През IV-VII в. славяните се заселват на Балканите. Тук те заварват две големи племенни групи, които са в близко родство помежду си: на север, в днешна Румъния - даките, а на юг от Дунава - траките. Даките и траките са вече романизирани и говорят на простонародно латинско наречие.

В земите на север от Дунава даките асимилират по-малобройните славяни и така възниква румънският народ. На юг от голямата река е обратното - траките са погълнати от славянските племена, основната "съставка" на българския етнос.

Траките, които не са асимилирани от славяните, през средновековието са наречени "власи". Те живеят разпръснати на родове по високите планини на полуострова. По-компактни групи от тях остават единствено в района на гръцката планина Пинд. Именно оттук по-късно те започват да се разселват по всички балкански страни.

Една част от власите, които вероятно са потомци на елинизирани траки, се казват каракачани. Те и днес използват в говора си множество гръцки думи. Романския си език запазват само т. нар. куцовласи. Смята се, че каракачаните са няколко хиляди души, а куцовласите - значително по-малко. В голямото си мнозинство те са православни.

Каракачаните и куцовласите съхраняват своята самобитност в продължение на столетия благодарение на номадския си живот. До началото на нашия век тези пастири прекарват времето от Гергьовден (23 април) до Кръстовден (14 септември) в Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, след което се отправят за зимуване на юг, край Бяло море. Тези "миграции" се извършват семейно, заедно с жените и децата, в общности от по 50-100 души. В тия групи има бедни и богати, каракачани господари и слуги. Те отглеждат многобройни стада овце и са майстори на различните сирена и кашкавали. Освен това всяко семейство има около десетина коня.

Свободното движение на каракачаните и куцовласите е сериозно възпрепятствано в първите десетилетия на XX-то столетие, когато пред вековните им маршрути се изправят границите и митниците на балканските държави. След Втората световна война мигрирането е прекратено напълно. В българските земи "скитниците" са принудени да уседнат по селата и градовете. С редки изключения повечето от тях скъсват с пастирството.

В последно време каракачаните, подкрепяни официално от гръцкото правителство, проявяват все по-голям интерес към своята самобитност. Традиционният им летен панаир край град Сливен, Югоизточна България, е мястото, където може да се види и научи много за техните старинни обичаи, песни, танци, народни носии.

Освен каракачани и куцовласи в страната има и няколко десетки хиляди "чисти" власи. Това са селяни, които от XVIII в. нататък се заселват в Османската империя, тъй като данъците и повинностите в нея са по-леки от тези в Румъния. Тези власи са съсредоточени в селищата по южния бряг на Дунав, най-вече в района на град Видин.