Божидар Ивков

СОЦИАЛЕН КОНТЕКСТ НА ВИДИМАТА ИНВАЛИДНОСТ

3. АНАЛИТИЧНИ РЕФЛЕКСИИ

3.5. СОЦИАЛНИ УСЛУГИ ЗА ИНВАЛИДИ

Като правило голяма част от инвалидите често имат потребност от ползването на различни услуги. Те се предлагат от частни и обществени институции – доставчици на социални услуги. Много изследователи (Brandt & Pope 1997; Chermak 1990; DeJong, Brannon 1998; Leutz, Sciegaj, Capitman 1997; Lutz, Bowers 2005 и др.) смятат, че е важно да се развият всестранно интегрирани системи за грижи и оказване на помощ на инвалидите, в които да се включат услуги в сферите на здравеопазването, труда, образованието, ежедневния живот. Тези услуги трябва да са насочени към повишаване на мобилността на инвалидите, улесняване и/или осигуряване на възможности за самообслужване, ползването на помощни технически средства за инвалиди, услуги, задоволяващи професионално-техническите потребности, оказване на помощ за намиране и поддържане на жилището и т.н. Такива комплексни системи за услуги все още не са създадени. Съществуват отделни социални услуги, като на нуждаещите се лица се предоставят различни възможности за тяхното използване.

В биографичните наративи на четиримата респонденти се акцентира върху две от най-важните социални услуги за лицата с мускулна дистрофия, наличието на които би им осигурило независим живот – услугата „личен асистент” и услугата „специализиран транспорт”. От 60-те до средата на 90-те години на ХХ век тези услуги липсват и хората с мускулна дистрофия са принудени да разчитат изцяло на подкрепата на родителите си и на най-близките членове в семействата им – братя и сестри. По-късно в страната започва работа по създаването на тези услуги и в края на ХХ и началото на XXI век те вече са факт. Едновременно с това обаче възникват проблеми, както с организацията, обхвата и техническото оборудване на услугите, така и с достъпа на хората с тежки физически увреждания до тях.

В началото на новото хилядолетие в страната вече съществува програма на Министерство на труда и социалната политика за осигуряване на личен асистент за хора с тежки физически увреждания, „която фактически е свързана с безработицата, за намаляване на безработицата, без да ни обърне внимание...” (Лора). И наистина, същността на програмата, условията за достъп до услугата са насочени не към реалните потребности на хората, нуждаещи се от тази услуга, а към решаване на част от проблемите с безработицата, особено сред хората, които се грижат за инвалиди. Успоредно с това Центърът за независим живот създава пилотен проект за лични асистенти и около 30 човека се възползват от него. Оценката на Лора за проекта на ЦНЖ и програмата на Министерството на труда и социалната политика съдържа в себе си важни аспекти от цялостната социална проблематика и политика, свързана с въпросите за създаването, развитието и предоставянето на социални услуги на инвалиди:

„Значи, какво правиме? 2002 година Центъра за независим живот направихме пилотен проект за лични асистенти. Някъде за около, за една година беше проекта. Имахме по няколко асистента...

...наш’то МТСП го измисли: лични асистенти – роднини, по съребрена линия, не знам какво. Сега е вече стигнало до братовчеди и по сватовство, даже и може вече да не бъдат на един адрес и пак да се грижат за човека. Но да бъдат в работоспособна възраст, да бъдат ъъъ социално слаби ъъъ… пак има едни такива изисквания, които…и роднините. Аз имам роднини и знам как гледат роднини. Той ме гледа между другото. Абе айде днеска няма да е това, айде утре. Ако… са тея чужди хора, които бяха при мене, аз каквото й кажа и когато й го кажа тогава става. Защото тя всъщност се чувства при мене, тя… аз ме чувства мене кат работодател, не като роднина или като приятелка. Ние си имахме едни такива отношения – работни отношения. Макар че си останахме добри познати след толкова години с тия жени, които са ми… даже по едно време имах и един мъж – стигнах до трима асистенти… И така” (Лора).

В тази част от биографичния наратив на Лора се откриват следните въпроси.

На първо място това е проблемът със социалната политика по създаване на социални услуги, в която инвалидите са превърнати в обект на тази политика. Обект, който осмисля съществуването на системата. Създадената от Министерството програма е насочена главно към осигуряване на трудова заетост на безработни лица и едва след това, индиректно, към решаване на потребности и проблеми на самите нуждаещи се от социалната услуга. Това са отношения, които са присъщи на медицинския модел на инвалидността. Тук доминираща е представата, че инвалидът е човек, чийто живот е превърнат в лична трагедия, че той не е способен сам да преценява от какво се нуждае и сам да взима решения за собствения си живот. И ако това е очевидно сред доставчиците на социални услуги и сред политиците в западните страни от 60-те и 70-те години на ХХ век (Barnes, Mercer 2005: 528), то в описанието на Лора е също толкова очевидно. Фокусът е насочен, от една страна, към „външни” спрямо инвалидите проблеми, от друга страна, върху отделните, функционални ограничения на инвалидите. Подобна философия в социалната политика е узаконявала и продължава да узаконява всестранните неравенства и изключване на инвалидите от обществото. Подобен доминантен и пренебрежителен подход обяснява приматната??? роля на медицинските и медико-рехабилитационните интервенции, поддържането на зависимостта от семейството, близките и приятелите и/или от системата за подпомагане и осигуряване на услуги, за да се получи някаква помощ (Barnes, Mercer 2005: 528).

Нежеланието на Министерството да се съобрази с мненията и желанията на инвалидите – „без да ни обърне внимание” (Лора) – само потвърждава доминацията на властовите елити и специалистите над инвалидите и запазването на подчинената роля на хората с физически (също и със сензорни и особено с умствени увреждания и интелектуални затруднения).

На второ място се разкриват проблемите за зависимостта от семейството и за качеството на реализираната социална услуга в рамките на семейната институция.

„Аз имам роднини и знам как гледат роднини. Той ме гледа между другото” (Лора).

От целия биографичен наратив на Лора става ясно, че е значима ролята на семейството й в процесите на нейното образование, трудова заетост, оказване на помощ. Тя самата не веднъж, пряко или косвено, се изказва позитивно за и с благодарност към своите близки – родители и братя. Затова тези няколко думи сякаш звучат като контрапункт на цялостния наратив и на цялостната биографична траектория на Лора. Всъщност тя акцентира върху онези семейни отношения на изчакване и степенуване в ежедневния живот, възникващи в процесите на извършване на различни дейности. В отношенията между не-инвалиди изчакването, отлагането и степенуването при извършване на дадени дейности се възприемат за естествено и зависи от конкретния социален контекст, в който протичат тези отношения. Докато в случаите, когато става дума за желания и потребности на хора с тежки физически увреждания, често това може да се превърне в символ на създаване на зависимост – „Абе айде днеска няма да е това, айде утре”, защото някой друг, макар и значим друг, решава кога и как да се извърши дадена дейност или действие.

Наличието на личен асистент, който е външен за семейството човек, променя тази зависимост, защото

„Ако… са тея чужди хора, които бяха при мене, аз каквото й кажа и когато й го кажа тогава става. Защото тя всъщност се чувства при мене, тя… аз ме чувства мене кат работодател, не като роднина или като приятелка”.

В израза „ме чувства мене кат работодател” е кодиран третият важен аспект. Поставянето на взаимоотношенията между личен асистент (лицето, което реализира даден комплекс от професионални действия и дейности, т.е. работник или служител) и инвалид (лицето, което поръчва, ръководи и контролира изпълнението на тези действия и дейности, т.е. работодател) в плоскостта на професионалните отношения изцяло променя отношенията на зависимост и доминация. Инвалидът се превръща в пълноправен социален актьор, участващ в определени професионални отношения, в рамките на които той има регламентирани права и задължения. Същото е валидно и за лицето, изпълняващо ролята на социален асистент. Тази равнопоставеност на социалните актьори при изпълнението на съответните социални роли, е имплицитно заложена в предварителното договаряне между тях за извършване на определения набор от действия и дейности. Това дава възможност на инвалида да се чувства „независим” и свободен в своите желания и действия. Още повече, че същността на услугата „личен асистент” е свързана с определен обем от услуги и система за поддръжка, които се идентифицират и разработват от самите инвалиди, за да могат да бъдат независими в своя ежедневен живот и да участват пълноправно в живота на местните общности, в които живеят (Barnes, Mercer 2005: 529).

Разкритият от Лора подход към инвалидите на официалната програма за „личен асистент” говори за един скрит процес на стигматизация на инвалидите като „непълноценни” или „не-способни да взимат решения за собствения си живот”. Това са стигми, чийто същностен смисъл се корени в значенията и смислите, които се приписват в обществото на функционалните ограничения, предизвикани от уврежданията – в случая генерирани от мускулната дистрофия.

Макар и по различен начин и в различен обем, в наративите на Лора и Пламен присъства и темата за администрирането на услугата личен асистент. След като преодоляват редица бариери и успяват да убедят „общинарите” в необходимостта от съществуването на подобна услуга, на хората, ползващи инвалидни колички, е предложено да напишат Наредба, която да бъде обсъдена и приета от ОС на СГО. Лора изготвя черновата на Наредбата за пет дни, като акцентът е „хората с увреждания сами да си избират асистентите ...” (Лора).

След година и половина „административни пътешествия”

„...в момента нещата стигнаха – вече общината – доста напред, макар че година и половина се мотаят нещата, както тая година отпуснаха пари, имаше финансиране, но нямаше Наредба и нямаше как да се администрира услугата, а пари за асистенти имаше” (Пламен).

Наличието на принципно съгласие в общинския съвет да бъде създадена общинска услуга „личен асистент” влиза в противоречие с административния и бюрократичен апарат на Столична голяма община:

„И сега проблемът е да влезе в комисиите Наредбата, да се приеме и след това да мине през Общинския съвет, да се гласува. Така че общо взето Общинския съвет е съгласен. С това принципно съгласие няма проблеми, но проблема е Наредбата, да се уточни Наредбата, защото много неща се бъркат там – администрация, юристи и още не знам, какви проблеми се създават излишни там. Просто се мотаят” (Пламен).

Нещо повече, Наредбата

„... се върти в общината и още администрацията не може да проумее всичките неща, а са гласували бюджет 3 милиона лева за асистенти за независим живот...” (Лора)

Действията на администрацията – (а) прехвърляне на присъщи за нея работа и отговорности по създаване на един нормативен документ върху НПО и отделни заинтересувани бъдещи бенефициенти на една услуга, (б) както и нежеланието да се разберат мотивите на хората, нуждаещи се от услугата, които са породени от натрупания опит в ежедневното преодоляване на различни социални бариери – се превръщат в онези външни фактори, които поддържат процеса на натрупване на личния и колективен траекториален потенциал на лицата с мускулна дистрофия. Освен това описаното от респондентите поведение на отговорните административни служители говори най-малкото за:

● възпрепятстване на достъпа на хората с тежки, видими физически увреждания до една услуга, която им гарантира независим живот;

● демонстративна доминация на администрацията над инвалидите;

● скрита намеса на администрацията в личния живот на инвалидите чрез (пре)дефиниране на техните права в контекста на своите професионални и дори кастови интереси и властови възможности.

Бездействието на три институции – кмет, председател на ОС и съответната комисия, в която се гледа Наредбата, по отношение на работата на експертите на Общината – „защото много неща се бъркат там – администрация, юристи и още не знам, какви проблеми се създават излишни там (Пламен)” – води до създаване на административно-правни бариери и в крайна сметка до закрепване на съществуващи социални бариери, а оттук и до затвърдяване на процесите на маргинализация и социално изключване на хората с мускулна дистрофия.

От една страна, демонстрирана е политическа воля за решаване на проблемите с услугата „личен асистент” на общинско равнище – „общо взето Общинския съвет е съгласен. С това принципно съгласие няма проблеми”, но от друга страна, всичко е оставено в ръцете на т.нар. професионалисти, които не могат да разберат„... всичките неща, а са гласували бюджет 3 милиона лева” (Лора). Тази ситуация се асоциира с Парсъновия модел на ролята на болния, при която болният, за да оздравее, трябва да се подчинява на професионалистите.

Изземването и/или (само)приписването на знание за същността на проблемите и трансформацията му в привидна загриженост за решаване на проблемите всъщност обслужва интересите на администрацията, като по този начин се акцентира върху ограничените възможности на хората с мускулна дистрофия. Действията на професионалистите се хабитуализират и седиментират в повседневния опит, създавайки условия за затвърдяване на предразсъдъците, негативните стереотипи и социалните представи за ограничените възможности на инвалидите. Тези процеси поддържат траекториалния потенциал и поддържат биографичната траектория, превръщайки биографичните планове в изцяло зависими от наличните социални бариери, а идеите за промяна остават тотално блокирани. Социалното конструиране на физическото увреждане, на видимите функционални ограничения, прераства в инвалидност, лишавайки и/или ограничавайки хората с мускулна дистрофия от възможности за независим живот, от достъп до различни социални сфери на обществото.

Подобно отношение към проблемите на инвалидите, в т.ч. на лицата с тежки, видими физически увреждания, е в основата на превръщането им в обекти на социалната политика. Това означава, че за тях се прави нещо, което най-често е малко за обекта (инвалидите) и достатъчно за субекта (в случая общинската администрация), за да осмисли неговото съществуване. В контекста на описаните събития социалният контекст може да се разглежда като механизъм за социално изключване, доминация и концентрация на пари и власт – олигархично-административен модел на социална политика на местно ниво. Така той прераства в механизъм за социално потискане и инвалидизация на хората с мускулна дистрофия.

*   *   *

Организацията и предоставянето на услугата „специализиран траспорт” само затвърждават инвалидизиращата роля на обществото.

„И сериозен проблем ми е сега транспорта. Има само две коли на общинска фирма „Лозана”. Действително евтин транспорт... Обаче сме, 13 000 са хората, които са регистрирани да ползват тоя специализиран транспорт. 13 000 човека!... Придружителят... се майтапеше един ден и казва: „Ако поискат всичките, сигурно на три-четири години веднъж шъ седате да се возите” (смее се). А ние сме някъде 50-60 човека, които знаят и го ползват тоя транспорт и пак не достига, защото значи возат деца на училище, деца… увредени деца в специализирани училища, закарват ги сутрин, след това ги прибират... Карат на рехабилитация в Слатина, в общинския център за рехабилитация. Задължително не тря’а да отказват на хора, които искат да посещават болнично заведение, лекар, зъболекар и ако такива като мене искат да идат на някоя работна среща във връзка с обществената ми дейност (смее се)… и ми отказват, да, става проблем и ми отказват...” (Лора).

Достъпът до услугата е толкова ограничен, че за много хора тя не съществува. Причините за това са много, но най-важните, които се разкриват и в биографичните наративи на респондентите, са свързани с:

– липса на информация – „...13 000 са хората, които са регистрирани да ползват тоя специализиран транспорт..., ние сме някъде 50-60 човека, които знаят и го ползват”. Липсата на информация в случая се превръща във фактор, който поддържа траекториалния потенциал на траекторията на инвалидността на хората с мускулна дистрофия.

Липсата или прикриването на информация за съществуваща социална услуга, чрез която хората, ползващи инвалидни колички, получават достъп до различни сфери на обществения живот, е дискриминация, пораждаща сериозни социални дефицити и неравенства, а от тук предизвиква социално изключване и изолация. Прикриването на информация прераства в средство за социално потискане и инвалидизация на хората с тежки физически увреждания;

– минимален матриалнотехнически ресурс – „Има само две коли на общинска фирма „Лозана”. Ограниченият ресурс на услугата говори, както за неумение да се организира правилно и ефективно една скъпоструваща услуга, така и за липсата на достатъчен интерес в обществото като цяло за създаване на условия за независим живот на хората с тежки физически увреждания;

– разминаване между потребности и възможности за тяхното удовлетворяване – „...Задължително не трябва да отказват на хора, които искат да посещават болнично заведение, лекар, зъболекар и ако такива като мене искат да идат на някоя работна среща във връзка с обществената ми дейност (смее се)… и ми отказват”. Този аспект на транспортните бариери също се оказва един от многото фактори, поддържащи траекториалния потенциал на траекторията на инвалидността. Нещо повече, той е в основата на потисничеството, на което са подложени лицата с мускулна дистрофия от страна на обществото, което всъщност представлява процес на инвалидизация.

При подобна ситуация на организация на обществото за отстраняване на съществуващите социални бариери не е чудно, че Ваня едва на 55-56 години за първи път отива на театър, и това, което за не-инвалидите е нещо естествено и изцяло достъпно, се превръща за нея в изключително преживяване.

Така ограничаването на достъпа до информация е форма, механизъм на социално изключване от основни сфери на обществения живот, в т.ч. до вземане на решения, пряко касаещи начина и качеството на живот на определени социални групи и категории, смятани за рискови. Нещо повече, социалният контекст се превръща в социална бариера пред реализацията на основни човешки права.

*   *   *

Една важна социална услуга за много инвалиди е предоставянето на помощни технически средства и съоръжения за инвалиди. В биографичния наратив на Пламен се разкриват множество проблеми, свързани с предоставянето и поддържането на такива помощни средства.

Според решението на ТЕЛК Пламен има право да получи инвалидна количка, но не я взима, опитвайки да се движи до последния възможен момент с помощта на бастун. Едва след като чупи крака си, се налага сестра му да предприеме съответните действия за получаването й, но това поражда „проблеми защо не съм година и половина не съм взел количката. Защо толкова време съм чакал с писмото” и т.н. По-късно Пламен се сблъсква, както с административни проблеми, така и с липса на професионализъм, и то в една НПО, създадена, за да помага на инвалиди като него.

Докато изпълнителен директор на НПО е бивш служител на социалното министерство, занимавал се дълги години с помощни средства за инвалиди, хората не са имали проблеми – „когато ходеше някой винаги имаше начин да се свърши работата и да помогне на този, който отива”. След напускането на този експерт ситуацията рязко се влошава:

„Докато сега са... първо че персонала, хората, които работят там са толкова некомпетентни и то го казвам с цялата си отговорност на това, което го казвам, щото не го казвам за пръв път. Казвал съм го много пъти и по телевизия, и по радио. И те затова са им като черна овца и те си го знаят де. И много – много не ги... щото не ги „бръсна” – писнало ми е от тях. Имах големи проблеми с тях. Първо, че осем месеца ме мотаха с един основен ремонт на една количка. Всяка седмица чакаме части, насам, натам и накрая, след осем месеца и ми дадоха една друга количка. Тая старата не можаха да я опраат и я бракуваха, и ми дадоха друга количка. След два месеца една гума излезна, щото те бяха стари гумите, излезна от теловете, година и половина не можаха гуми да намерат” (Пламен).

От тази част на биографичния наратив на Пламен правят впечатление няколко момента. На първо място е продължилата почти цяла година „одисея” с основния ремонт на неговата инвалидна количка. Известно е, че за хората с мускулна дистрофия инвалидната количка е основно средство за придвижване. Липсата й или сериозните затруднения в достъпа до нея и поддържането й всъщност означава намаляване или лишаване от възможности за движение. Изказването на Пламен „осем месеца ме мотаха с един основен ремонт на една количка” говори за сериозни проблеми с неговата мобилност, и то за един продължителен период. „Осем месеца ме мотаха” е израз, който съдържа и времево изражение на дадено събитие – като начало, продължителност и край – и същността на събитието, действието, преживяването, вътрешните и външните условия и фактори за разпростирането му във времето (Fischer 1990: 343).

В продължение на осем месеца Пламен е подложен на влиянието на външни фактори, които се превръщат в социална бариера пред неговата мобилност – „Всяка седмица чакаме части, насам, натам...”. Това е ситуация, в която, от една страна, се натрупва траекториален потенциал и се поражда траектория на страданието, защото Пламен е изцяло зависим от влиянието на външни фактори, които нарушават нормалния ход на неговото ежедневие и водят до несигурност за бъдещето. Нараства безсилието и притеснението, които поставят под въпрос неговото бъдеще. Това провокира най-малкото опасения, че той не може да влияе върху собствения живот, да взема решения и това смущава социалния порядък в биографията му. Под въпрос са поставени житейските планове и цели, както и тяхната реализация. От друга страна, ситуацията разкрива голямото значение на влиянието на социалния контекст върху качеството на живот на човека с мускулна дистрофия, върху неговата инвалидизация (негативно влияние) или социална интеграция в обществото (позитивно влияние).

Пламен е принуден, макар и да няма изричен текст за това, да започне систематична работа за елиминиране на потенциала на траекторията, а и на самата траектория, чрез цялостна реорганизация на живота, подчинена на това как да се придвижва и в дома си, и извън него без количка. Това е биографична работа и върху собственото личностно развитие.

Едва след осем месеца, след като получава нова количка, потенциалът на траекторията е туширан. Остава обаче заплахата, от възобновяването му. Източникът на тази заплаха е в некомпетентността на работещите в НПО за инвалиди, с която контактува Пламен. Скоро тя се превръща в реалност: „След два месеца една гума излезна, щото те бяха стари гумите, излезна от теловете, година и половина не можаха гуми да намерат”. Повтаря се същата ситуация, но по различна причина и с различна (почти два пъти по-дълга) продължителност. Биографията на Пламен е подложена за продължителен период на негативното влияние на външни, независещи от него и от волята му обстоятелства и ситуации. Това непрекъснато поддържа потенциалa на траекторията и започва да блокира неговите възможности за контрол. През този период се налага той да изработва нови (често неуспешни) модели на действие и поведение, за да компенсира породените от социалния контекст дефицити.

Анализираните до тук ситуации показват, че генезисът и развитието на траекторията (индивидуална и/или колективна) на инвалидността и на страданието при хората с мускулна дистрофия се откриват в негативното влияние на социалния контекст.

В биографичния наратив на Пламен присъства още един аспект от негативното влияние на социалния контекст върху живота на хората с мускулна дистрофия. Респондентът ползва акумулаторна инвалидна количка, което налага периодично (на всеки две години) акумулаторите да бъдат подменяни.

„Имам писмо за акумулатори... Отпускат по Наредба – някой се сетил от Министерството, определил лимит за акумулатори от 150 лева, а тяговите струват много повече пари, отколкото стартовите за автомобили. Просто един автомобилен електро... акумулатор струва около 75 лева – 65 амперчаса, докато един тягов акумулатор струва около 270 лева. И с тия 150 лева, дет се вика, клемите не мо’а да им купа само. И сега, вече два месеца и половина, съм тръгнал пък по тези проблеми...” (Пламен)

Тук Пламен е изправен пред две комплексни социални бариери – административно-бюрократични и финансови. Определеният лимит е недостатъчен е затруднява достъпа на инвалидите до акумулатори за техните инвалидни колички. Обикновено лимитът се определя на база налични финансови средства и потенциален брой ползватели през съответната година, а не чрез анализ на реалните потребности. Освен това процедурата по достъп до и подмяна на акумулаторите е утежнена и това допълнително затруднява хората, ползващи подобен род помощни средства.

Излизайки от една ситуация на натрупване на траекториален потенциал, Пламен е потопен много бързо в друга. Наличните социални бариери в обществото се оказват постоянен източник на събития и фактори, конституиращи траектория на инвалидността, респективно конструирайки социално самата инвалидност. Непрекъснато един или друг елемент от ежедневието на респондента е подложен на разрушаване, неговата концепция за нормален живот с мускулна дистрофия имплицира непрекъсната „инвентаризация” на перспективите му за бъдещето, както и непрекъсната работа за туширане и/или отстраняване на траекторията на инвалидността (респективно страданието).

Биографичният наратив на Пламен, посветен на достъпа му до помощни средства – проблем, който не се среща в другите биографични наративи на респондентите с мускулна дистрофия, – показва че това е въпрос, свързан най-малко със следното:

1) Това е разказ за събития от близкото минало и настояще на Пламен, който изпълнява ролята на егземплификация на актуални събития, които той тематизира в условията на интеракционна ситуация;

2) Пламен се сблъсква със ситуации в миналото си, породени от социалния контекст, чийто последствия са били и си остават проблем и по един или друг начин, пряко или косвено засягат неговото бъдеще;

3) Пламен вече познава ситуацията с характеристики на траектория, но едва ли си дава сметка за всички нейни последствия, които се изправят пред него като случайни, външни и трудноконтролируеми събития;

4) Тези събития неминуемо пораждат някаква криза, която засяга различни сфери от живота на респондента. Тази криза се вербализира в наратива чрез такива изрази като: „Имах големи проблеми с тях”, „мотаха”, „някой се сетил”. Сферите от живота, за които става дума, са свързани с мобилността на Пламен, с възможностите му да участва активно в обществения живот, с неговия статус – в семейството и обществото, статус на възрастен, независим човек и др., но най-вече се подлага на изпитание и под съмнение неговата „обща концепция за живота в бъдеще” (Fischer 1990: 347).

Справянето с траекторията на инвалидността и страданието изисква определени условия:

• разбиране на собствената ситуация,

• способност за авторефлексия,

• способност за редефиниране на собствената идентичност,

• изграждане на нови, зрели релации със себе си и/или с другите (Koleśnik 2007; Nowak-Dziemianowicz 2002; Reiman, Shütze 1992; Shütze 1997).

Тези условия се откриват в биографичните наративи на Лора и Пламен, докато почти отсъстват в разказите на Ваня и Иво. Това означава, че първите двама респонденти успяват да овладеят траекторията на страданието и да неутрализират в една или друга степен негативното влияние на социалния контекст върху тяхната биография. Вторите двама обаче остават изцяло „във властта” на траекторията, което в крайна сметка отвежда Иво в социален дом. Тук, разбира се, отново на преден план изпъква организацията на обществото, която инвалидизира и прави зависими хората с тежки, физически увреждания.