Разпространеното по целия християнски свят име Борис се смята от мнозина за славянско. Тази "етимология" го представя като съкращение от познатото на всички славяни Борислав. Проблемът с тази хипотеза обаче е там, че образуваните по същия "калъп" лични имена като Станислав, Владислав, Мирослав и т. н. изобщо не познават съкращения от типа Станис, Владис, Мирос. За славяноезичните народи такива "варианти" не звучат естествено.

Но така или иначе името Борис е също безспорен факт. То е регистрирано за пръв път при българския владетел княз Борис I (852-889 г.), който през 864 г. приема християнската вяра и я налага на целия си народ. Името му придобива известност в Европа тъкмо във връзка с този му акт. Нещо повече - след смъртта му през 907 г. той е обявен за първи български светец, като следи от култа към него през онази епоха се откриват чак в Ирландия. 
Княз Борис I обаче не е славянин. Той произхожда от династия с прабългарско, т.е. тюркско етническо потекло. Точно заради това името му е с тюркски протобългарски корен, като според различните тълкувания означава "вълк", "нисък" или "барс". Сред прабългарите то е познато в две форми - Борис и Богорис. 

Интересното е, че в българската средновековна история името Борис се среща изключително рядко (например при цар Борис II, правнук на светеца, и при Борис Давид, македонски болярин от XI в.). С течение на времето то изглежда се запазва само при споменаването на Св. княз Борис в църковните служби. Името възкръсва за нов живот от края на XVIII в. нататък, като хората започват да кръщават с него все повече деца едва след раждането на престолонаследника, бъдещия цар Борис III (1894-1943 г.). На днешния Балкански полуостров най-много Борисовци има в България, Република Македония и Източна Сърбия. 

В действителност името Борис дължи световната си кариера на възприемането му от руските славяни. Не е известно кога точно е станало това. Знае се обаче, че култът към българския светец е достигнал руските земи най-късно в началото на XI в. Така впрочем се е казвал един от синовете на великия княз Владимир I (980-1015 г.), при когото пък през 988-989 г. става покръстването на Киевската Рус. При това покръстване впрочем значителна роля се пада на прелати и редови свещеници от България. Според руските летописи този Борис и неговият брат Глеб са деца на Владимир I от една българка, за която обаче не са запазени никакви други данни. През 1015 г. синовете на българката, князете Борис и Глеб, са убити от доведения си брат Святополк, който узурпирал престола. Малко по-късно Борис и Глеб биват канонизирани и са и до днес най-почитаните местни светци-войни сред украинците, руснаците и белорусите. 

От земите на Киевска Рус името Борис започва да се прехвърля в съседни страни. Такъв например е случаят с унгарския принц Борис (1112-1155 г.), син на маджарския крал от брака му с Евтимия, дъщеря на киевския княз Владимир II Мономах. За един сравнително дълъг период Борисовци се срещат преди всичко в дворцовите и благородническите среди. По-късно обаче името става популярно сред всички съсловия на Руската империя, а чрез колонизацията на Кавказ, Сибир и Далечния Изток и по-късните емиграционни вълни по други места на глобуса то постепенно се настанява в цяла Северна Азия и достига Западна Европа, двете Америки и Австралия. В наше време Борисовци се срещат дори в Черна Африка (и - пак чрез имигранти от Русия - в Израел). 

Така, схематично представено, изглежда околосветското пътешествие на това древно прабългарско име - името на българския владетел и светец княз Борис I. В такъв смисъл руският президент Борис Елцин и германският тенисист Борис Бекер са всъщност "адаши" по старобългарска линия. 

Това впрочем не е единственият случай, когато българска по произхода си дума прави вселенска кариера с руска ракета-носител. В голяма степен аналогично е и положението с казуси като "Владимир", "цар" и т.н. чак до - колкото и невероятно да звучи това - на Горбачовата "гласност".