| Кръглата маса |
 |
Платформа на СДС |
|
Клубът |
|
Ран и Ът |
|
Публикации |
|
Следствено дело № 66 от 1989 г.
Събранията в кино "Петър Берон"
Независимите сдружения след падането на Живков
Коментарът на Л. Александриева
Екофорумът
Първо разрешено и юбилейно събрание на
Клуба за подкрепа на гласността и преустройството,
2.11.1989 г.
Стефан Продев: Има другари, които са поискали предварително думата, и аз предлагам да им я дадем. Давам думата на известния, на големия наш национален поет, другарят Христо Радевски. (Аплодисменти)
Христо Радевски: Уважаеми другарки и другари, уважаеми гости, аз не мисля да държа реч, дори не мислех да се изказвам, и ми се струва, че след всичко това, което тук се каза, нищо повече не бих могъл да кажа. Обаче се чувствам много удовлетворен, удовлетворен като гражданин и патриот, че най-после някои хора, макар и поради натиска обществения, поразумяха, че не може вечно да се забранява на хората да мислят публично и да говорят. (Аплодисменти) И много се радвам, че е позволено това събрание. И още повече съм удовлетворен от това, че не се съмнявам, че тука има представители на органи на реда. Нека тези другари да видят, че тука стоят тяхни братя, патриоти като тях, които също така желаят щастлива и модерна, както се казва, България. Че ние сме хората,… (Глас от публиката: “/.../ като тях!”, последван от смехове и ръкопляскания). Никой от нас не мисли нито да взима властта, нито да прави смутове по улиците. (Смехове) Надявам се, че след това прекрасно събрание, което, разбира се, няма да е качествено ново (Смехове), но надявам се, че по-нататък ще ни предоставят по-големи салони, ... зала “България”, ще ни дадат да се изказваме свободно, нецензурирано по телевизията и радиото (Ръкопляскания), ще ни дадат пълна възможност да кажем своето мнение из вестниците, без разни инструктирани редактори да осакатяват или да не допускат до публиката нашите статии (Ръкопляскания, “Браво”). Аз си спомням два факта, само две събития от нашата след-деветосептемврийска история. След като се реши да се кооперира земята - вие знаете какви насилия се вършеха някъде над селяните, където нито има условия за коопериране, нито селяните искат да се кооперират. Това прекрасно е обрисувано в хубавата книга на Ивайло Петров, “Хайка за вълци”, макар че това е една част само, една много малка част от печалната и трагична история на нашия народ от това време. - И си мисля: ако през това време имаше гласност, имаше разбиране в ръководните хора за понятието демокрация, трябваше да питат народа, къде хората, къде селяните искат да се кооперират, къде не искат; и там, където има условия за коопериране, като има възможност, да се помогне с техника - и те ще станат образцови стопанства и другите селяни после ще се помамят, както се казва, по това; и където има условия, ще се създадат кооперативни стопанства. А ние какво направихме? Аз не съм икономист, от стопански въпроси не разбирам, макар че съм се борил дълго време на младини със земята, обаче ние опустошихме селата, маса села сега са празни, като че ли чума е минала през тях, осиротихме земята и това и до ден днешен се чувства на нашия пазар. Ако имаше гласност, ако имаше тогава пълна демократичност на изказването, това нещо можеше и да не се случи. Второ, искам това да напомня, през 1958 година аз бях делегат в една парламентарна делегация, която посети Китай. Тогава там беше издигнат от Мао Дзе Дун “Големият скок”. Правеха по един примитивен начин стоманата – да не ви разправям това; но повика ни покойният генерал Панчевски, който беше посланик в Пекин - аз бях тогава член на ЦК - повика ни в посолството и ни каза, че в България е обявен, по подобие на Китай, икономически скок. (Смях) Върнахме се ние тука и в Народното събрание се състоя един голям пленум от членове на Централния комитет, народни представители, Отечествения фронт и прочие и там много патетично се говори за скока: че в година, година и половина ние ще увеличим двойно и тройно селското стопанство и другите производства. Аз, който не разбирам, както казах, нищо от икономика, ме усъмни това нещо: щото зная в село как се работи, зная каква техника изостанала имахме ние… И питам много от окръжните секретари на страната, които врат и кипят в тая работа: „А бе, как си я представлявате вие тая работа?” „Бе, казват, от това абсолютно нищо не може да излезе, това са фантазии!” Викам: „Защо не излезете да го кажете?” „А-а, ще излезеш, казва, ще те пратят по дяволите после?”
И никой посмя дума да каже. Само един, Борис Тасков, покойният, се осмели да каже и го пратиха наистина по дяволите! (Смях, ръкопляскания) Ако в това Народно събрание и в тоя Пленум имаше атмосфера на сигурност, че няма да те накажат за мнение, няма да те свалят от службата и няма да те накажат за мнение, хората щяха да станат да кажат, че това не може да бъде, тоя стопански скок. Разбира се, след това 2-3 месеца тоя стопански скок стана “постепенно развитие”. Тия, които го бяха „издигнали”, много бързо го свалиха на „постепенно развитие”. И така, аз не знам България колко е задлъжняла, колко е направила дългове с чужбина, какви стоки са докарани, които не можем да произведем… С това искам да кажа, когато не е дадена свобода на хората, до какви авантюри може да се стига. В медицината има едно правило - тука сигурно има лекари, които знаят по-добре това от мене, но аз съм го слушал - една болест, ако искаш да я излекуваш, трябва не да я подтискаш в организма, а трябва да я изгонваш навън, дет се казва, или по оперативен начин, да я извадиш извън организма. И нашата гласност, за която ние сега ратуваме, свободата на мнението, пълната демократичност тъкмо тая цел преследва - да се извадят на показ всички ония горчивини, всички ония рани, които разяждат нашия организъм. А нашият национален организъм боледува и това докато не се разбере с цялата дълбочина от тия, които ръководят страната, ние няма да видим добро. (Ръкопляскания) Пример за това е Съветският съюз. И аз мисля, че ние от две години почнахме да говорим за преустройство - по-рано такава дума не се чуваше у нас, по подобие на Съветския съюз, за да не би да…, щото формално правим приятелство със Съветския съюз… У нас, в нашия печат тая гласност не съществува, макар че се говори постоянно за пълна гласност в обществото днес, и даже и журналисти, писатели най-вече, за съжаление, ще кажат, че има гласност. Гласност у нас е обявена и има, но само за съгласните. Трябва да се даде гласност на всичките букви в нашата азбука. (Ръкопляскания) Дет се казва по телевизията – благодаря за вниманието. (Ръкопляскания)
Ст. Продев: Тихо, другари, моля ви се. За да спечелим време, понеже точно в осем, нула, нула, както казват военните, ние трябва да сме навън. Предлагам регламент – 5 минути, защото иначе е трудно. Съгласни ли сте? (Отговор тук-таме: Да!) Добре. Има думата другарката Блага Димитрова. (Бурни и продължителни ръкопляскания и викове: „Браво!”)
Блага Димитрова: Една кратка равносметка: Какво е сторил Клубът, това времето ще отсъди. Мога да кажа само какво Клубът даде на всекиго от нас, неговите членове, в това число и мен. Изправи ни лице в лице с нашата лична отговорност пред днешния и утрешния ден. (Аплодисменти, “Браво!”) Това означава от стадно същество, в което режимът се силеше да те превърне, да се почувстваш отново човек. (Ръкопляскания) А то никак не е малко. То е всичко. И затова изразявам на Клуба своята признателност. “Информационна авитаминоза”: “През изтеклия месец октомври бях на лечение в малък провинициален град. Нямах възможност да слушам чужди радиостанции, нямах телефон под ръка, нямах никакви срещи с неформални сдружения, никакви контакти с гости и журналисти отвън, никакви прегръдки с Румяна Узунова. (Смях, ръкопляскания) Изобщо, никакво идейно грехопадение. Абсолютна политическа стерилност. (Смях) Превърнах се в родолюбец, чист, примерен верноподаник, според идеала на нашата висша администрация. (Смях) Едва не ми поникваха крилца на херувим. Единствени сведения за това, какво става в заобикалящия ме свят, черпех от българската преса и телевизията. През този месец, наситен с бурни събития от национален и международен мащаб, аз, заедно с мнозина от моя народ, се почувствах изхвърлена като корабокрушенец на пуст остров, до който вълните донасят смътен плисък от собствената педя суша, да не говорим за близките острови от червения коралов риф. (Ръкопляскания) Виж, за земетресения, самолетни катастрофи и пожари отвъд океана се узна своевременно, даже видях потресни кадри на нашия телеекран. Но какво става тук, в моята страна, когато у нас заседава първият решителен за съдбата на планетата Екофорум, как откликва българската общественост на това изключително събитие - никакви данни, освен тържественото откриване и някои бегли рапортажи оттук-оттам, със своеволен преразказ на чуждестранни мнения. (Ръкопляскания) Безусловно наложително бе всеки ден вестници да посветят цели страници с най-доброто от дневника.на заседанията - не тия, които са при закрити врати - но с изказвания в автентичен вид, със спонтанни разговори и интервюта в колоарите и по екскурзиите, а не натрапливи нашенски коментари, и то съвсем озадачаващи, от рода на: „Някои от делегатите се отклониха от главната тема.” (Смях) Но защо така са объркали темата тези господа, какво точно накриво са изрекли и пък и какво: “право, куме, в очи”, нито намек в пресата. На този наш малък остров, отровен от политическо ДДТ, на който е запратен българският народ против волята си като заточеник, току доплува накоя запечатана бутилка с тайнствена вест. (Смях) Строшим бутилката, прегладнели за новини и отвътре изскача духът на слуховете, раздува се до невероятни размери, уродлив и димящ, съвсем замъглява хоризонта. При тази сляпа неосведоменост и брутална заблуда изпитах на собствен гръб какво състояние е това “липса на информация”. Човек се разстройва дотам, че губи ориентация в обкръжаващия го свят, парализират му се мислите и действията, чувства се отритнато, непълноценно същество, губи апетит към живота, изпада в апатия. И само като си представим, че над четири десетилетия българският народ боледува от този опасен синдром на информационна авитаминоза! (Ръкопляскания) Това деформира неговия духовен живот, унизява го в собствените му очи, оскърбява го като бавноразвиващ, изостанал, недорасъл за истината. Този народ, който даде на славянството писменността и я опази през вековете на робства и национални катастрофи, който създаде в самата зора на своето пробуждане журналистика от висока класа! Той е достоен за пълна гласност, която незаконно и с грубо насилие му е отнета. Той заслужава всекидневния “хляб наш насущний” от неподправеното уведомляване за всичко, което става в съвременния стремглаво променящ се свят. В епохата на информационния взрив до нас не достига дори ехо от взривната вълна. Владимир Вернадски в своя фундаментален труд “Размишления на натурфилософа” създаде теорията за съществуването на ноо-сферата – концентрация на мислите, научните прозрения, силовото поле на общочовешкия разум около земята. Без развитието на ноосферата не може да бъде изградено истинско хуманно, демократично общество, не може да се поддържа здравословен обществен климат, не може да бъде опазена природата, не може да оцелее планетата. За тази върховна мисия на всеки човек днес е необходим непрестанен, интензивен обмен на идеи, на осоциални изследвания, на научни открития, на самобитен опит между всички мислещи хора по света, без железни завеси и гранични бариери, без китайски и берлински стени, без тиранични рецидиви (Аплодисменти). Ако по земното кълбо остават все още обширни зони под похлупака на забраната и неведението, това застрашава съществуванието на цялото човечество. Липсата на точна, своевременна информация лишава от кислород атмосферата, замърсява я със смога на лъжите и полуистините, на клеветите и манипулациите. Така планетата е обречена на самоунищожение. (Аплодисменти) Съд, обществен съд заслужават узурпаторите на информацията. (Аплодисменти) Те са я обсебили, превърнали са я в привилегия на оглашените: “подлежи на връщане”, “за служебно ползване”, “поверителен бюлетин”, “секретно” и прочие, и прочие форми на грубо нарушение на елементарната гласност. Искам да завърша с неумолимата надежда: Не мислете, че нашият народ се оставя да му нахлупят отгоре оглушаващата казармена шапка. Истината вече стига и до най-затънтения кът на страната. Съвременната техника, международните конвенции за защита правата на човека, на първо място свещеното право на информация, на гласност, а най-вече вродената любознателност на българина, всичко това е по-силно от всякакви самовластни заглушители, изопачители и заплашители. Дори за известен период да бъде заключен в изолация, в каквато неволно се озовах и аз, достатъчно е да чуеш едно официално обяснение от този род: “някои органи на сигурността са превишили своите правомощия” (смях и възбуда), за да разбереш съвсем ясно: а-а, у нас става нещо! (Смях) С изработения рефлекс за четене между редовете пред погледа ти ще блесне цялата картина на мирната акция в защита на природата, срещу нея - организираните хайки, побоите, арестите, вандалското отвличане в неизвестна посока. Клеймо на позора, което тези изстъпления върлите бранители на родолюбието хвърлиха върху лицето на родината пред очите на целия цивилизован свят. (Аплодисменти, “Браво”) Но нашият народ казва: „Иде Видов ден!” (Вълнения и аплодисменти).
Назад
Copyright 1998-2012 ® “OMDA” Ltd. All rights reserved.
