СЪЮЗЪТ НА РАЗУМ И СИЛА

5.  

По онова време Тренчев беше монархист. Не парадираше с това, но не го криеше. Ходеше до Мадрид, срещаше се със Симеон, обсъждаше каквото има да се обсъжда. Не съм ориентиран в предпочитанията му към социалните мислители, но определено възприемаше Света, разделен на две: елит и плебс. Разбира се, че Тренчев е от елита. Но не този елит: на журналистите и популярните телевизионни предавания. Той е част от друг елит. Може да бъде затворник и отшелник, защото той не е подвластен на създадения от хората ред и закон, той се намира в дълбока, интимна връзка със Силата, с избраници и посветени.

Той обича плебса. Може отлично и бързо да се разбере с негови представители. Той е техен водач, учител, баща, главатар, пастор, проповедник, бос, шеф, началство, жрец - и никога, в абсолютно никакъв смисъл, не е един от тях и те трябва да го знаят. Той не е пръв между равни, каквото и да казва. Не поради случайност, дори да го твърди, съдбата е благосклонна към него. Той просто има мисия! Знае го.  

Тренчев беше активен по време на студентската стачка; връзката му с Града на истината беше повече от топла; докато  Луканов не подаде оставка, той май не мигна. Не оставяше нищо наполовина. Захапа правителството с обща стачка, стискаше и не пускаше, Луканов клекна. Подаде оставка. Координационният съвет заседаваше какво да прави. Срещнахме се с него по стълбището, той излизаше от заседанието. Това му беше обичай. Отбиваше се като запътен и бързащ за другаде. Казваше каквото имаше да казва и си отиваше. Като се разминавахме, тържествуващо викна: дадох ви властта, вземайте я... Той не искаше да администрира, стигаше му да владее.

През декември 1990 година Луканов, сдържаният, школуваният Луканов, трето поколение комунист и политик, се разтреперваше, като говореше за него. С крива усмивка се овладяваше: добре, че Тренчев направи тази стачка, даде ми възможност да се оттегля, въобразява си, че ме е свалил... Туй беше вярно.

През късното лято 1990 година Тренчев направи съюз с АСП. В “Подкрепа” вече вземаха участие много асепейци като възлови експерти, консултанти, че и оперативни работници. Общо около двайсет души. Николай Василев си спомня: "Преди това Подкрепа си беше една политическа организация и, меко казано, една кохорта бандити. Те не разбираха почти нищо от синдикално движение, от синдикална защита. А това беше добра школа и за нашите експерти. Постепенно те станаха близки - и като личности - връзките им се укрепиха. Дълбоко съм убеден, че нашето решение беше правилно. Тогава, образно казано, се получи едно обединение на силата и разума. Във всички случаи много по-погрешно и много по-вредно за българската демокрация би било, ако това не беше станало."

Връзката кристализира по време на Града на истината. Д-р Тренчев и професор Николай Василев се сдушиха: единият оглавяваше силата на страната («Подкрепа»), а другият - нейния разум (АСП). Не беше кой знае колко трудно да дойдат до идеята, че трябва да вземат властта. Първо в СДС, а после в България. И двамата си падат по непубличното (тъй да го нарека) планиране.

Защо АСП се самонаричаше "разум"? АСП значи Алтернативна социалистическа партия. Тя възникна на основата на част от членовете на фракцията на БКП - АСО (Алтернативно социалистическо обединение). Фракцията се обяви в края на декември 1989 година. След ХІV конгрес на БКП от АСО разбраха, че промените в БКП ще бъдат, ако въобще станат, бавни и мъчителни. Инициативна група от 28 души (Николай Василев, Васил Велинов, Ивайло Трифонов, Вяра Смилкова, Ина Гуляшка, Ангел Кондев, Александър Дейков, Асен Давидов, Филип Лазаров, Владимир Стратиев, Димитър Николов, Орлин и Пламен Вълчеви, Иван и Лиляна Инджови, Асен Мичковски, Любомир Вичков, Пепи Радев и др.) обяви създаването на АСП.

На 10 февруари 1990 година се проведе учредителният конгрес. В АСП вече членува над 5 хиляди души. Председател и идеен вдъхновител беше Николай Василев, негов заместник - Асен Давидов. Издаваха вестник "Начало", чийто главен редактор стана Юрий Асланов.  

АСП наистина впечатляваше. Не сме имали и едва ли ще имаме някога партия с такъв елитен състав: над 90 на сто с висше образование, около 50 на сто с научни степени и звания, а сред останалите - повечето с артистични професии. Те реално членуваха в АСП, плащаха членски внос, правеха събрания, водеха организационен живот, вземаха решения и се стремяха да ги изпълняват. Бяха сигурни в себе си, затова в изборите за Велико народно събрание участваха сами. На изборите обаче се сринаха - взеха  22 064 гласа. Малко повече от партията на Кире Либерало и по-малко от ОПТ - Отечествената партия на труда, която беше възникнала от недоволството, че се връщат имената на българските турци.

Гласовете на изборите - малко, но претенциите си оставаха. Да имат инициативата в промените! Партията им знае и може! Те бяха със самочувствие и веднага тръгнаха на реванш - атакуваха от първите дни Великото народно събрание, станаха идеен и организационен център на Града на истината.

Когато се отваря темата за Николай Василев, преди това трябва да се спомене, че той е умен, талантлив, начетен и трудолюбив човек. И всички тези качества в превъзходна степен.

Преди 10 ноември 1989 година, далеч, далеч преди прочутата реплика на Луканов, Николай обичаше да казва: аз съм трето поколение комунист! Така отхвърляше всякакви подозрения. Значи той безпощадно критикува тоталитарния комунизъм и Тодор Живков, но няма задни намерения. Прави го в името на същия този комунизъм.

Но Николай, както споменах е умен и начетен човек. Още през пролетта на 1990 година разбра, че комунизмът е свършил. Както при повечето хора, потънали в  научната дейност, и при  него промяната в политическите му разбирания, на съзнавано равнище, беше интелектуален процес, определян от социалните факти и достъпните им интерпретации, а не рефлексия на битовите му проблеми. Той говори и върши нещо, защото смята, че така трябва, а не защото така му изнася.

Така АСП стана "партията на Подкрепа", защото така било  правилно. "Силата" и "разумът" се обединиха. Каква е тяхната обща задача: да направят от СДС силна организация, като ликвидират партиите. Ще направят национално движение, което ще вземе властта! Ако не успеят, ще си направят сами партия.

АСП и “Подкрепа” излязоха с идеята за Гражданските комитети на СДС. СДС трябваше да стане "национално движение". Речовит фронтмен на "националното движение" ставаше Стоян Ганев.  

Идеята беше защитена на конференцията на 19 май 1991 година. Тя се състоя в НДК. Ако не се лъжа, там в момента са помещенията на БиТиВи и на вестник "Сега".     

Залата беше претъпкана. Всички очакваха драма. Вдясно бяха насядали хората от внушителната група на “Подкрепа”, заедно с АСП.  Сред тях бяха Петър Бояджиев, Бойко Пройчев, и самият Тренчев. По едно време в близост до Тренчев седна Луджев. В центъра на залата бяха делегатите от провинцията, сред които имаше шарен народ. Едни знаеха какво предстои, други - не. Там се открояваше групата на софийския консултативен съвет на СДС, който беше бойкото ядро на идеята за гражданските комитети. Вляво седяха радикалдемократите, отчето Събев и разни други “фантоми”, както наричаше Руен Крумов организациите със съмнителна национална структура и неизвестен членски състав.

Отзад, зад делегатите, около нещо като подиум бяха журналистите и уредбата за озвучаване. Велислава Дърева наблюдаваше любопитно.

Който от ораторите пропуснеше сакралните формули “Незабавни избори!”, “Долу БКП!”, беше освиркван с тропане на крака. Който ги споменеше, следваха бурни аплодисменти и скандирания. Основният въпрос беше – депутатите от Парламентарния съюз на демократичните сили да напуснат Великото народно събрание. Незабавни избори!

Дертлиев и бай Милан бяха освиркани. Александър Каракачанов при всеобщ шум на неодобрение, без да трепне, взе думата от микрофон в залата. Влезе в диалог с репликиращите го. Не се разбра за какво говори. Д-р Дертлиев с характерната му твърдост и увереност тръгна към трибуната. Дюдюкаха, а той махаше приветствено с ръка. Някои се развикаха, че им показвал среден пръст. Наскачаха. Дертлиев от трибуната каза: не сте първите, които ме освирквате. Слезе от трибуната и вдигна дясна ръка, стисната в юмрук. Наскачаха: "ротфронт,а".

Конференцията предизвикваше потрес. Никаква търпимост към различно мнение. Никаква склонност за диалог. Развихрена настървена за власт глупост. Това надхвърляше всичко, което бях виждал по комунистическо време.

Председателстваха Филип и Савов. Даваха думата по ред на ръководителите на организациите, влизащи в коалицията, и после – на окръжните координационни съвети. На хоризонта на СДС започваше ярко да свети звездата на Стефан Савов и до него се извисяваше стройната и красива фигура на Стоян Ганев. 

Петко Симеонов