Възродителният процес беше отвратително действие на комунистическата власт. Една проява на държавен тероризъм, която уби хора, вкара в лагери и затвори няколкостотин души, принудилно разсели стотици семейства, породи бежанска вълна, при която над триста хиляди български турци напуснаха България, и унизи всички български мюсюлмани. Бяха грубо нарушени правата и свободите на наши съграждани, като им беше отнето правото на име, етническо самосъзнание, родов и семеен произход, вяра, език, писменост, обичаи.

Държавната власт проведе акция по унищожоване или подмяна на всички документи, в които би могло да се спомене името на български турчин - регистрите на населението, надгробните паметници, картоните по болници и поликлиники, военно-отчетните документи. Бяха унищожени дори документите на Съюза на активните борци против фашизма и капитализма, където се споменаваше името на турчин. Трябваше да не остане следа, че в България са живели турци-мюсюлмани.

Всичко това се развиваше през 80-те години, когато беше ясен пълният провал на комунизма и неговата политика по националния въпрос.
Вярвал ли е Живков, че би могъл да успее и че историята ще му прости?!
Не зная.
Не са ми известни неговите политически мотиви.
Акцията на властта беше дошла след десетилетия "привилегии" за българските турци. Привилегии според стандартите на комунизма - предимство при постъпване във висше учебно заведение; предимство при получаване на стипендия и общежитие; предимства при разпределението на държавния бюджет за благоустройство на населените места; предимства при осигуряване на поминъка и разкриването на работни места в така наречените "смесени райони"... До началото на Възродителния процес националното радио имаше програма на турски език, излизаше централен всекидневник на турски език...

Българските турци бяха трайно дискриминирани в три области: войската, полицията и дипломацията. Те отбиваха задължителната си военна служба само в Трудова повинност и не можеха да правят кариера на военни. Не можеха да се надяват на значителен напредък в полицията и тайните служби. И досега няма български турчин с ранг на посланик.

Възродителният процес като държавен тероризъм е сравним с другите масови акции на комунистическия режим:

- разгрома на политическата опозиция (1944-1947; хиляди избити, колко - не се знае; десетки хиляди интернирани; хиляди емигрирали; въоръжена съпротива);

- системният терор срещу политическите противници - въображаеми и реални (през целия период на комунизма; имаше хиляди хора, които бяха редовно "прибирани" и "привиквани" - при Унгарските събития, по време на Карибската криза, при Чешката пролет, при почти всички "избори", при различни акции на властта - примерно: посещението на Тито);

- национализацията на едрата градска собственост;

- насилствената колективизация в селското стопанство (десетки избити; десетки хиляди физически малтретирани; стотици хиляди морално тероризирани; милиони притеснени и поставени в условията на "стреса на живота"; въоръжена съпротива);

- "македонизацията" на Пиринския край (над сто убити; хиляди разселени; упражнен терор над стотици хиляди души за промяна на етническото им самоопределяне);

- системен натиск срещу Вярата (поредица от акции за физическо унищожение на католическата църква; преследване на активните във Вярата православни свещеници; забранени (трайно или временно) или изхвърлени от официалния живот празници: Коледа, Великден, Цветница, Богоявление, Сирни заговезни, Успение на Пресвета Богородица... Постоянни опити за "атеизиране" на празници на Вярата: Гергьовден, Архангелова задушница, Трифоновден, Илинден, Никулден...; от 1944 до 1989 година в България не беше построен нито един нов Божи храм, а за ремонт на стар трябваше специално разрешение; гражданите бяха подлагани на притеснения, ако редовно посещаваха църковните служби, ако кръщаваха децата си, ако сключваха църковен брак, ако погребваха близките си с опело...; "кварталната общественост" можеше да се възмути, ако в нечий дом се забележеше молитвен кът; младежите, които кандидатстваха в Духовната семинария, бяха принуждавани да подписват декларация за сътрудничество с Държавна сигурност; църковните имоти бяха одържавени - някои от тях до ден днешен не са върнати; самото функциониране на Църквата беше под постоянен контрол и натиск...). По същия начин се постъпваше с всички вероизповедания.

Всичко изброено, а не се съмнявам, че казаното може да бъде допълнено, беше резултат от разделението на Света. Съгласно Ялтенските споразумения България беше в съветската сфера на влияние. По волята на Великите сили тя трябваше да гради комунизъм. Комунизмът и Свободният свят бяха в състояние на Студена война. Тази война се водеше до падането на Берлинската стена.
Една акция беше пораждана от "студените военни действия" (преследването на католиците...), друга - от "строителството на комунизма" (намесата на държавата във Вярата...).

Но систематичното зло не опрощава инцидентното зло, "световноисторическите" причини не са оправдание за конкретното национално събитие.

През цялото време на комунизма в България имаше съпротива срещу държавния тероризъм. Затова властта стигаше до политически убийства, до затваряне, разселване или прогонване от страната на неудобните хора. Може би съпротивата не е била толкова ярка, колкото съпротивата в Полша, но България не граничи с Германия и Русия. Тя винаги е била в друг геополитически контекст.

Имаше съпротива и срещу Възродителния процес. Съпротивляваха се самите турци. В защита на техните права се обявиха етнически българи.
Неформалните организации в България по правило включваха в своите програми защитата на човешките права на турците и мюсюлманите като цяло. Затова техните членове бяха арестувани, някои за дълго останаха в затвора.

Филмът на Ваксберг "Технология на злото" съдържа разтърсващи изповеди на пострадали български турци. За съжаление те са използвани за лансиране на грозни тези и внушения. Излезе, че вината за Възродителния процес е на българската държава като такава; беше предложен нов негативен термин - "българизация"; на авторово равнище се отъждествяват "асимилация"(негативно) и "обществено-културно единство" на народа, съставен от различни етнически групи (стремеж на всяка цивилизована държава); етническите турци се били държали като стадо, поведено на заколение; партията на етническите турци - ДПС се оглавява от хора, помагали на властта във Възродителния процес; в България досега никой не се е замислял за случилото се, Ваксберг се сетила...
Минути след излъчването на филма по Националната телевизия започна политическа атака срещу ДПС. В следващите дни в кампанията се включиха медиите, които са контролирани от правителството и управляващата партия.

Оценката, че филмът е политическа поръчка, се задълбочи след няколкото интервюта на Ваксберг. В първото тя каза, че е направила "първия" филм на тази тема, което не е вярно. В следващите интервюта се поправи - бил третият филм. Така призна, че не се е интересувала от реакциите (включително и филмовите) по отношение на Възродителния процес. Само преди няколко години (по времето, когато Ваксберг твърди, че е работила по своя филм) беше излъчен игралният "Гори, гори огънче" на Румяна Петкова, който беше рядко компетентен и въздействащ. Предизвика национална дискусия... Незнанието на Ваксберг ни връща към филма й, където като кадър-рефрен се повтаря как тя седи и с огромна досада отхвърля папките на архива една след друга. Действията й са като удар на гонг, който подчертава нейния текст. Татяна Ваксберг ни открива поредната истина. Но самият текст не съдържа нищо ново, освен че със своя маниер авторката рисува себе си. Наистина пред публиката са показани неизвестни документи, но те не внасят неизвестна светлина върху онова, което знаехме и през 1990 година, за което се говори и в "Гори, гори огънче". Засилва се убеждението, че Ваксберг дори от любопитство не си е поставяла за цел да разкрие нещо за Възродителния процес. Тя е искала да намери повод да плюне по Движението за права и свободи. Плюнала е.
За нея останалото е без значение. Дори името "Технология на злото" е фриволно избрано. Авторката няма понятие от социална технология. Не е ориентирана в еднотипния модел на социалното зло, мисли го за комунистически патент ("партията-държава", "партията-държава"...)

Но проблемът е по-друг.
България има нужда от откровен диалог по всички въпроси от своята история. Включително и по най-болезнените. Това е един от пътищата за формиране на нова, демократична култура. Освен това новите поколения трябва да знаят какво е ставало. Може би в чудесната рубрика "Понеделник 8 и половина" на Националната телевизия би трябвало да се пускат и филми отпреди няколко години?.. Защо не бъде излъчен отново филмът на Румяна Петкова?
Филми, статии, книги, телевизионни предавания, радиопредавания като филма на Татяна Ваксберг трябва да се огласяват. Те са самоуверени, агресивни, предизвикателни и некомпетентни. Създават се от хора, които са убедени, че могат да си позволят всичко, защото от устата им капят бисери и мъниста - те защитават истината и само истината ("вечната" партия-държава и "вечния"... Пиночет). И преди 10 ноември имаше такива юнаци. Точно те са значимият социален импулс за развитие на независимо от авторитети, власт и пари индивидуално мнение. Хора като Татяна Ваксберг, Явор Дачков, Люба Кулезич, Георги Панев, Едвин Сугарев, Иво Беров са положителните фактори за развитието на личностите в българското общество и в ляво, и в дясно, и в центъра... Те са строителите на бъдещото гражданско общество.

Прав е онзи руснак, който беше казал: Суслов създаде повече дисиденти от Солженицин и Сахаров взети заедно.