Заседание на Политбюро на БКП /11 април 1989/ - За по-нататъшно единение на българската социалистическа нация

Другари, анализът на състоянието на възродителния процес показва, че той навлиза в нов етап[2], твърде пряко свързан както с преустройството в нашата страна, така и с новите тенденции в международните отношения, особено след приемането на Заключителния документ на Виенската среща, а и последното заседание на ОИК[3] в Риад[4]. Това е първият документ на Политбюро за новата принципна постановка по възродителния процес.

Проектът е разработен върху основата на съображенията и указанията на др. Тодор Живков. Фактически ние сме се опитали да разработим идеите в постановката на др. Живков за единението на българската нация, за патриотичното възпитание на нашия народ и укрепването на националното съзнание.

В разработването на документа участвуваха като консултанти с конкретни разработки и предложения изтъкнати специалисти, историци, социолози, ръководни партийни работници, ръководствата на ведомствата и обществените организации, които имат най-пряко отношение към този проблем. Вариантът на проекта беше изпратен на два пъти на областните комитети, на една голяма група общински комитети, които дадоха своите съображения и предложения.

Тъй като документът трябва да има предимно политически характер, редица конкретни и ценни идеи, които се съдържат в материалите на областните и на общинските комитети, които получихме, ще бъдат използувани по-нататък при разработването на програмите за изпълнението на това решение и в отделните направления на дейност.

Проекта, който ще обсъдим днес, изисква и нови подходи, и практически мерки за правилно протичане на процесите на единението на българската нация в етапа на преустройството в нашата страна.

Аз специално искам да изтъкна - това сме се постарали и в документa да заложим, - че трябва най-пълноценно да се използва социалноикономическият, политическият, идеологическият, научният и културният потенциал в преустройството върху основата на Конституцията и законите на страната.

Специално внимание се отделя на връзката между преустройството на нашата икономика, преминаването към фирмената организация и проблемите на единението на българската нация, на изграждането на материалната база за патриотично възпитание на подрастващото поколение.

Предвижда се в кратки срокове да се довърши изграждането на детските заведения, на училищата, интернатите, да се подобрява базата на културата, да се усъвършенствува празнично-обредната система. Предвижда се още по-голяма роля да играе българското училище като мощно духовно средище, постоянен и най-активен фактор за патриотичното и интернационалното възпитание, за трудовата и професионална подготовка на подрастващите. На качествено ново ниво следва да се издигне идейновъзпитателната работа, да се подобри научноизследователската дейност по проблемите на българската народност и нация, да се вземат решителни мерки за насищане на селищата с богат културен живот. Проблемите на патриотичното възпитание да заемат централно място в дейността на творческите и професионалните съюзи, да cтaнaт постоянна тема на средствата за масова информация.

В цялостната дейност водещо място ще имат партийните организации и комитети, обществено-политическите и масовите организации, ролята на Българската народна армия ще се издига в това отношение, нашите задгранични представителства.

Искам да прибавя към предложените решения някои допълнителни предложения. Бихме могли да издигнем на отговорни длъжности например като зам.-министри в Министерството на народното здраве, някои подготвени лекари из средите на лицата с възстановени имена. А такива сектори могат да се намерят и на друго място. На предстоящите конгреси на науката, културата и образованието биха могли да се издигнат[5] също някои подходящи кандидатури.

В ОФ има издигнати, в Комсомола - също. Полезно би било в Централния съвет на профсъюзите също да се издигнат някои подходящи активисти. Това би било в съзвучие с постановките и задачите за приобщаване на това население. Това се отнася и за други ведомства и организации, което би имало положително отражение сред това население.

Искам да съобщя, че вече се изпраща в страната книгата "Страници от българската история", която научно изяснява процесите на етническата и религиозната асимилация на част от българското население. Ние смятаме, че тази книга, издание на Академия на науките, съдържа всички изисквания за едно научно интерпретиране на тези въпроси и ще бъде едно пълноценно помагало на другарите в областите, общините, училищата, различни институции. Тя е изпратена на всички членове на Политбюро.

Искам да съобщя също, че е извършена подготовка и в четвъртък Министерският съвет ще обсъди проекта за изменение на законите за българското гражданство, за паспортите. Аз предлагам в първите дни след 1 май да се събере Народното събрание за обсъждане на законите, което ще помогне за едно правилно решение на въпроса за паспортите и ще снеме известно напрежение, което сега съществува.

По предложение на Министерския съвет с указ на Държавния съвет бяха решени някои важни въпроси за даването на парцели за строителство на жилища и училища. Това е въпрос, който доста много затормозяваше общините и кметствата. Той може да се счита също за решен и да се разгърне жилищно строителство там, където са раздадени парцели.

Другари, може да започнем разисквания. Но преди това искам да изкажа някои съображения. /Др. Георги Атанасов чете съображенията на др. Тодор Живков./

Аз съм доволен от съображенията на др. Живков. Запознат съм с разработките, които са внесени. Ние доста сериозно сме разговаряли с др. Стоянов. Считам, че проблемът за единението на българската социалистиечска нация и нашата концепиця по него е много назрял и изключително важен. Затова смятам, че е навременно неговото внасяне за разгелждане в Политбюро.

Предложеният материал е добре разработен, изяснени са задачите на различните органи и звена на политическата и държавната система и механизмите за тяхното изпълнение. Правилно в първата част на документа, до страница 8, се прави оценка на досегашната разностранна дейност. Би могло обаче тя да бъде по-конкретна, критична и самокритична, за да се мотивират по-убедително мерките, които се бележат за решение.

Във връзка с това предлагам да се обсъдят следните допълнителни бележки и становища и да се уточнят по-добре някои въпроси.

От документа се остава с впечатление, че той се отнася само до населението, което сега е въвлечено във възродителния процес.

Всъщност обаче въпросът за единението на българската социалистическа нация и патриотичното възпитание е много по-голям.

Той е комплексен и е свързан с компактните наши българи емигранти в Македония, Тракия и западните покрайнини, с българите от Пиринския район, както и с българите цигани.

При това положение може би решението трябва да се попълни и обогати, за да се обхванат всички елементи на процеса за понататъшното развитие и единение на българската нация.

Следва да се имат предвид и засилилите се напоследък македонистки настроения сред някои интелигентски и младежки среди.

Аз смятам, че на територията на бившия Благоевградски окръг или, както казваме, Пиринския район, в резултат на това, че ние не противопоставяме нашата дейност на активната работа, която се провежда от страна на Югославия и по-специално на Македония, там започва отново формиране на един процес на македонско съзнание, особено сред младото поколение. 5-6 радиостанции по пет пъти на ден предават за това население.

С абсолютно нищо. Това става един ден, два дена, година-две, 10 години и т.н. и този процес дава вече своите резултати. Има неизяснени въпроси в нашите научни среди по тези проблеми.

Считам, че нашата партия е имала ясни позиции още по времето на Благоев по този въпрос. И тези позиции са били почти еднакви чак до Вълко Червенков. Това са позиции, които Коминтерна е утвърдил, че българите в Македония не са българи, а са македонци и те могат да си разрешат въпросите само в рамките на балканска федерация. Това са тезите още на Любен Каравелов и на Христо Ботев.

Историята показва, че това е едно наивно виждане, защото всички партии имаха ясно отношение по въпросите, включително и по въпроса за наследството от Отоманската империя.

Фактически едва след Априлския пленум този въпрос намери единствено правилно решение в разработките на др. Живков. Даже на Осмия пленум и след Осмия пленум, когато се отрекоха тези неща, тези въпроси не са разработени в нашата историография.

Напротив, постановките останаха такива, каквито бяха по-рано. След постановките на Априлския пленум имахме специален пленум на ЦК на партията, на който бяха изяснени редица въпроси.

Др. Живков е много прав, че нашата историческа наука не се хвана с тези въпроси.

Напротив, създадоха се специални групи, които и сега развиват теорията, че македонското население се развива след Кресненското въстание, след Освобождението на България по свой път и се формира като македонска нация. И понеже ние сме една от страните, в която има такова население, ние не сме изяснили този въпрос. Даже ако някой наш учен излезе по тези въпроси, веднага му се слагат най-различни епитети. Създадено е едно становище и се смята, че само то е правилно.

Ние като партия, като Централен комитет не знаем много неща, които сега стават в този район.

Ние с др. Дюлгеров бяхме в Петрич на годишнината на партийната организация. Седем-осем километра преди Петрич те спират на бариера не можеш да влезеш[6].

Може да си от Петрич, може да си от София, трябва да имаш разрешение, да те проверят кой си и тогава да те пуснат през тази бариера.

Населението негодува и казва: Ние живеем зад бариерата.

Въпросът заслужава внимание, трябва да го изясним. Очевидно нещо не е догледано.

Хората, които живеят в Петрич - те са 40 хиляди души заедно със селата, - когато влизат и излизат от Петрич, всички ги проверяват и сега на този пропусквателен пункт.

Смятам, че работата с това население е предоверена на някои хора.

Ние трябва да седнем и да разгледаме този въпрос, защото от доброто намерение на партията се провеждат други работи.

Те се провеждат от Югославия, те се провеждат чрез радиостанции и по други начини.

И сега има младежи, които казват: Ние сме македонци, ние не сме българи, какво искате вие?

Чрез една анкета могат да се проверят тези неща. Но въпросът не е до анкета, а до реалната действителност.

Те предават по 5-6 пъти на ден за Македония, за България, за македонизъм.

Ние си мълчим и корозията продължава. Това е идеология и тя дава своите резултати. Ако се намери някой да каже нещо, веднага му се слагат епитети и той се отдръпва настрана.

Аз поставям този въпрос толкова сериозно, колкото сериозен е целият въпрос за единението, защото докато приказваме по тези въпроси, хората си вършат работата. А това не е работа на една група хора, това е работа на нашата партия.

Сърбите имаха създадена концепция още по времето на Александър Обренович, когато Георги Сава Раковски беше приет да работи там. Той тогава констатира, че сърбите създават концепция, която обхваща съединяването на населението на територията от Искъра, по ихтиманското направление и надолу. Това е тяхната концепция. Раковски влезе в конфликт с тези хора и те го изгониха от Нови Сад.

Оттам той отиде в Румъния. Като започна да работи с румънците, те си създадоха концепиця, че за да съществува румънската държава, трябва да държи територията Русе - Варна и нагоре, за да бъде морска държава и т.н.

Георги Раковски влезе в конфликт с румънците и те го изгониха.

Тези концепции важат и сега за титовци безусловно. Затова те взеха територии не само през Освободителната война, но и сега са в агресивно състояние.

Затова румънците искаха да стигнат до Русе - Варна, защото имат концепция. Дали тази концепция е от буржоазна партия, дали от демократична, дали от комунистическа - всички те бият в една насока, а ние в продължение на 60-70 години имаме 20 концепции. Все утвърждаваме концепции, а всичко става за сметка на България.

Аз много съм доволен от постановките и в доклада, и в изказването на др. Живков, но смятам, че не можем да минем така леко тези въпроси.

Ние сме длъжни да навлезем в тях и да вземем едно или друго отношение. Това отношение трябва да бъде в духа на представените документи.

Аз смятам, че постановките на Живков, когато той разговаря с Тито, са много ясни: Вие създавайте републики, каквото щете правете, обаче в нашите работи не се бъркайте.

Вярно ли е, че не се бъркат в нашите работи? Не е вярно.

Аз бях на посещение преди няколко месеца в Югославия миналата година и на срещата се нахвърлиха срещу мен защо Добри Джуров кълне българските войници на Сливница. Аз им казвам: “Слушайте, ако искате да си подобряваме отношенията, може да ги подобряваме само на базата на ненамеса във вътрешните работи на едната или другата страна. Какво вие правите, какви републики създавате - това си е ваша работа, ние не ви се месим. Какво ние ще правим в България, къде ще кълнем нашите войски, какви ритуали ще имаме - това са наши вътрешни работи. Вие защо се месите в нашите работи? Ние нямаме нужда от настойничество.”

И мен ми се струва, че този въпрос е много сериозен. В нашето желание да бъдем докрай лоялни в международните си отношения ние често пъти сме съгласни да правим компромиси, които не са компромиси за момента, а са исторически компромиси.

Аз мисля, че тези въпроси са много сериозни. Доколкото съм се занимавал и се занимавам с тях, в такава същност ги виждам и смятам, че е правилно тези неща да се огледат.

Необходимо е да се направи сериозен преглед на всички научни и културни институти и да се прецени позицията на отговорните лица,работещи в тях, по този проблем. Сред тези кадри има такива, които са носители на неправилни схващания по възродителния процес и националния въпрос и това е една от причините за разпространението на нихилизма у нас. Не е тайна, че известни научни работници и особено историци не подкрепят процеса, а други направо го отричат.

Считам, че работата в Института за социални теории и Дружеството за разпространение на научни знания "Георги Кирков" трябва да се насочи много по-определено към развитието на процеса за единението на българската нация. Не може такива институции да се занимават с отвлечени понятия, както Институтът за социални теории. Излезе една тяхна книга за положението в търговията, отношенията Турция и Европа. Тя е много интересна книга.

Аз считам, че дружество "Георги Кирков" трябваше да натовари всеки един от беседчиците, които са докладчици и лектори в политически аспект, да изнесат поне по 10-15 лекции в определени общини и села.

Една голяма част от тях даже са против тези наши решения. А ние говорим за единение и за укрепване единството на българския народ и на българската нация.

Аз считам, че тези неща трябва да се разработят в документ.

Заслужава по-специално внимание и въпросът за изграждане на интернати за обучение на подрастващото поколение из средите на някои слоеве от населението, особено циганското население.

Другари, ние вече създаваме до нашите градове втори градове - цигански градове.

В Нова Загора в един квартал живеят 5 хиляди цигани от 27 хиляди жители на града. 38 на сто от ражданията се падат на тези 5 хиляди.

В Твърдица, Сливен, Пазарджик и Пловдив положението е същото. В Пловдив има над 100 хиляди цигани. Какво работи нашата партия по тези въпроси?

Можем ли да отчетем активна дейност, активна работа? Не можем.

Може да има някои прояви, но активна работа не можем да отчетем,

А това население става 600 хиляди души в България. То отива в селата, поема животновъдството. Фактически ние недостатъчно работим с това население. Аз съм съгласен напълно с др. Живков, че ние сме в дълг като идеолози, като партия, като организации, като държава по тези въпроси.

Трябва да станат качествени изменения в работата с тези хора. Ние този въпрос също го минаваме метър.

Издавахме един вестник "Нов път", който не играеше кой знае каква роля, но го закрихме. Активисти няма. Значи положението по този въпрос не е добро.

Тук правилно се поставя въпросът, това е постановка на др. Живков, че ние трябва да изграждаме в тези райони интернати, децата да се учат в тях, да придобиват навици, нови културни отношения, да възприемат новото, да навлизат в предприятията, да отиват при струговете, в химическите заводи, на полето, за да станат нови хора. Иначе излиза, че сме неспособни в продължение на 45 години да направим някаква крачка напред с това население.

По-определени и ясни изисквания трябва да се предявят и към работата на Университета и всички висши учебни заведения за патриотичното възпитание на младото поколение. В катедрите по история да се отделя много по-голямо внимание на този проблем. Аз съм доволен, че др. Живков поставя този въпрос.

Трябва добре да се оцени какъв ще бъде действителният ефект от работата на платените партийни секретари в селищата и предприятията, както се предлага. Съсредоточаването на работата у един платен деец на практика освобождава широкия актив, изграден на обществени начала. От друга страна, често се създават неблагоприятни настроения cpeд колективите срещу платените работници специално по тези проблеми[7]. Считам, че този въпрос е много сериозен.

Към стр. 23 и 24. Прави впечатление, че на обществените организации се възлагат твърде общи и изпълнявани досега от тях задачи.

Във връзка с това целесъобразно би било да се потърсят някои акценти в работата на обществените организации по патриотичното възпитание на народа, които произтичат от техните нови възможности в условията на самоуправлението и самодейността.

Специално за Отечествения фронт /на стр. 24/ считам, че непълно и ограничено се определя неговото място и роля в общия процес на единението на българската социалистическа нация и по патриотичното възпитание на целия народ[8].

Без да се омаловажават задачите на другите обществени организации, следва да се изтъкне голямата политическа отговорност на Отечествения фронт по този общонационален въпрос.

Както каза др. Тодор Живков пред Х конгрес на Отечествения фронт, "Много са задачите, които стоят пред Отечествения фронт, но сред тях несъмнено най-важна е задачата за патриотичното възпитание на народа като сърцевина на комунистическото възпитание на сегашния етап"[9].

Ако така не се постави в документа, др. Стоянов, въпросът, то значи, че вие изземате прерогативи, предоставени на Отечествения фронт, в друга светлина[10].

Нашата задача е въобще патриотично възпитание на целия народ. Тази идея е същността на Отечествения фронт.

Той се появи на политическата сцена в името на патриотизма, за защита на отечеството и неговата историческа мисия[11]. Остава и занапред да осъществява на тази база морално-политическото единство на народа[12]. Затова както досега, така и в бъдеще той разгръща и трябва да разгръща все повече и на конкретна основа дейността си по трите извора на патриотично възпитание - изучаване на миналото, настоящето и бъдещето на родния край, свързано със социалистическото строителство и любовта към родината.

Тази задача е поставена на Отечествения фронт още на XII партиен конгрес[13] и по нея той извърши и върши значителна работа сред всички слоеве и възрасти на населението.

Правилно в материала се подчертава мястото на Отечествения фронт за издигане ролята на семейството в патриотичното възпитание. Би следвало според мен още по-силно да се изтъкне неразривната връзка във възпитателния процес между семейството, училището и обществеността като решаващо условие за изграждане на личните и гражданските добродетели и качества на младите хора[14] и за постигане на поставените цели за единението на българската нация.

Освен многото други инициативи, обусловени от самодейността на хората и конкретните условия по места, все по-широко следва също така да се разгръща чрез Отечествения фронт родоизследователската и краеведческата дейност.

Тук стоят и въпросите за обогатяване въз основа на традицията, но в съвременните условия, на обществените и семейните празници и обреди и изобщо на духовния живот в селищата, семействата и другите малки социални колективи; да се осмислят и осъвременяват селищните, родовите, земляческите празници, събори, срещи и чествания; да се въвличат съвместно с народните читалища представители от всички поколения по местоживеене в художествената самодейност и другите форми на културни и творчески прояви в свободното време, организиране на отдиха, на масовия спорт и т.н[15].

Другарят Живков повдига въпроса и съм съгласен с него, но искам да изкажа едно мнение.

Може би, др. Живков, не е необходимо сега да вземаме решение.

Пак ще направим може би не цялостно решение.

Нека този документ, който е разработен от другарите да, легне като един статут, като едно виждане, като един документ, приет от Политбюро. А решението трябва да бъде утвърдено, след като този документ след разискванията се оформи цялостно и да се изпрати на всички органи и организации, за да ги имат предвид в своята ежедневна работа по създаването и единението на българската нация.

Спорен е въпросът единение ли да бъде или единство на народа.

Девизът на Народното събрание беше "Съединението прави силата". Като дойдоха деветнайстомайци през 1935 година, махнаха този девиз и писаха "Единението прави силата". Като дойдохме ние на власт на 9 септември, задраскахме това и писахме "Съединението прави силата". Аз поставям този въпрос, защото думата "съединение" може да има символично значение, а единението и единството на народа, на нацията е голям въпрос.

И ние трябва с широта да приобщаваме, да привличаме в лоното на този народ всички членове, които се раждат на тази българска земя.

Другарят Стоянов повдигна въпроса за паспортите. Тук има още един въпрос.

Като създаваме този отдел за патриотично възпитание, което аз поддържам, трябва да си намери тук мястото и Идеологическият отдел. Ако Идеологическият отдел смята, че само отдeлът за патриотично възпитание трябва да се занимава, това означава, че работата минава покрай главните кули и вървим в една насока.

Крепостите могат да се превземат, когато се включат кадрите на Идеологическия отдел, когато започне да се води борба против нихилизма у нас. Защото в България най-характерното в някои среди е нихилизмът, да се търсят някои виждания сами за себе си, да оригиналничим или да защитаваме чужди позиции вместо да работим за изграждането на това единство на народа.

Затова смятам, че не даже само Идеологическия отдел, а и Отечественият фронт, и Комсомолът трябва да се включат в тази работа. Всички трябва да намерят своето място.

Ако ние не въведем в нашите училища практически пеенето, не може да правим единение. Единението става чрез езика, чрез традициите, чрез песните, и то патриотични песни. А ние се правим, че не чуваме и не виждаме тези работи. Децата от детската градина до завършване на прогимназията, където ходят, а и в училището, трябва да пеят.

Вие онзи ден казахте, че в училищата трябва да има и учение, и разтоварване. Пеенето е и учение, но то едновременно е и патриотизъм, и приобщаване, и разтоварване. Моето мнение е, че ако не дадем два часа пеене в училищата, ще сбъркаме много.

Вчера имах разговор с един другар от селищната система Каолиново, в която от 20 хиляди население само 2 хиляди души са българи.

Характерно е за тази община сега, че са започнали да ходят при Манолов в Пловдив и създават групи за свобода.

Той[16] научил за един, извикал го при себе си и му казал:

"Аз бях съгласен да стана българин, но когато сменихте имената, у мен се получи друга реакция и сега искам да се изселя. Може ли да ми кажете каква заплата получавате?"

"Да, мога да ти кажа.. Ето моята заплата каква е[19]. А кажи ти колко получаваш като бригадир?".

Оказва се, че той[20] получава повече като бригадир.

"Може ли да ми кажеш колко получава един министър? Може ли да ми кажеш каква заплата получава Тодор Живков?"[21]

Ето от какви позиции започват да разговарят.

Той признал, че е ходил при Манолов. От общината 50 и няколко души ходят. Онзи продължил: "Вие ще ни дадете паспорти, защото България е подписала Виенското споразумение. Ние ще отидем в Австралия. Нас горе-долу сега ни гласят да заминем за Австралия, тъй като в Австралия има доста турско население. Ние знаем, че като отидем в Турция, много от нас няма да имат тези условия, които имат тук."

Нашият го запитал колко души ще приемат да се изселят, дали ще има 5 хиляди. Той отговорил, че ще бъдат много, но няма да се стигне до 5 хиляди, защото една част от първите, които отидат, ще се върнат разочаровани.

Аз искам да кажа, др. Живков, че при сегашната ситуация в България и след подписване на Виенската споразумение ние трябва да работим непрекъснато с това население.

Най-напред ще поискат да си отидат фанатиците.

Ние трябва да бъдем готови, щом поискат, да им разрешим. Ние трябва да ги изпратим, за да остане честното население тук. Това не е въпрос само на организация на отдела, а е въпрос на нашата партия.

Аз смятам, че този документ, въз основа на вашите съображения и на това, което ще кажат другарите, трябва да се разработи на по-широка основа като един статут, като основни положения, да се утвърди от централния комитет и да се пусне за работа сред населението.

Другари, мисля, че можем да приемем този документ със съображенията на др. Живков, без много особени уточнявания.

[1] Димитър Стоянов до края на 1988 г. е министър на вътрешните работи, по време на това заседание е член на политбюро и един от най-силните хора в държавата.

Всички бележки под линия са мои – Петко Симеонов.

[2] Вече са създадени, въпреки волята на властта, така наричаните „неформални организации” - Независимото дружество за защита правата на човека /16 януари 1988 г. – водеща фигура Илия Минев/, Обществен комитет за екологична защита на Русе /8 март 1988, с председател Георги Мишев/, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности /октомври 1988, инициатор йеромонах Христофор Събев/, Клубът за подкрепа на гласността и преустройството /3 ноември 1988, инициатор Желю Желев/; направен е опит за създаване на Народен съюз за гражданска инициатива - Оборище /декември 1988 г., водеща фигура Любомир Собаджиев/, Демократичната лига за защита на правата на човека /13 ноември 1988 от Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер/, Дружество за подкрепа на Виена'89 /5 януари 1989, от Авни Алиев Велиев и Исмет Емрулахов/, Независимият профсъюз "Подкрепа" /8 февруари 1989, учредители - Петър Манолов, Константин Тренчев – избран за председател, Бойко Пройчев, Николай Колев-Босия, Цветан Златанов, Диана и Димитър Бояджиеви, Димитър Тренчев, Христо Генев, Огнян Велчев - определен за секретар, Кояна Иванова, Николай Маджев/... Всички тези структури пряко заявяват своето несъгласие с Възродителния процес и са само върхът на айсберга на неприемане от гражданите на страната на тази политика. Българското движение за демокрация категорично се обвързва с проблема за правата на човека и отхвърля етноцентризма в изграждането на бъдещата демократична държава.

[3] Organization the Islamic Conference (OIC), Организицация Ислямска конференция е учредена на 25 септември 1969 година в Мароко и обединява 57 страни. Тя е най-представителната организация на държавите, които се самопреценяват като мюсюлмански.

[4] ОИК приема на няколко пъти документи против политиката на България по възродителния процес. Тук Димитър Стоянов има предвид конференцията през март.

[5] Имат се предвид планирани, но непроведени конгреси.

[6] Петрич по онова време е в граничната зона, където граждани от други населени места могат да влизат само със специално издаден от милицията открит лист. Нещо като вътрешна виза.

[7] Платените политически работници бяха облечени с власт актьори. При властовите взаимодействия публиката (състояща се от техни подчинени) влизаше в ролята си, като подкрепяше тяхното изпълнение с мълчание или безразличие. Изключение правеха онези, които се надяваха на някаква облага от изявена подкрепа.

[8] В политбюро използват две преливащи се по съдържание понятия, които все пак могат да се различат - “българска социалистическа нация” и “целия народ” (или само “народ”). “Народът” е нещото, което е основната грижа на тоталитарната власт, в това число и на политбюро. „Народът” е пасивен, трябва да бъде воден и до голяма степен е аморфен. Той е обект на възпитателна и образователна дейност от апарата. “Народът” е съставен от “трудовите хора” и “народната интелигенция”. В “народа” не се включват всички индивиди и групи с отклоняващо се поведение. Отклонението от нормата има политически характер, защото социалният ред във всичките му аспекти е политически определен. Нормата, нормалното се дефинира от властта.

Грешката е политизирана. В критични периоди (втората половина на четирийсетте години, месеците около Унгарското въстание и Пражката пролет) на грешката често се приписва политически умисъл. Сгрешилите не влизат в състава на “народа”.

“Народът” чрез възпитанието става “българска социалистическа нация”. “Българската социалистическа нация” е също водена и управлявана, но тя, за разлика от “народа”, участва в двучлена (управляващи-управлявани) активно. Тя не е пасивна, тя е, да го кажем: ентусиазирана в своята лоялност. Тя разбира правилно политиката на управляващите. Единението на “социалистическата нация” означава единение на активността в подкрепата на политиката на БКП. Да няма разнобой. Мюсюлманите са опасни с вярата си в Мохамед и Аллах, защото вярата им измества вярата в българската власт. Те са подозирани в лоялност към мюсюлманска Турция, която е традиционно (“вековният враг и поробител”) и актуално (член на НАТО) вражеска сила. Трябва да се признае, че официална Турция вършеше достатъчно неща, за да поддържа този свой образ.

Смисълът, който влагат в политбюро в думата “народ”, а това ще рече смисълът на думата през периода на тоталитаризма, е същностно различен от смисъла, който влагат в тази дума Ботев, Алеко, Гео Милев и пр.

[9] Кубадински цитира Живков. Участващите в заседанието се изказват по предварително раздаден дневен ред и са подготвени (някои буквално четат или зачитат своите изказвания). Зад всекиго стои екип от сътрудници, а сътрудниците от различните екипи са в постоянна интелектуална комуникация. Подчертавам това. Стенограмата отразява мисленето не само на присъстващите, но и на целия управляващ елит от края на осемдесетте години и използаваните от него експерти, много от които след промените превключиха на демократична ценнстна система по начин, подобен на паленето и гасенето на лампата.

Това е общността на легитимния български “таван” през 1989 година.

[10] Личи властовото противопставяне между Кубадински (Отечествения фронт) и Димитър Стоянов (милиция и Държавна сигурност).

[11] Отечественият фронт (ОФ), който е политическа коалиция на 9 септември 1944 година, в края на 40-те години е наречен “общонародна организация”, а в края на 80-те години де факто се занимава с комунални и битови въпроси. Виждането на Кубадински - “патриотично възпитание на целия народ” е търсене на начини ОФ и неговият апарат (покриващ цялата страна), да има актуални политически задачи, което би засилило политическата тежест на самия Кубадински.

[12] Понятието “морално-политическо единство на народа” формулира цел и резултат на диктатурата: няма опозиция и разномислене по обществените въпроси. Има “морално-политическо единство”.

[13] Всички задачи, на всички обществени организации се поставят от БКП.

[14] Това е господстващото разбиране за индивида – индивидът е обект и продукт на средата, а социалната среда в резултат на социалистическата революция е организирана и управлявана от партията. Така индивидът, според наложеното разбиране, е продукт на управляван от БКП възпитателен процес. Неговата активност в себеизграждането, макар и споменавана, е пренебрегвана и подтискана чрез самата обществена структура и практика: административно и политически е ограничена индивидуалната активност в гражданската и стопанската сфера. Всички дейности на свободното време са под контрол.

Приведеният в действие модел деформира индивидите и подтиска способностите им да се справят с непреодолимия хаос на живота. Изградените от тоталитарната власт социални условия не мотивират себеразбирането и себеизграждането. В крайна сметка съдбата на човека /съдбовните за него неща/ се решават от други - предимно апаратчиците от държавни и партийни служби. По-резултатно за индивида е да познава и разбира апаратчиците /властовите играчи/ на своя терен, отколкото себе си. Индивидите стават актьори, които са способни да играят пред идентифицируемо жури, но в реалния хаос на живота са безпомощни.

Цели генерации бяха възпитавани да чакат от такова жури /държавата, правителство, партията/ да им реши проблемите.

[15] Кубадински споменава традиция, обреди, празници и прочие, но всъщност има предвид една изцяло измислена празнично-обредна система. Така нареченият Възродителен процес, който е сериозният повод на протоколираното заседание, забранява мюсюлманските празници – но християнските също са забранени в подобна степен. Великден и Коледата не са признати за празници, да не говорим за Голяма Богородица, Свети Дух, Кръстовден, Йордановден и прочие и прочие. Кръщавките се вършат по същество тайно. Опелото на покойник, особено в провинцията, е също полутайно. Биенето на църковните камбани е на разрешителен режим. В редица селища поставянето на надгробен кръст беше проблем (властта не разрешаваше, освен ако не става дума за много възрастен или свързан с църквата покойник). Без да изброявам десетките забрани на християнски празници и обичаи, ще посоча една от най-фрапантните: в годината, когато се провежда това заседание (и в предните години, разбира се), на градските гробища в Михайловград (сега Монтана) беше забранено да се продават свещи, защото били “религиозни”. Беше разрешено да се продава и се продаваше сух спирт /в сини мукавени кутийки/ и сухият спирт се препоръчваше за палене по гробовете. Ей, Богу, имаше хора, дето го палеха.

Тези факти на управленско безумие трябва да се имат предвид, когато се чете стенограмата и се мисли и говори за Възродителния процес.

[16] “Той” - този, който разказва на Пенчо Кубадински.

[17] “Онзи” - ходилият при Манолов

[18] “Онзи” - разказващият случая на Пенчо Кубадински.

[19] Разказващият на Кубадински е някакъв началник и най-вероятно - български турчин.

[20] “Той” - ходилият при Манолов.

[21] Въпросът е на ходилия при Манолов.