| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Присъда по дело № 1244 на Варненския окръжен съд срещу
Шишман Методиев, Алцек Топалов и Марлена Ливиу
Гюлсюн Исинова - Неджибова: Добър ден, Узунова. На 21 май 89а година посетих затворническата болница в град Ловеч, където се намира моят съпруг Хасан Федаилов Алиев, който е в гладна стачка. Той продължава стачката до днес, но е принудително хранен със сонда. За да яде вече е подлаган пет пъти на електрошок. На същите изтезания е подлаган заедно с него и д-р Сюлейман от Хасково, който също поддържа гладна стачка. Мъжът ми на вид не изглежда зле, защото физически го поддържат по изкуствен начин, но ръцете му треперят, губи памет, обърква си мислите. Той едва днес разбра, че преди пет месеца е придобил син. Ние с моя син сме в изключително затруднено материално състояние. Благодаря на моите сънародници от цял Лъжино, Разградски, които ни помогнаха със 191 лв., от Престоя, от село Климент, Шуменско, на членовете на Независимото дружество за защита на човешките права - 933 лева, и на 28 млади хора от град Варна, които ми помогнаха със 135 лева, и на много мои приятели, които не ме забравят. Обръщам се към средствата за масова информация с молба да бъде изпратена Комисия на място. Моят адрес е Варна, (адрес), Галина Аврамова Стоянова - Гюлсюн Ахмедова Исинова.
(31.05.1989 г., ролка № 332. За същия човек става дума и в ролки № 95/8/ и № 313 /5/, вж. по-надолу в текста)
А. Манолова: Добър ден. Ало?! Анна Манолова е на телефона.
Марлена Ливиу: Моля, разговаряйте със съпругата на Емин Хамдиев.
А. Манолова: Добър ден.
Женски глас: Обажда се съпругата на Емин Хамдиев Салиев. Анише (?) Ибриямова се казвам. Съпругът ми работеше в /…/, като технически ръководител към пощата. С институтско образование е. На 25и януари `85а година, като не се съгласи да смени името си, след 4 дена беше задържан и откаран в Белене. До 15и април `86а година беше в Белене, нали, в критично състояние… Имаше гладни стачки, ходихме няколко пъти, жалби до София, до Окръжно управление на МВР, и накрая, нали, го изкараха. Стоеше в единични килии, с костюма си – както е постъпил, така, с едно одеало върху дъските… Наистина, тогава беше в тежко състояние – почнаха болки около сърцето… През това време, нали… моите жалби…, той беше освободен. И до 10и август `86а г…., фактически от април `86а г. беше интерниран във Видинско. Там преседя няколко месеца и наново… Понеже живееше в такава сграда,… даже и в двора нямаше питейна вода. Налагаше се да отива далеч, да си носи вода…, въпрос не ставаше въобще за баня. По съгласието на кмета той трябваше да се изкъпе в реката, която се намираше на два-три километра. Първият път, вторият път … той отива, нали, използва реката за къпане. И третият път при него идват трима униформени, както нали… Едновременно има и пазач с него, не е сам…, и го хващат от водата, и са го закарали така в затвора. Отначало беше във Видин, ние пристигнахме, 48 часа са го задържали вързан, даже на свекърва ми тогава й стана много лошо… Той каза: „Майко, те са /…/, пък аз не мога да стоя, даже нямам право да седна /…/” (Плаче) Полежа малко в затвора, пак го върнаха интерниран във Видинско. От Видинско го пуснаха във Варна. През това време аз направих една трудова злополука, няколко пъти се налагаше /понеже са му обещали във Враца, че ще му дадат 20 дена отпуска след лежането в затвора/… И на 12и декември вечерта бях в Окръжното (управление на МВР), нали, във връзка с мъжа ми, и сутринта отивам в 5 часа на работа – работя като главна готвачка в комплекса… и ми пое ръката, и останах с ампутирана дясна ръка… И трудностите оттам започнаха. Аз започнах лечението си – имам за една година и половина 6 операции в Академията. Мъжът ми поседя 3 месеца в къщи, без работа, без нищо…, аз получавам 120 лв. болнични, а имам деца, които учат. И той направи молба, че трябва да работи по някакъв начин. На него са му отворили обаче, че той вече не може да работи даже и като монтьор – не става въпрос като техник или като технически ръководител… Понеже той е с институтско образование – Института по съобщенията е завършил. И намериха пак възможност, закараха го във Враца – с Хасан /…/, с другите другари,… там Хасан обявил гладна стачка, мъжът ми му помагал… Имаха неприятности… През това време мъжът ми го пуснаха таз година. Трябваше… декември, на 22и му искаха дрехите, на 25и чакахме, на 27и аз непрекъснато звъня: „Къде е мъжът ми? Защо не се прибира?” Те са го вкарали, набили го мъжът ми, вкарали го в арест…, би трябвало да излежи… „Бе изчезна туй /…/!” Сутринта на 1.1.`89а година ние грабнахме се – понеже наблизо живеем до затвора, отиваме да го търсим и да му носим храни, но нито ни приемат, нито нищо. Викат: „Няма го.” Аз викам: „Бе, къде е тоя човек, бе? Убихте ли го? Какво стана с моя мъж? Защо не се прибира? Ето, децата ми са тука…” „Ще се върне!”. Мъжът ми се прибира на 6и януари. Какво да видим? Гърбът му, главата му – син посинял, бит, в слабините… И след три дена отиде да си изкара документ – в „Съдебна медицина”. До днес, нали, не сме правили жалба,… някакви заплашвания имаха, това-онова… Поседя един месец в къщи. И тръгнаха до Пловдив – те, другарите му с подробности обясняват,… на 24и (февруари), петък, сутринта, и на 25и около обяда, 11 часа на 20 метра до дома му са го хванали трима цивилни и са го набутали в една частна кола и закарали до МВРто. После разпитвания, заплашвания. Мъжът ми казал: „Вижте какво! Нищо не съм направил! Не съм съгласен с това, което правите! Не мога да възприема това име! Толкоз мъчения имах! Толкоз време лежах по наровете, в дъските се търкалях, даже предишния път ме бихте! Чисто и просто искам да се срещна с такъв човек, който е велик, известен, нека да обсъдим. Искам да стана член на Организацията!” Но може би и там са го задържали, и с белезници, и закарали го в Кубрат. Макар че в това време аз бях се записала за седмата операция в Академията. Но мъжът го няма. „Децата ми са сами. Жена ми замина за София и ме чака. Трябва да отида. За какво ме задържате? И видяхте къде… И аз ви казах истината! И на 20 метра ме хванахте! Не съм нарушил нищо! Аз съм един свободен човек и трябва да се движа спокойно, където си искам!” „Не, не може!”
А. Манолова: Един момент! Къде е искал той да отиде? С кого да се срещна?
А. Ибриямова: С Петър Манолов имаха уговорка. На 25и, 11 часа.
А. Манолова: Кой месец?
А. Ибриямова: Сега, февруари. И аз нали, … той на 24и, в 6 часа с другарите си заминаха, бяха поканени, на 25и аз заминавам за София. И на 25и, в 12 часа, на 20 метра го задържат. И той искал през това време да дойде при мене, но не са го пуснали, а са го закарали в Кардам. От Кардам, идва колата на ІІІ Районно, и го прибира, и на 25и, събота, в 12 часа след полунощ пристигат във Варна. Мъжът ми, разбрал вече, че няма изход оттука, че пак ще го вкарат в затвора… А в неделя започват да обезпокояват децата. Сутринта не са успяли. След обяд идват… Вечерта ми се обаждат: „Майко, търсят баща ни от МВРто, тебе търсят… Много ни е страх. Какво да направиме?!” Това в неделя. Аз в понеделник пак ги разпитах – съседката, понеже ние нямаме телефон, съседката ми каза: „В 1 часа дъщеря ви излезе на училище, а двама цивилни и двама униформени пак пристигнаха. Ние ще ги предупредим тази вечер да не се прибират.” И се прибират децата ми към 8 часа от училище, те са ги предупредили, „Може лошо да ви се случи!”, „Къде ви е баща ви?” и разпитвали…, и те същото предават и на децата ни. И те са се уплашили, бягат да търсят телефон да се обадят, със София да се свържат, бягат в едни наши познати… Нямаше друг изход – аз вече не виждах, трябваше да се върна и да се отложи таз операция. И във вторник, на 28и се прибирам в града. Същият ден те влизат в дома ми. Първо, те нарушават чл. 49, където не… нямат това право да влизат в дома ми, когато мъжът ми е в техните ръце. Разбрали вече, че аз съм там… два пъти говорих от служебния телефон, че пристигам, да не се наложи така, че професорът, който прави операциите ми, той е най-известния, професор Матев, така че аз като отида, него да го извикат… Казаха: „Тука е, пристигайте! В 8 часа да сте в отделението.” Всичкото съм го направила. На 28и сутринта децата ми излизат от къщи за училище, и за 4ти път се срещат пак с униформените на вратата и са обяснили, че заминават за училище и ще си изпуснат автобусите, а онези попитали: „Къде бяхте снощи? Какво сте направили?” А тя отговорила: „Добре. Ние избягахме. Уплашихме се. И без това майка ни я няма. Не знаем баща ни къде е. Майка ми даде адрес в коя болница се намира…” През това време ония не можеха ли да кажат „Баща ви е при нас! Не се страхувайте!” И въобще да не влизат в дома ми. Чак до балконите са излезли, през стаите са минали – нас ни няма. Само децата… Същият ден, на 28и, в 8 часа, на мъжа ми му слагат белезниците и са го закарали в Сеново(?). Целта е той и другите да се разпръснат – да не стоят във Варна. И аз се прибрах; научих, че мъжът ми е там, отидох при него, наистина… В много лошо състояние са го закарали, заплашили го…, сложили му пак веригите, обиколили цялото село, да се види, че такъв човек са го докарали, даже казали: „Вие, ако не се самоубиете до 1 месец, те от селото ще ви унищожат!”
А. Манолова: Момент, момент, че спира лентата. Един момент…
(12.04.1989 г., ролка № 225)
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
