Клубът беше създаден по инициатива на Желев на събрание на 3 ноември 1988 в 65 аудитория на Софийския университет. Учредителите бяха 80 души. До края на 1989 броят им нарастна на около 300. Клубът се ръководеше от Управителен съвет, председателството беше на ротационен принцип до 1 декември 1989. В началото на декември 1989 подобни клубове, които търсят връзка с първия клуб, има в Пловдив, Варна, Бургас, Благоевград, Монтана, Луковит, Търговище, Дупница и другаде.  През декември-януари в София Клубове за демокрация със самостоятелни публични изяви са Клуб за демокрация при Съюза на преводачите (Аглика Маркова, Александър Шурбанов, Атанас Сугарев, Светлозар Жеков), Академичния клуб за демокрация при БАН (Димитър Ненов, Христо Иванов-говорител).

През февруари 1990 е създадена Федерацията на клубовете за демокрация с председател Петко Симеонов и Оперативно бюро в състав - Желю Желев, Ивайло Трифонов, Николай Матов, Георги Друмев, Георги Мишев, Димитър Луджев, Блага Димитрова.

 

Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ)

Има две версии за това къде е основано НДЗПЧ. Според едната версия - то е създадено в София в дома на Божидар и Минка Статеви. Освен домакините участват - Цеко Цеков, Едуард  Генов, Стефан Савовски. Илия Минев не присъства, но е избран за председател. Според Илия Минев учредяването е станало в неговия дом на гара Септември в присъствието на 30-40 души.

Неоспорима е датата - 16 януари 1988. Неоспоримо е също, че централната фигура при неговото възникване е Илия Минев. Това е човек, който е извървял тежък идеен и житейски път  - започва като легионер с прохитлеристки настроения преди 9 септември 1944; следват 35 години политическо затворничество, а сетне принудително въдворяване; в затвора (според неговите думи, които звучат достоверно) стига до разбирането за правата на човека; през осемдесетте години замисля и обсъжда с приятели създаването на Дружеството.

Дружеството има предистория - изпращането на открито писмо-апел до Конференцията във Виена за преглед на договореностите от Хелзинки, което е подписано от Илия Минев, Цеко Цеков, Григор Симов на  19 декември 1986 година, а в следващите дни и от - Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви и Едуард Генов. В този документ се казва: "Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи, като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзингския процес няма да оправдае оказаното му доверие."

Апелът стига до Виенската конференция чрез посолството на САЩ. С изключение на Минка Статева останалите незабавно са арестувани и затворени в Главно следствено управление, където ги разпитват месеци поред. Следователите не знаят за Апела и не са го чели, но им е наредено да узнаят всичко от задържаните и си вършат работата.

След  това Илия Минев е поставен под домашен арест в дома си на гара Септември; Григор Симов е изселен в Кайнарджа, Силистренско; Цеко Цеков е без право да напуска родното си село, останалите са под няблюдение. Но идеята за Дружеството вече съществува.

След учредяването на НДЗПЧ всички са арестувани. После са пуснати, но им се създават всякакви пречки да се срещат и влизат във връзка помежду си. Преследванията, на които са подложени през пролетта и лятото на 1989, са постоянна тема на "Свободна Европа". (Властта реагира и "по същество" - март 1988 е създаден Комитет по правата на човека начело с Константин Теллалов.) 

През юли 1989 година е взето решение и за председател на Дружеството е избран Румен Воденичаров. На същото заседание Костадин Георгиев е избран за секретар, Димитър Томов за заместник председател и за координатори Григор Симов и отец Димитър Амбарев. Основанията за решението са били - да се избере за председател човек без съдебно минало, с кариера и семейство, представителен за западната общественост. Илия Минев не признаваше смяната, около него имаше група хора, които упорито твърдяха, че Воденичаров е свързан с ДС. 

Дружеството развиваше дейност сред мюсюлманите и многократно се изказва в тяхна защита. На 10 ноември 1989 година по твърдения на Воденичаров (в речта му на митинга на 18 ноември) 30 активисти на Дружеството са принудени да емигрират на Запад, 100 са експулсирани или избягали в Турция.

Легалните им сбирки след 10 ноември 1989 се провеждаха всяка събота от 11 часа в Южния парк в София, където бяха започнали да се събират още по времето на Екофорума.

Конфедерация на труда "Подкрепа" (КТ "Подкрепа")

Учредена е като Независима федерация на труда "Подкрепа" на 8 февруари 1989 година по едни твърдения в Пловдив, по други - в Стара Загора. Идеята е повлияна от профсъюза "Солидарност" в Полша. Имената на четирима се свързват с инициативата - Константин Тренчев, Бойко Пройчев, Николай Колев-Босия, Петър Манолов. В обсъжданията по създаването участват освен четиримата и - Цветан Златанов, Диана и Димитър Бояджиеви, Димитър Тренчев (бащата на Константин Тренчев), Христо Генев, Огнян Велчев, Кояна Иванова (Тренчева). За председател е избран Константин Тренчев.

По радио Свободна Европа се съобщава за Подкрепа. Записват се хора от Велико Търново (Зоя и Стефан Комитови), Кърджали (Пламен Даракчиев), Стара Загора (Тодор Гагалов), Казанлък (Петко Владимиров)...

Години по-късно Георги Спасов казваше: дойде 10 ноември  и изведнъж се оказа, че се броим на пръсти.

На 17 март 1989 Николай Колев-Босия е осъден на година и половина затвор, защото не упражнява "обществено полезен труд". На 26 май 1989 са арестувани Константин Тренчев и Антон Запрянов... Активистите на Подкрепа са подложени на непрекъснати репресии.

На 28 октомври 1989 година, по времето на Екофорума,  Подкрепа огласява в Южния парк своята първа Програмна декларация. През есента на 1989 издава самиздатското списание "Промяна" с редактор Георги Спасов. Списанието е за "алтернативни идеи".

След падането на Живков, Подкрепа започна бурното си организационно развитие. Тя се оказа най-бързо масовизиращата се структура в СДС.

Писането на Устава на Подкрепа започна в края на 1989 година от Филип Димитров. (Най-малкото Филип е един от хората, които са го писали.) Този Устав е публично огласен след 10 юни 1990 в бюлетина на БТА “Куриер” (бр. 119, 120, 121).

Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности

През 1988 година след четири литийни шествия във Велико Търново (14 август, 7 септември, 24 септември, 19 октомври) се формира група, която на 19 октомври на Трапезица, в чест на свети Иван Рилски и на убития на този ден Йежи Попиелушко, учредява Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Формулирани са исканията  на Комитета, които намериха гласност чрез радио Свободна Европа:

- Да се даде право за религиозна просвета и възпитание на учащите се.

- В медиите да се отразяват ритуалите на Църквата и да се говори по религиозни въпроси.

- Да се издаде Библията в масов тираж.

- Да се даде право на "изповеданията да откриват, ръководят и финансират домове на милосърдието - болници, сиропиталища, пансиони и старопиталища."

- Да се решат проблемите за отношението Църква-държава, без да се рушат църковните канони.

- Рождество Христово и Великден да станат официални празници.

- Да се даде свобода на религиозните ритуали, погребения, шествия и проповеди дори и извън храма.

- Да се възстановят древните храмове (Патриаршията на Царевец, Св. 40 мъченици, Св. Димитър (където е обявено въстанието на Петър и Асен), храмовете на Трапезица, Боянската черква.

- Да се построят нови храмове и параклиси в новите квартали на градовете, болниците, казармите, затворите, край магистралите, на граничните пунктове.

- Да се върнат имотите на Църквата.

- Да се върне Дворецът на пионерите на Духовната семинария.

- Да се осигури алтернативна военна служба.

- Да се изравни статутът на светското и духовното образование. Духовната академия да се върне в Богословския факултет на Софийския университет.

- Да могат да се пенсионират монасите и монахините.

- Да се премахне ергенският данък за монасите.

- Да се премахне чл. 176, който заплашва със затвор свещеник, извършил венчавка без предварително сключен граждански брак.

- Енорийските свещеници да се избират.

Всички тези "опасни" искания, които сами за себе си дават представа за атмосферата в тоталитарна България, се оказаха достатъчна причина за преследвания, тормоз и арести сред членовете на Комитета. За дълго Христофор Събев е в следствието. До 10 ноември най-мащабната проява на Комитета е внесената на  26 септември 1989 година подписка (300 подписа главно от Асеновград и Кърджали) в Парламента с искания за религиозни права...

Следват месеци на изключителна активност на отец Христфор Събев и Комитета. Отчето е знакова фигура за първите месеци на промяната.

 

 

Федерация на независимите студентски дружества (ФНСД)

Хрониката на тази организация до влизането и в СДС се побира в няколко пункта:

На  14 ноември 1989 година двайсетина студенти от Софийския университет "Климент Охридски" се събират и учредяват Независимо студентско дружество с председател Емил Кошлуков.

На 17 ноември в 272-ра аудитория се провежда събрание и над 500 студенти се записват в организацията.

През ноември и декември в повечето висши учебни заведения в страната възникват структури на НСД. Идеологическите дисциплини под натиска на самоорганизираните студенти започват да отпадат. На 2 декември (по мои сведения) в двора на Университета, на крак, ръководителите на  НСД решават и НСД прераства във Федерация - ФНСД, в която са обхванати организациите в цялата страна. Това решение е узаконено на 6 януари 1990 на Второто делегатско събрание на дружествата.

На 14 декември ФНСД (все още НСД по листовките) организира шествие в София, което завършва с връчването на петиция в Народното събрание за автономия на Висшите учебни заведения. Шествието на студентите се слива с Живата верига, за да започне една от най-мащабните прояви на новосъздаващата се опозиция.

Програмните документи на ФНСД са вариант на общодемократичните виждания, които вълнуваха обществото. Бих отбелязал техните искания за подобряване на обучението по западни езици и "по основните лекции да се даде възможност за алтернативно преподаване от двама преподаватели".  

 

 

Движение "Гражданска инициатива" (ДГИ)

Председател и основател Любомир Собаджиев. Беше се създало впечатлението, че създаването на ДГИ е всъщност прерастване на Комитет 273 в нова структура, която има за цел да обедини всички опозиционери. Но в края на юли 1990 година Славомир Цанков, който беше напуснал ДГИ и развиваше дейността на ЕРА-3, обяви, че Комитет 273 съществува. Някои от структурите, които имат изяви: София, Варна, Русе...

 БЪЛГАРСКА СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Основана на 2 август 1891 година на Бузлуджа. През 1903  година вътрешно партиината борба  довежда до разделянето на двете крила на социал-демокрацията - радикалното (тесни социалисти, по-късно от тях се формира комунистическата партия) и демократичното (широки социалисти, те остават в семейството на европейската социал-демокрация).  БСДП е второто -  демократичното крило  на първите социалисти, което през 1908 година се преименова на БРСДП (о).

На изборите през 1911 година БРСДП печели 5 депутатски места и започва своята история на парламентарна партия, която се бори за развитието на демокрацията със законови средства.  През октомври 1918 година участва в правителството на Александър Малинов с условието да се прлемахне цензурата и да се конфискуват незоканно придобитите по време на войната имоти. През 1919 година БРСДП е инициатор за въвеждането в България  на осемчасов работен ден. След преврата на 19 май 1934 година БРСДП е забранена, но продължава своята обществена дейност чрез граждански и стопански организации - популярните банки,  потребителските кооперации ("Напред") и множество печатни издания. Лидерът на партията Кръстьо Пастухов е интерниран на остров Света Анастасия. На 16 юни 1936 година се сключва споразумение между БРСДП (о) и БРП (името на БКП в тези години) за  изграждане на общ антифашистки фронт. Заедно с тях са БЗНС "Пладне" и Демократическата партия (Александър  Малинов). Те образуват Демократическо обединение, което е за възстановяване на действието на Търновската конституция и парламентарната демокрация.  Из цялата страна започва събиране на  подписи под "Всенародно искане до Царя за възстановяване на Търновската конституция". На изборите през март 1938 година Демократическото обединение излиза с общи листи и въпреки терора и фалшификациите  - има 61 депутати в ХХІV народно събрание от общо 160.  През октомври 1939 година това събрание е разпуснато.

На 23 август 1939 година се сключва пакта за ненападение между Хитлер и Сталин. По указание на Коминтерна у нас комунистите започват  борба срещу социал-демокрацията и останалите си съюзници от Демократическото обединение, защото са "агенти на англо-американския империализъм".  Това продължава до 22 юни 1941 година, когато Хитлер напада Съветския съюз.

След създаването на Отечствения фронт (1942) водачите на БРСДП Кръстьо Пастухов и д-р Атанас  Москов, макар че са антифашисти, запазват резервирано отношение към тази идея на Георги Димитров. Те вече имат впечатления от непоследователността на комунистите и от тяхната зависимост от московски указания.  За това са инициатори на една наистина широка антифашистка коалиция - от народняци до комунисти. На 12 август 1944 година такава коалиция е създадена с подписването на "Манифест на тринадесетте". Манифестът е подписан от представители на седем партии - декратическата, народняшката, политическия кръг Звено, двете крила на земеделците, комунистическата, социалдемократическата.

Този манифест е политическата основа за създавена на правителството на Муравиев на  1 септември 1944 година, когато България де-факто се присъединява към антихитлеристката коалиция, но се забавя с няколко дни обявяването на война на Германия. Това се оказва фатално. На 8 срещу 9 сепетмври Кимон Георгиев и Дамян Велчев извършват преврат и съставят правителството на Отечествения фронт, в което влизат 4 комунисти, 4 земеделци-пладненци, 4 звенари, 2 социал-демократи (Димитър Нейков и Григор Чешмеджиев) и 2 безпартийни интелектуалци. 

В настъплението на комунистите към завземането на цялата власт е проведена мащабна операция по разцепление на антифашистките  партии (повечето членове на ОФ), за да се изолират опозиционерите-демократи.  Тази процeдура от 1944-47 година е като предизвестено събитие за разцепленията в организациите на СДС от 1991 година.  Една част от БРСДП приема условията на комунистите (по-късно се вливат в БКП) и изключва от свойте редове опозиционерите. 

Начело са Кръстьо Пастухов, Григор Чешмеджиев, д-р Атанас Москов,   Коста Лулчев опозицията от БРСДП  провежда своя ХХХVІІ конгрес през юни 1945 година. Те заедно с БЗНС Никола Петков формират отечественофронтовската опозиция, която е против съветизацията на страната.

През 1946 година заради публикувана статия, ввъв вестник Свободен народ (един от редакторите е Руен Крумов), която развива тезата, че армията не бива да се бърка в политиката, Кръстьо Пастухов  е арестуван и осъден на пет гедини затвор. През август 1949 година той е удушен в Сливенския затвор. Заради статия в защита на  Кръстьо Пастухов публикувана в същия вестник, Цвети Иванов е също арестуван, осъден и след излежаване на присъдата е изпратен в концлагера  Белене, където загива.

На изборите за Велико народно събрание проведени на 27 октомври 1946 година от 101 представители на опозицията, 11 са социалдемократи - сред тях е и д-р Петър  Дертлиев, който след 44 години ще оглави БСДП.

През онази есен на 1946 година Кръстьо Пастухов и д-р Атанас Москов побеждават в изборната битка в София Георги Димитров, но двамата са касирани, защото Пастухов е в затвора.

След подписването на мирния договор през 1947 година, който легитимира правителството на Георги Димитров,  съветизацията на страната няма никаква пречка - започва погром на опозицията и физическото и унищожение.  През 1948 година цялото ръководство на БРСДП (о) е арестувано и през ноември осъдено с присъди от 10 до 20 години затвор.  Макар че БРСДП (о) никога официално не е забранявана, всяка проява на социалдемократизъм (идеен или организационен) е бил преследван.

Един от членовете на ЦК на БРСДП (о) - д-р Георги Петков по време на арестите през 1948 е в чужбина. Той остава в емиграция и организира БРСДП (о) в изгнание. След неговата смърт начело на партията ( в изгнание) застава Стефан  Табаков, който я представлява до края на 1989 година.

Инициатори за възстановяването на партията са д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, инж. Александър Константинов, Михаил Петков, Руен Крумов.  През ноември 1989 година те проведоха серия от срещи, на които обсъждаха предстоящата си дейност. На първия митинг - на 18 ноември 1989 година имаше плакати с инициалите на партията. На 26 ноември бе обявено, че БРСДП (о) е възобновена. Д-р Петър Дертлиев, Михаил Петков и Руен Крумов се включиха (вече от името на своята партия) в създаването на СДС.

 

БЗНС "НИКОЛА ПЕТКОВ"

БЗНС възниква през 1899 година като народно селско движение след призив написан от Цанко Церковски.  Движението  започва да се превръща в мощна политическа партия, когато (1908) негов лидер става Алексанъдър Стамболийски. БЗНС побеждава на изборите през 1920 година.

На 9 юни 1923 година е извършен преврат от военни и група авантюристи. Министър-председателя Стамболииски е убит, избити са хиляди земеделци.  В създалата се обстановка на терор в страната  се намесва Коминтерна, който подтиква БКП да започне въоръжена борба. Избухва Септемврийското възстание от 1923 година, което е потушено от превратаджийското правителство.

Следват години на терор. След Стамболийски водач на БЗНС става Петко Д. Петков, който е убит. Убит е и следващия лидер на БЗНС - Райко Даскалов. Продължават политическите убийства по улиците на страната. Намесват се комунистите, които през 1925 година организират контраудар - правят най-кърваия в българската история атентат в църкавата Света Неделя. Целта е била да бъде убит цар Борис. Загиват стотици невинни.

Военните и десницата отговарят с повсеместен терор. Сред убитите е  Гео Милев.  През 1926 година начело на БЗНС  застава Димитър Гичев.  Изборите през юни 1931 година са спечелени от коалиция на - земеделци, демократи, национал-либерали и радикали под името Народен блок.  БЗНС участва в създаденото правителство с  трима министри в десет членния кабинет.

През 1932 година се създава БЗНС Александър Стамболийски, който получа известност под името Пладне. Негови водачи са Г.М. Димитров и Коста Тодоров. Следващата година разпръснатите земеделци създават Обединен БЗНС, в който влизат двете крила - Ал. Стамболийски и Врабча 1, но разделението на фракции в земеделсксото движение си остава трайно.

Правителството на Народния блок е свалено с нов преврат на 19 май 1934 година. Превратаджии са политическия кръг Звено и Военния съюз, които в следващите месеци са подменени с нови лица.  В страната е премахната многопартийната система, изборите са  манипулирани, конституцията фактически не се прилага, властта е в Двореца,  държавата е ориентирана към идеите на фашизма и националсоциализма.

БЗНС се противопоставя на тази политика. Негов най-изтъкнат водач е д-р Г. М. Димитиров. Следва политически процес, след който водачите на Съюза са по затворите или в емиграция.

Земеделците са трайно против фашизма и диктатурата. След започването на Втората световна война те заемат категорична антихитлеристка и антивоенна позиция.  През 1942 година  БЗНС представян от Никола  Петков  заедно с комунисти, социалдемократи, радикали и други антифашисти, участва в създаването на Отечествения фронт.

БЗНС се включва в правителството на Константин Муравиев, формирано  на 2 септември 1944 година, което скъсва съюза с Германия. По инициатива на комунистите на 9 септември 1944 година Кимон Георгиев  прави своя трети преврат (9 юни 1923, 19 май 1934) - този път е съставено правителство на Отечествения фронт.  БЗНС "Александър Стамболийски" подкрепя правителството.

От емиграция се завръща Г.М. Димитров, който  мобилизира земеделците да се противопоставят на съветизацията на страната.  От Москва започва завръщането на емигрантите-комунисти.

В страната  наново се подемат политическите схватки наченати с преврата на 9 юни  1923 година.  Сблъсъците са повсеместни. Г.М. Димитров е принуден наново да емигрира. Начело на БЗНС застава отечественофронтовецът Никола  Петков (той е брат на Петко Д. Петков). На 8 и 9 май под натиска на комунистите е създадена организицята БЗНС "Янко Забунов 1" начело с Александър Оббов. По-късно тази организация се отрича от самостоятелната си политическа програма и приема тази на БКП. А Никола Петков оглавява обединяването на земеделците, които са за самостоятелно демократично развитие на страната.

БЗНС (Никола Петков) влиза в коалиция с Българската социалдемократическа партия, Демократическата партия, Съюзът "Звено" и Независими  интелектуалци, с които участва в изборите за Велико народно събрание на 26 октомври 1946 година.  Въпреки невероятния натиск на комунистите (14 земеделци са убити в предизборната борба) Обединената опозиция изпраща в парламента  101 депутати.

На 5 юни 1947 година Никола Петков е арестуван в Парламента и изведен от него. Той произнася последната си реч. В нея завършва: "В 1938 год. от същото това Нардоно събрание мене ме изхвърлиха по същите причини - за борба за правата и свободите на българския народ и за борба срещу личния режим, заедно с десет от вашите другари. И тогава и сега аз заявявам, че се считам щастлив, че имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и своя брат - да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си, за свободата на българския народ. Да живее БЗНС. Да живее свободата."

Всички депутати от опозицията са "отстранени" от Парламента и пратени по лагери и затвори. През 1947 година БЗНС "Никола Петков" е разтурен. По тяхна статистика членовете им тогава са 400 000 души.  Активистите на партията са арестувани,  затворени, интернирани. Хиляди от тях са принудени да емигрират. Тяхното  мъченичество продължава до началото на 60-те години, когато започват да ги пускат от затворите, а на мнозина е позволено да учат и да работят по специалността си. Наблюдението на Държавна сигурност върху тях и периодичните привиквания са постоянни. Емигрантите получиха политическа амнистия чак в средата на май 1990 година с решение на Кръглата маса.

През 60-те и 70-те години николапетковистите поддържат неформални контакти помежду си. Срещат се по семейни и лични поводи. На всеки 9 юни отиват в Славовица, където се почитта паметта на Александър Стамболийки. 

На 10 февруари 1989 година четирима членове на БЗНС "Никола Петков" - Никодим Попов, д-р Сиво Чапаров, Михаил Михайлов (Пожаревски),  Железан Райков, изпращат искане до министър-председателя  Георги Атанасов за реабилитация на Никола  Петков.

По същия повод на 15 март Тодор Кавалджиев се обърна чрез Свободна Европа към  министър-председателя, но вече прибави искането за премахване на закона за разтурване на БЗНС "Никола Петков", за амнистиране на съдените по този закон.

След поредица от срещи между бивши активисти на партията, на 25 ноември 1989 година 38 души от тях се обявиха за  Временен инициативен комитет за възстановяване на дейността на БЗНС "Никола Петков". Временното ръководсдтво е в състав Никодим Попов, Милан Дренчев,  д-р Сиво Чапаров, Иван Гинчев, Йосиф  Петров.

Това временно ръководство участва в разговорите по създаването на СДС.  На 9 декември 1989 година беше свикана Първата Национално-подготвителна конференция (присъставт 500 души); на 3 февруари 1990 година се проведе Втората национално-подготвителна конференция (присъстват над 2000 души). Следват серия от други все подготвителни конференции, които подсказват за натрупаните в годините на преследванията напрежения, разделения и противопоставяния между николапетковистите.

На 15 януари 1990 година беше отменен законът за забрана на БЗНС "Никола Петков".

За главен секретар беше избран Милан Дренчев. Ръководството им заседаваше в клуба на пл. "Славейков" 7. На 1 юли 1990 те избраха за председател на парламентарната група на БЗНС "Никола Петков" Никодим Попов, организационен секретар на съюза и народен представител от Михайловградски многомандатен район, за подпредседател - Крум Неврокопски, народен представител от Хасковски многомандатен район и член на Постоянното присъствие, за секретар - Виктория Антонова Димова, един от малкото мажоритарни депутати на николапетковистите (189 Софийски). Съобщението за това заседание завършваше с многозначителната формулировка "Парламентарната група на БЗНС - Никола Петков ще сътрудничи тясно с народните представители на СДС." Това беше формула на дистанцирането. След изборите БЗНС "Никола Петков" опъна платната в самостоятелна посока. За тях СДС беше временно пристанище.

 

РАДИКАЛДЕМОКРАТИЧЕСКА ПАРТИЯ. 

През 1905 година "младите демократи" - Найчо Цанов, Тодор Влайков се отделят от Демократическата партия и създават Радикал-демократическата партия.

В нея са членували - Пенчо Славейков, Пеьо Яворов, Петко Тодоров, Тодор Влайков, Йордан Йовков, проф. Венелин Ганев, проф. Йосиф Фаденхоф, проф. Стефан Гидиков, проф. Михаил Арнаудов...

Партията, която влезе в СДС, не търсеше (поне в 1990) историческа връзка с предишната Радикална партия, а се подчертаваше интелектуалната приемственост с нея.

Нейното възстановяване през 1989 година стана на два етапа. Отначало (първите дни на декември 1989) дейността й беше възстановена от стари радикали представяни от Асен Колушки, който започна разговори с новоучреденото СДС. Но сетне напред излязоха група литератори оглавени от  професор  Елка Константинова. В ръководството влизаха   Александър Джеров, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Николай Слатински, Андрей Андреев.

Вероятно, за да дадат признание на старите радикали, те по-късно създадоха -

 

КЛУБ НА РЕПРЕСИРАНИТЕ СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА КЪМ РАДИКАЛДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

Учреден през месец април 1990 година. Официалната му цел беше изследователска:  "Да събира, систематизира, проучва и предоставя информация за престъпленията, гонитбите и репресиите, на които са били подложени хиляди български граждани от тоталитарния режим на БКП, да работи за пълното разкриване на геноцида, провеждан над българския народ." Според документите на Клуба за политически репресии, освен сградите на милицията и Държавна сигурност, са използвани затворите: Софийски централен, Стара Загора, Плевен, Пазарджик... лагерите: Белене, Ловеч, с. Скравена, "Свети Врач" край Сандански,  мини "Куциян" и "Богданов дол" край Перник, с. Ножарево - Силистренско,  Николаево - Казанлъшко, "Росица" край язовир "Александър Стамболийски", с. Бошуля - Пазарджишко,  Босна - Малко Търновско,  лагера край Петропавловския манастир край Лясковец, Зелени дол - Благоевградско, Заград...

ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

През 1896 Петко Каравелов на основата на Либералната партия в Учредителното събрание създава Демократическата партия с главната цел - утвърждаване на действителна парламентарна демокрация в България. Другият акцент е - решаването на националния въпрос, т.е. обединението на българските земи в една държава.

След смъртта на Каравелов като лидер се налага Александър Малинов. През 1908 година Малинов е натоварен да състави правителство, което се продължава държавно-строителната дейност от предходните кабинети - приема се нов избирателен закон, отменя се недемократичния закон за печата, възстановяват се правата и свободите за сдружаване гарантирани от Търновската конституция. Приема се цялостен кодекс за училища, читалища, театри, библиотеки, музеи. Разширява се курса на основното образование, въвежда се безплатно обучение в прогимназиите, възстановява се училищното настоятелство. В приета наредба за Университета се осигурява неговата автономия. По време на управлението на това правителство е провъзгласена независимостта на България - 22 септември 1908 година. Тази дата става и празник на партията.

Правителството на Малинов влиза в конфликт с Фердинанд при преговори със Сърбия (правителството е против подялбата на Македония) и е принудено да подаде оставка през март 1911 година. Демократическата партия и Малинов са повикани отнова на власт, когато положението е отчайващо - 21 юни 1918 година.   Те са известни със своята "антантофилско" позиция. Следват сложни месеци - Войнишкото възстание, Радомирската република, солунското примирие с Антантата, абдикацията на Фердинанд (3 октомври 1918). На 28 ноември Александър Малинов подава оставка в знак на протест срещу Антантата за придаването на Южна Добруджа към Румъния. В този момент негови коалиционни партньори в правителството са - народняци, социалдемократи и земеделци. През септември 1922 година лидерите на Демократическата партия са затворени, поради което при преврата на 9 юни следващата година, те се оказват волни и неволни съюзници на Народния сговор. През август 1923 година демократическата партия обявява, че се влива в Сговора. Това е мрачна страница в историята на демократите.

На следващата година Александър Малинов в знак на протест срещу водената политика на "твърдата ръка" напуска Сговора и възстановява Демократическата партия. През 1931 година партията е в коалицията Народен блок, който печели изборите. Другите участници в коалицията са земеделците (Димитър Гичев), националлибералите (Г. Петров), Радикалната партия (Ст. Костурков). Александър Малинов отново става премиер, а малко по-късно го сменя друг демократ - Никола Мушанов.

Демократите са за неутралитет при избухването на Втората световна война и имат принос (Никола Мушанов) за спасяването на българските еврей. Но те отказват да влязат в Отечествения фронт, защото не вярват на комунистите. Участват в правителството на Муравиев (2 септември 1944) с трима представители - Никола Мушанов, Александър Гиргинов, Борис Павлов.

През септември 1945 година Демократическата партия легализира дейността си и подновява издаването на вестник "Знаме". На следващата година партията огласява проект за нова конституция (автор е Александър Гиргинов). Партията не е забранявана със специален закон, но нейните дейци са арестувани и преследвани. През 1951 година Никола Мушанов умира по време на разпит в милицията. В Белене загиват Александър Гиргинов, Борис Павлов и др.

Демократическата партия възстановява своята дейност на 19 декември 1989 година от млади хора, които не са семейно свързани с додеветосептемврийската история на партията. Те веднага кандидатстваха за приемане в СДС. Нейн пръв председател беше Борис Кюркчиев, който е бил от активистите на демократите преди 9 септември 1944. През декември 1990 година се провдеде поредния ХІІІ конгрес, на който за председател беше избран Стефан Савов. 

ЗЕЛЕНАТА ПАРТИЯ е създадена 28 декември 1989 година в една аудитория на  Химическия факултет на СУ Климент Охридски от 270 души. Мнозинството са млади интелектуалци, членове на Екогласност. Приемат програма, устав и политическа декларация. Заявяват, че са за "радикална промяна", а не за преустройство.  Избират Национален съвет от 26 души и 8 членна Контролна комисия. Председател става Александър Каракачанов. В ръководството са неизвестни хора Любомир Иванов (2004 - професор, президент на Атлантическия клуб), Соломон Паси (2004 - министър на Външните работи в правителството на Кобургготски, бивш президент и основател на Атлантическия клуб), Филип Димитров (2004, бивш председател на НКС на СДС, премиер и посланик в САЩ),  Косьо Косев, Николина Николова, Ралица Велчева, Господин Господинов, д-р Здравко Савов (беше мажоритарен кандидат от Пловдив за 7 ВНС, почина през май 1990 и неговото място зае Иван Костов), Цветан Кардашев (един от създателите на Русенския комитет), Георги Капитанов, Валентин Горанко (?), Васил Сивов, Владо Симеонов, Красимир Гинчев, Светослава Стаева (по-късно Тадаръкова), Калина Бозева, Белналд Конфортов, Яна Божинова, Христина Иванова...

На Учредителната конференция се гласува да се кандидатства за СДС. През средата на януари зелените имат структури във Варна, Русе, Плевен, Велико Търново, Бургас, Средногорие, Самоков, Костинброд, Пловдив, Пазарджик. През април 1990 в партията членуват около 5 000 души.  Във 7 ВНС парламентарна група на зелените е от 16 депутата: Александър Праматарски, Александър Каракачанов, Боян Папазов (който е и във групата на ФКД), Валентин Церовски, Владимир Джаферов, Владимир Сотиров, Иван Костов, Кирил Маричков, Красимир Петров, Любомир Иванов, Петър Обретенов, Светослав Славов, Снежана Ботушарова, Соломон Паси, Стелиян Стойчев.  През 1990 Соломон Паси от името на Зелената партия предложи България да стане член на НАТО.

 

 ОБЕДИНЕН ДЕМОКРАТИЧЕН ЦЕНТЪР

 Идеята за ОДЦ е на Любомир Павлов. Официалнатна постановка беше, че:  "политическият живот в България има нужда и от една модерна, електорален тип организация, която да не е съврзана задължително с някоя ожт старите партии и която да стъпи на съвременните концепции за електорален тип обединение." Те нямаше да се стремят към голяма членска маса. Качеството, качеството на състава на ОДЦ беше задачата.

При Любомир Павлов - по това време експерт на подкрепа, идва Венцислав Димитров - също експерт на Подкрепа и СДС и споделя с него,  че "една група юристи и икономисти искат да оказват експертна помощ на съюза, но замислят и създаването на едно обединение". Павлов се заема и привлича Илко Ескенази, Стоян Ганев (секретар на Съюза на юристите за правова държава), Филип Зидаров...

През февруари 1990  се състоя учредителната конференция на ОДЦ. Бяха избрани трима съпредседатели - Стоян Ганев, Божидар Данев и Любомир Павлов.  През април в Дома на киното се провежда първата конференция, на която се обсъждат драматични за онези месеци въпроси - дали ОДЦ да остава в СДС, дали да не заеме Центъра между БСП и СДС и т.н.  Във  Великото народно събрание  ОДЦ формира самостоятелна парламентарна група  в рамките на ПСДС, а през януари 1991 година беше проведена Втората конференция, на която се прие християн-демократическа платформа. Мотивът за ориентирането към хрстиян-демокрацията е, че страната е навлязла в такава духовна криза, че единствените ценности, на които би могла да се опира политиката са общочовешките. В ОДЦ надделява разбирането, че в страни, които са излизали от тоталитарната система, водещата идеология е християндемокрацията.  

ДЕМОКРАТИЧЕН ФРОНТ, по-късно ХДС (ХРИСТИЯН-ДЕМОКРАТИЧЕСКИ СЪЮЗ В БЪЛГАРИЯ)

При приемането й в СДС през януари 1990 г. нейното име беше  Независимата обществена организация на гражданите “Демократичен фронт”.  Тя е основана през декември 1989 г. Платформата й беше вариант на платформите на другите неформални организации. Първият й председател беше Светозар Иванов.

През есента на 1990 г. се провежда Втората конференция на Демократичния фронт, на която се приема християн-демократическа платформа и организацията се преименува на Християн-демократичен фронт. Мотивът за ориентирането към християн-демокрацията е дискутираната през онези месеци в СДС идея, че България, както и другите източноевропейски страни, ще излязат от тежката материална и духовна криза след рухването на тоталитарната комунистическа система, ако се опрат на християнските морални ценности и изградят социално пазарно стопанство. Настойчивост за християн-демократическата ориентация на Фронта проявяват д-р Светлана Спасова, Христо Генев, Юлий Павлов, както и избраният за председател  Николай Павлов (депутат във ВНС, един от авторите на Конституцията; по-късно – председател на Комисията за защита на конкуренцията).

През юни 1991 г. се провежда Третата конференция на ХДФ. Взема се решение организацията да се преименува на Християн-демократически съюз в България и да се регистрира като политическа партия. За председател е избран Юлий Павлов (в този момент – Завеждащ международния отдел на СДС). В 36-то Народно събрание ХДС има двама депутати, в 37-то и 38-то – по четирима.