| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Демонстрации и жертви
Декларация на българи-мюсюлмани от с. Климент, Шуменско
Женски глас: Декларация…от 50 семейства… Драга редакция, с въпроса за нашия произход са се занимавали много компетентни и некомпетентни хора. Известният историк Махиел Кил в последната си книга “Културното развитие на българите през османския период” приема за фалшив единствения документ, който е исторически точен, който е доказателство за някогашното ни насилствено потурчване, а именно приказката на поп Методи (Драгинов). Нека да оставим на страна сега историята. Самата българска Конституция ни дава право за самоопределение и ние определяме себе си като турски помаци. Председателят на Държавния съвет Тодор Живков заяви, че всички български мюсюлмани могат да се изселят в Турция, а досега все още никой не е отрекъл, че изповядваме мюсюлманската религия. Ние, живеещите в това село, (с. Климент, Шуменско) започнахме заедно с другото турско население борба за възвръщане на човешките, религиозните и национални права, тъй като отношението към нас (и тях) е едно и също. Попълнихме формулярите, които сами ни дадоха за изселване в Турция. Подадохме и други необходими документи в началото на м. юни. След една седмици заминаха първите три семейства, след което всичко свърши. Задържаха готовите паспорти, а отговарящият за Каолиновския район подполковник Коста Петров отговори на въпросите ни така: “Вие сте виновни за всичката мръсотия. Това започна със Зейнеп Ибрахимова и затова няма да заминете за Турция. Турция не ви иска и един Господ е по-горе от мен”. Отидохме във Външното министерство, Отдел задгранични паспорти и те ни казаха, че имаме право като всички. Същото потвърдиха Варна и Шумен, но паспортите ни се задържат. Опитахме се да влезем в турското посолство в София. Задържаха ни отвън. Борихме се с мирни средства. Всички знаят колко жертви дадохме през `70е години. Пак ще се борим, защото не желаем да останем в страната, чиито ръководители са обзети от нечовешката мания насила да ни мотивират и превръщат хората в смешни човешки подобия. Всички членове на 50-те семейства турски помаци от село Климент, Шуменско, обявяваме тридневна протестна гладна стачка от 27 до 30 юли 1989 г., с която протестираме пред българското правителство за направените и продължаващи престъпления срещу нас и настояваме да ни бъде разрешено да напуснем пределите на страната, в която животът ни е немислим.” Това е.
(Края на юли 1989 г., ролка № 108)
Откъс от интервю с Али Топалов
(…) Р. Узунова: А знаете ли някакви други случаи на такива дела, съдебни дирения срещу български граждани с турско самосъзнание, на етнически турци, помаци?
Али Топалов: Ние имаме един друг приятел тука, познаваме се от Белене, и срещу него има едно такова обвинение също.
Р. Узунова: Как се казва той?
Али Топалов: Емин Хамдиев, от Варна. Не е получил обвинителен акт, но приключи следствието и е предявено обвинение.
Р. Узунова: И по кой член го обвиняват?
Али Топалов: по същия чл. 273, във връзка с 321.
Р. Узунова: И какво намират, какви вини?
Али Топалов: До колкото разбрах от него, че той е влязъл във връзка с вас и е дал информация за гладните стачки тука - във Варна и в Толбухин.
Р. Узунова: И изрично пише в това, че се е свързал с нас?
Али Топалов: Не. Аз казвам неговите думи, в какво е обвинен…Той не е получил още обвинителен акт, за да се види точно в какво е обвинен. Но е от тоя род. За демонстрациите в Толбухин той е знаел, доколкото разбрах, и ви се е обадил или нещо такова. (…)
(9.08.1989 г., ролка № 74)
Съобщения за арестувани, чиито близки ги издирват
Румяна Узунова: Включвам, казвай…
Мъжки глас (може би Петър Бояджиев, от Франция): През м. юни 1989 г. д-р Енвер Хатибов, българското му име е Белчин Теримов, роден през 1944 г. в гр.Шумен, живеещ (адрес), работи като уролог в болницата в Шумен... Една вечер през м.юли 1989 г. му се обаждат от болницата и го извикват за някаква спешна операция, но до ден днешен не се е завърнал в къщи. Майката на д-р Хатибов, Къдрие, ходила няколко пъти в МВР Шумен, за да научи нещо за сина си. Опитите й са били напразни. Винаги са й казвали, че те нищо не знаели. По други пътища братът на д-р Хатибов, Екрем, успял да научи, че д-р Хатибов е задържан в следствения отдел в МВР Шумен и се готви процес срещу него. Не разрешават на д-р Хатибов да се срещне с родителите си. МВР в град Шумен продължава да отрича, че д-р Хатибов е задържан при тях. Това е.
Румяна Узунова: Повтори ми турското име още веднъж?
Мъжки глас: Д-р Енвер Хатибов, а българското е Белчин Таримов…
Румяна Узунова: Включих, говори:
Мъжки глас: „Съпруга съм на /…/, Зеат Шабанова Ахмедова, живуща в гр. Шумен, (адрес), впоследствие арестуван и осъден за това, че не беше съгласен със смяната на имената в България. На 24 май 1989 г. в нашия град се състоя мирна демонстрация, която беше разпръсната с палки и побоища. Съпругът ми вечерта се обади до ВВС в Лондон и каза за събитията, които стават в града и в околностите на града. Даде и телефонния си номер, адреса и на… /чакай, че тук не мога да разбера/…и на запитването не се ли страхува, той отговори: „Не, защото има кой да ми продължи рода.” Разговорът беше излъчен по радио ВВС след 10 минути, през нощта. На следващия ден мъжът ми беше потърсен от много мъже, които искаха да организират по-голяма демонстрация, на която мъжът ми да бъде организатор. На 26 май 1989 г. аз се върнах от работа и свекърът ми каза, че двама мъже от Държавна сигурност са го търсили и че мъжът ми се е скрил в друга квартира. Намерих съпруга си и вечерта преспахме в майка. Всичко беше готово за следващия ден. Мъжът ми, без да бъде възпрепятстван, отиде на демонстрацията. Когато аз пристигнах там, съпругът ми говореше на митинга. Последните думи “Няма да хвърляте камъни! Няма да се биете! Това е една мирна демонстрация!” Докато той говореше, чу се някакъв шум и хората се разпръснаха. Бяха дошли въоръжени лица. Хората се разпръснаха до един…но един излезе пред тях… Чу се стрелба. И в следващия момент видяхме един човек на пътя. Всички хора се бяха оттеглили на страна. Само мъжът ми вдигна ръце и поиска да окаже помощ на ранения. Но те поискаха с автомат да го ударят. Той се дръпна. След това го заобиколиха отдалече. Но той успя да се присъедини към демонстрацията. Хората искаха наново да се подредят в редица, но започна по улицата да минават пожарни коли, пръскаха вода и успяха да разпръснат хората. Аз отидох до вкъщи да се обадя по телефона до ВВС. Но телефонните връзки бяха прекъснати. След това излязох да търся съпруга си и го видях. Разговаряхме и той ми каза да отида в къщи и да взема едно писмо. Аз отидох в нас и оттам отидох в квартира у майка ми. Когато се върнах в майка ми, него го нямаше. Беше излязъл на улицата и там пред всички е бил арестуван заедно с двама непознати турци, от които е бил потърсил помощ да се скрие. Цял ден танкове обикаляха из града и плашеха хората. В същия момент племенницата ми е отишла в нас да ми каже, че батко й е арестуван. Само знаеше, че съм в майкини. Къщата ни е била обкръжена от милиция, които не я пуснали да влезе в нас. Същата вечер аз преспах в батко й, да не би да арестуват и мен. На следващия ден отидох в Районния участък, за да питам какво става със съпруга ми, защо той е арестуван. Главният следовател Павлов успя и мен да ме сплаши, като каза, че аз много добре съм знаела какво правя и какво прави мъжът ми; каза, че се е правил на герой и е бил водач на тълпата. Поисках да видя мъжа си, но той отговори, че трябва да отида за разрешение при окръжния прокурор. На въпроса ми има ли разрешение от окръжния прокурор за арестуването, следователят не ми отговори нищо. Свързах се с подполковник от Държавна сигурност Исаев, пред който не издържах, разплаках се и го попитах: все още жив ли е мъжът ми? Беше така благосклонен да ми отговори: „Да, той е във Варна.” След няколко дни ме повика и ми каза, че мога да видя съпруга си /защото аз се подготвях да дойда тук в Турция с мъжа си/, и мъжът ми ми каза: „Отиди, прехвърли децата в Турция, аз ще ви намеря някой ден.” Дойдох тук, в Турция - в чужда непозната страна. Не знаех какво мога да направя: семейството ли да издържам или да го търся. За това аз се обръщам към вас: ако можете по някакъв начин да се обадите до Амнести Интернешънъл и да поискате някаква помощ и за моя съпруг. С надежда, подпис.”
Румяна Узунова: Сега, как се казва тя?
Мъжки глас: Тя се казва, един момент само…
Тук записът прекъсва ..
(недатирано, ролка № 35)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
