ПАВЕЛ ПИСАРЕВ     КАФЕ ДЬО ПАРИ

Съдържание

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

 5.

Най-силни са ми спомените от второто посещение на Москва през началото на октомври 1964 г. Бях изпратен от вестника да отразявам международна младежка асамблея. Нашата делегация се водеше от Иван Абаджиев, тогава първи секретар на Комсомола,  а аз през цялото време бях и във влака, и в хотела с Дико Фучеджиев, който току-що се беше прочул с книгата си „Слънце над Велека”. В края на срещата ни дадоха коктейл в Кремъл в Георгиевската зала. Чакахме дълго, докато в залата влезе съветското политбюро. На микрофона застана Хрушчов, а зад него Брежнев, Микоян, Суслов, Подгорни, Кириленко и други, всички познати от портретите на манифестациите. Слязоха от високото при нас на коктейла. Хрушчов започна да говори като замаян „вие вече сте се разхождали из Москва и сте видели, че вечер няма светещи реклами и бляскави витрини, пълни със стоки, не е като на  Запад, но не сте ходили в провинцията да видите какво е, като през миналите векове, кал, глад, беднотия”. Зад него членовете на политбюрото го гледаха мрачно,  с ненавист. Делегатите на международната младежка среща от всички социалистически страни включително и от Китай бяха заобиколили приказни маси, отрупани с хайвери, риби пушени и мариновани, прасенца, други деликатеси, водки, вина и шампанско, които придаваха блясък на прочутата от императорско време зала,  искряща  със златни полилеи и изографисани стени в пълен контраст с хрушчовите приказки за руската провинциална беднотия. На другия ден в „Правда” не се появи нищо, а след  два- три дни речта на Хрушчов бе публикувана, нямаше и дума от това, което той говори, всичко бе написано наново. Като се върнах в  София, подготвих пътепис за московската младежка среща, похвалих политиката на Хрушчов, но минават няколко дни и той не излиза. После дойде съобщение,  че Хрушчов е освободен от всички постове. Стана ми ясно защо пътеписът ми не излезе - единствената спряна статия. 

Както вече споменах, вестникарството тогава беше свързано с нощните дежурства до излизането на броя сутрин към 3-4 часа. С това нощно тримирене са свързани интересни случки. Например бай Дино Кьосев, който беше заместник-главен редактор на вестника, завършил във Виена, една вечер се разхождаше по коридора на третия етаж на Полиграфическия комбинат с две статии в ръка. Едната, озаглавена „Правдата победи”, а другата - „Правдата ще победи”. Чакахме решението на Общото събрание на ООН за приемането на ГДР, за да дадем правилната статия за набор.

Друг път като дежурен дадох за набор новината, че в ГДР станал зам.-министър на външните работи и представител на ГДР в ООН някой си Фишер. Бай Дино Кьосев, който отговаряше за външния отдел, ме повика и когато отидох в кабинета му, го чух да говори на немски с жена си. Изведнъж този стар човек, участник в Септемврийското въстание и емигрант в Съветския съюз, където бил на лагер в Сибир, се разплака. От неговия разказ и от други хора разбрах за една необикновена случка и трагедия. Като освобождават бай Дино от лагера, го питат има ли и съпруга на лагер. Сталин бил решил, когато един член на семейството е освободен, да освобождават и другия, защото дотогава било перпетуум-мобиле: пуска се някой от лагер и отново го  връщат, защото има роднина враг на народа, който е в лагер. Бай Дино казва, че съпругата му е в женското отделение и го пращат там с охраната, да я вземе. Той хваща първата срещната жена, разбира, че е германка, обяснява й на немски език за какво става дума и тръгва с нея и охраната да се опита да уреди документ за освобождаването й. Спасява заедно със себе си още един непознат човек, заживяват заедно и след войната идват в България. Тя имала дете, което израснало по детски домове и след войната се връща в ГДР. Този Фишер, който възстановил името си в ГДР, се оказва нейния син. Че как няма рано или късно съветският тип социализъм с такива престъпления, въпреки предимствата си, да не рухне. Бях дежурен в новогодишните празници  на 1959 г. , когато дойдоха първите новини за победата на Фидел Кастро в Куба, за установяването на новата власт и бягството на  диктатора Батиста. Оттогава съм страстен почитател на Фидел Кастро и Че Гевара и бях щастлив три пъти  да бъда на Острова на свободата. Когато се съобщи за убийството на Кенеди, също бях дежурен, тогава се раждаше дъщеря ми Елена и през 15 минути аз звънях на тъща си да питам какво става в родилния дом, а тя - за новини по случая Кенеди. 

Не случайно спомените ми от „Работническо дело” са свързани с Георги Боков, бай Дино Кьосев, Иван Донев и Иван Вълов, моите преки началници. Бай Дино Кьосев пълнеше редовно рубриката в „титофашисткото блато” с българо-македонска, антисръбска и противотитова страст, беше зам.-главен редактор, нивото на неговата публицистика се определяше от степента на ругатните.  А  Иван Донев - завеждащ „международния отдел”, държеше на спокойния и умерен тон на равновесието. Те периодически ни предупреждаваха - „две седмици няма да се събирате и да плямпате, защото положението е напечено”. Те си знаеха защо. Международният отдел, който се ръководеше от Дино Кьосев и Иван Донев, беше за времето си активен. Разполагаше със собствени кореспонденти в Италия, Франция, Чили, Куба, Уругвай, Аржентина, Етиопия, Ирак, журналисти от тези страни, на които се плащаше във валута. Цялата френско-алжирска война бе отразявана от големия френски журналист Анри Алек. Стефан Велев организира модерна за времето си информациона система, визуална и текстова, чрез която преди БТА получавахме информация от цял свят, преди БТА и Ройтерс. Войната между Израел и ОАР се отразяваше и от двата източника, Кайро и Тел Авив, докато от ЦК наредиха да се престане с този обективизъм. Например наблюдавахме на екран как съветските атомни подводници около Куба  промениха своя курс и как кризата след това се прекрати. 

Ние обсъждахме политиката на Хрушчов, зигзагите, които настъпваха след ХХ конгрес на КПСС в осъждането на Сталин, унгарските и полските събития, които имаха развитие след 1956-57-а година, вътрешното положение в страната и преди всичко дейността на Тодор Живков, който още не се беше укрепил в борбите си с  Вълко Червенков, Георги Чанков,  Антон Югов, а след това с Митко Григоров. Присъствахме на партийни форуми в столицата от различен ранг, съвещания, срещи с актива. На едно събрание в Операта говори Тодор Живков, а след това под формата на въпрос един професор с дореволюционен стаж от Политехниката  - Трайко Петков, го направи на бъз и коприва, че бил прост, неук, че говорил неверни работи и т.н. Тодор Живков трудно налагаше авторитета си и залата бурно ръкопляска на проф. Трайко Петков. Имаше и други заядливи въпроси. Например още в партийната организация в Икономическия институт на БАН старши научният сътрудник, агроном, Коста Езекиев  (чичо на Димитър Езекиев, журналист от телевизията, окръжен секретар в Пловдив, но свален заедно с Геро Грозев за несъгласие с насилственото коопериране), говореше странни неща. Че през трийсетте години е бил арестуван от полицията, защото участвал в някаква акция край София, при която спрели пътнически влак и пред пътниците държал реч. Тогава издигали такива трибуни и във фабриките.  На очна ставка пред Гешев Тодор Живков посочил, че той, Езекиев, е бил ораторът. Секретарят на РК на БКП Стоян Стоименов идва в нашата партийна организация да ни усмирява, да не правим от приказките на Езекиев голям въпрос, защото те  били известни, но недоказани, дължели се на конфликт с Тодор Живков и т. н. На Езекиев - нищо, и той продължаваше агитацията си. 

          След тези събития ние, младоците в редакцията, разнищвахме в детайли казаното и търсехме под вола теле. Най-активни в тази говорилня бяха Владо Найденов и Иван Кирилов,  аз - млад слушател. Но пак повтарям, по-старите, опитни и патили ни пазеха от провали. На едно партийно събрание  в редакцията, на което присъства Митко Григоров, аз вдигах наперено ръка, за да взема думата, но бай Дино Кьосев, които ръководеше събранието, се правеше, че не ме вижда, и така не се докопах до трибуната. По време на почивката бай Дино дойде при мене и каза: „Какво напираше да наговориш някой глупости пред Митко Григоров, нали те знам, и щеше да видиш Париж през крив макарон.” Тогава се готвеше предложение да замина като кореспондент на вестника във Франция.