Спомени за стара София:

Кабарета и барове

Някога – в предвоенна София – имаше не повече от десетина кабарета. Разбира се, тези кабарета не можеха да се сравнят с берлинската Скала или с големия бар „Нотурно" в Рим, а още по-малко пък с парижките „Мулен Руж" или „Лидо", но въпреки туй човек можеше спокойно да ги класира като приятни нощни заведения. В тях винаги се сервираха превъзходни напитки, представяше се почти двучасова артистична програма, а извън другото неизменно имаше и достатъчно не грозни „такси гърлс", с които гостът имаше право да си потанцува на воля. Ей богу, всичко това се таксуваше някога като повече от достатъчно за „нощните скитници" на тристахилядната ни тогавашна столица. А като се прибави към него и фактът, че софийските кабарета не бяха така скъпи като онези на Запад, то и публиката им обикновено биваше сравнително „разноцветна". В тях можеха да се видят насядали заедно търговци, богати рентиери, чиновници, а също тъй и не особено платежоспособни студенти – най-безнадеждните консуматори в този вид увеселителни заведения. Въпреки това там дори и гости като тях пак бяха добре дошли. Защото в старите софийски кабарета отношението към клиента – бил той милионер, човек от „средна ръка" или „санкюлот" – бе винаги еднакво – любезно и учтиво.

Колкото и изненадващо да ви прозвучи, но сред столичните нощни локали от миналото някога имаше и един, който не можеше да се сравни с нищо подобно сред заведенията в цяла Европа. И този локал беше прочутото софийско „Циганско кабаре" на дебелата Кева, намиращо се преди войната на колоритната улица „Татарлий", т. е. в сърцето на самата циганска махала. Или с други думи – в края на самата тогавашна София. Това своеобразно кабаре беше нещо изключително! И аз мога да поръчителствам пред вас с чиста съвест – из обиколките ми по света, колкото и да се оглеждах, никъде не съзрях нещо подобно. Нещо така неподправено. И така индивидуално в своя собствен стил. Междувременно изключителността на „Циганското кабаре" се състоеше не в неговите простоваjички кръчмарски мебели или евтина „посуда", а главно в неповторимата му атмосфера, която циганският оркестър на Кева поддържаше с непрекъснатото си свирене от десет вечерта до зори. Оркестрантите в този ефектен оркестър бяха невероятни „слухари". Не умееха да разчитат ноти, но когато почнеха да свирят, човек веднага усещаше, че те са стопроцентови музиканти. Не по-малко завладяващи от тях бяха и солистите им. Освен типичните цигански песни и романси те изпълняваха със същото майсторство и стари градски песни и шлагери на български композитори.

Програмата в „Циганското кабаре" беше разнообразна и траеше почти цялата нощ. Представяха се цигански танци, някакви „маанета" с главозамайващи „гюбеци", твърде разголени за времето си ориенталски балетни пантомими и безброй още екстравагантни номера, които разноликата публика бурно акламираше. А публиката в кабарето наистина бе „шарена" в пълния смисъл на тази дума. И се състоеше често от известни софийски богаташи, от дами от „хайлайфа" на столицата, от дами с шалвари и редовно облечени жени, от гостенки с бални рокли или къси полички. Освен тях при Кева често идваха и много снобски компании. Те пристигаха обикновено по-късно, след като бяха вече вечеряли в някой от скъпите софийски ресторанти и предпочитаха да си допият не в бар „Риунионе" или в „Етоал", а при нея.

Една от най-привлекателните атракции в заведението на предприемчивата циганка за многобройните й гости беше нейният стар пръч – едър козел с много завити рога. Пръчът обичаше да лочи вино от една голяма кофа и след като погълнеше доста от него и в края на краищата се напиеше, той почваше да се нахвърля, люшкайки се, върху гостите по масите и по танцуващите на дансинга. Тогавашните софиянци смятаха този „номер" на пияното животно за много забавен и никак не се скъпяха да плащат виното, изпито от „рогатия звяр", както му викаха, наместо да предложат същото вино на бардамите. А тези мургави госпожици при Кева също умееха „да смучат" подобни течности не по-зле от пръча. В такива моменти, когато Кева усетеше, че „звярът" й започва да прекалява със своите пиянски закачки, тя заставаше пред оркестъра, даваше знак да изведат пръча от кабарето и започваше да пее с глух глас:

... аз симпатия си имах,

 ала ти ми го отне.

Моля те сега върни го,

 моля ти се от сърце...

Щом гласът на Кева зазвучаваше, всички посетители на заведението скачаха и почваха да танцуват. Веселбата в кабарето не спираше и продължаваше така до зори. До изгрев-слънце...

 =.=.=.=.=.=.=.=.=

Някога – в класацията на софийските кабарета – „Максим бар" не можеше да претендира за първото място! Това обаче никак не му пречеше да бъде едно от най-предпочитаните нощни „свърталища" за старите софиянци. И особено пък за по-младите от тях. Причините за този явен успех на прочутия бар бяха две – значително по-ниските му цени от онези на другите кабарета в града, и най-вече неговите „такси гьрлс", предимно млади виенчанки и унгарки, които почти винаги бяха не само доста по-хубави, но и много „по-динамични" от онези в завиждащите му конкурентни заведения.

В миналото – преди повече от шестдесет годни – „Максим бар" се помещаваше в сравнително малкото помещение (под театъра на „П. К. Стойчев" на ул. „Раковски" – т.е. под днешния „Театър на армията". Той се бе настанил в малката му сутеренна заличка, намираща се точно под сегашния „входен хол" на споменатия театър, където пък през 30-те години квартируваше кафе „Роял" – второто голямо интелектуално кафене в София след „Цар Освободител" – и се чувстваше повече от добре в това своеобразно „мазе". Обстановката в „Максим" беше приятна – малки, обшити с тъмночервен плюш ложички и маси за двама, четирима или шест души, бар с десетина висококраки столчета и чудесен миниатюрен дансинг. Танцуващият по него трябваше обезателно да притисне дамата си плътно, за да има място и за останалите двойки.

Скоро след 9 септември, когато новите мощни властелини на София затвориха „аморалните заведения" от типа на „Максим" в столицата, старото кабаре се превърна първоначално в стол за „моралните" генерали от МВР. По-късно – пак на стол – но този път за генералите от МНО и най-накрая стана „театрален бюфет". Посветиха го на артистите от театъра над него. А на дансинга му – върху импровизирана сцена – понякога даваха дори и по някоя и друга камерна пиеса.

Наскоро ми се обади мъжки глас от театъра и ме помоли да му разкажа как е бил обзаведен някога „Максим бар"и най-вече каква е била.фирмата му на улица „Раковски". Явно – на бара предстои второ раждане, но аз не съм много сигурен дали възстановителите му ще могат да повторят неговата отшумяла атмосфера. В случая все още важи старото римско правило: Tempora mutantur, et nos mutamur in illis. Или на български: „Времената се менят и с тях се меним и ние." А трябва да признаем на римляните – каквото са „отсекли", в него грешка няма.

В личните ми спомени „Максим бар" е останал с едно от най-необикновените приключения в моя живот. То се случи в ранната пролет на 1940 година. Току-що бях се върнал от чужбина, германците вече „квартируваха" в България, а на мене ми предстоеше не друго, а да вляза в казармата за редовната си военна служба. Именно по този повод с още трима мои близки приятели се бяхме настанили удобно в „Максим" с единственото желание да прекараме няколко приятни часа заедно, да изпием за „изпроводяк" две бутилки от най-евтиното вино, като потанцуваме с хубавиците на бара, които знаеха, че сме бедни студенти, и най-лоялно не проявяваха никакви претенции към нас „за консумация" на скъпи напитки. През една маса от нашата се бяха разположили и трима млади немски офицери летци, но по едно време аз ги чух, че те говореха доста високо помежду си не на немски, а на английски. Тази „дреболия", разбира се, ме заинтригува и аз обърнах внимание върху нея на приятелите ми, един от които бе завършил наскоро американския колеж в Симеоново. Юнакът се заслуша и по едно време се опули:

– Ама тия са луди бе! На масата точно срещу тях стои американският въздушен аташе с още двама негови приятели и летците явно се опитват да го предизвикат на бой. Бая гнусотии му изричат, но трябва да им се признае – особено на най-едрия от тях – плянка английски вери файн!

Докато слушахме превода на част от германските провокации срещу широкоплещестия американец, почти без врат и със съвсем ниско остригана коса, единият от немците пое празната бутилка от шампанско на тяхната маса и я запрати към американците. В следващия миг обаче се случи истинско чудо. Американецът летец залови с маймунска ловкост бутилката още във въздуха и на свой ред я стовари върху един от германците. Немецът се строполи на стола си, но другите двама скочиха и се хвърлиха върху него и неговите приятели. Започна бой, какъвто не можеше да се види дори и в тогавашните гангстерски филми на Америка. Ей богу, беше много интересно, но не и безопасно. И ние благоразумно се набутахме под масата си, откъдето крадешком можеше да се наблюдава по нещичко от необикновения спектакъл. Секунди след започването му обаче се случи нещо още по-интересно. Извикани сякаш по сигнал, в „Максим" се вмъкнаха няколко от шофьорите на такситата от пиацата на ул. „Раковски" с разни железа в ръцете и в следните няколко минути тримата германски летци бяха Смлени буквално на кайма. Когато полицията пристигна, всичко беше вече отдавна свършило и как е продължило по-нататък из участъците и легационните пътища, аз не знам, но ви уверявам, че такъв спектакъл си струва да се види. Дори и с риска сам да си пострадаш от него. Е, кажете ми тогава сами – след такъв спомен ще мога ли да забравя „Максим бар" до сетния си час?

/Из книгата на Драган Тенев "Тристахилядна София и аз между двете войни", София, Български писател, 1997, с. 225-227; 233-235./