|
Времето е наше!
|
||
НАЧАЛОТО - сборник документи |
||
КОНФЕДЕРАЦИЯ НА ТРУДА “ПОДКРЕПА” –
Кога се ражда “Подкрепа”? На този въпрос нейният президент д-р Константин Тренчев отговаря: - В известен смисъл “Подкрепа” е рожба на “Солидарност”. Имам предвид времето, когато в Полша бе въведено военно положение. Замисълът на нашия профсъюз принадлежи на моя милост, на д-р Бойко Пройчев, а в последствие и на Никола Колев–Босия. Подобна идея имаше и Петър Манолов, така че няколко тенденции интерферираха и се получи резултатът от 8.ІІ.1989 г. Тогава е всъщност официалното обявяване на “Подкрепа”... Замисълът... Той често е обсъждан от двамата млади лекари Тренчев и Пройчев, асистенти в Медицинския институт в Стара Загора още през 1983–84 г. ...Д-р Тренчев се връща от столицата в родния град и става асистент по анатомия и хистология. След 4 години взема специалност по тази дисциплина, по която има изобретения и рационализации. Ползва често френска медицинска литература в оригинал. Този език той изучава в Католическия колеж в Алжир и във Френската гимназия в Стара Загора. Усъвършенства го по време на учението си в Медицинската академия в София. Чете редовно в библиотеката на Френското посолство. Впрочем през студентските си години изучава факултативно в Софийския университет и японски език. Опитът, професионален и житейски, порядките в Института, наблюденията върху взаимоотношенията между преподавателите, между студентите, водят до осъзнаването, че частните проблеми са следствие на общите проблеми, предизвикани от безскрупулния тоталитарен режим. А от това осъзнаване до влизането в политиката има само една крачка. Тя може или не може да бъде направена. Зависи от личността. Защо именно на 8.ІІ.1989 г. основахте “Подкрепа”? Д-р Тренчев: Съвпадението на тази дата с моя рожден ден е до голяма степен случайност. Тогава, на 7 февруари, на гости в Стара Загора пристигна Цветан Златанов, мой приятел и член на Независимото дружество за защита на правата на човека, координатор на НДЗПЧ за Северна България. Всъщност чрез него станах член на това дружество още в началото на октомври 1988 г. Тъй като бях прекарал преди два месеца инфаркт, той дойде да ме види и да бъде с мен на рождения ми ден. По това време “течеше” и гладната стачка на Петър Манолов от Пловдив, а Цветан го познаваше добре. Всъщност 7 февруари беше вече 28-я ден, откакто гладуваше поетът. Западните радиостанции съобщиха, че положението му може да стане критично. Използвах посещението на Цветан Златанов, който нямаше адреса на Петър Манолов, и настоях да го посетим в Пловдив, за да запознаем световната общественост с неговото здравословно състояние. Към нашето решение се присъедини и Николай Колев–Босия. Взехме влака до Пловдив. Николай остана да пази отвън, аз влязох с Цветан. Направих задълбочен преглед на гладуващия. После изпратихме да приберат и Босия. Съставих заключение за здравословното състояние на Петър Манолов. Разбира се, след прегледа надълго и нашироко разгледахме политическата обстановка и перспективите на дружеството. Тогава обсъдихме идеята (Петър Манолов, Цветан Златанов, Николай Колев–Босия и аз) да учредим една професионална организация. Тръгнахме си за Стара Загора – аз, Николай Колев и Цветан Златанов. Вече бяхме решили да създадем алтернативен профсъюз. На другия ден, 8 февруари, по “Свободна Европа” бе излъчено моето заключение за здравословното състояние на Петър Манолов. Бях много притеснен, защото очаквахме художниците Диана и Димитър Бояджиеви от Пловдив. Те трябваше да бъдат с нас, за да подпишем окончателно документите. Но Бояджиеви не успяха да дойдат. Попречиха им органите на Държавна сигурност. На 9 февруари у нас направиха обиск. Взеха Декларацията за правата на човека (на руски език), защото тя не беше публикувана у нас. По-късно ми я върнаха. Взеха и някои други дребни неща, но след няколко месеца си ги получих обратно. На другия ден от Пловдив дойдоха Диана и Димитър Бояджиеви. Донесоха проект за Програмна декларация, която в известна степен регламентираше устройството на синдиката. Между учредителите нямаше юрист и поради това документите не бяха подредени по юридическите канони, но това не ги правеше по-малко легитимни. Редакцията им бе колективна. В нея взе участие и баща ми – д-р Димитър Тренчев, и Николай Колев–Босия, и всички присъстващи. В този ден, 10 февруари, направихме събрание в Стара Загора. Диана и Димитър бяха донесли от Пловдив учредителния протокол с подписите на влезлите вече в профсъюза членове. Подписахме се и ние. На събранието беше решено, че аз имам качествата и борбеността да оглавя организацията. Определен бях за председател на Инициативния комитет. За секретар и касиер съответно бяха избрани Димитър и Диана Бояджиеви. Учредители в Стара Загора бяха и Христо Генев, Огнян Велчев, Николай Маджев, Кояна Иванова, по-късно Тренчева. На 11 февруари документите бяха изпратени в пловдивския съд за регистрация. Давахме си сметка, че според закона тя не е нужна, защото профсъюзът е легитимен със самия акт на учредяването си. Но искахме, от една страна, да уведомим официалните власти, и от друга – да получим признание, макар и по съдебен ред. Същевременно на 11 февруари обявихме по западните радиостанции за новосъздадената организация. Съобщението бе излъчено в обедната емисия на “Дойче Веле”, във вечерните емисии на “Свободна Европа” и Би Би Си. Веднага започна да звъни телефонът. Хората се присъединяваха или чрез него, или с телеграма. Бяхме дали нашия адрес в Стара Загора и този на Диана и Димитър Бояджиеви в Пловдив. Спомням си, че първи се обадиха в Стара Загора, около 15 минути след радиопредаването, Зоя и Стефан Комитови от Велико Търново. Пламен Даракчиев също се е записал в Пловдив. Първите бяха доста, имам оригиналните документи, в които е отбелязано, кой кога се е записал. Между тях са и Тодор Гагалов от Стара Загора, Петко Владимиров от Казанлък. Списъците в Стара Загора и в Пловдив набъбваха. Стефан Комитов: Когато чух на 11 февруари вечерното съобщение на “Свободна Европа” за новия профсъюз, се зарадвах, че има хора, които мислят по този начин. Веднага позвъних по телефона на д-р Тренчев в Стара Загора, че на другия ден ще го посетя. Сутринта тръгнахме за Стара Загора с Петър Бояджиев от Търново. Намерих жилището на д-р Тренчев. Бях донесъл заявленията – моето и на Зоя Комитова, за членство на “Подкрепа”. Когато се прибрах в Търново, към нашата група се присъедини Петър Бояджиев. На другата вечер Стоян Недев се обадил на Тренчев. Той го ориентирал към мен. За кратко време бяхме 7-8 човека. Пламен Даракчиев: По това време живеех и работех в Кърджали като зонален кореспондент на вестник “Народна младеж” за Хасковска област. Щом чух съобщението за основаването на “Подкрепа”, веднага си събрах багажа и тръгнах за София. В Кърджали нямаше от кой телефон да се обадя на “Свободна Европа”, да съобщя за присъединяването си към профсъюза. И от София не бе много лесно намирането на такъв телефон. Хората се страхуваха. Но на 16 февруари 1989 г. успях. Позвъних и на Диана и Димитър Бояджиеви в Пловдив, че ще ги посетя. На 18 февруари бях у тях. Написах заявлението си за влизане в “Подкрепа”. Даже и интервю взех от Диана. По-късно, когато го диктувах на стенографката на “Народна младеж”, усещах, че жената трепери от страх. Знаех, че няма да го публикуват, но исках и по нашите информационни канали да дам гласност на профсъюза. Въпрос към д-р Тренчев: Освен по западните радиостанции, как още огласявахте вестта за новия профсъюз? Кой разпространяваше документите? Д-р Тренчев: Документите бяха изпратени и до средствата за масово осведомяване – до вестниците “Работническо дело”, “Труд” и, мисля, още на три места. Пазим разписките. Разбира се, никъде нищо не излезе/бе публикувано. Жена ми ги печаташе по цели нощи, по няколко копия на обикновена пишеща машина. Помагаше и баща ми. Мисля, че той успя да уреди да ги отпечата няколко пъти техническият секретар на отделение “Детска хирургия” към Окръжна болница – Стара Загора, също в няколко екземпляра. Печатането на документите ни струваше много усилия, защото не разполагахме с никакви други възможности да ги размножаваме. Имаше и написани на ръка екземпляри. ....Организацията се масовизира и набира все по-голяма популярност. Властта реагира бързо. Подслушване на телефоните, следене, обиски, разпити, покани за напускане на страната. Всичко, разменено по телефона като информация, се използва от тайните служби и се преиначава от партийната пропагандна машина. Домовете на Петър Манолов, Диана и Димитър Бояджиеви в Пловдив, на д-р Тренчев и на родителите му в Стара Загора, на Тодор Гагалов в този град, на Пламен Даракчиев в Кърджали, на Стефан Комитов във Велико Търново са под наблюдение. Създателите на профсъюза са следени най-открито и нагло. Не веднъж са правени шумни и показни акции за назидание – много коли, скърцане на спирачки, демонстративни действия на милицията. На 25 февруари с голям брой милиционери е разтурено събрание на “Подкрепа” в Карлово. Репресиите продължават. Телефонният терор и “любезни” покани да се запишат “за екскурзия” в западна страна са прилагани системно и методично спрямо Петър Манолов, семейство Бояджиеви и д-р Тренчев. Диана и Димитър не издържат и подават документи за Австрия. Разрешението идва светкавично.
Поради
заминаването им, на 14 март в Пловдив, на заседание на Инициативния
комитет, чиито членове са и двамата, те са освободени. На тяхно място
са избрани Тодор Гагалов и Николай Колев–Босия. – Използваха обстоятелството, че в миналото нееднократно съм споделял възхищението си от Запад и съм желал да посетя западна страна. През 1985 г. за последен път бях подал документи за екскурзия в Австрия, която ми бе отказана. Сега изведнъж се сетиха, че съм искал подобно нещо, и казаха, че не е зле да го направя в тези дни. Разбира се, моят отговор беше, че сега не ми се пътува никъде. Жена ми многократно бе подканвана да подаде молба за пътуване на Запад. Господин полковник Банов, шефът на старозагорската милиция и на Държавна сигурност, дори си позволи да ни каже, че паспортите ни са готови и ако доброволно не го направим, те ще ни “помогнат”. Напуснаха България и Благой Топузлиев и съпругата му, Петър Манолов. ... След гладната стачка и след като му връщат ръкописите, Петър Манолов и семейството му са подложени на психически терор. Всеки ден женски глас го предупреждава по телефона, че ако не напусне страната, на сина му ще се случи най-лошото. Манолчо веднъж е преследван по улиците на Стария Пловдив с автомобил и се прибира много уплашен. Телефонният глас руши здравото единство в дома на поета. Майката, Вера, започва често да получава нервни кризи и не пуска детето си дори на улицата. Накрая Петър Манолов, по съвета на приятелите си, се предава. Няколко дни преди 24 май 1989 г. заминава за Франция със семейството си. В Кърджали отношението на местните власти към Пламен Даракчиев отначало са “приемливи”. Все пак е журналист на щатна длъжност. Но след разтуреното събрание в Карлово на 25 февруари започват да го привикват по-често в милицията. Заставят го да подпише декларация, че няма да напуска града. На 18 март идва и уволнението му. Той не съди редакцията. Смята, че е безполезно. За
властите “Подкрепа” е особено опасна. Един алтернативен профсъюз с
привлекателната си програма за социална защита, коренно различен от
казионния, сраснат с държавата, може да бъде много опасен за нея.
Затова съдът не регистрира “Подкрепа”, въпреки че исканията й са
предимно синдикални. Аргументите за отказа са много неубедителни и
несъстоятелни. На 17 март Никола Колев–Босия, литератор на свободна практика, е осъден по съкратената процедура по чл.40 А от Закона за народната милиция на година и половина затвор. Мотивите са, че не упражнява обществено полезен труд и че не притежава диплома за писател (?!) Никола Колев е интерниран в Бобов дол, където обявява безсрочна гладна стачка. За следващия ден, 18 март, може да се разказва много. Събранието е насрочено няколко дена преди това в дома на д-р Димитър Тренчев в Стара Загора. Рано сутринта служители на МВР и на Държавна сигурност блокират не само жилищната кооперация на ул. “Братя Атанасови” 72-А, а и всички входни и изходни пътни артерии на града. Не работят уличните телефонни автомати. Оставени са за “примамка” само два – зад пощата. Там дежурят цивилни агенти. Непривикналите на конспирация нови членове на “Подкрепа” звънят от тези автомати на Тренчеви. Обясняват къде се намират, как изглеждат. Защото някои от тях са се чували само по телефона. Така се случва с Мария Даракчиева. Излязла предишния ден от болницата, пристигнала с влака от Кърджали, тя ползва този автомат. Обяснява къде се намира в момента. Запътва се към дома на д-р Тренчев. Задържана е по пътя от двама цивилни агенти. Държат я 3-4 часа на разпит. Пламен Даракчиев идва с такси от Кърджали. Получил е призовка да се яви в градската прокуратура предишната вечер. На 18 март отива рано сутринта там. Освободен е навреме, отскубва се от наблюдението. Идва в Стара Загора. Ползва същия телефонен автомат до пощата. Задържан е на това място. Стефан Комитов идва в Стара Загора предишната вечер и преспива у тях. На 13 април в Стара Загора се провежда учредителното събрание на Независимото сдружение на интелектуалците в България “Подкрепа”. Председателства Пеню Цветков. Секретар на събранието е Кояна Иванова–Тренчева. Членове–учредители са д-р Константин Тренчев, Огнян Велчев, Стефан Комитов, Пеню Цветков, Кояна Иванова, Тодор Гагалов, Николай Маджев, Христо Генев, Петко Петков, Петър Манолов, Пламен Даракчиев. Те приемат Устава на организацията и избират ръководни органи на профсъюза. За председател на Националния съвет е избран д-р Константив Тренчев; секретар – Огнян Велчев; касиер – Тодор Гагалов. За членове на НС са утвърдени Петър Манолов, Стефан Комитов, Кояна Иванова и Пеню Цветков. Председател на ревизионната комисия е Николай Маджев, членове – Христо Генев и Петко Владимиров. На това събрание е решено да се започне щафетна гладна стачка от членовете на профсъюза и НДЗПЧ в защита и от солидарност с Николай Колев. Между първите гладуващи са Стефан Комитов, д-р Константин Тренчев, Николай Маджев, Петър Манолов и Любомир Собаджиев. Огласяват решението и хода на стачката по “Свободна Европа”. На петия ден в резултат на това и на засиления международен натиск Николай Колев е освободен. Наближава 30 април – Великден. Чрез телефоните се уведомяват един друг, че на тази дата ще се съберат във Велико Търново да си “честитят” Великдена. Полицията е нащрек. Пристигат агенти от страната. Цяло Търново е блокирано. На 30 април в дома на Стефан Комитов нахлуват 6 човека и арестуват Ангел Соколорски и Пеню Цветков. И двамата са преспали в дома на Стефан и Зоя. По-късно на улицата е арестуван и самият Комитов. Тодор Гагалов го залавят на хълма Света гора. Другите не са успели да дойдат. Задържани са още по пътищата.
Май
1989-а е съдбоносна за България. Тогава започва “екскурзиантският”
поход към Турция. И за Петър Манолов и семейството му, защото,
неиздържали на терора, те се изселват от родината. За семействата на
няколко дисиденти, които в края на месеца ще влязат в затвора... АРЕСТЪТ Д-Р Тренчев, как Ви арестуваха? Къде и с кого? Д-р Тренчев: С Антон Запрянов тръгнахме на 25 май през нощта от Стара Загора за София. Беше драматично пътуване. Успяхме да се откопчим от “опашката”, която беше невероятна – 4 коли и един микробус. Посетихме френското, американското и английското посолства, като изяснихме нашата позиция по проблемите на страната и обстоятелството, че при така създалата се ситуация аз няма да мога да присъствам на Парижката конференция.
Арестуваха
ни на другия ден, 26 май, на връщане от Столицата в Пазарджик. Докараха
ни отново в София, в Главно следствено управление. Как протече Вашият престой в затвора? Д-р Тренчев: Още в първия момент заявих, че задържането ми е неоснователно. Обявих в затвора протестна гладна стачка. На деветия ден господата следователи видяха, че няма да отстъпя, и разпоредиха да бъда преведен в болницата към Централния софийски затвор. Там прекарах два дни и половина. Но предвид прекарания от мен преди месец инфаркт и при невероятно “неболнична” обстановка в тази болница, явно съобразявайки се с възможността от усложнения, ме отведоха в болницата на МВР. Там продължих гладната стачка. На 18-ия ден започнаха насилствено да ме захранват със системи. Не можех да се боря с 15 човека, които изпълняват заповед, и на 34-ия ден прекратих гладната стачка. Многократно ме заплашваха, че ще ме изхвърлят в Турция или някоя друга държава, че жена ми вече е изхвърлена. Но те не подбират средства, та това е разбираемо. Свиждане с Кояна имах след болницата, когато ме отведоха в ГСУ. Преди това ме лъгаха, че ще мога да се видя с нея. Успях да й предам бележка, в която описах какво е станало с мен в затвора, разбира се, съвсем накратко. То веднага получи гласност по медиите на Запад. Те Ви бяха скрили здравните документи? -
О, разбира се, те още ги крият, което е вече много нелепо. Мисля някой
път да се разходя до болницата на МВР и да си ги изискам. - Мисля, че тогава имаше много шум и е предстояла подобна намеса на независими експерти. Или по скоро те са искали, но им е отказано от нашето правителство. Не мога да си спомня дали точно от Световната здравна организация.
Зная, че е имало обръщение и са проявили интерес за намеса. - След разпита в Главно следствено управление ми предявиха обвинение, което беше смехотворно. На практика това беше едно цитиране на чл.273. След това ни преведоха в затвора в Първо отделение, където са осъдените на смърт и най-тежките престъпници, със съответните надписи по стените и супертежък режим. Явно с това целяха психологически да ни въздействат, понеже не дадохме подходящи за тях показания. Не признахме никаква вина, защото никога не сме се чувствали виновни, че защитаваме човешки права. Мен ме преведоха след ден–два в затворническата болница, която веднъж бях посетил. Тъй като на Николай Колев са му отказали елементарни права, които му се полагат според Закона за изтърпяване на наказанията (да не говорим, че ние бяхме следствени, а не осъдени). Той също обяви гладна стачка. Докараха по някое време и него в болницата.
Аз също обявих солидарно гладна стачка с него. Така че по време на затворническия период ми се събират две гладувания. Междувременно отец Христофор Събев от Врачанския затвор е докаран в Софийския. Тодор Гагалов докарали от Пазарджишкия затвор тук. Антон Запрянов, Хасан Бялков, Христофор Събев, Тодор Гагалов и ние двамата с Николай Босия, всички бяхме пуснати този ден. И тъй целта на властите е да се обезглави и унищожи “Подкрепа”. - Въпреки сраха от репресиите тези хора продължиха започнатото от основателите на профсъюза дело, като едновременно се бореха с всички средства за освобождаването на арестуваните си ръководители. ... Центърът на работата на профсъюза се премества от Стара Загора в София. Това е напълно логично – тук, отначало в Главно следствено управление, а после и в Централния затвор са тези, които се нуждаят от помощта и грижите на своите другари и съмишленици. Пламен Даракчиев: - През март имахме едно събрание, на което се избра дублиращо ръководство в случай, че някой бъде арестуван. Аз дублирах секретаря Огнян Велчев. След задържането на д-р Тренчев и после на Гагалов Огнян Велчев просто ни предаде. Той подаде заявление за напускане. Трябваше да вляза в ролята си на секретар. Тъй като в Кърджали, където беше семейството ми, към мен прилагаха мярка за неотклонение, се наложи да се прехвърля в София. ...В столицата се обособяват три нелегални квартири на “Подкрепа” – в домовете на Нина Хлебарова (Маман), на Ирен Зафирова и на Деян Кюранов, който преди 10 ноември е лидер на “Екогласност”. От Стара Загора Кояна Тренчева чете декларация по “Свободна Европа”, приета от “Подкрепа” в защита на обвиняемите. Тази декларация е изпратена и до средствата за масово осведомяване у нас и останалите в чужбина, до Комитета за правата на човека, до Постоянната комисия за защита на обществените интереси и правата на гражданите при Народното събрание. Уведомени са и независими профсъюзи в някои европейски страни, както и международни правозащитни организации.
На
14 юли е поздравен френският президент Митеран. Кояна Тренчева е
написала писмо до съпругата му. Поздравен е и профсъюзът “Солидарност”.
Стефан Комитов от Велико Търново обикаля страната и подържа връзка с
групите на “Подкрепа”. На 10 юли е решено да се започне щафетна гладна
стачка като форма на протест в защита на задържаните. За няколко дни е
обявена стачна готовност. Решено е стачката да започне на 26 юли,
когато се навършват 2 месеца от арестуването на другарите им. В този
срок прокуратурата или е трябвало да издаде нова заповед за
продължаване на престоя им в затвора, или да ги освободи, или да се
насрочи обвинителен процес. В стачната готовност се включва и
Независимото дружество за защита на правата на човека. На 26 юли двете
организации започват координирана щафетна гладна стачка, всяка със свои
самостоятелни петорки. В тези групи участват около 150–200 члена на
синдикалната централа и на НДЗПЧ. В съпътстващите гладни стачки се
включват и граждани от чужбина.
Активни помощници и организатори на защитата на
задържаните са и “Дойче Веле”, и Би Би Си и останалите западни медии. През лятото Пламен Даракчиев подготвя и първата синдикална програма на свободен профсъюз у нас от 45 години насам. Едновременно с това в столицата Пламен Даракчиев и Ирен Зафирова работят по създаването на Софийска териториална организация на профсъюза, която се учредява на 7 септември 1989 г. За нейн председател е избрана Ирен Зафирова, а за секретар – Волен Сидеров. На 4 септември под натиска на нашата и международната общественост задържаните са освободени. Само две седмици по–късно, на 11 септември, в дома на Зоя и Стефан Комитови във Велико Търново е проведено събрание, по чудо не разтурено от властите. Участниците в него приемат първата Програмна декларация. В този ден е учредена търновската организация на “Подкрепа” с председател Стефан Комитов. На 3 октомври 1989 г. е направен опит за провеждане на общо събрание на “Подкрепа” в Белово, осуетено от властите. Дошлите от различни населени места са арестувани на гарата и откарани в Пазарджик. След кратък арест са освободени. На това събрание все пак са избрани за говорител на организацията Георги Спасов и за секретар Пламен Даракчиев. Поради брака й с д-р Тренечев Кояна Тренчева е освободена като член на Националния съвет, за да няма семейственост.
Непосредствено
преди началото на Екофорума в София от 15 октомври до 3 ноември 1989 г.
са арестувани и изведени от столицата членове на профсъюза и на други
организации, пристигнали по този повод от страната. На 28 октомври в дома на Ирен Зафирова се провежда събрание. Направен е преглед на организационното състояние на “Подкрепа”. Взето е решение тя да се отвори за всички желаещи, като заедно с това се подготви и устав за преминаване на организацията към федерален принцип. Същия ден в Южния парк е огласена първата официална Програмна декларация на “Подкрепа”. Няколко дни по–късно, на трети ноември, в демонстрацията организирана от “Екогласност” участват с лозунги и членовете на профсъюза. В края на октомври излиза първият и единствен брой на “Промяна” – “Независимо списание за алтеранативни идеи”, което има тираж 40 броя и “се разпространява между приятели”. Финансирано е от Стефан Комитов, издател и редактор – Георги Спасов. Списанието е безплатно. След 10 ноември започва легалният период на организацията. Започва разрушаването на тоталитарните структури, масовизирането на Профсъюза. Страхът от комунистическия режим бързо отстъпва. Лидерите на “Подкрепа” набират все по–голяма популярност. Това определено плаши управляващата компартия. Нейните поделения и членове в различни заинтересовани организации продължават вече подмолно борба за дискредитация на д-р Тренчев, особено опасен за БКП. Листовки със съдържание, което само издава авторите им, се разпространяват за него, слухове се шепнат. Профсъюзът се разраства. Зад синьото знаме се нареждат вече не 7-8 човека, а стотици, после – хиляди, после – сто хиляди. При острата социална и икономическа криза, в която е навлязла страната, трудещите се маси започват да разбират необходимостта от истински свои, демократични профсъюзи. Независимото синдикално движение бързо набира привърженици и скоро започва да се обособява като една от най-важните структури, с която властите не могат да не се съобразяват. Повярвали в силата си, работниците организират редица стачки. Само през декември и януари 1989–1990 г. техният брой е 264. Чрез тях са защитавани интересите на сто хиляди работници. След 45 г. страх, търпение и мълчание хората с пълно основание искат да има “стопанска сигурност, социална справедливост за всички, справедливост и достойнство за всеки, хляб, мир и свобода”. Тези са и основните цели в Програмната декларация на Конфедерацията на труда “Подкрепа”. Тя е прокламирана на Първата национална конференция, прераснала в Първи конгрес (18 и 22 март 1990 г.) като “обществена, самодейна, непартийна организация, обединяваща на доброволни начала представители на интелигенцията, промишлените и селскостопански работници, служещи и академична младеж”. Много от нейните програмни искания залягат в трудовото и социално законодателство. Още в края на 1989 г. “Подкрепа” обръща внимание, че демократичните промени на практика не се изпълняват и иска гаранции за необратимост на демократичния процес с апел за всеобща стачка. Този апел респектира правителството и то предлага Кръгла маса, на която са договорени значителни искания на опозицията. Част от предложенията на КТ “Подкрепа” намират отражение в решенията на правителството и президентството – премахване на ергенския данък, отмяна на Наредбата за ограничаване на жителството в големите градове и други правни актове. Първият конгрес на КТ “Подкрепа” утвърждава и нейния Устав. Днес тя се състои от 25 отраслови синдиката и федерации и 31 териториални съюза и обединява над 500 000 членове. Висшият ръководен орган на Конфедерацията е конгресът на делегатите, който се свиква редовно на всеки две години. Между конгресите организацията се ръководи от Конфедеративен съвет, който отскоро заседава всеки месец. Постоянно действащият оперативен орган на профсъюза е Изпълнителния съвет.
На
конгреса д-р Константин Тренчев бе избран за президент на КТ
“Подкрепа”, за говорител – д-р Кръстьо Кръстев, за вицепрезиденти –
Олег Чулев и Пламен Даракчиев. Тъй като последният бе избран по–късно
за депутат в Седмото велико народно събрание, Конфедеративният съвет
определя за вицепрезидент Дончо Иванов. Главен секретар на
Конфедерацията сега е Петър Ганчев. Неотдавна бяха избрани за
конфедерални секретари Радослав Ненов, Георги Къчев, Стамен Кривошиев.
Конгресът избра и Централна контролно–ревизионна комисия, с председател
Петко Владимиров. Мандатът на изборните органи и лица е двегодишен и може да бъде упражняван не повече от два пъти. Характерно е, че на конгреса е възприето месечното възнаграждение на президента и на останалите членове на изпълнителния съвет да не надвишава три минимални заплати. Конфедерацията има свои издания – седмичника “Подкрепа” и месечен едноименен бюлетин. Още през лятото на 1989 г. започва установяването на връзки със синдикални централи в чужбина. Особено приятелски отношения “Подкрепа” поддържа с полския профсъюз “Солидарност”, с “Форс Увриер” (Франция), Американската федерация на труда (САЩ), Международната конфедерация на свободните профсъюзи, Международната конфедерация на труда и много други профсъюзни централи от Испания, Италия, Швеция, Германия, Дания, Румъния, Унгария, Австрия, Швейцария, Белгия.
Днес
Конфедерацията се занимава и с благотворителна дейност. Към нея има две
фондации, които подпомагат децата, възрастните и бедните хора –
Дружество за защита правата на детето и “Милосърдния лебед”. КТ
“Подкрепа” договаря, получава, разпределя и раздава хуманитарни помощи.
В началото на 1990 г. в. “Дума” обвинява д-р Константин Тренчев в антикомунизъм, в подстрекателство при пожара на софийския партиен дом, всячески се стреми да го дискредитира, защото след него вървят стотици хиляди хора по пътя към истинската демокрация, същите, които увличат народа в Обща национална стачка, проведена само за четири дни – от 26 до 29 ноември, но помела кабинета на Луканов – последното червено правителство. Ето каква равносметка на стачката прави президентът на “Подкрепа”.
- В тази стачка в името на живота, участват 1 029 000 души... А ето как в майските дни на 1991 г. оценява силата на “Подкрепа” нейният президент д-р Тренчев: - “Подкрепа” е синдикална централа, с която се съобразяват не само официалните български власти и организации, а и външните партньори на страната. Доказателства колкото щете. След като имаме над половин милион организирани, не може да не играем активна роля в обществото. Поради обстоятелството, че тоталитарните структури още не са разградени изцяло, ние упражняваме и голямо политическо влияние в България. Занимаваме се с дейности, които не са съвсем близки до синдикализма, но са особено нужни в този момент, като благотворителността. “Подкрепа” е сила, на която не може да устои нито едно правителство. Ние я използваме много разумно и градивно и имаме всички доказателства в това направление. Това, че от 7-8 човека станахме над половин милион, само по себе си сочи, че сме били на прав път още от създаването на организацията. Силата ни е не само в нашата многобройност и сравнително добра организираност, а и в правотата на идеите, които изповядваме, в борбеността и решителността на нашите активисти. Тази борбеност, сила и задружност намери отражение и в признанието на международните организации от преобладаващата част на синдикатите по света. Считайки ни за техен достоен партньор те ни предложиха да започнем процедура по приемането ни сред тях. Ние сме освен това уважаван и ценен партньор от различни политически партии и обществени организации на Запад и в Източна Европа. Дори се опитваме да съдействаме, да подпомогнем в методологично и организационно отношение на зараждащите се демократични движения в Съветския съюз, Албания и Виетнам. На 28 юни 1991 г. бяхме приети в Международната конфедерация на свободните профсъюзи. Това има огромно значение за нас. От бившите социалистически страни, освен “Солидарност”, само ние, на третата година от създаването ни, сме приети в тази най–мощна синдикална конфедерация, с членове от над сто страни.
юли 1991 г.
Пенка Стоянова ФЕДЕРАЦИИ
|
 |
|
Copyright 1998-2015 ® OMDA Ltd. Всички права запазени
