Основният двигател за обединението на Европа след края на Втората световна война бе създаването на общност, която да предотвратява бъдещи конфликти между европейските страни. Поне това бе идеята на Конрад Аденауер и Робер Шуман, които бяха инициаторите за създаването на Европейската общност. Това бе и европейският отговор на двете унищожителни войни през двадесети век. Инициативата на европейските държави за обединена Европа се възприе толкова добре от европейските правителства, колкото и от самите граждани. От самото начало архитектите на следвоенна Европа знаеха, че бъдещето на континента е възможно само тогава, когато се създаде политически съюз от страни, които да имат общи интереси. След това дойдоха и икономическите измерения на Съюза като свободното движение на стоки и услуги. Създаването на политически съюз е едно от новите предизвикателства, пред които е изправена Европа. Политическият съюз се нуждае от пълен консенсус на гражданите на страните-членки, тъй като само тогава е възможно гражданите да преотстъпват все по-голяма част от суверенитета на държавата си. Европа не би трябвало да се превръща в организация на политиците.
Задълбочаването на политическите и интеграционните процеси трябва да вървят ръка за ръка с процеса на разширяване на ЕС. Процесът на разширяване на Съюза не бива никога да поставя под въпрос процесите на консолидиране на общността. Именно в подобна ситуация изпадна ЕС след като се остави да бъде повлечен от динамичните процеси на разширяване. След приемането през изминалата година на 10 нови страни-членки е необходимо ЕС да забави темпото, като се съсредоточи върху консолидацията на организацията. Всеки, който желае приемането на неотговарящите на европейските критерии за членство България и Румъния, а след тях и Сърбия и Турция, действа изключително неблагоразумно. Всеки, който “крие под килима” дефицита в Турция по отношение на зачитане на правата на човека, необходимостта от осъществяване на реформи или геноцида, извършван от Турция през изминалия век над арменското население, няма подобаващо поведение на европеец.
Всеки, който няма доблестта да се изправи срещу един свой голям външнополитически партньор като Турция и да му заяви, че все още не е готов за членство, е обречен на неуспех.
По този начин се наслоява впечатлението, че изобщо не е необходимо да се покрият европейските критерии, за да си пълноправен член на общността. Може би е необходимо само чрез вербални изказвания да се пристъпва към приемането на нови страни в ЕС. А действителността ще е далеч от общоевропейските изисквания и стандарти за присъединяването на нови страни към ЕС.
Една от най-съществените поурки, които Европа извлече след края на Втората световна война, бе преодоляване на национализма и ксенофобията на стария континент. Ето защо национализмът не трябва да бъде допускан повече в обединена Европа. Може би именно тук би било най-подходящо да се спомене изявлението на турския премиер Ердоган, който заяви, че той също е националист, но не и в политическия смисъл на Европа.
Турция се нуждае от европейска перспектива, но не под формата на членство в ЕС. Анкара би могла да бъде равностоен партньор на Европа. Този модел е приложим и по отношение на страни като Украйна, Русия или част от страните от Северна Африка.
Европейският политически съюз се нуждае от одобрението на една голяма част от своите граждани. Всеки, който изразява тревога, че разширяването на ЕС на изток ще предизвика прекомерно натоварване на Съюза, бива определян от канцлера на Германия като популист. Всяка отправена към Шрьодер критика се тълкува като лична нападка и определение.
Само с помощта и подкрепата на европейските граждани е възможно съществуването на политическия съюз в Европа. Без тяхната подкрепа едва ли ще има бъдеще Европа. Онези, които подкрепят само на думи разширяването на Съюза, застрашават също така приемането на най-големия проект на Европа, а именно Европейската конституция. На гражданите на ЕС, които ще гласуват срещу приемането на Европейската конституция, не са им чужди въпросите за прекомерното натоварване на ЕС. Всеки, който желае да получи одобрението на процеса на разширяване на общността, трябва и да си зададе въпроса как би могъл да разреши свързаните с това проблеми. Германското правителство наистина не съумя да защити по най-добрия начин интересите на германските работодатели и работници, както това бе сторено в Австрия.
Един отговорен политик не би трябвало никога да се опитва да отклонява неразрешените вътрешни проблеми на страната с неясни външнополитически тези, тъй като външната политика на една страна е продължението на вътрешна политика.