ГЛАВА III

 ПАРЛАМЕНТАРНОТО ВЪРХОВЕНСТВО В КОНКУРЕНТНА СРЕДА

След петдесет години на еднокамарен комунистичски режим актъорите на прехода се изправяха пред необходимостта да направят избор (в някои от случаите – спешен), свързан с принципната организация на законодателната власт, т.е. да съхранят съществуващия еднокамарен режим на парламента или да възприемат двукамарната формула. В рамките на хипотезата, разгъната в първата част на нашето изследване, ние отбелязахме, че през този период осъщественият глобален институционален избор трябва да защити непосредствените  политически интереси на участниците в процеса. Очевидно тази стратегия е имала много по-стабилна значимост от стратегиите, описани  от редица западни доктрини, аргументиращи определен тип избори. Споменатата стратегия на непосредствения интерес повелява, че разделянето на парламентарната система на повече от една камари предоставя сякаш възможност на изпълнителната власт да контролира по-успешно законодателната власт. Бихме могли да приемем аргументите на тази доктрина, въпреки че в онези години водеща изглеждаше краткосрочната, а не дългосрочната визия. Политиката, провеждана от играчите на прехода би могла да обясни тяхната воля за максимално преразпределение на властовите ресурси. 

Основните играчи на прехода се сблъскват и с общоприетите клишета за смисъла и функциите на парламентарния режим. Местната представа за парламентарен режим се свежда до едно деформирано, неуравновесено всемогъщество на законодателната власт. Всичко изглежда така, сякаш историческият неуспех на Четвъртата френска република се  бе превърнал в юридически референтен модел. Парламентът се разглеждаше като „алфата и омегата” на конституционната система. Всъщност ставаше въпрос в известен смисъл и за перверзното наследство от бившата доктрина, според  която Върховният съвет (или централният парламент) се превръщаше в теоретичен властов епицентър на унитарната държава. Между другото, една широко разпространена на Запад теория също създава затруднения. Тя твърди, че демокрацията е парламентарна или не е демокрация. И действително, в отсъствието на автентична парламентарна култура, предполагаща често доста софистицирани развития, трудно бе за новопокръстените в лоното на юридическата демократическа теория да асимилират, че правителството, избрано от парламента и отговорно пред него, би могло да изгради друг, равен по възможности властови полюс, създаващ конкуретна среда за парламентарната власт. Всички тези, а и други елементи, които изграждат сложността и тънкостта на механизмите на парламентарния модел, допринесоха за дълбоката конфузия в представата, а в  крайна сметка и в знанието за парламентарния режим. Беше трудно да бъде убеден дори юрист, още  повече конституционалист, че парламентарният режим не е конвенционалният режим с несподелимото господство на парламента. 

Вярно е, че исторически двукаменрната система е доминирала политическите режими в западните демокрации, но в модерните времена вторите камари постепенно са били лишавани от многобройни правомощия (какъвто е случаят напоследък с Великобритания), дори напълно закривани, както в Швеция през 1970 година и в Исландия през 1991 година.  

Вярно е също така, че за федерални държавни структури като ГФР и Русия, двукамарните системи са едно прекрасно решение, но шестте посткомунистически страни от нашата мостра са унитарни страни.  

С основание бихме могли да се запитаме защо някои от тях решиха да изградят двукамарен режим вместо да съхранят монокамарния режим? 

В западните демокрации съществуват няколко типа двукамарни парламентарни системи. Какъв тип горна камара избраха страните от нашата шесторка? „Консервативна” горна камара, „корпоративна” горна камара или „демократична” горна камара, и какъв глобален тип парламентаризъм налага съответният избор – егалитарен или неегалитарен? 

Няма съмнение, че в Полша и Румъния авторите на конституциите създават чрез горните камари инструмент за противопоставяне, а не място за размишление.  

По друг начин се представят развитията в Словения, където горната камара би могла да бъде сравнена с корпоратвиния модел по мотиви, наследени от бившия режим (Раздел 1). 

Правомощията, отсъдени на парламентите (Раздел 2), често ясно разкриват характеристиките, които бащите-основатели биха искали да припишат на бъдещия режим. Това е особено вярно за европейските посткомунистически страни, и то поради две основни причини. Първо, принципите на демократичния парламентаризъм чудесно биха могли да се интегрират в старите марксистки принципи, които превръщаха парламента във върховен орган на държавната власт. 

Второ, и тук отново се изправяме пред реалността на нашата основополагаща хипотеза, свързана с непосредствения политически интерес на политическите актьори на прехода, необходимо бе да се създаде изгодна позиция и да се фаворизират правомощията на институцията, която щеше да управлява в бъдеще, тъй като тя трябваше да избира министър-председателя. 

Конституционните съдилища (Раздел 3) съставляват съществен елемент от цялото, с който анализът ни трябва да се съобрази, тъй като те са ключ към  доброто разбиране на глобалната сложност на институционалните системи, които постепенно се изграждаха в посткомунистическа Европа. Изследванията, посветени на тези страни, често подценяват тяхното влияние. В контекста на прехода тези съдилища внасяха много равновесие и нищо не доказва, че те ще престанат да упражняват това благотворно влияние през годините на хаотични политически и социо-икономически драстични промени в тези страни.

Чуждото влияние е очевидно. Ролята на конституционните съдилища в победените тоталитарни държави след Втората световна война или положителното им влияние върху развитието на някои страни след рухване на техните авторитарни режими, като Испания, Гърция и Португалия, бе подхваната и понякога многократно засилена. Тяхното право, имплицитно или експлицитно, да интерпретират  конституцията, както и тяхното задължение да гарантират конституционосъобразността на закона, позволиха да бъдат избегнати сериозни опити за злоупотреба с власт от страна на парламента. Много характерни в този смисъл са правомощията на президента, който често е откривал в съда прекрасен съюзник, макар и опосредстван.