Извинете, Вие македонец ли сте ?
 

2 февруари 2004 | 10:44


Утрински вестник, Македония


Мимоза Ристова, преподавател на Природо-математическия факултет в Скопие

По време на всяко мое посещение в България трябваше емоционално да се защитавам от великобългарските провокации. На всяка провокация, че македонците са българи или “същите хора” аз отговарях с борбен патриотизъм и се опитвах да ги опровергая, и да защитя македонската самобитност. Но, вече “ми писна” да повтарям същото “отбранително становище” и по време на последното ми посещение в Банско, в Пиринска Македония, реших да не чакам да ме провокират,а аз да започна първа. По този начин реших да поставя потенциалните хегемони в ситуация на мъчителна защита и да “триумфирам” заради тяхното объркване в неочакваната ситуация.
Още от първия ден започнах да им задавам неочаквани, полицейски въпроси, на които лесно получавах желания отговор. На всеки от приятните и добронамерени домакини задавах ключовия въпрос: “Извинете, вие македонец ли сте?” Отговорът бе или срамежливо “да” или “Ами, аз съм от тези краища”. Аз отново попитах: “Ама, македонец ли сте”? Най-често срещаният отговор беше: “Ами да, македонец съм”.
Както и да е, успях по време на моята мисия да получа утвърдителен отговор от 5-6 души от общо 10. Недейте да си мислите, че ми беше лесно. Срещах и много “твърди глави”, а и истински българи. Попитах един сервитьор или собственик на една механа: “Признай, че си македонец”. Той ми отговаря със смях: “Аз съм от Стара Загора, чист българин”. Все пак и тогава успях да получа признание. Неговият отговор означава, че има и “нечисти” българи, т. е. тези нечистите за тях са македонците.
Моят опит говори, че населението от региона на Благоевград бе предразположено да каже истината, макар и само невербално, телесно и с прикрити знаци, които лесно се забелязват.
Преди около две десетилетия академичният хор “Мирче Ацев” бе поканен на концерт в Благоевград. На концерта присъстваха голям брой граждани, но между тях имаше малко представители на градски власти. На концерта присъстваха и македонски представители от югославското посолство в София, кореспондентът на вестник “Нова Македония” и други. Последна песен, изпяна на концерта беше “Миле Попйорданов”, която достигна върха с последното изречение: “Миле Попйорданов за народ загина, за Македония”. Ние, хористите достигнахме върха с думата “Македония”. Не знам за другите, но вярвам, че всички хористи се чувстваха еднакво. Аз смятах, че с подчертано изпятата дума “Македония” ще предизвикаме гняв сред публиката, съставена от хегемонистични българи. На инат всички извикахме с вкичка сила “Македония”. Последствията бяха неочаквани. Ние достигнахме върха, а публиката масово се разплака. Разплакаха се и членове на хора. И тъй като песента “Миле Попйорданов” бе последната песен, голяма част от хората, стари и млади, в бедни и вехти дрехи дойдоха зад сцената, за да ни прегърнат.
Това бяха прегръдките и сълзите на тяхното признание и публичното деклариране, че са македонци. Те се чувстваха като македонци и се възползваха от този момент, за да “излеят” това, което години наред е било в душите им. Емоционален плач на думата “Македония”.
Благодарение на новосъздадената българска апатия по македонския въпрос в момента, в който българите си “трият краката на чергата пред вратата на Европа” македонците в България вече не се страхуват да кажат, кои са. Както и да е, един ден европейците ще наредят на българите на следващото преброяване на населението в страната да оставят празна графа и за македонците, и ще се потвърди, че македонците ги има в България, а те ще могат не само със знаци, а и с думи да кажат, че са македонци.
В цялата тази моя игра за доказване на някаква истина най-накрая разбрах нещо много интересно, че великобългарската позиция за “същите хора” всъщност не е била толкова лоша за македонците, и започнах да го приемам като комплимент. Започнах да се гордея с това, че българите години наред харесват македонския фолклор и го смятат за техен. Тъканите и извезани платове, които се продават на улиците, са с македонски дизайн. В по-голяма част от механите в региона се слуша македонска музика, която се пее на книжовен македонски език (според Блаже Конески). По-голяма част от улиците имат македонски имена: Охрид, Вардар, Скопие, да не споменавам Климент и Наум Охридски, Гоце Делчев и други. В рекламните брошури на някои хотели пише, че тук се слуша македонска музика. И не случайно, това не е така навсякъде в България. Не се слуша македонска музика например в Боровец или във Варна, а само в Пиринска Македония. Хората от този регион благодарение на интересната политика за “същите хора” не са били принудени да си променят имената, а са останали същите в продължение на десетилетия. Само, че са нямали правото да декларират националната си принадлежност.
В края на краищата, великобългарският хегемонизъм е “малко дете” в сравнение с великогърцкия, а и този на Сръбската патриаршия. Това са нашите истински неприятели. Но, и техният край ще дойде тогава, когато се приобщим към Европа. Тогава, надявам се, че ще ни бъде все тая, кои сме и от къде сме. Единственото, което ще бъде важно тогава ще бъде въпросът, колко струваме на европейския пазар на труда.


Copyright 1998-2018 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

Обратно към "Македония"