Най-значимият мотив за участие на гражданите в  политическата промяна през 1989 година беше СВОБОДАТА.

Свобода на словото.
Свобода на самоорганизирането.
Свобода на стопанската инициатива.
Свобода на вероизповеднието и личния живот. 
Свободна и независима съдебна власт. . .

Необходимо е да имаме памет за времето на комунизма, когато Българската комунистическа партия контролираше всичко:

- кой, къде, с кого, какво говори, пише, чете, слуша, гледа.
- кой с кого за какво се договаря за съвместна дейност.
- кой какво в какви количества и на каква цена иска да произвежда или/и  предлага като стока.
- кой в какво вярва и какъв личен живот води.
- кой къде и как пътува.
- срещу кого и за какво да започне следствено дело.
- кой да бъде задържан.
- кой да бъде съден.
- каква присъда да бъде издадена...

През последното десетилетие в живота на България влезе поколение, за което "реалният социализъм" е напълно непознат. За съжаление някой от тези млади хора са въведени в заблуждение от по-възрастни и смятат приомите на диктатурата като естествено състояние на обществото...

Тогава, по времето на комунизма  цензурата в медиите  беше всеобхватна. Нямаше  назначени цензури, но такива бяха самите журналисти и техните непосредствени началници. Всички добре съзнаваха кое може да се каже, кое - не. 
Формулата беше негласна, но ясна:  медиите утвърждават политиката на Партията и Правителството. Ако някой "забравеше", незабавно му го припомняха: наказваха го, уволняваха го, подлагаха го на морален тормоз. 
Ако предварително се разбереше, че някой се готви да отпечата нещо "нередно" или вече го е сторил, то книгата, списанието се спираха, изземваха, изгаряха. Спираха се предавания на радиото и телевизията. Журналисти се уволняваха, понижаваха ги в длъжност, отстраняваха ги от достъп до микрофон и камера.
Непосредственият контрол в медиите се упражняваше от редакционното началство. За тази цел началниците в медиите бяха одобрявани от партийните комитети. Директорите и главните редактори на националните вестници и тиражни списания се определяха лично от Живков. Могло е,  както твърдят запознати,  да му се предложи по съответния ред някое име, но Живков е вземал решението.
Главните редактори редовно бяха привиквани за инструктаж. Нямаше акция на власта, която да не беше медийно обезпечена. На телевизията, радиото, вестниците  "се разхвърляха" конкретни задачи. Неизпълнението беше немислимо. Отделно съществуваше Календар на ЦК на БКП (или на Секретариата на ЦК на БКП?), в който точно се посочваше кога, за какво да се пише по повод на минали събития - наши и чужди. Отклонението от Календара беше недопустимо. 
Главните редактори се консултираха с партийното началство за инцидентно възникнали теми и проблеми - кое може и кое не. Главният редактор отиваше при съответния партиен шеф и питаше: "При неясни обстоятелства е починал тракторист по време на жътва. Имаме кореспонденция от селото. Можем ли да я поместим, или не?" (Истински случай от седемдесетте години.) 
Понякога партийната инструкция се даваше  в неформален порядък - по време на лов, разходка сред природата, на обяд, при съвместно гостуване на местен велможа... 
Властта използваше и механизма на системно актуализираните списъци на лица, които не трябва да се появяват по медиите. От моя личен опит с радиото и телевизията зная, че в публицистични предавания не можеха да бъдат канени: Радой Ралин, Борис Димовски, Желю Желев... Когато предложих да бъдат поканени журналисти от българските секции на "Свободна Европа", "Дойче веле" и Би Би Си за една "свободна дискусия", с мен проведоха "задълбочен разговор". 
Не можеха да бъдат интервюирани или питани за каквото и да е бивши политици или изявени отпреди 9 септември лица от самата комунистическа партия. След взето интервю от Антон Югов от журналист на "Труд" имаше разправия с Държавна сигурност. Разправия възникна и при интервю с Искра Панова. Не можеха да се питат за каквото и да е след свалянето им от партийните постове - Александър Лилов, Стоян Михайлов... Когато се раздвижиха неформалните организации, нито един техен активист не можеше да се появи в официална българска медия.  Да не говорим за представяне пред обществото на "бивши хора" - представители на следдеветосептемврийската опозиция, на преддеветосептемврийските политически кръгове, на бившата буржоазия.
Журналистите знаеха, че са рупори, "трансмисия" на Компартията, те са "политически организатори"... Те трябваше със средствата на новината и коментара да подкрепят Властта.
Цялата тази система, създадена от диктаторския режим, се възприемаше от българското общество като индикация за уродливостта на комунизма.  Тя беше един от мотивите за българските граждани през 1989 година да се противопоставят на тоталитаризма.

Любопитно би било да се проследи какво и как се е променило в последните единадесет години. 
Сигурно е, че българският гражданин  в частния си живот и като частно лице може да говори, пише,чете, слуша, гледа каквото поиска, но:

1. Той може да прави  изявления по държавното радио и телевизия само по известната от тоталитаризма формула: да подкрепя управляващата партия и действащото правителство. Другият тип изявления са за мерудия. Да мирише на демокрация. 
За пример ще посоча различното отношение към журналистите. През последните години Лили Маринкова се утвърди като безпристрастен и смел журналист. Властта тутакси я обвини, че "прави частно радио в държавното".  А какви са предаванията на Явор Дачков по националната телевизия? Те са  откровено пристрастни, но са в подкрепа на властта. Позволено му е всичко. 
Смятам, че отношението към Явор Дачков е правилно. В същите условия би трябвало да работят всички журналисти от държавните медии.

2. Българският гражданин повече или по-малко е манипулиран от частните електронни медии.  Те са зависими от властта по три начина. Единият е чрез системата на лицензирането. Другият е чрез рекламодателите. В България приличен бизнес по-добре се прави при подкрепата на държавата. Рекламодатели могат да бъдат успяващите фирми. Но те успяват, защото държавата най-малкото не им създава усложнения. Третата линия на зависимост идва от факта, че частната медия е бизнес. У нас трудно се прави легален бизнес, който е политически противопоставен на властта. 

3. По-обективна информация българският гражданин може да получи от вестниците. Вестникът зависи от своя купувач и тази зависимост, колкото и да е тънка, принуждава журналиста да се съобразява с интересите на своите читатели, а не с интересите на властта. Във вестника няма как да се пусне музика, за да го купуват заради нея. Трябва да върви текст, който да задоволява реални информационни потребности. 
Но и вестниците по един или друг начин зависят от властта и ако властта рече, тя съвсем определено може да създаде проблеми на вестника, на неговите собственици, на пишещите в него журналисти. 

В нашето общество е актуален въпросът с корупцията. Не може да има корумпирани полицаи, прокурори, съдии, общинари, а да няма корумпирани журналисти. Има и то си личи по цялостната им дейност. Свободата на  словото е застрашена от корупцията по същия начин, по който е застрашена свободата за стопанска и гражданска инициатива и независимостта на съдебната система.

Смятам, че най-значимият проблем, пред който сме изправени като общество единадесет години след диктатурата, е проблемът за СВОБОДАТА в цялата му всеобхватност като на първо място трябва да поставим СВОБОДАТА НА СЛОВОТО. 

Битката за СВОБОДА е общочовешка. Тя се води без прекъсване навсякъде по Света, включително и в утвърдените демокрации. Когато тя стане част и от българското всекидневие, то вероятно тогава митичният преход ще бъде завършен. Докато случаи като този с избора за директор на Българското национално радио са нещо "нормално", няма съмнение, че у нас с нова униформа продължава да марширува старата система...