Тази статия проследява политическите събития в Република Македония от отделянето й от Югославия през 1991 г. до въоръжените размирици между македонската полиция и армия и албанските бунтовници през 2001 г. В статията се анализират дебатите и поведението както на политическите субекти, така и на широката македонска и албанска публика в Република Македония и се проследява как тези процеси се развиват в една определена посока – на все по-голямо дистанциране между двете общности.

Напрежението между македонци и албанци съществува от времето на държавния социализъм, а и от преди това. След като Македония става независима през 1991 г. обаче, взаимното недоверие между двете общности разцъфтява с пълна сила. Моята теза е, че самата структура на парламентарната демокрация в страната радикализира социалното разделение между двете общности и атмосферата на несигурност, обвинения и подозрения между албанците и македонците се трансформира в безкомпромисна политическа и понякога физическа борба. Докато в началото на 90-те години на ХХ век албанската и македонската общности са в процес на формиране на своите отделни политически тези, през 2000 г. и двете общности втвърдяват своите позиции в две напълно противоположни гледни точки за това как да бъде дефинирана македонската държава и какви да бъдат отношенията й с нейните граждани. Докато за македонските политици и общественост македонската нация се възприема като единствен носител на държавотворност в родината им Македония и албанците са дефинирани като малцинство, за албанската страна това е напълно неприемливо. Според албанските политици и широка публика албанците в Македония трябва да придобият статут на втора нация в проекта за създаване на македонска държава. Даже привнесените концепции като ‘гражданско обшество’ и ‘мултикултурализъм’, широко използвани от политически представители на двете общности през деветдесеттте години, през 2000 г. отстъпват място на безкомпромисната битка за дефинирането на нацията (нациите) и държавата Македония.

След падането на държавния социализъм в Източна Европа, многопартийната политика се превръща в основна сцена, на която различни групи започват да използват националистични реторики и практики, за да реконституират политическата си легитимност и за да могат да задържат или получат власт, като подкопават тази на други политически субекти. Катрин Върдъри, която провежда многогодишни изследвания в социалистическа и постсоциалистическа Румъния, както и други наблюдатели посочват, че има пряка връзка между постсоциалистическата националистична реторика и социалистическите структури на привилегированост (Verdery 1996, Sampson 1998). Според Върдъри в Румъния крайната националистична реторика се използва от индивиди или групи от хора, които са били привилигировани по време на социализма и които, след разпада на системата, търсят начини да задържат властта си на новата политическа сцена (Verdery 1996: 84-104). В началото на деветдесетте години на миналия век такива националистични организации и индивиди в цяла Източна Европа започват да използват ‘вътрешни’ аргументи като антисемитска, антиромска и т.н. реторика (антиромската реторика е най-изявена в Румъния, Унгария, Словакия, а антисемитските дискурси се възобновяват в Полша и Русия), за да набедят ‘другия отвътре’ за болезнените промени. Също така националистичната реторика се използва за противопоставяне на новопоявилия се дискурс за пазарна икономника и реформа, пропагандиран от конкурентните политически субекти (Verdery 1996, Hann 1994, Kligman 1990, Gal 1992). Върдъри посочва, че в многообразието на политически субекти превилигированите в миналото групи могат да се опрат на националистичната реторика, защото няма други дискурсивни полета, останали за тяхно ползване; техните опоненти са окупирали дискурса за ‘връщане към Европа’, оставяйки ги да защитават нацията като единствен начин за задържане на властта (Verdery 1996: 84-104). Такава националистична реторика често пъти се оправдава и чрез ‘външни’ аргументи, като се обвинява Западът, че налага своята воля за болезнени и нежелани реформи в Източна Европа и по този начин заплашва националните икономики, а даже и националния суверинитет (Sampson 1998). Освен националистичните реторики на определени политически партии, насочени срещу ‘вътрешния друг’ или ‘външния друг’, или и двете, националистичните практики през постсоциализма включват също и самата формулировка на конституциите на постцосиалистическите държави. Робърт Хейдън доказва, че националистични практики като формулирането на новите конституции на бившите югославски републики се използват, за да се изключат големи части от населението от граждански права и политическа защита, докато в същото време се включват членове на нацията, разбирана етнично, които живеят в други държави (Hayden 1992). В почти всяка държава от бившия съветски блок основната предпоставка в новите конституции е, че държавният суверенитет се базира на ентонационалното мнозинство, а не на отделния гражданин (ibid.).

На македонската политическа сцена след 1991 г. тактическото използване на картата на национализма се превръща в най-краткия път за запазване или домогване до власт и за подкопаване на легитимността на конкурентните политически организации. За разлика от други източноевропейски политически динамики след социализма, в Македония националистичната карта се използва не само от бивши привилигировани групи, а от всички политически субекти. Тактическото използване на националистична реторика и символи се дължи, от една страна, на конкуренцията за власт в новите децентрализирани институции, а от друга - най-вече, защото се възприема добре от широката общественост. За разлика от други източноевропейски страни, където обществената възприемчивост към националистичната реторика се дължи на “афинитет между “аз-а” на социализма и психичната икономика, в която други национални групи стават символи, използвани за експлоатация и прехвърляне на вина” (Verdery 1996:101), в Македония това се дължи преди всичко на вече съществуващото социално разделение между албанци и македонци. Самата структура на постсоциалистическата парламентарна демокрация радикализира и трансформира това социално разделение в обща атмосфера на несигурност, подозрение и обвинения между двете страни. Чрез създаването на пространство за появата на различни гласове и претенции, както и чрез предоставянето на възможността на тези гласове да се борят за своите претенции, парламентарната демокрация подпомага политизирането и по-нататъшното раздалечаване на отношенията между македонци и албанци. Използвайки националистична реторика, албанските и македонските партии се вклиняват и често пъти създават още по-големи пукнатини (Brown 2000) между двете общности с цел придобиване на власт и утвърждаване на собствените конкурентни представи за нация и държава. Постсоциалистическата многопартийна сцена подсилва македоно-албанските отношения на раздалечаване и ги определя като директен политически конфликт, в който идентичността на нацията (нациите) и на държавата стават главните причини за раздора.

Всъщност борбите за политическа власт са по-сложни, тъй като те не са само между македонски и албански политически субекти, а са двуизмерни. От една страна, албанските и македонските политически партии стратегически използват националистична реторика, завоалирана като дискурс за ‘плурализъм’ и ‘мулти-етничност’, за да разклатят своите етнонационални (от същата нациналност) политически опоненти – наследниците на комувистическата партия Социалдемократичен съюз на Македония (СДСМ) и противниковата Вътрешномакедонска революционна организация (ВМРО) от македонска страна и лявата Партия за демократичен просперитет (ПДП), по-радикалната Демократична партия на албанците (ДПА) и от 2001 г. насам най-радикалната партия Демократичен съюз за интеграция (ДУИ) на Али Ахмети от албанска страна. От друга страна, националистичната реторика консолидира позициите на всяка от страните, етнично дефинирани, тъй като партийните програми на двете македонски и трите албански партии се различават само в малки детайли. След обяваването на независимост през 1991 г. двете основни македонски партии представят и защитават общо взето едни и същи идеи и аргументи за македонската нация като единствен носител на държавотворност в родината си Македония, където албанците са дефинирани като малцинство. От своя страна, трите основни албански партии представят един и същи аргумент: албанците трябва да придобият статута на втора нация в проекта за изграждане на македонската държава. Единствените разлики са, че различни македонски и албански политически играчи имат възможността да предявят едни и същи националистични аргументи, но по различно време.

“Ябълките на раздора”

През 1990 г. в Македония се създават няколко политически партии (Poulton 1991, Burg 1996, Brown 2000). Преди приемането на първия закон за политическите партии под формата на асоциации (но с активността на политически партии), Георги Марианович оглавява създаването на Демократическата лига (Петър Гошев 2001: 67). След това, на четвърти февруари се основава Движение за всемакедонско действие (МААК), а писателят Гане Тодоровски е избран за негов президент. Известни поети, писатели, интелектуалци стават членове на партията, която написва и първата програма за национално развитие на Македония (Блажеска 2001). Няколко месеца по-късно, на 16-ти юни Катерина Блажеска си спомня, че докато на гръцката граница се провеждат протести срещу дискриминационното отношение на гръцките власти спрямо славо-македонците в северна Гърция, група активисти раздават листовки, оповестяващи създаването на нова партия Вътрешномакедонска революционна партия – Демократична партия за македонско национално обединение – ВМРО-ДПМНЕ (ibid.). Люпчо Георгиевски, двадесет и петгодишен студент по литература, е избран за неин президент. Блажеска твърди, че това, което привлича македонските граждани към него, е идея, която не е можело да бъде осъществена по време на социалистическа Югославия – национална политическа програма (Блажеска 2001: 119). Към партията ВМРО-ДПМНЕ се присъединяват голям брой националисти, но също и хора, които според политическите наблюдатели от онова време за първи път изживяват силна национална романтика след хегемонната идеология на социалистическа Югославия. Това, което Люпчо Георгиевски предлага, е съживяване на македонските ценности от Илинденското въстание през 1903 г., които включват независима и суверенна република Македония, държава за всички македонци, включително и за тези от съседните държави като България и Гърция. Месец по-късно, на 5.07.1990 г. Комунистическата лига на Македония получава прибавката – Партия за демократична трансформация. На втори август в манастира “Св. Прохор Пчински” Движението за всемакедонско действие (МААК) прави сбирка, на която подновява Манифеста за свободна, независима и суверенна държава Македония. Парламентарните избори са насрочени за октомври и през януари 1991 година социалистическа република Македония се сдобива с първия си плуралистичен парламент, като Стоян Андов става негов председател. През същия месец парламентът приема Декларация за суверинитета на Македония и платформа за бъдещата правителствена структура на Югославия; с тайно гласуване Киро Глигоров е избран за президент на държавата на 27-ми януари (Poulton 1995, Perry 2000). След изборите за президент, Глигоров, който има богата политическа биография във федерална Югославия, се мести да живее и работи от Белград в Македония (Блажеска 2001: 120). След избирането на правителството, парламентът приема поправка за заличаване на идеологическото определение в името на държавата през април и през юни Македония престава да е социалистическа, а бившата комунистическа партия СКМ-ПДП променя името си на Социално-демократичен съюз на Македония – СДСМ и избира Бранко Цървенковски за свой президент (Poulton 1995).

Събитията от 1990 и 1991 година без съмнение се приемат от мнозинството граждани от македонски произход като позитивни, като дългоочаквано осъществяване на македонската мечта за независима държава. В същото време това е моментът, в който албанците в Македония също получават своя шанс за политическо присъствие и евентуално осъществяване на тяхната национална програма, което за някои означава даже и създаването на собствена държава. По думите на Теута Арифи, известна албанска интелектуалка, събитията от началото на 90-те години на миналия век са основен крайъгълен камък за албанците в Македония.

“Последното десетилетие на двадесети век е особено важно за албанците от Република Македония. За първи път те се организират в политически партии и се превръщат в организиран политически и социален субект. Правата на етническите албанци и тяхното присъствие във всички сфери на обществото е приоритет на албанския политически субект, особено тенденцията да се подобри отрицателната представа за албанците, наследена от практиките на бивша Югославия. Вярвам, че е особено важно да се вземе предвид политиката и реториката на албанските политически партии в Република Македония. Политическото начало в Република Македония не се характеризира с политически плурализъм. Отдалечавайки се от предишната политическа традиция, в която политическото организиране беше жестоко наказуем грях, първата албанска политическа партия ПДП показа по-скоро елементи на движение, отколкото характеристики на политическа партия. Първата група от албански членове на македонския парламент беше лидер в първото представяне на идеите за равенство на албанците в Република Македония (Arifi, Safety of the Word 2001: 136).

Така от самото създаване на независима Македония македонските и албанските национални аспирации могат да се разглеждат като противоположни политически намерения и цели. Докато македонците се радват на възможността да употребят свободно своята политическа воля за създаването на македонска държава за македонците (базирана на принципа за самоопределение) и дефинирана изцяло на етнонационален принцип, албанците изразяват своята политическа воля за определяне на тяхното място в новите плуралистични обстоятелства. Вече съществуващата конфликтност на двата национализма започва да се превръща в политическа конфронтация. Друг известен албански интелектуалец и политик, Измет Рамадани, описва атмосферата на първите парламентарни избори:

“Изборната кампания, представянето на програмите и изборните платформи на политическите партии, придружени от небивала еуфория, се изживяха едновременно като голяма радост, но и като страх и несигурност за партиите. Всъщност, ако за една партия нейната политическа платформа беше радост и перспектива, за другите тя представляваше страх и несигурност. Този феномен се появи между македонските и албанските политически партии относно въпросите, засягащи междуетническите отношения. Може да се каже, че албанците за първи път изрекоха гласно някои от своите национални проблеми по време на изборната кампания и, от своя страна, македонците чуха за първи път конкретни проблеми на албанците, които до този момент са били табу. В такава напрегната обстановка, при зрели и очевидни междуетнически несъгласия, беше създаден първият плуралистичен парламент на Република Македония” (Ramadani, 2001:285).

Чувство на несигурност, подозрение и недоверие спрямо политическите аспирации на ‘другия’ до голяма степен определят поведението на партиите и избора на гласоподавателите. Първите многопартийни избори в Македония се състоят през октомври 1990 г., когато вземат участие шестнадесет политически партии, една асоциация и едно обединение (Poulton 1995, Brown 2000). Програмите и членството в тези групи се базират на националната идентичност на участващите. Управляващата Лига на комунистите на Македония – Партия за демократични промени, се разцепва. От 108-те кандидати от партията, 92-ма са етнични македонци. Резултатът е, че социалдемократите на Киро Глигоров – СДСМ - се създават на базата на тази група и до голяма степен запазват и продължават идеите на предишната Лига на комунистите. Другата голяма македонска и опозиционна партия – ВМРО-ДПМНЕ и Движението за всемакедонско действие (МААК) имат за кандидати само етнични македонци. По подобен начин Обединението на реформаторските сили, предшественик на настоящата Либералнодемократична партия, е също предимно македонска организация. Според Георги Барбаровски и Даут Даути ситуацията при другите етнични партии е подобна: 52-ма от 53-ма кандидати от Партията за демократичен просперитет (ПДП) са албанци (Barbarovski and Dauti 1998: 12). Всичките десет кандидати от Партия за еманципация на ромите са роми, а Демократичната партия на турците се състои изцяло от етнически турци. На изборите през 1990 г. четири политически партии спечелват почти 90 процента от парламентарните места - ВМРО-ДПМНЕ, СДСМ, албанската ПДП и реформистите. Две от тези партии - ВМРО-ДПМНЕ и ПДП - са типични националистични партии. Те експлоатират нестабилните междуетнични отношения в страната, за да спечелят най-много места в парламента – тенденция, която, според Барбаровски и Даути, е следвана и от другите партии (ibid.). Албанците не могат да подсигурят места в ‘не-албанските’ партии, а македонците не могат да разчитат на ‘не-македонските’ партии. По този начин плуралистичната политика става сцена, на която националните аспирации на двете страни процъфтяват и придобиват нова форма – тази на безкомпромисна политическа битка. Създаването на няколко етнично дефинирани албански и македонски политически партии, пропагандиращи националистични програми, показва, че по времето на първите многопартийни избори отношенията между двете общности вече са стигнали до явна политическа конфронтация. Тази политическа конфронтация е базирана на етнонационалното разбиране на политическото пространство и от двете страни и най-вече на гледната точка, че суверенността се третира като етнична, а не като гражданска категория. Въпросът, който стои пред двете групи по онова време, е: кой има право да организира държавата, на кого принадлежи държавата.

През август 1991 г. референдумът за независимост на Македония илюстрира острото етнично разделение в държавата. Въпросът, на който гражданите на Македония трябва да отговорят, е: “Вие подкрепяте ли независима и суверенна държава Македония с право за влизане в бъдещ съюз на суверенни държави на Югославия?” Мнението на повечето граждани от македонски произход по това време е представено тук от изявлението на македонската журналистка Катерина Блажеска: “Въпреки критиката на публиката спрямо неяснотата на втората част от въпроса, референдумът беше успешен и парламентът одобри декларация, която казва, че гражданите са потвърдили своя плебисцит, държавността и суверенността на Република Македония и са изразили своята воля, че Македония трябва да бъде конституирана като независима и суверенна държава” (Блажеска 2001: 121). В това изявление Блажеска разглежда гражданите на Македония като дефинирани по етничен принцип. Само етничните македонци участват в референдума за суверинитет, албанците го бойкотират. Представата, която Блажеска създава, потвърждава концепцията за националната държава: държавата гарантира не суверенността на всичките си граждани, а на мнозинството, етнично дефинирано (виж Хейдън за дискусия на подобни процеси в други бивши югославски републики). Това обаче не е гледната точка на албанците. Както казва Рамадани, албански интелектуалец: “…трябва да споменем Декларацията за равен статут на албанците в Република Македония, представена от парламентарната група на Партия за демократичен просперитет (ПДП). Тази декларация не беше приета от парламента, правителството и президента на държавата с обяснението, че нашите искания са нереални. Гражданите от албански произход отговориха на това, като не участваха в референдума за независимост на Република Македония. Също така членовете на парламента от албански произход не гласуваха за приемането на първата конституция на независима Македония, тъй като техните предложения и поправки, като например тази, която декларира, че албанската националност трябва да означава равен статут и на гражданите, и на нацията на албанците, не са приети. И така, с приемането на определени решения и действия, чувството на несигурност сред гражданите от всички националности нарастна” (Ramadani 2001: 286). Албанската визия за създаването на Македония, така както е представена от Рамадани, също включва представата за Македония като национална държава. Разликата от македонската визия е, че албанците я виждат като двунационална държава. Всъщност и албанците не се борят за организирането на новата държава като гарант за сувереността на всички граждани, а като гарант на албанците, виждани като втора отделна нация, етнично дефинирана.

Албанците, водени от тяхната партия ПДП, също искат независимостта на Македония, но през февруари 1992 г. организират свой референдум за албанска културна и териориална автономия в западна Македония, наричайки я още Илирида (Barbarovski and Dauti 1998: 12, Poulton 1995, Brown 2000, Biberaj 2000). По същия начин сърбите организират подобни референдуми в Хърватска и Босна и Херцеговина. Оттогава албанските политически партии в Македония използват този референдум като заплаха за отцепване. И македонците го използват, но за да обвинят албанските партии в сепаратизъм. Основните политически събития от вачалото на 90-те години на миналия век като референдума за независимост и приемането на новата конституция на Република Македония са особено важни, защото показват, че разделението между двете общности е прерастнало в политическо състезание относно правото да се организира държавата според собствените разбирания. От своя страна, македонските политически субекти и македонското население декларират с референдума за независимост, че ще придобият суверенна територия без оглед на претенциите на другите народи, живеещи на същата територия. Конституцията от 1991 г., особено преамбюлът й, отрежда на гражданите от македонски произход позицията на единствена нация на територията на Република Македония, деляща терторията с няколко малцинства, и дава на македонския език ролята на официален език на държавата, а македонската православна църква е припозната като националната религиозна институция на държавата. По същия начин, след придобиването на независимост, правителствата на всички републики от бивша Югославия приемат конституции, които не гарантират суверенност на всички граждани, а по-скоро облагодетелстват националността на мнозинството в държавата (Hayden 1992, 1996). Този феномен е наречен от Р. Хейдън “конституционен национализъм” (Hayden 1992). Както Хейдън показва, придобиването на държава от всяка от нациите на бивша Югославия е оправдано от принципа на самоопределение: “…очевидно е, че различните бивши югославски републики са считани за въплъщение на правото на самоопределение, което значи на правото да се формира собствена държава от мнозинството на титулярната нация (народ), дори когато е посочена някаква форма за равенството на малцинствата” (Hayden 1996: 791).

За албанците независимостта на Македония е желано събитие, но не без гаранции, че те ще бъдат третирани като равноправни. Конституцията, от друга страна, става абсолютно неприемлива за албанските политически субекти, тъй като албанските национални аспирации вече са се развили над правната дефиниция за малцинство. Във връзка с тяхното желание да бъдат конституирани като нация в македонската конституция албанските политици поставят искане на албанския език да бъде даден статут на официален език в Република Македония и албанските национални символи да бъдат публично показвани на албански национални празници. Събитията от 90-те години на двадесети век трансформират процеса на разделение на двете общности в политическо съревнование и конфронтация. Тази трансформация легитимира и показва ново поведение и реторика в борбата за това, което вече е станало състезание за идентичността на новата държава. Като следствие от политическата воля и новата сила на албанските субекти албанското общество, водено от своите политически представители, бойкотира преброяването, организирано от македонсктата държава през 1991 г. Този въпрос е бил и е особено труден за разрешаване, тъй като албанците претендират, че те съставляват между 35 и 45 процента от населението на Македония, докато според официалните власти тяхната бройка е значително по-малка. Даже преброяването, организирано от международната общност най-вече по желание на албанските политически партии през 1994 г., показва бройки, които се оспорват и от двете страни до ден днешен. Анкетите от преброяването показват, че самоидентифициралите се като етнически македонци съставляват голямото мнозинство в държавата – 66.5 процента, а другата най-голяма група, самоидентифициралите се като албанци, представлява 22.9 процента от населението (Friedman 1996). Но, както Фрийдман показва, международната общност не е в състояние да разреши конфликтните въпроси като този за бройките при преброяването. Организаторите на преброявянето от 1994 г. - Организацията за безопасност и сътрудничесво в Европа (ОБСЕ) - налагат категории, които сливат националната идентичност с езика и религията и не само не представляват прецизно статистическо представяне на различните групи в страната, но бройките биват използвани от македонски и албански политически участници с цел да прокарат своите националистични идеи (ibid.).

Вторите парламентарни избори от 1994 г. донасят победа на Алианса за Македония, коалиция между лявоориентираните партии – СДСМ, Либералната партия и Социалистическата партия. ВМРО-ДПМНЕ и Демократическата партия се изтеглят от втория кръг на изборите, като обвиняват правителтвото в спечелване на изборите чрез манипулации и неправомерни маневри. Поради остри различия между СДСМ и Либералната партия, коалицията се разпада. Но СДСМ кани албанската ПДП направо в правителството и тази коалиция оцелява до края на втория си мандат.

Основните критици на албанската ПДП са от другата албанска партия по това време - ДПА, които редовно обвиняват правителствената коалиция в споделяне на идеите от социалистическото минало на македонските социалдемократи (Brown 2000). Сформираната през 1994 г. ДПА с председател Арбен Джафери представя себе си пред албанската публика като антипод на комунистическата номенклатура от другата албанска партия ПДП, която, според ДПА, функционира като корумпиран придатък на СДСМ и работи срещу интересите на албанците в Македония (Blajeska 2001: 125). “Отлюспването” на ДПА от ПДП сигнализира, че нарастването на междуетническото напрежение води до разбиването и на албанския политически блок. Една от причините за това е въпросът за висшето образование на албанците в Македония, които нямат възможността да разрешат въпроса институционално и затова създават свой собствен университет в тетовското село Мала Речица. Въпреки че коалиционният партнъор ПДП поддържа тази инициатива, правителствените санкции спрямо този “мъртвороден” парауниверситет, както го наричат македонците, ескалират до остра полицейска намеса, след която един албанец е убит (Biberaj 2000, Brown 2000). Незадоволените очаквания на албанците по отношение реализирането на техните права дават на Арбен Джафери нужното ускорение и легитимация да сформира ДПА като партия, която, според него, би предложила по-бързи и радикални промени в ситуацията на албанците в Република Македония. Според това, което той ми съобщи в интервю през 2000 г., целите на ПДП и ДПА винаги са били подобни, като разликата е в скоростта на промените и методите на действие, които ДПА би инициирала. Още няколко инцидента като полицейското задържане на малолетен контрабандист на цигари, убийството на трима албанци на стария пазар в Скопие и ареста на кметовете на населените предимно с албанци Тетово и Гостивар (Vickers and Pettifer 1997: 176) довеждат напрежението близо до етничен конфликт с огромни пропорции. След тези инциденти по думите на интелектуалеца и член на ДПА Сами Ибрахими: “Чувството на несигурност сред гражданите присъстваше навсякъде и гражданите албанци загубиха своята вяра в държавните институции, когато се случват такива събития” (Ibrahimi 2001: 182). ДПА открито призовава ПДП да напусне коалиционното правителство, заради това, че не могат да гарантират сигурност и нормален живот на гражданите от албански произход в Република Македония. По същото време македонската опозиционна партия тогава ВМРО-ДПМНЕ, която все още пропагандира националистични идеали за защита на македонската държава, нация и език, показва крайно недоволство към управляващата партия СДСМ, заради отстъпките й към албанците. Недоволството ескалира с приемането на проектозакон за езиците, на които трябва да се провежда обучението в педагогическия факултет в Скопие, като особено противоречиво е включването на обучение на албански език. Студентите от скопския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, предвождани от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ инициират масови антиалбански протести в Скопие и другите големи градове в страната. Протестите в Скопие кулминират в няколкодневна гладна стачка и националистични призиви срещу “алчните албанци” и “продажното правителство”. Към края на 1997 г. междуетничните инциденти и правителствените решения относно етничните въпроси, заедно с корупцията и бавните икономически промени стават основната причина за общо недоволство от управляващата коалиция на СДСМ и ПДП. Начинът, по който се третира междуетничната ситуация в страната от управляващото правителство, е критикуван от опозиционните партии и на албанци, и на македонци, които искат оставките на техните съответни партии в правителството. Междуетничната карта се превръща в най-ефективното оръжие на македонските и албанските опозиционни партии срещу техните етнонационални опоненти във властта. Въпросът за междуетничните отношения в страната, умело манипулиран от политическите партии, се превръща в мощен инструмент за вземане или загубване на власт.

През 1998 г. общото недоволство от правителството на Цървенковски кулминира в загубата му на парламентарните избори. Същата година електоратът на Македония гласува за промяна. След седем години независимост социалдемократите на президента Киро Глигоров губят парламентарните избори от дясната партия ВМРО-ДПМНЕ. Както и при соцалдемократите, новото правителство също е коалиционно, но този път е включена и по-радикалната националистична албанска партия ДПА. Партии, чиито призиви са: “Газови камери за шиптърите!” (обидно обръщение към албанците) и “Албански и само албански ще се говори” се превръщат в политически партнъори с общи декларации за разбирателство и стабилност (Arifi 2001: 137). Според политическите лидери и гласоподавателите, основните въпроси по време на изборите от 1998 г. са стабилността, независимостта и запазването на македонската териториална цялост. Според политиците, независимите интелектуалци, неправителствените организации в Македония и международните организации, главното за стабилността в страната са междуетничните отношения, особено деликатният баланс в политическото представяне на македонците и албанците. И все пак, изборите от 1998 г. илюстрират, че процесът на междуетнично разделение продължава да е основният модел на политическо действие. Електоратът отново показва предпочитание да гласува по етничен принцип - процес, който не спомага за хармонизирането на междуетничните отношения. Въпреки че двете възможности в тези избори са между двете най-големи партии ВМРО и СДСМ, разделението на етничен принцип е изразено в начина на гласуване и на албанци, и на македонци. Почти всички етнични македонци гласуват за една от ‘македонските’ партии, докато албанците гласуват за ‘албанските’ партии - процес, който продължава от началото на демократичните парламентарни избори.

До 2000 г., когато новият президент Борис Трайковски, кандидат на ВМРО-ДПМНЕ, е избран след три много трудни изборни кръга, политиците от двете страни стават радикални в своите безкомпромисни виждания за държавата и нейната структура. Цялостта на македонската държава и нейното дефиниране в конституцията се превръщат в най-болезнените въпроси. Публиката и политиците от македонски произход се опасяват, че албанците искат да федерализират държавата, тъй като предявяват искания за паралелни институции и структури в образованието, местното управление, държавните символи. По тяхно мнение албанците са малцинство така, както са определени в конституцията, и като такива те трябва да имат определени права. Според тях не трябва да се допуска дискусия или компромис с конституцията. По това време страхът от гражданска война вече е проникнал в македонската политическа реторика. През 2000 г. албанската общественоста и политици се обединяват около позицията, че няма какво да губят и че ще се борят за своята идея за двунационална държава с всички възможни средства. Според тях цялостта на държавата може да се запази само, ако албанците се дефинират и третират равностойно като втора нация в Македония, техният език се конституира като официален и техните права на отделни образователни, културни и религиозни символи не се ограничават. Това, което започва като два противоположно оформящи се национални идеала в началото на 90-те години на двадесети век, през 2000 г. се развива в две конкретни, определени и напълно противоположни гледни точки за това как Македония и нейните отношения с гражданите й трябва да се дефинират. Като резултат страната преживява събития, които участници и наблюдатели описват като гражданска война, когато напрежението прераства във въоръжени сблъсъци между албански паравоенни групи и македонската полиция и армия. След тези събития, по време на парламентарните избори от 2002 г. в Македония и македонци, и албанци гласуват за най-малко ориентираните към диалог и компромис етнично организирани партии. Резултатите от тези избори показват, че двете страни не залагат на политика, която би предложила намерение и база за интеграция и диалог. Вместо това, реториката за мултиетничност, толерантност и интеграция е изоставена в полза на волята за разделение, раздалечаване и паралелно съществуване. Въпреки факта, че през 90-те години политическите партии в Македония под натиска на международната общност приемат концепциите за мултиетничност и интеграция в своя политически дискурс и даже някои усилия са направени в тази посока, през 2002 г. става ясно, че гражданите от македонски и албански произход в Република Македония избират тяхното политическо бъдеще да бъде определяно от партии с крайни националистични представи. Борбата за определяне на правилата за съвместно съществуване между албанци и македонци прераства в желание за съществуване в два паралелни свята.

Литература:

Arifi, T. 2001. Safety of the Word. In Inventory Macedonia 1989-1999. Skopje: Open Society Institute. 
Barbarorovski, G. and Dauti, D. 1998. Politics: Macedonia Votes for Change. In Reporting Macedonia: the New Accommodation. Skopje: Institute for War and Peace Reporting and Search for Common Ground.
Biberaj, E. 2000. The Albanian National Question: The Challenges of Autonomy, Independence, and Separatism. In The New European Diasporas: National Minorities and Conflict in Eastern Europe, ed. By M. Mandelbaum. New York: Council on Foreign Relations Press.
Blazevska, K. 2001. Ten Years Macedonian Pluralism. In Inventory Macedonia 1989-1999. Skopje: Open Society Institute. 
Brown, K. 2000. In the Realm of the Double-Headed Eagle: Parapolitics in Macedonia 1994-9. In Macedonia: the Politics of Identity and Difference, ed. by J. Cowan. London: Pluto Press.
Burg, S. 1996. The Field Mission. In Toward Comprehensive Peace in Southeast Europe:Conflict Prevention in the South Balkans, ed. By B.R. Rubin. New York: Twentieth Century Fund.
Friedman, V. 1996. Observing the Observers: Language, Ethnicity, and Power in the 1994 Macedonian Census and Beyond. In Toward Comprehensive Peace in SouthEastern Europe: Conflict Prevention in the South Balkans, ed. B. Rubin. New York” Council on Foreign Relations. 
Gal, S. 1988. Bartok’s Funeral. Representations of Europe in Hungary. 
Hann, C. and E. Dunn, eds. 1996. Civil Society: Challenging Western Models. London: Routledge.
Hayden, R. 1992. Constitutional Nationalism in the Former Yugoslav Republics. Slavic Review 51: 654-73.
Hayden, R. 1996. Imagined Communities and Real Victims: Self-Determination and Ethnic Cleansing in Yugoslavia. American Ethnologist 23: 783-801.
Ibrahimi, S. 2001. Life at the Crossroads – Traffic Lights. In Macedonia Inventory 1989-1999. Skopje: Open Society Institute.
Kligman, G. 1990. Reclaiming the Public; A Reflection on Creating Civil Society in Romania. East European Politics and Societies 4(3), pp. 393-438.
Perry, D. 2000. Conflicting Ambitions and Shared Fates: The Past, Present and Future of Albanians and Macedonians. In The Macedonian Question: Culture, Historiography, Politics, ed. by V. Roudometof. Boulder: Columbia University Press.
Poulton, H. 1995. Who Are the Macedonians? Bloomington: Indiana University Press.
Ramadani, I. 2001. Why Do the Citizens of Macedonia Feel (In)Secure? In Macedonia Inventory 1989-1999. Skopje: Open Society Institute.
Sampson,  1996. The Social Life of Projects: Importing Civil Society to Albania. In Civil Society: Challenging Western Models, eds. Hann, Ch. and E. Dunn. London: Routledge.
Verdery, K. 1996. What Was Socialism and What Comes Next? Princeton: Princeton University Press.
Vickers, M. and J. Pettifer. 1997. Albania: From Anarchy to a Balkan Identity. New York: New York University Press.