|
Фото Ройтерс |
|
Франсис Фукуяма
The New York
Times
http://www.standartnews.com/archive/2006/02/22/worldfolio/index.htm
http://www.standartnews.com/archive/2006/02/23/worldfolio/index.htm
С приближаването на третата годишнина от началото на иракската война изглежда твърде невероятно историята да даде благоприятна оценка на интервенцията или на идеите, които са я възбудили. Завладявайки Ирак, администрацията на Буш създаде самоосъществяващо се пророчество: Ирак сега замени Афганистан като магнит, тренировъчна площадка и оперативна база за терористите джихадисти. САЩ все още имат шанс да създадат доминиран от шиити демократичен Ирак, но новото правителство ще бъде много слабо за години напред. Произтичащият от това вакуум във властта ще отвори врати за външно влияние от всички съседи на Ирак, включително Иран. Иракският народ явно има известна полза от премахването на диктатурата на Саддам Хюсеин и може би има и някои положителни последици в Ливан и Сирия. Но много трудно може да се разбере как сами по себе си тези развития оправдават кръвта и богатството, пропилени от САЩ за този проект към момента. Т. нар. Доктрина Буш, която определи рамката на първия мандат на администрацията, вече е рухнала. Доктрината (между другото развита в Националната стратегия за сигурност от 2002 г.) твърдеше, че след атаките от 11 септември Америка ще трябва да води периодични превантивни войни, за да се защити от престъпни държави и терористи с оръжия за масово поражение; че ще прави това сама, ако е необходимо; че ще работи, за да демократизира по-голяма част от Близкия изток като дългосрочно решение на проблема с тероризма. Но успешната превенция зависи от способността да се предрича точно бъдещето и от доброто разузнаване, каквито нямаше. В резултат от възприетия унилатерализъм
Америка се оказа по-изолирана
както никога преди. Не е изненадващо, че във втория си мандат администрацията се дистанцира от тази политика и пренаписва Стратегията за националната сигурност.
Но най-много може да пострада идеалистичното усилие за използване на американската сила за насърчаване на демокрацията и човешките права в света. Долавящият се провал в Ирак върна авторитета на "реалистите" във външната политика в традицията на Хенри Кисинджър. Вече има множество книги и статии, порицаващи наивния идеализъм на Америка и атакуващи идеята да опита демократизация на света.
Ислямистките Мюсюлмански братя се представиха много добре на парламентарните избори в Египет през ноември и декември. Изборите в Ирак през декември сами по себе си бяха постижение, но гласуването доведе до надмощие на шиитския блок с тесни връзки в Иран. Гвоздеят обаче беше решителната победа на Хамас в палестинските избори миналия месец, които доведоха на власт движение, отдадено на унищожението на Израел. Все по-често ще се твърди, че администрацията на Буш е направила голяма грешка, като разбърка гърнето, и че САЩ щяха да постъпят по-добре, ако се бяха придържали към традиционните си авторитарни приятели в Близкия изток. Усилията за насърчаване на демокрацията в света бяха атакувани като нелегитимна дейност както от хора отляво като Джефри Сакс, така и от традиционни консерватори като Пат Бюканън.
Много твърди американци - консерватори, чиито синове и дъщери се бият и умират в Близкия изток, подкрепиха иракската война, убедени, че децата им защитават САЩ срещу ядрения тероризъм, а не за да насърчават демокрацията.
Те не искат да изоставят президента в разгара на порочна война, но постепенно при предусещания провал на намесата в Ирак те може би ще подкрепят по-изолационистка външна политика. Неотдавнашно допитване "Пю" показва склонност на общественото мнение към изолационизъм - смятащите, че САЩ "трябва да гледат собствените си работи", никога не е бил по-висок от края на Виетнамската война. Повече от всяка друга група именно неоконсерваторите във и извън администрацията на Буш настояваха за демократизиране на Ирак и на по-голяма част от Близкия изток. Но именно идеалистичната им програма за предстоящите месеци и години ще бъде най пряко застрашена. Ако САЩ се отдръпнат от световната сцена след провал в Ирак, това
ще бъде огромна трагедия
защото американската сила и влияние имаха изключително важно значение за поддържането на открит и все по-демократизиращ се ред в света. Проблемът с дневния ред на неоконсерватизма не е в целите му, които са типично американски като американски ябълков пай, а по-скоро в свръхмилитазираните средства, с които се стремеше да ги постигне. US външната политика се нуждае не от връщане към тесен и циничен реализъм, а по-скоро към формулирането на "реалистичен уилсънизъм", който по-добре пасва на средствата и целите й. Корените на неоконсерватизма са в забележителна група от в голяма степен еврейски интелектуалци, посещавали Нюйоркския градски колеж (C.C.N.Y.) в средата до края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, сред които са Ървинг Кристол, Даниел Бел, Ървинг Хау, Нейтан Глейзър и малко по-късно Даниел Патрик Мойнихан. Най-значимото й наследство е идеалистичната вяра в социалния прогрес и универсалността на правата заедно с мощния антикомунизъм. Не е случайно, че мнозина от групата C.C.N.Y. започнаха като троцкисти. Самият Леон Троцки, разбира се, е бил комунист, но поддръжниците му разбраха по-добре от всички хора абсолютния цинизъм и бруталност на сталинисткия режим. Левият антикомунизмът за разлика от традиционното американско дясно симпатизираше на социалните и икономическите цели на комунизма, но в течение на 30-те и 40-те години на миналия век разбра, че "реално съществуващият социализъм" се е превърнал в чудовище, което подкопа идеалистичните цели, които беше прегърнал.
Въпросът е как група с такъв произход реши, че "коренната причина" на тероризма е в липсата на демокрация в Близкия изток и че САЩ имат и мъдростта, и способността да решат този проблем. Неоконсерваторите нямаше да направят този завой, ако не бе странният начин, по който приключи студената война. Роналд Рейгън беше осмян от изтънчени хора от американската левица и в Европа, защото лепна на СССР и съюзниците етикета "империя на злото" и предизвика Михаил Горбачов не само да реформира системата, но и "да събори тази стена". Неговият помощник-министър на отбраната, отговарящ за външната политика на сигурност, Ричард Пърл, беше наричан "принц на мрака" заради безкомпромисната му твърдолинейна позиция; предложението му за двойна нула в преговорите за ядрени оръжия със среден обхват (т. е. пълно елиминиране на ракетите със среден обхват) беше атакувано като безнадеждно лишено от реалност от здравомислещи експерти центристи по външната политика от Съвета за външни отношения и Държавния департамент. Тази общност чувстваше, че рейгънистите са опасно утопични с надеждите си действително да спечелят, вместо да управляват студената война. Но САЩ
спечелиха тотална победа
в студената война през 1989-1991 г. Горбачов не
само прие двойната нула, но и дълбоки съкращения на конвенционалните сили, но
след товa не успя да спре бягствата на поляци, унгарци и източногерманци от
империята. За няколко години комунизмът се срина поради вътрешната си морална
слабост и противоречия и с промените в режима в Източна Европа и в бившия СССР
заплахата за Запада от Варшавския договор се изпари. Този резултат оформи
мисленето на поддръжниците на иракската война, включително на по-млади
неоконсерватори като Уилям Кристол и Робърт Кейгън по два начина. Първо,
изглежда, се породи очакване, че всички тоталитарни режими са кухи в сърцевината
си и ще рухнат при най-слабия тласък отвън. Този свръхоптимизъм относно
следвоенните преходи към демокрация помага да се обясни необяснимият провал да
се планира адекватно за последвалите бунтове в Ирак. Макар и сега да твърдят, че
през цялото време са знаели, че демократичните преобразувания в Ирак ще бъдат
продължителни и трудни, те се оказаха изненадани. Според неотдавнашната книга на
Джордж Пакър за Ирак - The Assassins' Gate ("Порталът на убийците"), Пентагонът
планирал намаляване на US силите до около 25 000 души към края на лятото след
нашествието. Към 90-те години на миналия мек неоконсерватизмът се подхранваше от
редица други интелектуални течения. Едно от тях идваше от ученици на германския
еврейски политически теоретик Лео Щраус, който за разлика от множеството
глупости, писани за него, беше сериозен четец на философски текстове и не
изразяваше мнения за политически въпроси. Друго течение идваше от хора като
Албърт Уолстетър, стратег от корпорацията "Ранд", който е учител на Ричард Пърл,
Залмей Халилзад (сегашния US посланик в Ирак) и Пол Улфовиц (бивш зам.-министър
на отбраната). Уолстетър много се интересуваше от проблема за ядреното
разпространение и начина, по който Договорът за неразпространение от 1968 г.
остави вратички, през които да минат страни като Ирак и Иран.
Аз имам много общо с различните течения на
неоконсервативното движение. Бях ученик на протежето на Щраус Алън Блум, работих
в "Ранд" и с Уолстетър по въпросите на Персийския залив; и в два случая също
работих за Улфовиц. Много хора изтълкуваха книгата ми The End of History and the
Last Man ("Краят на историята и последният човек", 1992) като неоконсервативен
трактат, поддържащ становището за универсален глад за свобода у всички хора,
който неизбежно ще ги доведе до либерална демокрация. Това е
подвеждащ прочит
В крайна сметка "Краят на
историята" е аргумент за модернизация. Това, което първоначално е универсално,
не е желанието за либерална демокрация, а по-скоро желание да се живее в модерно
- т. е. в технологично напреднало и процъфтяващо - общество, което, ако е
удовлетворено, има склонност да настоява за политическо участие. Либералната
демокрация е един от страничните продукти на процеса на модернизация.
С други думи, The End of History изтъква нещо като
марксистки довод за съществуването на дългосрочен процес на социална еволюция,
но която приключва по-скоро в либерална демокрация, а не в комунизъм. Докато
неоконсервативното гледище, изразено от хора като Кристол и Кейгън, е ленинистко
- те вярваха, че на историята може да бъде даден тласък заедно с правилното
прилагане на сила и воля. Ленинизмът в болшевишката си версия беше трагедия и се
върна като фарс в практиката на САЩ. Неоконсерватизъм като мисъл и консистенция
се разви в нещо, което повече не мога да поддържам.
Администрацията на Буш и неоконсервативните й поддръжници не просто подцениха трудността по постигане на благоприятни политически резултати на места като Ирак, но и неправилно разбраха начина, по който светът би реагирал на използване на американска сила.
Разбира се, студената война беше преситена със случаи, при които Вашингтон действаше пръв и търсеше законност и подкрепа от съюзниците си постфактум. Но в периода след това структурната ситуация на световната политика се промени и направи този вид упражняване на сила много по-проблематичен в очите дори на най-близките съюзници. След рухването на СССР различни неоконсервативни автори като Чарлз Краутхамър, Уилям Кристол и Робърт Кейгън предложиха САЩ да използват запаса си от власт, за да упражнят
някакъв вид
доброжелателна хегемония
над останалия
свят, наблягайки на проблеми като престъпни държави с оръжия за масово
поразяване, злоупотреби с човешките права и терористични заплахи. Пишейки преди
иракската война, Кристол и Кейгън разсъждаваха дали това становище би
предизвикало съпротива от останалия свят и стигнаха до заключението: "Именно
защото американската външна политика е пропита с необичайно висока степен на
моралност другите страни намират, че трябва по-малко да се страхуват от иначе
всяващата й страх сила."
Трудно е да се четат тези редове без ирония след глобалната реакция на иракската война, която успя да обедини голяма част от света в яростен антиамериканизъм. Мисълта, че САЩ са хегемон, по-доброжелателен от повечето други, не е абсурдна, но имаше предупредителни сигнали, че връзките на Америка със света са се променили. Структурното неравновесие в глобалната власт стана огромно. Америка надмина останалия свят във всяко измерение, като разходите й за отбрана почти се равняват на общите разходи на останалия свят. Доброжелателната хегемония не бе приета и защото тя се основаваше върху американската изключителност, мисълта, че Америка може да използва силата си в случаи, когато други не биха могли, тъй като тя е по-добродетелна от другите. САЩ се стремяха да произнасят присъди за други, но пък не искаха собственото им поведение да бъде оспорвано на места като Международния криминален съд.
Другият проблем с доброжелателната хегемония беше вътрешен. Американците по дух не са имперски народ. Дори доброжелателни хегемони понякога трябва да действат безмилостно и им е нужна издръжливост, каквато не постигат лесно хора, доволни от живота и обществото си.
Най-основната погрешна преценка беше надценяването на заплахата за САЩ от страна на радикалния ислямизъм. Макар че новата и застрашителна възможност от неудържими терористи, въоръжени с оръжия за масово поразяване, да е осъществима, поддръжниците на войната погрешно я свързаха със заплахата, идваща от Ирак. Погрешната преценка се основаваше отчасти на огромния неуспех на US разузнавателната общност за правилна оценка на иракската програма за оръжия за масово поразяване (ОМП). Но тя никога не зае толкова тревожна позиция към заплахата от терористи и ОМП, колкото поддръжниците на войната.
Какво
да се прави
Сега, когато изглежда, че неоконсервативният момент е отминал, САЩ трябва да преосмислят външната си политика. На първо място трябва да демилитаризираме това, което наричахме глобална война срещу тероризма, и да преминем към други видове политически инструменти. Ние водим разгорещени войни срещу бунтовете в Афганистан и Ирак и срещу джихадисткото движение, войни, в които трябва да победим. Но "война" е погрешна метафора за по-широка битка. Нейната сърцевина не е военната кампания, а политическото състезание за сърцата и умовете на обикновените мюсюлмани по света. Както може да се предположи от последните събития във Франция и Дания,
Европа ще бъде централно бойно поле
в тази битка. САЩ трябва да предложат нещо по-добро от
"коалиции на желаещите", за да узаконят отношенията си с други страни. Днес
светът е лишен от ефективни международни институции, които придават законност на
колективното действие. Създаването на нови организации, които по-добре ще
балансират двойните изисквания за законност и ефективност, ще бъде
първостепенната задача за идното поколение. В резултат на повече от 200 години
политическа еволюция имаме сравнително добро разбиране как се правят институции,
обвързани с правила, подотчетни и достатъчно ефективни във вертикалните силози,
които наричаме държави. Това, което нямаме, са адекватни механизми за
хоризонтална подотчетност между държавите.
Консервативната критика на ООН е твърде убедителна: макар и
полезна за някои операции по поддържане на мира и изграждане на нации, на ООН й
липсва демократична легитимност и ефективност в работата по сериозните въпроси
на сигурността. Решението е не да се укрепи един-единствен глобален орган, а
по-скоро да се насърчи един "мулти-мултилатерален свят" на препокриващи се и от
време на време конкуриращи се международни институции, организирани на
регионална или функционална основа. Косово през 1999 г. беше пример - когато
руското вето попречи на Съвета за сигурност, САЩ и съюзниците им смениха
институцията с НАТО, чиито действия руснаците не можеха да блокират.
Последната област, която се нуждае от преосмисляне, е мястото за насърчаване на демокрацията в US външната политика. Най-лошото наследство, което може да се получи от иракската война, е неоконсервативна засечка, съчетана с рязък завой към изолация с цинична реалистична политика, изравняваща САЩ с приятелски авторитарни режими.
Следователно една уилсънистка политика, която държи сметка за това как управляващите се отнасят към гражданите си, е добра, но трябва
да бъде изпълнена
с известен реализъм
какъвто липсваше
в първия мандат на администрацията на Буш. Преди всичко трябва да разберем, че
насърчаването на демокрацията и модернизирането на Близкия изток не е решение на
проблема с джихадисткия тероризъм. По всяка вероятност това ще влоши
краткосрочния проблем, както видяхме в случая с палестинските избори, довели на
власт Хамас. Радикалният ислямизъм е вторичен продукт на самата модернизация,
получен от загубата на идентичност. Не е случайно, че толкова много от
неотдавнашните терористи - от Мохамед Ата от 11 септември до убиеца на
холандския кинорежисьор Тео ван Гог, до бомбаджиите в лондонското метро, бяха
радикализирани в демократична Европа и отблизо познаваха всички благини на
демокрацията. Повече демокрация ще означава повече отчуждаване, радикализация и
- да, за съжаление - тероризъм.
Но по-голямо политическо участие на ислямистки групи
вероятно ще има, каквото и да правим, и това ще бъде единственият начин, по
който отровата на радикалния ислямизъм в крайна сметка ще прокара пътя си към
политиката на мюсюлманските общности по света. Отдавна отмина времето, когато
приятелските авторитарни режими можеха да управляват пасивното си население и
безкрайно да произвеждат стабилност. Нови социални актьори се мобилизират
навсякъде - от Боливия и Венецуела до Южна Африка и Персийския залив. Траен
израелско-палестински мир не би могъл да се гради върху корумпиран, нелегитимен
Фатах, който постоянно трябва да се тревожи заради Хамас, който застрашава
властта му. Мир може да се появи някъде по пътя, при една Палестина, управлявана
от бивша радикална терористична група, която да бъде принудена да се справя с
реалностите на управлението.
Ако сме сериозни за дневния ред на доброто управление,
трябва да преместим фокуса си към реформата, реорганизацията и подходящото
финансиране на тези институции в US правителството, които действително
насърчават демокрацията, развитието и върховенството на закона в целия свят -
организации като Държавния департамент, Агенцията на САЩ за международно
развитие, Националния фонд за демокрация и подобни. САЩ често са играли решаваща
роля в подпомагането на много неотдавнашни демократични преходи, включително във
Филипините през 1986 г., Южна Корея и Тайван през 1987 г., Чили през 1988 г.,
Полша и Унгария през 1989 г., Сърбия през 2000 г., Грузия през 2003 г. и Украйна
през 2004-2005 г. Но изключително важният урок, произтичащ от тези случаи, е, че
САЩ не решават кога
и къде
е на път да се
роди демокрация. Аутсайдери не може "да налагат" демокрация на страна, която не
я иска; искането за демокрация и реформа трябва да бъде вътрешно.
Администрацията на Буш се отдалечава - всъщност спринтира - от наследството от първия си мандат, като доказателство е предпазливият й и многостранен подход, който възприе към ядрените програми на Иран и Северна Корея. През януари Кондолиза Райс произнесе сериозна реч за "трансформиращата дипломация", започна действия за реорганизиране на невоенната страна на външнополитическата върхушка и документът за Стратегията на националната сигурност се пренаписва. Всички тези промени са добре дошли, но наследството от външната политика от първия мандат на Буш и неоконсервативните му поддръжници е толкова поляризиращо, че ще бъде трудно да се води смислен дебат за това как подходящо да се балансират американските идеали и интереси през идните години. Реакцията срещу сбърканата политика може да бъде толкова пагубна, колкото самата политика, и подобна реакция е слабост, която не можем да си позволим, като се има предвид критичният момент, до който сме стигнали в глобалната политика.
Неоконсерватизмът, колкото и сложни да са корените му, вече неизлечимо се свързва с концепции като насилствена промяна на режима, едностранчивост и американска хегемония. Това, от което се нуждаем сега, са нови идеи, нито неоконсервативни, нито реалистични. Те трябва да запазват неоконсервативната вяра в универсалността на човешките права, но без илюзиите й за ефикасността на американската мощ и хегемония при постигането на тези цели.
Copyright 1998-2018 ® OMDA Ltd. Всички права запазени