Партия на ръба на нервна криза

БСП прегръща политическата еклектика - не само на естетическо, но и на програмно равнище.

Даниел СМИЛОВ* | 30 май, 19:32

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=264527

За съжаление на антикомунистическите й опоненти БСП продължава да се отърсва от наследствената си комисарска естетика, а именно кожените куртки, суровите лица, твърдите думи, бойките лозунги и революционните програми. Остатъци от тази естетика, разбира се, все още прозират в излъчването и поведението на някои от ключовите фигури на социалистите.

Но стоманеният поглед, каменното изражение и сарказмът на Петков до голяма степен се размиват от благостта и сговорчивостта на Първанов; резкият тон и чепатите идеи на Овчаров биват окръгляни и омекотени от дипломатичността на Калфин; бойкото пренебрежение към икономическите закони на Масларова се балансират от финансовата предпазливост на червените юпита и т.н. Като повечето съвременни партии, които се борят за гласовете на средния избирател, БСП прегръща политическата еклектика - не само на естетическо, но и на програмно равнище. Тази „нормализация" обаче като че ли е причина за зрееща нервна криза сред социалистите - криза на загубената идентичност. Символ на кризата може да бъде премиерът Станишев, който вплита в своя образ и сенките на революционното минало, и чертите на демократичната метаморфоза. Проблемът с този образ е обаче, че той не се харесва от хората и че все по-малка част от традиционния електорат на БСП го разпознава като свой. В този контекст е разбираемо решението този образ да не се експонира публично - Станишев засега успешно реализира проекта за отсъстващ премиер. Но това решение е палиативно и не засяга сърцевината на проблема - липсата на друго лице на социалистите, което да успее да ентусиазира избирателя, като същевременно символизира новия баланс между минало и бъдеще в идеите и поведението на БСП.

Защо не Първанов?

Мнозина биха помислили, че идващите президентски избори ще решат автоматично кризата на идентичността на БСП - евентуалното преизбиране на Първанов би го затвърдило като водещата фигура на социалистите. Той е не само автор на курса към „нормализация" на БСП и кръстник на управляващата коалиция - високият му рейтинг показва, че публичният образ, който е изработил, се харесва на голяма част от избирателите. Тази популярност като че ли може да бъде прехвърлена и върху БСП, така че хората да започнат да харесват новото й лице.

Макар и примамлива, тази маневра всъщност е невъзможна. Популярността на Първанов беше изградена върху модел, в който президентът не е управляващ, а е в опозиция на правителството. В такава ситуация „социалният" президент е в състояние да създава очаквания в обществото за съществуваща алтернатива на управлението, алтернатива, при която ще има по-справедливо разпределение на богатството, по-малко бедност и т.н. Идването на БСП на власт - макар и в широка коалиция с други партии - направи възможна проверката на обещаваната от Първанов алтернатива. И най-пристрастният привърженик на президента обаче едва ли би казал, че сегашното управление съществено се различава от предходното: по-скоро става дума за някои разлики в нюансите и акцентите, които едва ли биха оправдали прилагането на по-значими идеологически опозиции от рода на „социално", а не „либерално" например. С други думи, един от най-силните козове на Първанов - „социалната" струна за мобилизация на електората, като че ли е доста изтъняла и лесно би могла да се скъса в една интензивна предизборна кампания. По-важното е, че дори и да успее да свири на нея, Първанов ще трябва да го направи за сметка на собствената си партия и нейното правителство - т.е. той отново трябва да застане в опозиция на управлението. Някои от действията на президента показват, че подобно изкушение не му е чуждо.

Наскоро той заяви необходимостта от промяна в социално-икономическата политика на правителството. Готовността му да разкрие имотното си състояние също е израз на желание да се разграничи от управлението на собствената си партия. Този процес едва ли ще се задълбочи, обаче най-много Първанов да се кандидатира като независим кандидат с подкрепата на БСП. Ефект върху избирателя подобни похвати може и да имат, но БСП като партия и нейното управление трудно могат да натрупат популярност чрез тях.

Ако трябва да обобщим, можем да кажем, че настоящата БСП е замислена като опозиционна или президентска партия - като такава тя има популярно лице, което да предложи на избирателя. Проблемът е обаче, че като управляваща партия тя е безлична, което се демонстрира от сравнително ниската подкрепа за нея. Първанов се превръща в Станишев, когато поеме реалните лостове на властта - две лица на един и същ медал. Засега проблемът не изглежда сериозен, тъй като останалите партии, и особено тези вдясно, са доста по-зле. Но в дългосрочен план БСП, която се затвърждава като партия на управляващото статукво, става уязвима за атаки от популистки формации, обиращи гласовете на мнозинствата на недоволните.

БСП като Бриджит Джоунс

Феминистичната литература е безспорен авторитет в изследването на действителни и въобразени нервни кризи и затова прилагането на нейните прозрения при анализа на БСП в момента е оправдано. Ако читателят си спомня, симпатичната Бриджит Джоунс започва всяка своя година, поставяйки си определени цели - да намали пушенето, да намали теглото си, да си намери сериозен приятел и т.н. Нервните сътресения и фрустрациите на Бриджит произтичат от системното неизпълнение на тези цели. БСП е в подобна ситуация, макар че нейното тегло се топи, вместо да се увеличава. Към електоралната анорексия трябва да се прибавят и неуспехите по отношение на други цели. За скромните резултати на „социалния" курс на управлението вече стана дума. Очакваното членство в ЕС от 2007 г., което - всички се надяваме - ще се състои, не може да бъде тълкувано като безспорен успех за партията, защото, първо, то далеч няма да е само нейна заслуга и, второ, ще бъде вгорчено от неудачите на финалната права, които създадоха негативен образ на страната сред европейските партньори.

По-интересно от гледна точка на БСП е развитието на нещата по отношение на една отколешна нейна цел - окончателната й „нормализация" като демократична, а не бивша комунистическа партия. Досега БСП е мислила тази нормализация като възможна само при едно масово загърбване на миналото. Скандалите с досиетата обаче подсказват друга идея за нормализация - чрез директното конфронтиране на това минало, свързано с разкриване на досиетата на ДС и изясняването на най-грозните страни на тоталитарния режим. Тази идея като че ли намира подкрепа вече и в среди на БСП, което допринася за когнитивния дисонанс и нервното напрежение в нейните редици.

По подобен начин може да бъде тълкувана и позицията на БСП по отношение на меката националистическа реторика, която доскоро беше прерогатив на социалистите. Те започнаха демократичната си кариера с приемането на конституция, насочена срещу малцинствени партии - нейни депутати искаха забраната на ДПС от Конституционния съд. В последващата история БСП беше, а и все още донякъде е основният конкурент на ДПС в смесените райони. С възприемането на новия курс на партията обаче тя изостави националистическата реторика - не случайно майстори на тази реторика като Божидар Димитров например преминаха в други, по-приказливи по темата формации. Тази смяна на позицията също допринася за изнервянето на членската маса, а и на ръководството на партията.

Рекапитулация

Социално управление - 10% от обещаното

Смяна на основни приоритети на предходното правителство - 5%

Европейска интеграция - мъчителна, но все пак напредваща

Тегло - 20% от електората, с тенденция надолу

Справяне с миналото - старите истории от досиетата не могат да се скрият въпреки продължаващите опити: трябва да бъдат разказани, за да се освободи партията от тях

Добри новини - традиционните конкуренти са в тежка криза

Лоши новини - нови, млади формации, които не се свенят ни от националистическа реторика, ни от бомбастични обещания

Нервната криза, колкото и да е парадоксално, е белег за нормализация в съвременния политически живот. Изцяло кохерентните партии, в които няма място за съмнение и колебание, се израждат в сектантски организации в живота на плуралистичните общества. Затова БСП едва ли трябва да бяга от нервната криза чрез завръщане към чистите форми на отживялата естетика на кожените куртки. Както опитът на Бриджит Джоунс показва, и нервните, и неуверените имат шанс да си намерят постоянен, сериозен приятел. Търсенето преминава през драматично-комични авантюри, от които обаче не е лесно да се излезе с достойнство.

* Авторът е програмен директор в Центъра за либерални стратегии