| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Присъда по дело № 1244 на Варненския окръжен съд срещу
Шишман Методиев, Алцек Топалов и Марлена Ливиу
Р. Узунова: Включих. Шукри Шерифов? Да?
Шукри Шерифов: Роден съм на 12 май 1941 година в село Тодорово, Разградски окръг. Там завърших основното си образование, след което, тогава имаше още гимназии – турска гимназия имаше, в град Исперих. Не я завърших по простата причина, че тогава бях – нашите села там са турски села, не знаехме български както трябва. Като завърших вече 9 клас…
Р. Узунова: Но сега чудесно говорите български (…)
Ш. Шерифов: и след като вече завърших 9 клас – 8и, 9и нали – основното беше до 7и – тогава две години съм изкарал, след което забраниха вече гимназиите…
Р. Узунова: Коя година?
Ш. Шерифов: Това беше `58а година. Бях почнал, имахме едни учители, които… как да ви кажа, сега не искам да вземам отношение, но все пак ще ви дам един пример: Имаше една – другарката Бояджиева, която ни предаваше по химия и по френски език, беше казала веднъж: „Аз съм, казва, съгласна вместо един ученик – турче в класа си да имам 35 българчета.” Значи, с нас й е било много трудно, искаше да каже, че нас въобще не ни смята… Както и да е, това е просто за пример ви го давам… Най-важната причина беше, че на мен ми стана много трудно, въобще, изведнъж да уча български и аз бях принуден да напусна. И така днес, за съжаление, аз останах без образование – незавършено средно фактически…
Р. Узунова: После?
Ш. Шерифов: След това започнах да работя като обикновен тракторист…
Р. Узунова: Къде?
Ш. Шерифов: В моето село, село Тодорово пак. След това бях в редовете на Българската народна армия
Р. Узунова: Трудовак?
Ш. Шерифов: Редовен.
Р. Узунова: Редовен войник, не трудовак ?
Ш. Шерифов: Да, редовен войник. Даже бях танкист. След като се върнах, завърших курсовете за шофьори. И почнах да работя като диспечер в нашто ТКЗС, /…/, тогава беше ТКЗС… И `66а година, с още двама мои приятели, понеже тогава /…/ бяхме лишени от доста работи…
Р. Узунова: От какво бяхте лишени? Не ви разбирам!
Ш. Шерифов: Откакто например затвориха гимназията…
Р. Узунова: А да, разбирам, бяхте лишени от правото да си изповядвате вярата, така…
Ш. Шерифов: Тогава ние тримата решихме /…/, решихме да напишем едно нещо, като Обръщение пак…
Р. Узунова: И за него ли ви осъдиха по член 108?
Ш. Шерифов: Моля?... За него… По чл. 108… И мен ме осъдиха на 7 години затвор, лишаване от свобода…
Р. Узунова: А помните ли горе-долу какво имаше в това Обръщение?
Ш. Шерифов: Обръщението е, само с едно изречение: че ако не ни се признаят правата, ние желаем да се изселим в Турция!
Р. Узунова: Това коя година?
Ш. Шерифов: Това бе 1966 година
Р. Узунова: Така, и ви осъдиха на колко?
Ш. Шерифов: Мен ме осъдиха на 7 години лишаване от свобода.
Р. Узунова: Да. А другите?
Ш. Шерифов: Другите: първия на 12 години, а втория на 8 години. Обжалвахме пред Върховния съд… и мойта беше намалена на 5 години, на втория бе намалена на 7, а на първия обвиняем – 8 години… И изтърпяхме си наказанието, след което аз се върнах
Р. Узунова: Къде бяхте, бяхте в кой затвор?
Ш. Шерифов: В Старозагорския затвор, заедно с Петър Бояджиев…,
Р . Узунова: Да, да, знам.
Ш. Шерифов: И след като се върнах, почнах работа.
Р. Узунова: Да. Коя година?
Ш. Шерифов: 70а година, не – в 71а година; четири месеца седях без работа, едвам си намерих работа – и един бивш инженер, който ме познаваше много добре, при него работих като диспечер …
Р. Узунова: Това във Варна?
Ш. Шерифов: Не, в мойто село… Нали, като отидох при него, той беше инженерът на ТКЗСто … и той ми помогна, и аз почнах работа като стругар в едно предприятие…
Р. Узунова: Къде?
Ш. Шерифов: В град Исперих, като стругар. След това… Там работих около 2 години и се преместих в едно друго предприятие, пак в град Исперих, където сега… Знаете ли, малко, де да знам, аз така не обичам да говоря за себе си, ама …….все пак това има някакво значение, затова ви го казвам…
Р. Узунова: Моля? Моля! Не разбирам!
Ш. Шерифов: Там пак започнах да работя като стругар, след което ме направиха сменен майстор…
Р. Узунова: Да. В кое предприятие?
Ш. Шерифов: В РМЗ. За да ме направят сменен майстор,…
Р. Узунова: Значи сте работили добре?!
Ш. Шерифов: Почти всеки месец ме награждават, нали, не искам да говоря за себе си, но ето, това има някакво значение… така от края на 1974а до 1981а. Навсякъде… смених още едно предприятие,… навсякъде, където и да съм бил, бях примерен работник
Р. Узунова: Да. Кое беше другото предприятие?
Ш. Шерифов: Това беше първото предприятие, само че вече бяха открили клон в нашто село. И в 1980а година реших да ида във Варна да работя. Почнах работа в Корабостроителния завод “Георги Димитров“. Там също работих 5 години, туй е до /…/ 85-та година, януари, …където многократно съм бил награждаван – дори…, винаги са разчитали на мен, дори на 9и септември, на празници…, викаха ме на работа, защото там често имаше проблеми …
Р. Узунова: с плана…
Ш. Шерифов: … те разчитаха, нали… и аз, без да се опъвам, отивах, работих. Както и да е. След вече като стана това преименуване, …по време на преименуването мен ме вземаха запас, в Нова Загора, там ни държаха 23 дена …
Р. Узунова: И там ли ви преименуваха?
Ш. Шерифов: Там точно, там ни преименуваха, бяхме в един свинекомплекс…
Р. Узунова: Сенокомплекс? Какво е то?
Ш. Шерифов: Свинете гледат там…
Р. Узунова: А, свинекомплекс! И там ви преименуваха всички?
Ш. Шерифов: За условията въобще не искам да…, въобще не е за разправяне…
Р. Узунова: И какво – строиха ви и ви казаха: избирайте си имена?
Ш. Шерифов: Работихме там, канали там копахме, през цялото време там работихме и след една седмица – в началото, нали, там ни водеха с турски имена, след една седмица…
Р. Узунова: А много турци ли бяхте там?
Ш. Шерифов: Около 60 човека бяхме там…
Р. Узунова: Да, все турци?
Ш. Шерифов: Да, все турци. След една седмица един ден дойдоха и казаха: от сега нататък ще имате нови имена. Ние, естествено, не се съгласихме, обаче там имаше хора въоръжени – от армията, от МВРто, от пожарната – всичките бяха въоръжени… И така, един по един ни прибираха в една стая, там щещ-не щещ, насила вече… С мене стана така: Един цивилен беше, извади един списък и ми вика: „Избери си едно име!” Аз изобщо не погледнах списъка: „Не виждам подходящо име”, викам. Точно така му отговорих. Той ми казва: „Ти как се казваш?” Викам: „Шукри се казвам.” „Щом си Шукри, що не можеш да бъдеш Шишман?” Казвам: „Вие го казвате”. „Така ще стане! Щом аз казвам, така ще бъде!” И така стана. Върнах се от там след като ни освободиха, върнах се във Варна, един – два дена си починах, това беше през голямата зима …
Р. Узунова: През коя зима?
Ш. Шерифов: През голямата зима.
Р. Узунова: Коя година?
Ш. Шерифов: През `85а година. Един път, сутринта беше, тръгнах за работа – понеже работим много, към 6 – 7 хиляди…, през портала сутрин много народ влизаше, всеки бърза за работа да не закъснее и аз влизам най-спокойно. Като влезнах вече, един застана срещу мене, обърна се към мене и каза: „Шукри, много се извинявам, трябва да дойдеш с мене за една справка!” Аз помислих, че тоя човек е от /…/ понеже бях запас, помислих, че е във връзка с това, че не съм бил на работа. И нищо не ми дойде на акъла! Но като тръгнахме, още двама застанаха от двете ми страни и казаха: „Тръгвай със нас!”, казаха и като погледнах, чака една кола, и ме качиха в колата. Казаха: „Ще отидем до града”. Аз въобще нищо не очаквах, защото нищо не бях направил… /…/ Това, което сега ви разправям, точно така беше. Както и да е. И ме закараха в Следствения отдел. Бях към… там може би… към 7 и половина – 8. И ме заключиха в една килия. Аз чукам на вратата, дойде един старшина и викам: „Много се извинявам, искам да се срещна с началника, нали, да ми обяснят защо съм тука, може да има някаква грешка, аз смятам, че има някаква грешка, някакво недоразумение…” „Той, каза, ще те извика.” Тъй ме държаха цял ден. Аз още веднъж направих опит…
Р. Узунова: Ама вече ви бяха сменили името?
Ш. Шерифов: Да, разбира се. Аз направих няколко опита същия ден, нали, аз вече нямах часовник, те всичко ми вземаха, което беше в мене… и предполагах, че вече наближава вечерта и след 5 часа сигурно ще се сетят и за мене. Направих още един опит. Сега старшината дойде и каза: „Той утре ще те извика”. И аз най-спокойно, честно ви казвам, си легнах. По едно време – сега не знам колко беше часа – отвориха килията, бяха трима старшини. Казаха: „Тръгвай сега с нас!” Тръгвам аз, слязохме в една стая, изглажда беше дежурната стая,…
Р. Узунова: Какво беше?
Ш. Шерифов: Дежурната стая. Влязох, вътре имаше едно легло и една дълга голяма маса. Вътре имаше един, който лежеше, но не спеше и около мене 6 – 7 човека, все старшини вътре. Единият от тях ми извади една заповед и каза: „ Трябва да се подпишеш.” Казвам: „Каква е тая заповед?” „Ами не е важно, вика, трябва да се подпишеш.” Казвам: ”Аз, без да знам, не мога да се подпиша.” „Ще се подпишеш, ще се подпишеш!” Викам: „Аз не мога да се съглася!” И един от двамата – аз не очаквах – много силно ме удари през лицето и аз паднах на пода. Разбрах, че няма да стане… Най-после викам: „Много ви моля, от човешка гледна точка, поне да знам какво ще стане с мене?!” Той каза: „В Белене ще те закараме.” „Добре”, викам. Бях на ясно, нали съм бил в затвор. Направо ми сложиха белезниците и ме качиха в една катафалка.
Р. Узунова: Катафалка?!
Ш. Шерифов: Да, катафалка.
Р. Узунова: Истинска катафалка, дето…?
Ш. Шерифов: Да, истинска катафалка. И отпред шофьора, до него един старшина с автомат…
Р. Узунова: Такава катафалка, където носят трупове на гробищата?
Ш. Шерифов: Не, не. „Катафалка” викаме на тези, дето карат престъпниците
Р. Узунова: А, да, да, да.
Ш. Шерифов: Разбирате ли? /…/
Р. Узунова: Да, да, знам. С такива…, с решетки.
Ш. Шерифов: А така… Но те са тъмни, въобще нямат прозорци, имаше само едни дупчици… Въобще нямах представа накъде се движим… И ме качиха, и аз помислих, че ще ме закарат във Варненския затвор. Аз дори си помислих: дали няма да ме разстрелят тия хора? Обаче въобще не се притеснявах, бях много спокоен. Колата тръгна, аз съм с белезниците, естествено. И като тръгнахме, аз така в тъмното нищо не мога да виждам, и през деня да е, нищо не се вижда, защото вътре няма нито прозорци, нито нищо… И все пак през дупките, така, се разбира дали е нощ или е ден. Така продължихме около час – два – три. И аз още не мога да се ориентирам къде отиваме. По едно време – нали работех малко като шофьор и аз – забелязах през дупките град Попово, точно прелеза забелязах… и никогаш няма да забравя това…
Р. Узунова: Прелеза?
Ш. Шерифов: Да, прелеза на Попово, нали съм минавал от там. И от там нататък вече със сигурност разбрах, че ме карат на Белене. Беше голям студ, едва се движеше колата, голям сняг имаше, голям сняг… Не знам в колко часа тръгнахме, нали беше през нощта, защото нямах часовник, но точно в 12 часа бяхме пред портала на затвора в Белене. Аз просто нямах сили да сляза от колата, просто … как да ви кажа, бех замръзнал направо. Така или иначе, това никога няма да го забравя!
Р. Узунова: И защо? Нали вече ви бяха прекръстили?
Ш. Шерифов: Аз и до ден днешен … нали, ние често си мислим, често се сещаме…, все си задаваме тоз въпрос…
Р. Узунова: И колко време стояхте в Белене?
Ш. Шерифов: Аз седях 8 месеца.
Р. Узунова: А нещо, присъда, дадоха ли ви?
Ш. Шерифов: Абсолютно нищо. Не присъда, не следствие – нищо
Р. Узунова: А като ви освободиха?
Ш. Шерифов: През това време… Искам да кажа още нещо… През това време ни затвориха в едни стаи – имаше и килии, имаше и стаи. Ние бяхме много – към 600 човека. Но това после го разбрахме, защото нямахме контакт с никой друг, само с тези, с които бяхме в една килия… а с другите, дето са в други стаи, от къде са?, що са? – нямахме контакт с тях… Това така продължи 3 месеца. За килиите да не говоря, бяха тъмни килии…
Р. Узунова: В тъмни килии ви държаха? Сам или с други хора?
Ш. Шерифов: Всичките, всичките…
Р. Узунова: А всичките заедно колко души?
Ш. Шерифов: В нашта килия бяхме 8 човека. /…/ След като минаха вече 3 месеца, един ден отвориха вратите, защото нали, сутрин в 6 часа отваряха, да, за тоалетна нали, 5 минути ли там ни даваха време, заключат наш`та килия и отварят друга килия, за да нямаме контакт с други. Затуй не знаехме в началото колко човека сме там. Чак след 3 месеца, в средата на април един ден дойдоха и отвориха всичките врати на всичките килии…
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
