Моралът като средство за политическа употреба

След смъртта на Трайковски Македония осиротя политически

Красимир УЗУНОВ, Агенция “Фокус”

Точно преди сто години, в първия си опит за автобиография на Гоце Делчев, Пейо Яворов пише”...Сред многобройните работници на Организацията Делчев особено ценеше членовете на евангелската църква. За разлика от неуките занаятчии и селяни, те бяха особено образовани и имаха висок морал – морала на църквата и морала на Организацията.”
Големият български писател има предвид членовете на ВМОРО от методистките общности в Кукуш, Битоля, Струмица, Дойран, Драма и др.
През есента на 1999 г. характеристиката на войводите-евангелисти от историята преди Илинден 1903 г. придоби нова актуалност. Бившият методистки пастор и председател на младежката методистка църква в някогашна Югославия, Борис Трайковски бе издигнат за кандидат за президентския пост от управляващата по това време ВМРО-ДПМНЕ.
В осемгодишната /тогава/ история на Македония като самостоятелна държава, това бе равностойно на революция на духа и нравите. Патриархалното ортодоксално общество бе шокирано. Свещеници призоваваха от амвоните на църквите да не се подкрепя кандидатурата на Трайковски и агитираха в полза на прокомунистическия кандидат Тито Петковски. Редица дългогодишни дейци на ВМРО-ДПМНЕ се отказаха от партийна активност след като на предварителния избор вътре в партията Трайковски победи с огромна разлика премиера от 1991 г. Никола Клюсев. Редовите избиратели правеха собствени реминисценции с миналото и се питаха дали след югоносталгията по Тито на президентския пост ще дойде новия Тито или 46 години след смъртта на цар Борис Трети, президент ще стане отново Борис. Така казусът “След Тито – Тито или след Борис-Борис” бе решен от гласовете на етническите албанци, наваксали преднината на кандидата на реформиращите се комунисти на първия тур от президентските избори.
На 15 декември 1999 г. Борис Трайковски стана президент на Македония.
Бившите комунисти обвиняваха във фалшификации. ВМРО-ДПМНЕ и албанската ДПА на Арбен Джафери ликуваха и си обещаваха заедно да направят Македония модерна и просперираща държава.
Малко повече от година по-късно политическите партньори от управляващата коалиция се счепкаха в безмилостна борба за правата на албанското малцинство и неизпълнените обещания, поети именно по време на президентските избори.
Може би тук изгря и политическата звезда на ограничения в правомощията си македонски президент. След осеммесечна своеобразна гражданска война, след Танушевци, Брест, Малино маало, Тетовско кале, Липково, Вейце и Карпалак, двете големи македонски политически партии – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ и двете албански партии ДПА и ПДП, бяха заставени от международните представители да седнат на масата на преговорите и да подпишат Охридското споразумение. Операция “Необходима жътва” събра част от оръжието на албанските бунтовници, а парламента в Скопие започна да гласува един по един законите, гарантиращи мирното съжителство в Македония. Единственият международно признат гарант на Охридския мир бе именно президента Трайковски.
Това до голяма степен обясняваше смазващо ниският му рейтинг. Македонските политически партии обвиняваха Трайковски, че е предал интересите на народа. Екстремно настроените албанци обвиняваха Трайковски, че законите по Охридското споразумение са полвинчати, че бавно и тягостно се приемат от парламента и още по-бавно се прилагат от изпълнителната власт. Президентът поглъщаше всичко това без да обвини никого и без да се оправдае с някого.Макар, че едва ли можеше да се намери някой, който да каже за какво конкретно той е виновен.
Македонското общество излъчваше напрежение и негативизъм. Партийните лидери се сгромолясваха един след друг. Непримиримите врагове разговаряха помежду си само в президентския кабинет. Довчерашните бунтовници и партизански командири за една кампания се преобразиха и смениха черните партизански униформи с депутатски костюми. Бившият премиер Любчо Георгиевски заклейми Европа, САЩ и НАТО и ги обяви за врагове на Македония, а македонските гласоподаватели го наказаха за корупцията, кадровото безсилие и политическата неадекватност.
Политическата безтегловност върна на власт някогашните комунисти от СДСМ, които на свой ред се надпреварваха да обещават икономическо благоденствие и спокойствие за страната.
Разбира се, и това не стана.
Година и половина след връщането на Бранко Цървенковски в креслото на министър-председателя в Скопие, Македония продължава да бъде все така бедна и безпомощна, колкото и по времето на Георгиевски. Междувременно бившият премиер беше успял да обяви Трайковски за “кадрова грешка на ВМРО-ДПМНЕ” и му бе даден ясен знак, че едва ли може да разчита на партийна подкрепа за предстоящите президентски избори. Яловото управление и още по-яловата опозиция, макар и с нов партиен лидер – Никола Груевски, не обещаваха спокойствие за Трайковски.
Приемането на новото териториално селищно устройство на Македония и въвеждането на втори официален език в общините със смесено население бе последният препъни камък пред окончателното прилагане на Охридския договор. Първият тест щяха да бъдат местните избори през тази есен. Бившите комунисти поискаха цялата власт и насрочиха президентските избори заедно с тези за местна власт. Започнаха да се обсъждат партийни кандидатури, появиха се и независими кандидати. Трайковски почти не бе слаган в сметката. Неусетно той беше станал даденост за сложният период, който изживяваше Македония. Даденост без която не можеха, но от която бягаха всички политически партии.
Точно тогава Трайковски си отиде...
И Македония разбра празнотата, която той остави след себе си. След катастрофата на 26 февруари стана ясно, че някогашния заместник-външен министър, занимавал се с проблемите на албанските бежанци от Косово през пролетта на 1999 г., е израсъл до такова ниво в политиката, че никой в Македония не е в състояние да посочи поне едно безапелационно име, което да го наследи и да продължи пътя му. Всички партийни кандидатури, започващи с името на сегашния премиер Цървенковски, на бившия председател на парламента Андов, на войнствения бивш вътрешен министър Любе Бошковски, на Любомир Фръчковски, на бизнесмена Трифон Костовски, на опонента от 1999 г. Тито Петковски и т.н., едва ли могат да отговорят на всичко, за което бе събирателен образ охулваният и обвиняван Трайковски.
Защото президентът трябва едновременно да бъде приеман от света, в който Македония продължава да търси вече 13 години своето място, и да събира зад себе си гласовете както на македонското население, така и на етническите албанци.
Шокът, който Македония изживя със смъртта на Трайковски бе шок на политическата система. Лошо подбраните кандидатури и войнствените призиви за реванш след 2001 г. лесно могат да върнат страната във водовъртежа на етническите сблъсъци, споменът от които дори не е успял да избледнее.
Изчерпаният кредит на доверие и бедния кадрови арсенал на политическите партии могат лесно да родят поредния вот на отчаяние, който да се изроди в етническо гласуване, съчетано с ексцесии.
Основният въпрос, който кръстосва изтръпналата страна вече не е “Кога?”, а “Кой?”. Свещите пред скопския парламент са безсилното извинение пред паметта на Трайковски, който се чувстваше еднакво добре сред близките си в родното Моноспитово, сред торбешите в дебърско и сред албанците в селата по Шар планина.
Празнотата, която се отвори след смъртта на президента показа безсилието на партиите, които се криеха зад гърба му и извиняваха с него собствените си грешки. Защото нито един сегашен македонски партиен лидер не е в състояние да направи това, което правеше Трайковски, да се държи така както се държеше Трайковски, да бъде едновременно толерантен и сигурен, спокоен, умерен и склонен към дискусията, от която Македония има нужда.
Четиридесетте дни, които отделят Македония от прекратяването на президентските пълномощия на Трайковски до провеждането на предсрочните президентски избори сигурно ще станат шестдесет или повече с поправки и с жонглиране с буквите на закона. Тази отсрочка, обаче, едва ли ще може да помогне за намирането на безапелационния кандидат, който да еднакво приемлив и вътре в страната, и вън от нея, както в лявото, така и дясното политическо пространство. Още повече, че които и да са кандидатите, те тепърва трябва да се сравняват с Трайковски, който мъртъв стана по-обичан и по-значим, отколкото преживе.
И ако в продължение на седмица Македония живя в шока и в стреса на самолетната катастрофа, от тук нататък й предстои да живее с чувството на политическа осиротялост. Спечелването на президентската надпревара, от който и да е кандидат, няма да може да победи спомена за Трайковски, а политическите разочарования и неуспехи, които страната има да изживее в дългия и нелек път до пълноправното си членство в Европа, винаги ще бъдат свързвани с неговото име.
Кризата на институциите, която неминуемо започва с тълкованието на конституцията за провеждането на президентския избор в посочения срок ,ще засили неимоверно значението на гласовете на етническите албанци, които предстои да направят избора на следващия македонски президент. И ако през 1999 г. албанските гласове бяха решаващи в спора Трайковски-Петковски, днес те просто ще бъдат определящи.Иначе казано спорът за президентския стол в Скопие ще се решава в Тетово, а тестът за бъдещия президент, за неговата политическа зрялост и воля ще бъде отношението към Охридския договор и правата на албанското малцинство.
Това до голяма степен ще освободи кандидатите от беззаветна преданост към партийните централи и те ще използват абревиатурите на партиите единствено за да спестят събирането на подписи за независими кандидатури и да си осигурят подкрепата на най-твърдия партиен електорат. За действително независими кандидати, неподкрепени от сегашните политически сили времето е безкрайно, безкрайно кратко. Още повече, че малка и бедна Македония не предлага голям потенциал от безспорни личности. Със смъртта на Трайковски, те намаляха до минимум и цайтнотът, в който влязоха партийните централи предполага опасни решения за бъдещето на Македония.
Ако отново се върнем към думите на Пейо Яворов за морала на войводите-методисти, така необходим за каузата на някогашната ВМОРО, след смъртта на Трайковски, те придобиват особено значение за съдбата на Македония. Именно моралът ще има изключително значение за лидерът, който ще наследи Борис Трайковски на президентския пост в Скопие. Морал, който ще има две значения – едното за отговорността към Македония и другото – за последователността към това, което започна Трайковски. Те ще бъдат критерий за неговия успех или за провала и разделянето на Македония.