наши действия ние упорито очиствахме пътя на създаване укрепване на ТКЗС. През 1948 година, с помощта на Партията в лицето на оръжния комитет, заедно с другарите комунисти и земеделци от с. Джулюница, положихме основите на ТКЗС.

През 1947 година, като член на парламентарна делегация имах възможност да посетя СССР. По време на 20-днвния ми престой посетих заводи, колхози, предприятия и учреждения. С очите си се убедих в гигантския размах на социалистическото строителство. Макар и нашето посещение да бе непосредствено след Отечествената война, у мен заседна неминуемо и категорично чувството, че в близките няколко години от тези опустошения няма да има и помен.

Моята всеотдайна обществено-политическа дейност получи добра оценка и през 1950 година бях издигнат на високия пост зам.-председател на Народното събрание. По предложение на ПП на БЗНС бях избран за член на ПП на БЗНС и член на бюрото на Националния съвет на ОФ. Като такъв ми се отдаде възможност да посетя много градове и повече от 1200 села в страната по различни партийни и правителствени мероприятия.

През 1953-54 година бях директор на ДЗС – Павлово, след което отново бях върнат в апарата на ПП на БЗНС като инспектор. През 1961 година постъпих на работа в ЦКС като началник управление, а през 1962 година по предложение на другарите от моето родно село и на окръжния к-т на БКП – В. Търново се завърнах в Джулюница, като станах зам.-председател на ТКЗС. Като такъв работник до 1967 година, когато се и пенсионирах.

По същото това време заминах отново в гр. Москва, този път на гости на сина ми Бончо Ил. Радков, който по това време работеше в СИВ – Москва. По време на 2-3 месечното ми посещение отново ми се даде възможност да обиколя някои градове и населени места на страната. След завръщането ми оттам постъпих в току-що построените оранжерии в Джулюница. В момента моята помощ беше небходима, както на младия директор, така и за укрепване на току-що сформиралото се предприятие. Две години след това се прехвърлих в София, където бях зачислен в редовете на Втора квартална земеделска дружба, Благоевски район. По настоящем съм член на ръководството на Градската земеделска служба и член на УС на БЗНС. През 1967 година бях признат за активен борец против фашизма и капитализма. По случай кръгли годишнини и за активна служба в социалистическото строителство съм награждаван с орден: “Червено знаме на труда”, “За народна свобода” – II-ра степен, 41 – 44 година, “9-ти септември – III ст., “Народен орден на труда” – златен и сребърен, Юбилеен медал – 25 години Народна власт, златната значка на БЗНС 44-69 година. Отличен съм и с други високи награди, отличия и почетни значки.

По различни поводи и случаи съм посетил държавите: СССР, СР Румъния, СР Чехословакия, Полската народна република, Унгария, Югославия и др.

21.I. 1976 г.