Съдържание

Начало I Голямото и малкото предизвикателство II Въведениe Глава 1
План за действие в България Глава 2
Основа и настоящо състояние на българската икономика Глава 3
Основни принципи и съдържание на икономическата реформа Глава 4
Макроикономи чески реформи. Приватизацията Глава 5
Парична реформа Глава 6
Банкови системи и пазари на капитали Глава 7
Данъчна политика Глава 8
Предложение за нова Конституция Глава 9
Смесени предприятия, чуждестранни инвестиции и търговски кодекс Глава 10
Външнотърговски структури Глава 11
Стимулиране на предприемател ството Глава 12
Зона за свободна инициатива в България: “Хонгконг" на Източна Европа Глава 13
Социално дело Глава 14
Екологична политика Глава 15
Образователна реформа Глава 16
Икономика на прехода Глава 17
Избрани промишлени сектори Селско стопанство Глава 18
Енергетика, Полезни изкопаеми, Минно дело, Химическа промишленост Глава 19
Туризъм Глава 20
Телекомуникации Глава 21
Машиностроене Глава 22
Електроника Глава 23
Застрахователно дело Автори

Глава 16

Икономика на прехода

Грациела Д. Теста [1]

 

Резюме

Страните от Източна Европа предприеха смел опит за радикална промяна на икономиката си. Техните усилия са повече от героични по­ради отсъствието на теория или пример, даден от страни, които са преобразували успешно своите командни системи в пазарни. Въпреки това, изследвайки опита на някои групи страни, поели съвсем различни икономически пътища на развитие, политиците могат да открият общи фактори, които да се считат за сравнително успешни за някои нации, както и да отбележат кои видове политика са завършили с несполука.

Няколко нации от Югоизточна Азия повишиха доста успешно жизнения стандарт на своите граждани - от крайна бедност до относително благосъстояние в продължение само на едно поколение. Опитът на страните от Източна Европа обаче, може да бъде по-точно сравнен с то­зи на народите от Латинска Америка. Икономиките на много латиноамерикански страни и на страните от източния блок споделят подчертаната склонност към централизиран и административен конт­рол и управление. Получените от латиноамериканците резултати показ­ват, че в Източна Европа няма да бъде намерено решение чрез реформиране на съществуващата система или чрез намаляване степен­та или размера на вмешателството от страна на правителството. В действителност проблемите с досегашните реформи в Унгария и Пол­ша възникваха благодарение на половинчатия начин на прилагането им. Въпреки че икономиките бяха либерализирани, централните власти продължаваха да упражняват контрол над значителен брой икономичес­ки решения, които трябваше да бъдат вземани от пазара. Реформите в Унгария и Полша (и либерализацията в много латиноамерикански стра­ни) първоначално бяха успешни, тъй като подтикнаха към увеличаване на икономическата активност и подобряване разпределението на ресур­сите. Но те неизбежно загубваха енергията си, когато се сблъскваха с но­вите пречки, налагани от продължаващите да съществуват управленски механизми. "

Страните, които постигнаха целта си, осигурявайки на своите граждани повишаващи се жизнени стандарти през последното половин столе­тие и тези, които не успяха, се различаваха в своя път на развитие. Успешните икономики бяха си поставили като политическа цел ръстът на икономиката, а свободната пазарна система беше начинът за пости­гането на тази цел. В страните, които не постигнаха успех обаче, иконо­мическата политика обикновено се приспособяваше към други цели, като преразпределението на доходите или индустриализация.

Постигналите успех страни имат няколко общи характеристики. Пределните данъчни ставки се поддържаха ниски, с цел стимулиране на спестовните влогове, инвестициите и работоспособността. Финансовият бюджет беше подложен на контрол и по-точно, успешните икономики избягваха създаването на предприятия - държавна собственост и не субсидираха привилегировани групировки или промишлености. Освен това, държавните услуги се осигуряваха на търговска основа. Твърдата валутна политика представлява друг отличителен белег на успешните икономики. Това означава, че финансовите дефицити не бяха покривани чрез увеличено произвеждане на пари. По този начин се контролираше инфлацията. Постигналите успех правителства не отпускаха кредити за привилегировано ползване, нито пък поддържаха изкуствено ниски лихвени проценти, които ощетяват бедните поради това, че насърчават капитало-интензивни методи на производство. Отвореният подход към търговията е абсолютно необходим за растежа на икономиката; постигналите успех страни поощряваха насочената "навън" ориентация на сво­ите икономики. Ценовият контрол и другите деформации на цените се избягваха, като се даваше възможност на пазара да разпредели ресурси­те по посока най-ефективното им използване. Подвижността и гъвка­востта на работната сила позволиха на успешните икономики бързо да се нагодят към външни шокови състояния. И накрая, страните с полити­чески отворени общества, където правата на частната собственост бяа ефективно защитени, се развиха по-бързо, отколкото в противополож­ния случай.

Как либерализиращите се икономики от Източна Европа трябва да осъществят прехода? Опитът предлага няколко насоки.

Успешната реформа трябва да вдъхва доверие. Полша, Унгария, как­то и много латиноамерикански страни въвеждаха реформа след рефор­ма без успех. Ако политиката е несъвместима в различните си части, или ако представлява половинчати усилия за либерализация, тя ще се саморазруши. За да се увеличи нейната надеждност, тя трябва да бвд проста и всеобхватна, и да задейства колкото е възможно по-бързо.

Важно е да не се пренебрегват икономическите връзки при осъществяването на политика, привеждана в действие при установяване на па­зарни механизми. В действителност това е една от причините за крайния неуспех на предишните опити за реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Например, приватизацията ще бъде безсмислена, ако се осъществява при все още действащ ценови контрол, тъй като но­вите частни фирми няма да бъдат в състояние да функционират с печал­ба. Също така безсмислено е да се либерализира един сектор, като например селското стопанство, докато другите сектори, които го осигу­ряват с ресурси и за които са предназначени неговите крайни продукти, остават ограничени.

Позицията за даване възможност на пазара да взема икономически решения трябва да води към по-ефективно разпределение на оскъдните ресурси и така да може по-добре да задоволи нуждите и желанията на хората. Ако селското стопанство работи неефективно, то трябва или да подобри своята дейност, или да излезе от "бизнеса", освобождавайки своите ресурси за по-ефективно използване. Ако обаче на "избрани фир­ми са дадени субсидии, за да могат да се пригодят към прехода", пазар­ните механизми ще бъдат разстроени и преход няма да се извърши.

Последното десетилетие беше свидетел на голямата промяна в теорията и практиката на икономическия растеж и развитие. В началото на 80-те години, след четири десетилетия експериментиране, стана ясно, че нациите, които основават своето развитие върху директивите на централното планиране и насочени "навътре" програми, не само, че не успяха да си осигурят нарастващ жизнен стандарт, но в някои случаи, бяха регресиращи. Контрастът между съдбите на тези народи (повече от по-слабо развитите страни на Азия, Африка и Латинска Америка, както и икономиките с централизирано планиране от Източна Европа) и тези, които следваха пазарноориентираните стратегии (новоиндустриализиращите се страни (НИС) от Югоизточна Азия), стана болезнено очевиден, тъй като последните настигнаха и надминаха първите буквално във всяко измерение на икономическото и социалното благополучие. Днес много развиващи се страни се опитват да променят своите общества чрез въвеждането на пазарноориентирани механизми, с надеждата да наваксат загубените десетилетия.

Страните от Източна Европа се присъединиха към тях, предприемай­ки историческото пътешествие към радикална промяна на своите об­щества. Това е смел опит, който е още по-драматичен, поради отсъствието на маршрутни карти. Не съществува теория за икономичес­кия преход от командна към пазарна икономика. Няма примери на страна, която е извършила успешно този подвиг. Независимо от това, изследвайки опита на различни групи страни, които са следвали диамет­рално противоположни икономически пътища, можем да открием ня­кои общи по отношение на нациите фактори, които са били сравнително по-успешни.

Настоящата статия извършва преглед на стратегиите на развитие, противопоставяйки резултатите, получени от бързо индустриализира­щите се страни от Югоизточна Азия на опита на народи, като тези в Ла­тинска Америка, които разчитаха на системи за държавно планиране и контрол. Включен е и опита на Унгария и Полша, свързан с тъй нарече­ния "пазарен социализъм". Това проучване дава генералните поуки и принципи, които могат да служат в качеството си на подробен проект за нациите, планиращи прехода от командна към пазарна икономика.

 

Защо икономиките с държавно планиране и контрол пре­търпяха несполука?

Не е случайно, че 80-те години предизвикаха такава драматична промяна в икономическата ориентация по целия свят. След години на експериментиране различията в достиженията между народите във всяка група станаха твърде големи, за да бъдат пренебрегвани. Дори страните, които предпочетоха да смесят елементи от капитализма и социализма, отбелязаха, че свдбите им се подобряваха приблизително пропорцио­нално на нарастването на степента на икономическата либерализация.

В много развиващи се страни 80-те години бяха десетилетие на криза в дълговете и висока инфлация. Нации, богати на природни и човешки ресурси, фактически не бяха в състояние да спечелят достатъчно чужда валута, за да задоволят нуждите си. Между 1982 г. и 1989 г. съотношението на външния дълг към износа на стоки и услуги за всички развиващи се страни варираше от най-високия процент - 172, 3% през 1986 г. до най-ниския - 120, 2% през 1989 г. През същия период обаче процентът за четирите азиатски новоиндустриализиращи се страни (НИС), се дви­жете в диапазона от 44, 5% през 1983 г. до 16, 3% през 1989 г. Данните показват подобна тенденция на висока инфлация в по-слабо развитите страни (и хиперинфлация в западното полукълбо и тежко задлъжнелите страни) срещу много ниска инфлация в НИС. Докато развиващите се страни като цяло изпитваха инфлация 104% през 1989 г., НИС обявиха средно нарастване на потребителските цени само с 5, 4%  [2].

Икономиките с държавно планиране и контрол също изоставаха от своите собствени потенциали и от събитията в други части на света. Да разгледаме следните факти:

• През 1913 г. реалният продукт, получен за човекочас в Царска Русия беше повече от три и половина пъти по-голям от този в Имперска Япония. Съветският жизнен стандарт сега е твърде далеч от японс­кия [3].

• През 1980 г. средният доход на глава от населението в най-бедния ра­йон на света, черна Африка, беше 560 долара, до 1988 г. той спадна на 450 долара. През същия период доходът на глава от населението в индустриалните страни се увеличи с 18% [4].

• През 1949 г. доходът на глава от населението в Унгария беше 269 долара - по-висок, отколкото в Япония (100 долара), Австрия (216 до­лара) и Италия (235 долара) и не много далеч от западногерманския (320 долара). През 1988 г. доходът на глава от населението в Япония достигна 21 020 долара - и (98% увеличение); в Австрия той достиг­на 15 370 долара (69%); в Италия - 13 320 долара (107%); а в Западна Германия - 18 480 долара (66%). В Унгария същата година този до­ход нарасна до 2460 долара - увеличение само със 17% [5].

• Опитът на много латиноамерикански страни през същия период бе­ше поразително сходен с този на Унгария. През 1950 г. Аржентина и Чили имаха ниво на вътрешната продукция на глава от населението, сравнимо с това на Австрия, Италия, Испания и Финландия, и значи­телно по-високо от това в Япония, Тайван и Южна Корея. Днес про­дукцията на глава от населението в Италия е 5, 3 пъти по-висока от тази в Аржентина; в Австрия тя е 6,1 пъти по-висока; във Финландия - 7, 4 пъти и в Япония - 8, 3 пъти [6]. В действителност често се заб­равя, че през 1948 г. Аржентина беше богата на ресурси страна с ви­сок доход, в една и съща група с Австралия и Нова Зеландия. Днес австралийците имат ниво на дохода на глава от населението, който е почти пет пъти но-висок от този на аржентинците; кивитата (новозеландците) са четири пъти по-богати от гаучосите.

• През 1962 г. икономиките на Южна Корея и Гана бяха твърде сходни. Доходът на глава от населението беше 491 долара в Южна Корея и 490 долара в Гана; около две трети от населението на двете страни беше зависимо от селското стопанство, а първичните продукти бяха техният главен износ. "Двадесет години по-късно обаче средният ко­реец има пет пъти но-висок доход от средния ганаец" [7].

Очертаващите се в тези примери тенденции показват, че бързо индустриализиращите се страни от Югоизточна Азия очевидно са извършили нещо съвсем правилно, прехвърляйки мост над пропастта, която ги отделяше от индустриализираните страни и много от развиващите се страни, като в крайна сметка ги изпревариха. Подобренията в социалното благосъстояние, зад тези цифри на общ икономически растеж, са точ­но толкова очебийни. Между 1952 г. и 1988 г. продължителността на живота нарасна с 15 години в Тайван и с 20 години в Южна Корея. Количеството на погълнатите калории и нивото на грамотност се подобриха   значително.   А   такива   повсеместни   символи   на   прогрес,  като телевизията, автомобилите и телефоните, на хиляда души население станаха реалност. Нещо повече, благата бяха разпределени но равно, тъй  като селските доходи нараснаха до нивото на градските, а безрабо­тицата се задържа на много ниско пиво. И нещо важно, разпределение­то на доходите се извършваше по-равномерно, тъй като азиатските страни станаха по-богати. "През 1952 г. доходът на най-богатите 20% от тайванските домакинства беше 15 пъти по-голям от дохода на най-бед­ни те 20%; до 1980 г. ръстът беше само 4, 2. Еквивалентът в Америка за тази година беше 7, 5, в Швеция през следващата година - 5,6" [8].

Какво стана причина за острото противоречие в изявата на азиатски­те новоиндустриализиращи се страни и тази на други развиващи се стра­ни и на източноевропейските икономики? През 50-те и 60-те години много развиващи се страни се спуснаха надолу към икономическата раз­руха, мислейки че се разхождат по "жълтите павета" на "благодатната земя". Те бяха ръководени в своето пътешествие от пророци в икономи­ката, които по онова време смятаха, че политиката, която се е оказала ефективна при развитието и индустриализацията на Запада не може да се приложи по отношение на развиващите се страни. Западните прави­телства и международните организации за развитие нямаха нищо про­тив да осигурят финансирането на това "пътешествие".

По-специално теорията за развитие в следвоенната ера, поддържаше тезата, че този икономически напредък, трябва да бъде дирижиран от централизирано управление и че търговията не би могла да бъде двига­тел на развитието. Аргументът беше основан на твърдението, че нужди­те от традиционния износ (главно на суровини и селскостопански продукти) на бедните нации биха намалели с времето. Беше прието и твърдението, че цените, които развиващите се страни биха били в състо­яние да искат за своите намаляващи ресурси, ще паднат относително на нивото на цените на вноса, който биха извършвали от чужбина. По този начин, впримчени в своята зависимост от традиционния експорт, бедни­те страни не можеха да очакват просперитет.

Решението беше тези страни да се обърнат по посока "навътре". Политическите рецепти за отстраняване на бедността и изостаналостта бяха насочени към затваряне на държавите за международната търговия. Развиващите се страни, които последваха тези препоръки, се характеризираха с огромни обществени сектори, високи тарифни и нетарифни ба­риери, високи данъчни ставки, завишен курс на валутите и безчислени държавни субсидии, водещи до контрол и регулация на цените. В значи­телен етап от следвоенната ера, правителствата национализираха пред­приятия, създаваха държавни фирми и издаваха потискащи разпоредби, които станаха бариери за икономическото развитие. Политиката на страните от източния блок, упражняваща контрол чрез крупни държав­ни органи по планиране, не беше по-различна. Можеше да се предвиди, че резултатите при двете групи страни ще бъдат сходни.

 

Най-доброто от двата свята? Опитът на Унгария и Полша

Полша и Унгария са в центъра на смелия опит в Източна Европа да се промени цялостната политическа и икономическа система от тоталитарно-командна икономика в пазарноориентирана демокрация. В края на 50-те и началото на 60-те години и двете страни направиха няколко неуспешни опита за реформи. Но независимо от историята на реформи­те им, сегашните усилия не представляват кулминацията в един посте­пенен процес на икономическа либерализация. По-скоро както в Полша, така и в Унгария, икономическата политика се колебаеше в "ци­къла реформа - съкращаване на разходите - реформа. Всяка фаза на цикъла беше управлявана от фактическото положение на икономиката и политиката на протест, която възникна сред народите, понасящи нище­тата" [9].

 

Опитът на Унгария

Унгарските реформи от 1968 г., и новият икономически механизъм (НИМ), са полезен пътеводител за политиците, опитващи се да рефор­мират социалистическите командни икономики. Те са полезни не защото бяха успешни, а защото сочат границите на "пазарния социализъм". В края на краищата НИМ претърпя неуспех, тъй като "да се откажеш от централизирано планиране без дисциплината на пазара означава хаос. Резултатът е лабиринт от противоречия, система, обединяваща неефективността на социализма с несигурността на капитализма "[10].

НИМ се опита да подпомогне частната икономическа дейност чрез охлабване на централизирания контрол. Административните мерки за контрол бяха заменени от така наречените "регулатори" върху цените, субсидиите, промишлеността, системите на кредитиране на данъците и заплатите. Ценовата система беше либерализирана с някои цени, установени на ниво предприятие според подробни ръководни принципи. Предприятията имаха право да решават въпросите относно инвестици­ите, да установяват заплатите и да търгуват помежду си. С цел да се об­вържат вътрешните и международните цени, структурата от множество валутни курсове беше сведена до само три курса - за търговия, туризъм и нетърговски обмен.

Реформите първоначално бяха успешни: както чистата материална продукция, така и доларовата стойност на експорта нараснаха значител­но между 1968 г. и 1972 г. Все пак успехът на програмата беше ограничен поради политически и икономически противоречия. "През 1972 г. профсъюзите и консервативните членове на комунистическата партия, безпокоящи се от нарастването на неравенството в доходите и отпускането на икономиката от страна на партията, насочи атака срещу реформите" [11].

На икономическата арена почти всяка отделна въведена реформа съдържаше вътрешен детонатор, който я направи саморазрушаваща се. Премахването на административния контрол целеше стимулирането на конкуренцията между фирмите. Но "регулаторите", с които бяха заме­нени централните директиви, създадоха система за пазарлък между дър­жавните фирми за привилегии, субсидии и лицензи. Либерализацията на цените, съществен елемент в смяната към пазарен механизъм, беше мъртвородена: 30% от цените на промишлените крайни продукти и две трети от тези на потребителските стоки продължиха да бъдат админист­рирани. Либерализацията на заплатите се изправи пред същото препят­ствие: докато от една страна на фирмите беше разрешено да определят свои собствени заплати, от друга - те бяха предмет на сложни системи от щатни таблици, изчисления на печалбите, които да се платят на слу­жителите и на данъците. Фактът, че по-голямата част от търговията на Унгария беше с другите страни от източния блок на бартерна основа, осуети опита за обвързване на вътрешните и международните цени, Въпреки либерализацията, държавата продължи да играе главна роля в инвестирането и в решаването на кадрови въпроси [12].

Две други характеристики допълнително намалиха ефекта от реформите. Едната се заключаваше във факта, че на някои промишлености бяха отпуснати субсидии, за да могат да се приспособят към прехода, Другата беше зле възприета политика на промишлена концентрация, която повлия отрицателно върху цялостната идея за конкуренцията. През 1938 г. в Унгария имаше почти 4000 производствени фирми. До 1960 г. те бяха само 1400, т. е. 65%-ен спад.

През 1972 г., в отговор на първия шок, предизвикан от цените на нефта, реформите на новия икономически механизъм започнаха да се разпадат, а различието между вътрешните и международните цени - да се увеличава. До края на 70-те години унгарското правителство се опита да предотврати недостига на стоки и инфлационните напрежения, следвай­ки стратегията на заместване чрез внос. В резултат се получи значител­но увеличаване на търговския дефицит и нарастване на зависимостта от външния дълг. Промишлената концентрация продължи до степен, в ко­ято "само 38 фирми ангажираха една трета от работната сила" [13]. До 1980 г. броят на производствените фирми беше само 700, т. е. спад от 50% за две десетилетия.

Към края на 70-те години унгарската икономика отново залиня. Поради това махалото "реформа - съкращаване на разходите - рефор­ма" се понесе отново към реформата. Реформите от 1968 г. бяха отърсени от праха и приложени повторно с някои нововъведения. И от­ново носеха в себе си семената на собственото си разрушение.

Реформите преобърнаха тенденцията в концентрацията на промишлеността, но до 1983 г. бяха създадени само 137 нови фирми. Пряката на­меса в работата на предприятията беше отново охлабена, но със същите стари, безуспешни методи. Върху използването на "регулатори" беше поставено ново ударение. Въведени бяха допълнителни ценови рефор­ми, но разликата между вътрешните и международните цени не беше изцяло премахната. През 1982 г. беше стимулирано създаването на мал­ки предприятия и бяха въведени сдружения между предприятия и работ­ници, (договори между фирми и групи служители за извършване на дейност след работно време, използвайки фирменото оборудване). Суб­сидиите също бяха ограничени.

Реформите отново намалиха степента на намеса от страна на държавата, но въпреки това унгарската икономика си остана силно регулирана система с централизирано планиране. Освен това тя беше затруднена от нарушените функции на пазара на работната сила. Наемането, възнаг­раждението и разпределението на работната сила не се основаваха на пазарните взаимоотношения. Гарантираните служби, необвързани със стимули, доведоха до апатия на работниците и нежелание да получават по-висока квалификация, като по този начин подложиха на риск произ­водителността и общия икономически растеж. В допълнение заплатите бяха установени под пазарните нива и правителството се опита да ком­пенсира ниските заплати чрез огромна система от субсидии на потреби­телските стоки. Това доведе до общо неправилно разпределение на оскъдните ресурси и потисна производителността. Сдруженията между предприятия и работници - опит да се стимулира работникът чрез по-висока заплата, беше друг пример за зле приложени реформи. Докато на пръв поглед те изглеждат добра идея, произтичащите от тях стимули действаха но превратен начин. Директор на унгарско предприятие отбеляза, че "работниците са подтикнати да работят колкото може по-малко за оправдаване на своите основни заплати, тъй като след работно време могат да работят за много по-високо възнаграждение" [14].

Мерките за реформа, които третират заплатите, цените, данъчната, търговската и банковата система, започнаха да се въвеждат от 1987 г. Колективното договаряне, което беше въведено в държавните предприятия, трябваше да доведе до увеличаване на диференциацията на запла­щане между различните длъжности. Увеличаването на гъвкавостта на заплатите трябваше да помогне за намаляване на недостига и излишъка от работна сила. Беше предприета сериозна либерализация на цените. До началото на 1990 г. делът на цените на потребителски стоки, върху които не се упражняваше контрол, нарасна до 77% от 53% през 1988 г. и 25% през 1968 г. [15].

Унгарското правителство предприе и основна реформа на данъчната система. Специфичните данъци върху някои сектори и групи бяха отменени и на тяхно място бяха въведени данък върху добавената стойност 8 върху личния доход. Освен това далъчната система върху печалбите, която беше крайно селективна, се замени от единен данък върху общия доход. Най-важното обаче беше преместването по посока на по-ниски пределни данъчни ставки. "Горният пределен процент на личния данък върху общия доход беше намален от 60% на 50% през 1990 г., докато цялостният данък върху общия доход беше намален от 54% на 40%" [16]. Бяха направени и стъпки за либерализация на търговията. Лицензионните изисквания и ограниченията в квотите бяха вдигнати до 40% от стойността на вноса. И накрая през 1987 г. беше въведена двустъпална банкова система, която целеше създаването на конкурентни търговски банки и увеличаване на гъвкавостта на лихвените проценти. Бяха въве­дени и реформи в областта на съкращаване на държавното регулиране в икономиката, на приватизацията, на създаването на фондова борса и в създаването на законодателна структура.

 

Опитът на Полша

Полша се опита да реформира своята икономика през 1956 г., през 1970 г., през 1976 г. и през 1981 г. През 1981 г. полската икономика беше на практика опустошена. Реформата премина през два етапа. Първият етап повдигна степента на пазарните стимули, въведе работническо самоуправление и децентрализира икономиката. Централизираният държавен контрол беше заменен от икономически лостове, като данъчни ставки, кредитна политика и политика на валутните курсове. Програма та на реформата включваше и либерализация на цените. Но въпреки то­ва, както и в Унгария, тези реформи само отслабиха държавното вмешателство в икономиката, но не премахнаха централизираното планиране. В резултат се получи бледо подобие на пазарна система.

Също като в Унгария, полската реформа постигна първоначален успех, тъй като беше възстановено промишленото производство и нарасна брутния материален продукт. Иначе до 1985 г. програмата започна да се разклаща и ръстът спадна. Вторият етан на реформата беше въведен през 1987 г. Целите на реформата по това преме бяха да "стимулират снабдяването на икономиката, с оглед задоволяване на потребителските нужди; подобряване на равновесието между цените и доходите чрез промени във финансовите и другите икономически параметри и промяна на системата на икономическо управление" [17]. Въпреки добрите си на­мерения, реформите така и не се извършиха докрай. Най-противоречивият елемент беше 40%-ното увеличение на общите цени, в т.ч. 110% увеличение на цените на хранителните продукти и 200% увеличение на наемите, цените на енергията и горивата. Отсъствието на обществена поддръжка обаче, накара властите да смекчат увеличенията на цените до средно 27% [18]. Инфлацията нарасна повече от два пъти, достигайки през 1988 г. 60%, а реалните заплати се увеличиха само с 14% [19]. Неза­висимо от факта, че реформите не бяха осъществени според замисъла им, те отвориха достатъчно работа на профсъюзите, които настояваха за по-високи заплати.

В началото на 1989 г. "Солидарност" и правителството се споразумя­ха да се извършат пазарноориентирани реформи. Сред задачите на това споразумение бяха следните:

1) Реструктурирането на производството, с цел увеличаване на снабдяването с потребителски стоки.

2) Повишаване държавния годишен доход чрез разпродаване на държав­ни имоти (в т. ч. земя, магазини и жилища), въвеждане на справедли­во участие в производствените предприятия, продаване на съкровищни бонове и намаляване на субсидиите.

3) Индексация на заплатите до 80% от инфлацията до средата на 1990 г.

4) Разширяване на самоуправлението, с цел намаляване влиянието на държавната бюрокрация.

5) Приватизация на обществения сектор, осигуряване на равен достъп до държавните кредити за частните фирми и въвеждането на система за обучение и социална осигуровка на работниците [20].

И тези реформи извървяха само половината път като носеха семена­та на собственото си разрушение. Политиката за индексацията на запла­тите доведе до широка спирала на цените и на заплатите и до спадане на промишлената продукция. Данъчните приходи се намалиха, докато субсидиите се увеличиха значително, предизвиквайки бюджетен дефицит. "Новото коалиционно правителство, ръководено от "Солидарност", кое­то дойде на власт в средата на септември 1989 г., се зае енергично с проверката на всяка последваща дестабилизация на икономиката и с полагане на основата на програма за настройване към радикална рефор­ма за 1990 г." [21]. Индексацията на заплатите беше ограничена чрез данъчната система и фактически всички субсидии върху хранителните продукти бяха премахнати.

През 1990 г. беше осъществена 5-точкова стабилизационна програма за борба с инфлацията. Програмата включваше:

1) Ограничителна политика за доходите основани на данъците, (високопрогресивни размери на данъка върху увеличаването на заплатите над даден процент от степента на инфлация).

2) Либерализация на пазара на чужда валута и обезценяване на валутния курс с една трета.

3) Значително редуциране на данъчните облекчения и субсидиите.

4) Затягане на кредитната политика, така че да се поддържа положителен реален размер на лихвите.

5) Ограничаване на ценовия контрол, освобождаване на 90% от всички цени и повишаване на останалите регулирани цени с няколкостотин процента [22].

Тази програма обаче се нуждае от много други елементи, за да се увенчае с успех. Очевидно полското правителство изглежда готово да предприеме по-нататъшна либерализация. Плановете за следващите две години включват реформи на бюджетната и данъчната система, ко­ито могат да садържат въвеждането на единен данък върху общия до­ход, налагането на опростен данък върху добавената стойност и установяването на данък върху личния доход на широка основа [23]. Правителството се ангажира и с приватизация. Другите необходими промени включват създаването на по-експедитивни процедури относно обявяването на фалит, улесняването на предприятията при наемане и уволняване на работниците и реформа на банковото дело, и на други разпоредби.

 

Контрол и разходи: опитът на избрани латиноамерикан­ски страни

Един от многото влиятелни експерти но развитието през 50-те годи­ни, професор Гунар Майрдал, отбеляза през 1956 г., "... какъв размер суперпланиране трябва да се проведе от развиващите се страни... ", а на друго място каза, че "... централизираното планиране е първото условие за прогрес. "[24] Към гласовете на изтъкнатите експерти, които през 50-те и 60-те години поддържаха централизираното планиране и търговски­те ограничения, латиноамериканците прибавиха и свой собствен теоретик, аржентинският икономист Раул Пребиш, който през 1962 г. публикува "Икономическото развитие на Латинска Америка и неговите основни проблеми". В тази книга, която оказа голямо влияние, погреш­ното тълкуване от страна на Пребиш на по-ранни британски данни го доведоха до заключението, че условията на търговия в експортиращи стоки за широко потребление, са се влошили и че съществува тенденция за по-нататъшното им влошаване [25]. Политическите рецепти, произ­тичащи от това откритие, доведоха до дълготрайно обвързване на Ла­тинска Америка с индустриализацията, основана на заместване на вноса, оградена от стените на високите тарифи. В резултат, по подобие на Полша и Унгария, икономистите от много страни на Латинска Аме­рика започнаха да залитат между периодите на икономическа либерали­зация в рамките на пълното доверие в способността на централната власт да проектира ръста и развитието.

Очебийната характеристика на политиката, произтекла от мъдростта на годините "... първостепенна грижа за недиференцираните (макроикономически) съвкупности, като инвестиции, потребление и спестява­ния" [26]. Чрез боравене с тези съвкупности компетентните политици могат да тласнат националната икономика към развитие. Обратната страна на медала се оказа равнодушието към относителните цени, в ка­чеството им на сигнали за ефикасно разпределение на ресурсите.

Латиноамериканците, както и източноевропейците, търпят тези бедствени икономически условия в продължение на години. Техните иконо­мически кризи, ниските им жизнени стандарти, високата инфлация и темповете на безработица, както и тежкото данъчно бреме не са нещо ново.

• "... Повечето латиноамерикански страни въведоха контролни мерки, които регулират производството и разпределението на стоки и услу­ги, износа и вноса, потоците на капитали и пазара на работната сила. Например, с цел да се преборят с инфлацията, латиноамериканските икономики въведоха мерки за ценови контрол, въпреки че таваните на цените само изостриха инфлационното напрежение, чрез намаля­ване на стимулите за производство (по този начин намаля съществу­ващото продоволствено снабдяване) и чрез стимулиране на потреблението, което пък увеличи дефицита" [27].

Перу предложи пример за това каюю става, когато механизмът за установяване на пазарни цени се отменя чрез административен декрет. Когато президентът Гарсия беше избран през 1985 г., перуанската икономика се основаваше на заместване на вноса, висока зависимост от износа на мед и имаше големи дългове. В допълнение там действаха "... ограничителни закони за защита на работната сила, екстензивни режи­ми на разпределение на кредита, високи данъци, мощни профсъюзи и извънредно усложнена система от закони за контрол на частния сектор" [28]. Перу, споделя с редица други по-слабо развити страни, силно дискриминираща законодателна и учрежденска система, която създава огромни трудности пред хора с ниски доходи, за които е много трудно и скъпо да се изкачат по всички необходими стъпала на бюрократичната система, за да регистрират малки предприятия или да установят право на собственост върху домове си.

Световната рецесия, високите лихвени проценти и недостигът на външни кредити, които характеризираха началото на 80-те години, означават, че по времето, когато Гарсия пое властта, в Перу имаше висока инфлация, и силна безработица. Правителството му предпочете да се бори с тези проблеми чрез комбинация от "контрол и разходи".

• "За да контролират инфлацията и едновременно да съживяват производството, властите намалиха производствените разходи и предотвратиха свръхувеличаването на печалбата от различните дейности в пределните граници. В съгласие с горното, те намалиха лихвените проценти, налагани от финансовата система и данъчното обременя­ване на предприятията и отделните лица. Освен това властите под­държаха завишен валутен курс, с цел да направят вноса по-евтин. В същото време те съживиха вътрешното търсене и производство чрез широка монетарна и финансова политика. Властите наредиха да се увеличат заплатите и надниците, които превишаваха инфлацията... [29]

Идеята е, че здравето на икономиката ще се възстанови и инфлация­та ще спадне, тъй като нарастващата нужда от стоки понижава единич­ните разходи. Както и в другите случаи, първоначално програмата постигна голям успех: брутният национален продукт нарасна с около 9, 5% през 1986 г. и със 7% през 1987 г. "В резултат на стабилизационната програма, одобрена в средата на 1985 г., инфлацията се забави, произ­водството се съживи и заетостта на работната сила се увеличи... Сред­ната инфлация в столицата Лима падна през 1986 г. до 77, 9%, по-малко от половината от размера за предишната година" [30].

Но както историята не веднъж показва, такава система е обречена на провал. В действителност единствената въведена разумна политика, бе­ше намаляването на данъците върху дохода. Но нейно цялостно влияние вероятно беше изместено от деформациите и антистимулиращите фак­тори, наложени от другите части на политиката. В средата на 1987 г. контролираните цени на ориза и електроенергията трябваше да се регулират във възходяща посока и "удържаната инфлация изхвръкна от бутилката. В началото на 1988 г. инфлацията се движеше с 20% на ме­сец, до края на годината тя надхвърли 100% на месец... Капиталът, кой­то не беше подплашен преди идването на власт на г-н Гарсия, беше отлетял. Икономиката се сви с 8, 5% през 1988 г. ... Реалните надници, които се покачваха шеметно през първите две години на програмата се сгромолясаха" [31].

Мексико предложи друг пример. В продължение на почти цялата си история, мексиканската икономика се е колебаела между икономическа­та либерализация и контрола. "В действителност историята на икономическата политика в Мексико се състои главно от периодични скъсвания с грабителската политиката, налагана от ацтекската и испанската империи, само за да се понесе назад към старите начини... Всеки ... Мексиканският експеримент с умерени данъчни ставки и тарифи и устойчиви пари произведе учудващо буйна икономическа експанзия. Това се случи, когато размерите на данъците бяха намалени през 1895-1908 г. и 1965-1971 г., както и когато песото се стабилизира през 1917-1932 г. и 1954-1976 г." [32].

•  Мерките за контрол бяха въведени във Венецуела през Втората световна война и оттогава не са били премахвани. Резултатите са катастрофални: "... Преустанови се строителството на жилища, частни училища, паркинги, бензиностанции, супермаркети, клиники. Такситата на практика изчезнаха ... Аптекарските запаси намаляха, а голе­ми количества от широко използвани лекарства изчезнаха... " [33].

Еквадор също флиртува с контрола и либерализацията. Най-скорошният му експеримент в либерализацията възникна през 1984 г. под уп­равлението на Леон Фебрес Кордеро. Сред икономическите мерки, които той въведе, бяха усъвършенстване на структурата на лихвени проценти и премахването на таваните им. Той осигури и спиране на финансирането на финансовия дефицит чрез увеличаване на паричните наличности. Бяха либерализирани цените на селскостопанските стоки и добитъка, което превърна страната от вносител в износител на храни­телни продукти. Фербес Кордеро започна да отваря страната за чуждия капитал, премахна забраните върху вноса и намали субсидиите за внос, като в същото време оредели твърда стойност на валутата при преобла­даващ курс в неофициалната икономика.

Резултатите бяха забележителни. Икономическият ръст беше по-бърз, отколкото първоначално се очакваше, а износът на нефтени про­дукти и вътрешните спестявания, нараснаха. Освен това "увеличаването на ефективността от събирането на данъците и модернизацията на та­рифните закони позволиха на правителството да завърши 1985 г. с ак­тивно салдо [34].

Усъвършенстването на икономическата политика даде възможност на Еквадор дори да устои на спадането на цените на нефта през 1986 г., въпреки факта, че нефтът представлява две трети от източниците на приходи във валута. Обратно на това, което политиката на вмешателст­во би препоръчала, Еквадор реагира на спадането на цените на нефта чрез ускоряване на либерализацията, премахвайки всички забрани върху вноса, плаващите лихвени проценти и валутните курсове. И като резул­тат, икономиката продължи да се развива.

Провалът обаче дойде в началото на 1987 г., когато сериозно земетресение разруши стотици мили от националния нефтопровод и го нап­рави безполезен. Експортът на нефт спадна до нула, а пострадалите от бедствието райони се нуждаеха от правителствена помощ за възстановяване. В този момент на наближаващи избори Фебрес Кордеро се пре­върна в разточителен прахосник. "Корупцията беше станала повсеместна, тъй като правителственото изразходване на средства дове­де до рязко нарастване на държавните договори. Централната банка стана просто машина за печатане на пари, дефицитът в обществения сектор ... нарасна. Тъй като инфлацията започна да се покачва, прави­телството ... разшири своето вмешателство" [35]. Резултатът беше ико­номически хаос. Когато Фебрес Кордеро накрая предаде властта, международните резерви на Еквадор бяха "на червено", а финансовият дефицит съставляваше 16% от брутния национален продукт.

Латиноамериканците може би бавно си вземат поука от историята. Две страни въведоха основни реформи и сега жънат плодовете на ра­зумната икономическа политика.

•   "Чили и Боливия показват на Латинска Америка, че схемите за стабилизация и икономическите реформи действително работят. Чили, която започна преди известно време, успешно се придвижва към во­ден от износа растеж на икономиката. Боливия, която започна да сла­га в ред своята икономика едва през 1986 г., наблюдава съживяване на търговското доверие и първите признаци, че страната е готова за икономически растеж" [36].

Обратът в Чили, в сравнение с хаоса и разрухата на политиката на Алиенде от началото на 70-те години, е забележителен. Днес бюджетът е балансиран, инфлацията е ниска, а реалният брутен вътрешен продукт значително се увеличи. Най-важното е, че чилийската икономика извър­ши завой на 180, преминавайки от протекционистка система за замест­ване на вноса, към отворена навън икономика, водена от износа. На износа на мед, който донесе 82% от всички печалби от експорта през 1973 г., сега принадлежат едва 46%, като експортът на плодове, вина, дървен материал, риба и промишлени продукти допълват останалото. През 1988 г. износът беше с 35% по-висок и в страната настъпиха седем последователни години на положително търговско салдо. Чуждите ин­вестиции се увеличиха, а "избягалият капитал се върна обратно в стра­ната" [37]. Важен момент на модернизирането на чилийската икономика е фактът, че нейният дълг намаля от 20 млрд. долара през 1985 г. на 17 млрд. долара през 1988 г. Това, което е от практическо зна­чение, е не само размера на спадане на неизплатения дълг, а и фактът, че износът нарасна съответно от 4 млрд. долара на 7 млрд. долара, по­добрявайки извънредно способността на страната да обслужва дълга си [38].

Боливийският завой се осъществи през 1985-1986 г. През 1985 г., изправено пред 182 процента инфлацията за м. февруари, правителството замрази заплатите в обществения сектор, прекрати субсидиите; намали тарифите и данъците, премахна контрола на цените и уволни 30 000 държавни служители. Инфлацията беше намалена на 11% през 1987 г., 22% през 1988 г. и 2% за първото тримесечие на 1989 г. Боливия беше възнаградена за своите усилия, тъй като многонационалните агенции за отпус­кане на заеми и някои търговски банки осигуриха нови заеми.

Боливия обаче, трябва още да разнообрази своя износ. Четиридесет процента от печалбите й в чужда валута идват от експорта на природен газ за Аржентина. А Аржентина, с нейните собствени проблеми, не е извършила плащането. Но "въпреки многото останали трудности, Боли­вия изглежда установява устойчив, предвождай от износа безинфлационен икономически растеж" [39].