| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Присъда по дело № 1244 на Варненския окръжен съд срещу
Шишман Методиев, Алцек Топалов и Марлена Ливиу
Разкази на Шукри Шерифов ( Шишман Методиев)
Шукри Шерифоглу: Ало, добър вечер.
Анна Манолова: Добър вечер.
Ш. Шерифоглу: Узунова?
А. Манолова: Не е Узунова. Анна Манолова е. Узунова е на отпуска.
Ш. Шерифоглу: Така ли? Много се извинявам, Манолова.
А. Манолова: Няма нищо, моля ви се.
Ш. Шерифоглу: Обажда се Шукри Шерифоглу. Съвсем накратко искам да ви се представя. Ако може, разбира се.
А. Манолова: Да, разбира се.
Ш. Шерифоглу: Аз съм на 48 години и съм от село Тодорово, Разградски окръг
А. Манолова: Да, слушам ви.
Ш. Шерифоглу: Аз съм един обикновен човек плюс това. Почти съм без образование, т.е. незавършено средно образование имам. През 1966 година бях осъден по член 108 на 5 години лишаване от свобода, което наказание съм изтърпял в Старозагорския затвор заедно с Димитър Пенчев, Петър Бояджиев и с много други затворници, бих казал. От тогава насам до ден днешен постоянно съм преследван, постоянно. През 1985 г. бях закаран в град Белене, т.е. остров Белене, в затвора, без да имам присъда, където останах в продължение на година. След като излязох, почнаха тревогите вече. Търсих си работа – никъде не ми дават работа, изобщо. Въобще, така се срещнах с големи проблеми, щото разбирах, че всичките предприятия, в които съм се обръщал, бяха предупредени от органите на Държавна сигурност… И когато бях извикан от началника на Градското управление на МВР град Исперих, той лично ми каза: „Ти, вика, недей да си търсиш работа. А пък аз ще те унищожа като личност!”, ми каза той. „Аз лично ще те унищожа като личност!” Така каза!
А. Манолова: И за какво?
Ш. Шерифоглу: За това, че аз съм защитавал мойта чест и мойто достойнство. След което имах режим в продължение на цяла година – вечер от 9 до сутрин до 6 часа нямам право да напускам къщата. Т.е. това става в мойто родно село. И така, след като вече бях свободен, аз пак бях принуден да си търся работа, защото аз не съм добре със, как да ви кажа… Ало, чувате ли ме?
А. Манолова: Да, чувам ви много добре.
Ш. Шерифоглу: Да. И просто бях принуден да си търся работа. След като разбрах, че няма да ми се даде тази възможност, пак се върнах във Варна, където бях на работа преди това, преди да ме изселят, преди да ме закарат в остров Белене. Там се видях с моите колеги, бих казал – с началниците. Обаче в края на краищата те ми казаха, лично партийният секретар ми каза, че органите на Държавна сигурност не са били съгласни да ме приемат на работа. След което бях принуден да отида в гр. Девня, където вече… вие знаете много добре, въздухът абсолютно е много замърсен, аз пък боледувам от бронхиална астма. Но въпреки всичко бях принуден да започна работа. А стана така, тъй като те имат нужда от работна ръка, тъй като там никой не иска да работи и нямаше как… Аз почнах работа, защото финансово не съм добре, бях принуден, но въпреки всичко, сега вече, както се вижда, както виждам нещата, те и от там искат да ме изгонят или пък да ме освободят, т.е. органите на Държавна сигурност, а не… на това, от завода… Да, ето, например да ви кажа: скоро, преди… впрочем, преди …, уф,… на 22и февруари, бяхме се обадили на другаря Манолов по телефона, просто искахме да го посетиме с моите другари Емин Ефендиев, Али Топалов и Каймет Изетова – тази другарка е на Джамил жена му… Четиримата пътувахме с колата. Преди да стигнем в Пловдив, на 25 километра от Пловдив ни спряха от органите на Държавна сигурност, провериха ни паспортите. Единият от тях – те бяха цивилни, дори не се представиха – извади едно листче и погледна той, погледна паспорта и каза: „Същите са!”, каза. След това се обърна към нас и каза: „Вие нямате право да посетите град Пловдив, или не сте желани гости на град Пловдив!”, каза. Ние разбрахме, че няма да имаме тази възможност и се върнахме. Същия ден решихме да посетиме град Кърджали, там, където имам аз и те познати, приятели. Обаче още от там започнаха да ни преследват. Същата вечер бяхме задържани. Сутринта ни закараха там в Районното управление, след това в Окръжното управление, където ни накараха да подпишем предупредителен протокол, че директно ще се върнем във Варна и там да се явим в Окръжното управление на МВР. Ние това го направихме наистина – то без това трябваше да се върнем. От този ден вече постоянно, как да ви кажа, постоянно не ни остават на мира. Ето един друг пример да ви дам: един наш бивш приятел, който с нас беше в о. Белене правеше сватба на дъщеря си. От същия получихме покани, където трябваше да отидем и ние. Обаче 2 дена преди сватбата ни извикаха една вечер, аз като се върнах от работа, и ни накара да се подпишем – пак предупредителен акт, че нямаме право да напускаме град Варна до 27и март, от 24и до 27и март. Много ясно се вижда, нали, ние разбрахме за какво ставаше въпрос. Даже на приятеля ми – който сега, за съжаление, не можа да присъства тука – на него лично са му казали, че „Вие няма да отидете на тази сватба!” На мен това не ми казаха уж не знам с каква цел, но на него лично са му казали. Същият сега е преследван. Но за съжаление не можа да присъства на тоя разговор, който много желаеше. Ето, сега подир него вървят няколко човека!… Както и да е. И така, след 2, 3 дена пак получих призовка да се явя в Районното управление на МВР. Отивам аз един ден, естествено, оставам от работа него ден, цял ден чаках там – никой нищо не ми казаха – пред блока на МВР. И надвечер ми казаха: на сутринта пак да дойда, на другия ден в 7 часа. Отивам аз на сутринта, до вечерта пак чаках. Естествено, през това време аз се обаждам по телефона, там при портиера, и ми казват да съм чакал там. И на втория ден вечерта към 7 без 15 ми дадоха паспорта и ми казаха: заминавай си. Не знам всичко това за какво?! Аз съм, както ви казах от начало, смятам, че съм един обикновен човек, аз нямам никакви други претенции, освен искам да си защитя моята чест, моето достойнство. Аз смятам, че съм член на това Кълбо и искам да живея като другите. Аз вече не знам кога ще мога…, тъй като – аз ви казах, аз съм вече на 50!, 48 години! Всичко това много ми тежи. Просто не знам какво трябва вече да се направи!...
А. Манолова: Имате ли някакво чувство, че има контрол върху вас, че контролът върху вас е силен във връзка с Независимото дружество?
Ш. Шерифоглу: Както ви казах, аз съм член отскоро, от 3 – 4 дена насам. Сега, по тоя въпрос още нищо не мога да ви кажа, защото…
А. Манолова: Не, понеже ми направи впечатление, че не са ви пуснали в Пловдив да се срещнете с Петър Манолов?!
Ш. Шерифоглу: Да, те не искат, не желаят това, разбира се, те ги… просто не знам, може, не знам. Като че ли… Даже на един мой приятел, на Емин Ефендиев, който сега е изселен в село Ценово, Разградска област, дошли са хора от Държавна сигурност, от София чак, и са му казали: „Недей да ставаш член на това Дружество, иначе ще (си) отидеш без багаж. Ако не станеш, ще (си) отидеш с багаж!” Ей с такива… изобщо подигравателни…, как да ви кажа, отношения ли, бих казал. Да ви кажа, не знам, просто всеки ден ни държат в напрежение…
А. Манолова: Да, разбирам
Ш. Шерифоглу: Ето сега, в момента, приятелят ми Али Топалов – знам колко много се притеснява за нас. Много добре знам, защото ние постоянно сме заедно, постоянно сме следени, постоянно ни преследват и просто не можем да си намерим време, ей така, да си определим време да си споделяме някои работи…
А. Манолова: Да се срещнете?
Ш. Шерифоглу: Да, да се срещнем да си говорим …
А. Манолова: Той ли е този, който не можа да се яви?
Ш. Шерифоглу: Да, точно той е, да, точно за него става въпрос. А в 5 часа бяхме заедно с него, той е също член на Дружеството. Това много им тежи, това абсолютно много им тежи!
А. Манолова: Разбирам. Добре, във всеки случай…
(април 1989 г., ролка № 368)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
