ЮМРУКЪТ НА ДОКТОРА

3.

Водач на БСДП беше д-р Петър Дертлиев. Той беше забележителна личност, която придоби нова национална известност след рухването на комунизма.

Докторът беше хубавец, интелигентен, общителен и винаги ефективен в ситуацията, в която се намираше. На заседание - сериозен и съсредоточен, можеше с точна мисъл и воля да изрази и наложи мнението си; в неформална обстановка - остроумен, закачлив с жените и благоразположен към мъжете, бързо ставаше център на внимание; при доверителни разговори - знаеше какво иска, как да го каже и отстои и според случая - да респектира или интимничи със събеседника; на митинг, събрание, пред голяма група от хора беше водач, който държи в шепите си настроенията на множеството. Обичаше да се хвали, че на младини е бил боксьор.

Хората, които беше успял да привлече в БСДП, го наричаха "кайзера". Не "старшинката", "ротния", "шефа" и прочие, а "кайзера" – големият бос, който става и за държавен глава. Така го възприемаха мнозина. Множеството на митинга на 7 юни 1990 година, прочутия митинг на Орлов мост, скандираше: "Дертлиев - президент!". Той тържествуващо размахваше двата пръста - виктория, виктория.

Един месец след тези възгласи Петър Младенов подаде оставка (6 юли 1990). Великото народно събрание трябваше да избере нов президент. При тогавашната политическа ситуация негласно се разбираше, че президентът ще бъде от опозицията. Предложението на СДС беше за Петър Дертлиев. Още не бяхме видели опаката му страна. Логиката на неговата номинация беше проста: той има голяма популярност; за да бъде избран, са нужни гласовете и на СДС, и на БСП; той е социалдемократ, социалистите искат да бъдат социалдемократи; значи е удобен за тях и те ще го подкрепят.

Можеше ли наистина да стане президент?

Дертлиев е бил депутат в VІ Велико народно събрание. Тогава и там е предизвикал гнева на Георги Димитров. Има един епизод от януари 1947 година, в който Дертлиев държи реч против насилието, упражнявано от БКП: "Аз искам да попитам, когато вие водехте борба, това борба за да станете властници на българския народ ли беше? Когато вие страдахте, когато ви биеха и гонеха, вие изтърпяхте туй, за да биете и гоните ли?" В речта му става дума за убийството на активист на социалдемократите от Лясковец. И следва репликата, чиято опашка щеше да се размаха през 90-а година: "Ще ви го кажа в очите: вие сте убийци!" Става голяма разправия, Дертлиев е отстранен от заседанието, Георги Димитров не издържа и подвиква подире му: "Къде са квесторите? Идете да го изхвърлите вън като парцал."

В стенограмата е отбелязано: "Народният представител Петър Дертлиев се отправя към изходната врата на залата изпратен от викове "У-у-у!" и "Вън!" от мнозинството и ръкопляскания от опозицията. На вратата се обръща с вдигната в юмрук дясна ръка."

Четирийсет и три години по-късно, в същата парламентарна зала депутатите на мнозинството (отново от същата партия) трябваше  да решат: Дертлиев да бъде ли президент?

Минаха пет гласувания поред.  БСП упорито отказваше да го подкрепи. Още като го номинирахме, от СДС се опасявахме, че  биха могли да имат стратегически страхове. Президент-социалдемократ, означаваше авторитетен център на власт в левицата вън от БСП.

Но от парламентарната група на БСП изтече информация, че при техните обсъждания ставало дума за друго: Петър Дертлиев бил казал, че БКП е партия на убийци. Те не могли да подкрепят човек, който сигурно ще иска отмъщение. Бил уж казал, че ще ги гони до трето коляно.

Питам този, с когото разговарям: къде е казал тези неща? Следва пауза: в Петрич, на митинг. После питам втори и трети - да, в Петрич, на митинг. Били имали запис.

Питам петричани, които са организирали срещите с Дертлиев. Отричат - не е имало такова нещо. Дертлиев също отрече, категорично отрече, но някак подтиснат и двусмислено.

Дертлиев наистина беше казал нещо, но не в Петрич през 1990 година. Казал го е през 1947 година от трибуната на VІ Велико народно събрание и после е размахал юмрук. БКП беше  злопаметна и агресивна партия. Тя почиташе само вожда си, чужденците и мъртвите. Единствената й ценност беше  властването. Благодарността и прошката беше непознати за нея. Признаването на вина - непонятно. Нямаше значение, че през 1947 година е заслужавала репликата на Дертлиев. Тя не беше я простила.

Дертлиев също помнеше. Десет години по-късно, през 2000 година, на конгреса на БСП, уж само по повод на игричките на БСП при подписването на конституцията, една отвратителна история, той каза:

 "Мои приятели, нямам време да говоря за неща, които после да обяснявам! Затова честно и чисто ви казвам – научете се да бъдете партньори. Научете се да бъдете партньори не само когато сме ви нужни, но и когато не сме ви нужни."

Дертлиев не можеше да стане президент през 1990 година не само заради споменатия епизод. За него не гласуваха повечето от депутатите николапетковисти и зелени. Николапетковистите го познаваха от лагери и затвори. Нямаха му доверие. Зелените, които имаха голямата амбиция да създадат силна партия, виждаха в него партизанин-шовинист, който ще им пречи.

Истина е, че в СДС виждахме, че Дертлиев не е нашият коалиционен водач. Въпреки страхотните си качества, невероятното си ораторство и умението да се пазари и да води доверителни разговори, той не предизвикваше онзи тип доверие, което би позволило на човек да го следва. За това защитниците му обикновено бяха хора, които никога не са работили с него.

Той беше невъобразим социалдемократически егоист. Цялата му енергия, всичките му качества бяха мобилизирани в една посока - да възкреси БСДП. Но не друг! ТОЙ да възкреси социалдемокрацията в България! Ако трябваше, всички щеше да направи социалдемократи. На едно от първите заседания на Националния координационен съвет след изборите за ВНС, реторично запита: "Какво значат трите букви СДС? Значат: съюз на социалдемократическите сили!"

Невероятният му стремеж да се наложи надхвърляше мярата. На един от митингите на СДС направи забележително изпълнение. Митингът беше започнал. Говореше първият оратор. Изведнъж множеството в най-далечната точка се разшумя. Виждаше се как през стълпените хора тръгна човек, вървеше към трибуната, разстъпваха се, да му правят път, а той приветствено размахваше ръка. Беше Дертлиев. Множеството вече не слушаше оратора, шумът и разпилените викове прераснаха в скандиране: "Дертлиев, Дертлиев!"... Дертлиев се качи на трибуната, не обърна внимание на никого, отстрани с ръка смълчания оратор, хвана микрофона и произнесе реч. След речта тръгна със същия ритуал. Митингът всъщност беше провален, а Дертлиев демонстрира пред Координационния съвет силата си.

За пръв виждах подобно нещо. Бях отсъствал от  последните няколко митинга. Запитах един от Координационния съвет: "Какво беше това?" Той вдигна ръце: "напоследък често го прави."

 Заради своята цел - да се наложи той, да наложи БСДП, хитруваше, мачкаше, комбинираше, мразеше. Не допускаше да му се пречи пряко или косвено, реално или въображаемо. Беше мнителен и отмъстителен. Понякога удряше съвсем нерационално. Единствената партия, с която беше склонен на компромиси, беше БЗНС "Н. Петков". "Бай Милан три пъти ме е предавал, но без земеделците не може!" - говореше той през лятото на 1991 година, когато ние – отлюспените, водехме преговори за "широка коалиция". През 1994 година, след като за пореден път не влезе в парламента (участваше в коалицията ДАР, която от много ум се подаде на манипулация и не се коалира с Патриотичния съюз), той като че ли започна да премисля дотогавашната си тактика. Но беше вече късно.

Дертлиев можеше да бъде вреден. Не успя да удържи социалдемократите, а всячески рушеше опитите за единство първо на СДС, а после и на Центъра. Вероятно такава е била школата на четирийсетте години.

През пролетта на 1991 година той започна разцеплението в СДС, като създаде заедно с Милан Дренчев СДС-център. Това вече преля чашата. Тръгнаха да ги гонят двамата. По начало замисълът на "младите", които после станаха СДС-национално движение, беше да се отстранят те - БСДП, БЗНС и Екогласност, към които лесно се прикачваха и зелените. Ние от Федерацията на клубовете не бяхме застрашени, но решихме да ги защитим: СДС не бива да се цепи! Това би означавало отслабване на коалицията. 

Петко Симеонов