УЧАСТИЕТО

В края на хиляда деветстотин петдесет и трета, на четиридесетгодишна възраст Мончо почина. Той не беше известен. Един непретенциозен мъж с ясни и известни политически решения.
Ясни са за нас сега.

Какво по-елементарно от това да бъдеш комунист в 1940-та? Какво по-естествено, по-човешко и по-българско от това да тръгнеш след Ботев в 1876-та? А тогава?
 

Както и винаги. Затова е важен принципът. Историята всеки път започва отначало. Съществува проста приблизителна формула: когато имаш голяма материална изгода от някаква обществена позиция, има голяма вероятност да бъркаш. Разбира се, ако това те интересува...
 

Мончо е станал комунист около 1934-35 година. После често са го били, съдили и затваряли без резултат за неговите убеждения и много ефикасно за здравето му.
 

Боят например. Представете си четирима млади мъже, добре сложени, симпатични, загрижени. Има и пети – полугол, хилав, люшкащ се между страха и яростта.
 

Петият е проснат по очи на пода. Двама седят върху него, двама удрят. Удрят с тояги от дюля. Полицаите постигат равновесието – колкото по-тъпо е управлението, толкова по-усърдни са те.
 

Една нелепост – да те бият заради твоите мисли – е достатъчна като мотив, за да станеш бунтовник. Все пак това е нелепост, предназначена за бунтовници, за хора, намерили мотивите другаде.
 

ЗАЩО ОБУЩАРЯТ МОНЧО Е СТАНАЛ КОМУНИСТ?

В ИМЕТО НА КАКВО Е РИСКУВАЛ?
 

Господин Петко Върбанов, негов баща, претендиращ и за негов съветник, не е уважавал достатъчно фотографското изкуство. Три снимки са изчерпали амбицията му за увековечаване и той е търсил по-обикновени направления за енергията си.
 

Първото е традиционното земеделие. Двадесетина декара земя – по-скоро добър повод за съседски разговор върху реколтата, времето и добитъка, отколкото материални устои на семейството. После следва „кираджилъка“, този предтеча на нашата таксиметрова служба, където биволите, дадената дума и скърцащата кола са поддържали темпото на живота и неговия аромат. Има и трето: „ДЬЕЛЪ № 65384 на Кутловска популярна банка от лева 100 лева“ свидетелствува, че г-н Върбанов е имал влечение към банкерството. С дела, „чиято стойностъ от сто лева е напълно внесена“ и го прави участник „въ основния капиталъ, печалбить и загубить на банката“ могат да се купят четири килограма захар. За подслаждане.
 

Г-н Върбанов, както се вижда от снимките, е носел смачкан, много кърпен каскет и сигурно е щял да го загуби, ако е имал достатъчно пари, за да бъде така разсеян. Очите му са широко отворени и боязливо надзъртат под огромните като мустаци вежди. Лицето му, дълбоко набраздено от слабост и грубост, обрасло с многодневна брада, е чисто и свежо, готово за усмивка или удивление. Гледам образа му и ако тропна с ръка по масата, зная, че ще трепне.
 

Той е играл своята роля сред поразяващ реквизит: два кревата на магарета и дъски, сламеници, циганско кюмбе; съдове, за чието преброяване стигат пръстите на едната ръка, полица, софра и няколко трикраки столчета. Сред изброените предмети се движат петима души, наблъскани в ремонтиран от домакинята обор... Представете си в техните уста възвишени думи за обществен дълг, политическа истина, социална справедливост.
 

Малко трудна работа!
 

Но по същото време всяка официална инстанция се счита задължена да се бори за морално устойчив поданик, интимен с интересите и понятията на Царството. Политическа преданост към царя, трудолюбие в занятието, тихи отношения със съседите, умерена употреба на алкохол, уважение към чуждата собственост и жена – пред вас е метърът, с който се мерят поданиците на Борис III.
 

Някой си И. П. попада в списъка на подсъдимите по едно дело и прави какво ли не, за да бъде включен в групата на порядъчните:
„Също и сега продължавам да не общувам, с когото и да е от тех ремсистите и немам намерение да бъдем третиран от Властта и да ми пречи, когато изкарвам прехраната си. За удостоверение на това. Моля да бъда застрелян ако бъда подозрен.“
 

Кметът на Бели Мел контрабандира коприна от Югославия, а някакъв полицай в един „форсмажорен и екстрен за него случай“ взема големи суми уж на заем. Но те са морални, на тях всичко е простено, щом са предани на Негово Величество – Царя на българите.
Интересно е понятието за морал в Царство България. Уж говорят за добри, честни, трудолюбиви стопани, а все на политика го избиват.
Има общоприети, здраво запомнени истини: човек трябва да бъде честен. Тогава поради стекли се обстоятелства се явява полицаят с философски наклонности: „да си честен значи да си предан на царя“. Неизличимите морални норми са толкова абстрактни, че е необходимо да бъдат убеждаващо разяснявани във всеки исторически момент. Има публика, убеждавана от полицията, но има и публика, убеждавана от учените.
 

Лицето С. С. иска да замине за Париж. „Настоящето представлявам на Господин Околийския управител тук с донесение че лицето е нечестно – политически неблагонадеждно.“
 

Бащата на Мончо е искал само ясни и честни отношения с „гражданството“:
 

ТОЙ: Нещо съм закъсал с парите. Ако можеш, плати ми.
 

ДРУГИЯТ: За какво да ти плащам?
 

ТОЙ: Дето ти карах шума. Не може да си забравил. Каза ми, че ще ми платиш по-късно.
 

ДРУГИЯТ: Е-е-е, и ти като циганин си тръгнал да просиш. Един ден работи и големо чудо си направил... За просяци немам пари!...
 

Г-н Върбанов е бил изплашен от неуважението и безпочитанието, което е срещал и което поради уплахата си е поощрявал:
 

„Не мога да разбера тези хора! – винаги бързащ да смъкне товара на чуждото пренебрежение. – Работя им, мъча се, никого не лъжа, на никого не съм в тяжест, а една добра дума не чувам!“
 

Все пак добрата дума трябва да бъде намерена и след вечеря той с детска неудържимост отива в клуба. Кръчмата на Гаврил, информационният център на махалата, наричана авторитетно Клуб, има съвсем бледо полицейско досие. Разрешителното и толкоз. Нито един поверителен доклад, нито едно тайно наблюдение.
 

Изглежда водените там разговори са били на достатъчно високо равнище, за да засегнат местните български управници. А американската, английската и бразилската полиция не са и подозирали, че там, в кръчмата на Гаврил, се водят диспути, засягащи коренните интереси на техните страни. Но то си е за тях!
Този планетарен поглед върху световните съдбини, това политическо извисяване е причинено от политическата низост:
 

„Господин Началник,
Вчера – случайно влязох в бозаджийницата на Суса Петрова тук в село. В присъствието на около 40 човека в бозаджийницата Мито Кацов...“
 

Каква интимна, задушевна атмосфера създава този шепот, просмукал тридесетте години! Шепот, подходящ за непрогледна нощ и използуван точно тогава. Доносът, един симптом на болестно състояние, една чужда, непозната и неконтролирана оценка, подпомага желанието за изолация. Грамотният е подозрителен, по-далеч от хората и от тяхната земя. Бягството и страхът са масови и всички остават заедно, попаднали във фантазен свят:
 

„...Георги казваше на Мито че бил платен агент от Америка да подвежда народа към работническата партия...“
 

И по-нататък:
 

„Георги дума на Мито като е ходил в Америка какво е спечелил?
 

А Мито му дума че като е седял във Враца фелтфебел какво е спечелил?“
 

Враговете си разменят шамари. Победителят заспива спокойно, а другият хаби газта, за да сподели чувствата си с г-н Началника. Така полицията е винаги на страната на „слабите“.
 

Г-н Върбанов не е оставил нито едно свидетелство за благонадеждност, но не е враг на Царството. Той е изолираният поданик-данъкоплатец, който няма средствата и силите да стане гражданин. Никъде причина – навсякъде следствие!
 

– Ще ме послушаш, защото съм по-стар и по-видял! Не ти трябва да се бъркаш в политиката! Тя е комар – може и да спечелиш, но винаги ще загубиш.
 

Много банален, но винаги пресен възглед. Думите му са отправени към големия брат на Мончо, Христо, който, уморен от пасивността на баща си и предизвикан от безплодната безкрайност на тази пасивност, с младежка присмехулност ще потърси нещо друго.
 

Четирима младежи се събират и решават на 3 септември 1933 година в цяла Кутловица да бъдат пръснати позиви в чест на Международния младежки ден. Начинанието, макар и недобре обмислено, протича точно по плана.
 

На 4 септември градската полиция с неочаквана деловитост се справя с положението: виновниците са хванати и разпитани.
От разпитването двама умират. Единият е Христо, Мончовият брат.
 

Началото бе Бащата – Пасивността.
 

Вторият етап – Братът – Експлозивността.
 

Вторите са много необходими, защото първи учат народа на неподчинение.
 

Всеки човек е етап. Един до друг или последователно наредени, никой от хората не може да избяга от гигантската периодична система на човешката зрелост. Паисий и днес броди в Македония, Ботев е гневен, поп Кръстю предава „хайлазина“ Левски, Ивайло иска да бъде добър цар, великият Борис се съблича, за да влезе в купела на покръстването. Всичко става винаги сега!
 

А Мончо?
 

След простъпката на брат му, подозиращата наблюдателност на властта е била удовлетворена: Мончо имал точно такова поведение, каквото би могло да се очаква – непокорно и затова съмнително.
 

Много е лесно: човек започва да брои злините, сторени му от Царството, и поред свива пръстите си. Накрая се получава заканително стиснат юмрук. Юмручното умозаключение може да бъде лишено от логика, но то е така присъщо на психиката, че с удовлетворение разбирам – Мончо е вървял и по друг път.
 

Макар и крайно беден, той е бил начетен и умен обущар. След провал, когато лежи от коремен тиф в Държавната болница, жена му получава бързото нареждане да укрие опасната литература. Посред нощ тя, без да блести с грамотност, озъртайки се закопава в градината: чертежи за обувки, брошури за царете и наред с другото – Гогол, Шекспир, Гьоте, Лермонтов, Ботев, Алеко и т.н., и т.н.
 

На 22 февруари 1939 година от 18.30 часа в малкия салон на читалището Легионът организира реферат на тема: „Работническият въпрос“. Мончо, любопитен и предпазлив, отива да чуе какво ще кажат онези от „Капитан Мамарчев“. Рефератчикът провъзгласява за централен въпрос на епохата работническия въпрос, а Борис III провъзгласява за цар на такива въпроси.
 

Мончо с мъка се въздържа, но изглежда недостатъчно умело, защото водачът на легиона Асен Каменов след мероприятието с неочаквана деликатност започва разговор:
 

АСЕН: Мончо, прости ми, че те безпокоя, но останах с впечатление, че ти не си съгласен със съдържанието на нашия реферат.
 

МОНЧО: Кой казва такова нещо?
 

АСЕН: Ти винаги се боиш да разговаряш... А може би се страхуваш от мен? Нас също ни тормози полицията. За всеки наш позив даваме обяснения в Околийското.
 

МОНЧО: „Обяснения“! Колко пъти са ви били там, г-н Каменов?
 

АСЕН: Не съм бит, но аз никога не съм доносничил.
 

МОНЧО: Не си, разбира се, ти само водеше бандата, която разби витрината на еврейските магазини.
 

АСЕН: Ние говорим на четири очи и бог ми е свидетел, че всичко ще остане тайна. Все едно, че не съм те чул... А защо е необходимо да се дърпате и рискувате здравето си. Не разбирате ли, че вашата карта е бита... България е залята от апатия, безразличие и униние, а вие вместо да я събудите, искате да я разрушите. Изходът е един – Легионът и единството. Ние сме издигнали благородни лозунги, които ще удовлетворят всички и ще сплотят нацията. Труд, справедливост, народнически национализъм, ще погребем партизанството и ще детронираме бюрокрацията...
 

МОНЧО: А как ще го постигнете?
 

АСЕН: Германия ни даде примера – бъдещето е на фашизма.
 

МОНЧО: Моят братовчед е фелдшер в селото си. Бях му дал книга за четене и между страниците той забравил ето това: „Дайте обяснение, защо не присъствувахте на 5 октомври, вчера на молебена, който се извърши от 10-11 часа пред обяд послучай възшествието на престола на Негово величество Царя.“
 

Вие искате да консервирате тези отношения. Заблуждавате се, че като вземете свободата, ще дадете справедливост. Такава трампа не става! Изходът от апатията и унинието е само в социалната революция, която ще включи в управлението целия народ и затова ще му даде свобода и справедливост.
 

Диалогът завършва с два монолога. Противниците губят допирните точки. Следва естественият за времето епилог – същата вечер неизвестни лица неизвестно защо набиват обущаря.
 

Ако Мончо си беше мълчал, нямаше да го бият. Въпросът – да говориш, или не – получава отговор не от съмнителната мъдрост, зад която се крие винаги неуниформеният егоизъм, а от убеждението, че твоите лични вълнения не вредят на другия човек и той би те разбрал. Смелата публична демонстрация на мислите и убежденията е точен признак и на хуманизъм: вярвам в хората – затова споделям с тях.
 

Няма значение каква е конкретната публика – и на четири очи с врага може да се каже истината, защото отношението на оценъчната среда, този субективен идеал на човека, е вечната мярка в нас.
Мончо е откровен с Асен, защото потиснатите хора, пръснати из цяла България, из целия свят, в неговото съзнание имат нереалното качество да възприемат всичко. Те раздават нечути и невидени награди и наказания и предполагаемото им отношение е достатъчно за моралната личност. Асен няма тази опора, сам иска да претегля себе си и затова наказва с юмруци враговете си.
 

Ако Мончо беше мълчал, нямаше да го бият. Но човек съществува чрез думи и действия. Произнесеното от един е идея; повторено от сто – материална сила. Личността се стреми към това превръщане със стремежа, който прави от глината желания съд. Наречете го труд. Не може да се устои на тази сила, стига наистина да има мисъл и убеденост в нея.
 

Историята от време на време предлага по някое събитие, с което проверява силата на нашата оценъчна следа, вярата ни в личността и зрелостта на трудовата ни, социална природа. Войната във Виетнам или Палестина, а по времето на Мончо това беше агресията срещу Съветския съюз.
 

На 22 юни 1941 година Мончо е на работа по къра. Той не знае, че този жарък ден е точно 22 юни, а още по-малко, че Германия триумфално е започнала самоубийство. По пладне отива за вода и там, до чешмата, сред двадесетината неосведомени го намира разтревожен и конспиративно разсеян приятел. Само две думи. Мончо избухва. Всички са изненадани и възбудени от новината. Приказливият обущар с опасна спонтанност се увлича:
 

– Германия ще получи каквото търси, защото залъкът е голям за устата й.

Но къде сме тръгнали ние?

Не можем ли да разберем, че имаме престъпно правителство и един цар-въжеиграч.

Заблуждават ни, че войниците, оръжието и омразата ще направят България такава, каквато я желаем. Но вярва ли някой свестен? Сега сме въвлечени от нашия „велик“ съюзник в поход срещу Русия. Какво лошо са ни направили руснаците?

Лошото е, че в страната си те правят неща, които никак не харесват на нашите управници; лошото е, че при тях има свобода. Нашите се боят от тази дума, защото са им мръсни сметките. А на мен, слава богу, руснаците ми харесват.
 

Слава богу, че тогава при чешмата са се случили добри хора, които заявили в полицията, че нищо не си спомнят. Иначе донесението до господин Околийския е щяло да свърши със съд. Разбира се, без бой не минава.
 

Там е работата, че Мончовите настроения и мисли, попадащи под ударите на закона и на полицейските тояги, не са били нито само лично негови, нито само комунистически. Селски кмет в редовния си месечен доклад пише: „...Новите събития, т.е. войната между Германия и Русия се яви като гръм от ясно небе и населението просто е изумено от този печален факт, ако може така да се нарече...“
 

Кметът страхливо, но определено не одобрява войната.
 

За фашистите не е важно какво точно мислиш, какви са ти подбудите, прав ли си. За тях е важно: да не мислиш публично! За тях е важно: да повтаряш публично!
 

Ала няма мислене там, където няма език, гласност, материализиране. Затова и тоталитарните държави се разкапват от глупости, от дивотия и диващина.
 

В дните след 9 септември милицията задържа всички бивши. Един от тях – Асен Каменов – стар познайник на Мончо, се барикадира в дома си и с оръжие защитава фашистката си съвест. От двете страни се хвърлят по няколко бомби, куршумите свистят и е много трудно „баш сега“ да станеш жертва. Обсадата замирисва на древност, а Асен е спешно нужен, защото много знае.
 

Мончо се решава на рискован ход. Застава пред опасната къща и извиква Асен по име. После спокойно, прекалено спокойно сваля оръжието си и тръгва по затревения двор. Вратата се отваря и бързо се залоства зад гърба му:
 

АСЕН: Какво искаш, Мончо?
 

МОНЧО: Идвам да те арестувам. Предай ми оръжието си и ме последвай. Впрочем, ако желаеш, можеш и сам да го носиш.
 

АСЕН: Няма да се предам! Какво си въобразяваш? Така и така ще загина, по-добре и няколко комунисти по-малко...
 

МОНЧО: Безразсъден си. Бомбите и куршумите са слепи. Затворил си се със старците и децата. Защо? За да демонстрираш геройска смърт? В името на какво, г-н Каменов?
 

АСЕН: Да видите как може да умре един фашист!
 

МОНЧО: Както и да умре човек, като го понесат, всеки му сваля шапка. По този въпрос не се притеснявай! Тук ще свършиш храната, водата. По нужда няма къде да отидеш. Ние отвън ще те чакаме, а ти след няколко дена, брадясал и оплескан, сам ще излезеш, за да ни молиш за вода. Избирай, господин Каменов!
 

АСЕН: Ще ме убиете ли?
 

МОНЧО: Защо ме питаш? От една година имаш смъртна присъда в Сърбия. Измъчвал си, убивал си – сега какво очакваш?
 

АСЕН: Няма да се предам. Ще чакам немците. Те ще се върнат.
 

МОНЧО: За господин Асен Каменов от Кутловица?! Те ще направят специален пробив на фронта? Я не се вдетинявай и тръгвай. Стига си пръскал кръв... Хайде, вземи си сбогом. Ще те чакам пред вратата.
 

Осем часа е седял Мончо на стъпалата и е чакал господин Асен Каменов.
 

Накрая той излиза – избръснат, с бяла риза и развят перчем. Разправят, че когато го разстрелвали, пял „Шуми Марица“*.
 

На фона на този арест интересно звучене има:
 

– Моне, откажи се навреме. В този огин изгоря брат ти. Гледай си занаята. Откажи се, защото ще изгорим и ние, старите – мъчи се да бъде убедителен г-н Върбанов някъде през 30-те години и завършва – Знам какво ще ми кажеш, знам го – прав си, но защо трябва да си трошиш главата?!
 

– Защото съм прав – отговаря Мончо и заедно с хиляди други превръща съюза между истината и действието в дълг.
 

„Действувам, защото съм прав!“
 

Една максима, която води само напред! Към какво?
 

В писмо Мончо пише: „...нужен ни е разумен и справедлив обществен строй!“ Много общо и абстрактно. Но затова те не са само думи от писмо. Повтаряни милиони пъти, на милиони места, в милиони моменти, те са израз на всеобщ стремеж.
 

Обществото, управлявано от надебелели лицемери, е напълно безразлично към съдбата на отделния човек. Структурата му, ценностите му пораждат апатия, егоизъм и необразованост. Държавата – чужда, битът – мизерен, природата – непонятна.
 

И в този хаос на случайност и несправедливост единият е сам, чужд на останалите и безсилен за себе си. Но той съзнава своето положение и поради напредналия исторически час има съзнанието КАК може да бъде устроен светът. Той е един янки в двора на крал Артур, където с цялото тяло, с ръце, нокти и зъби се мъчи да избута тази кретаща система тринадесет века напред.
 

Мончо и другарите му са искали реда разумен; справедлив ред, който контролира, без да ограничава, и преценява, без да подтиска; ред, който да съществува всякога, навсякъде, еднакъв за всекиго. Те са го намерили в диктатурата на пролетариата, в ръководната роля на Партията. За тях ръководната роля на партията решава социални въпроси, станали и индивидуално-човешки проблеми. Безсмислието на съществуването и безредието на живота трябва да бъдат премахнати от разумна, ръководна сила...
 

Човекът се стреми да подчини разума на всичко. Дали ще дяла камъни, пише книги или реформира обществото, е все едно, важно е, че обектът човек се превръща в субект. Човекът иска да бъде Бог.
Но Човекът, този затънал в грехове елемент, се стреми и към точно обратното. Той се измъчва от желанието да бъде обект, да се ликвидира като разум и се превърне в предмет на чужд разум.

Човекът освен че иска да бъде Бог, е и „религиозният“, търсещ своя Бог. „Какво представлявам аз без съд? – възкликва Франц фон Герлах.
 

Петнадесет години преди него Мончо, току-що излязъл от затвора, с настроенията от чудесните дни след 9 септември, отива при партийния секретар и пита:
 

– Сега къде трябва да отида?
 

Секретарят вдига рамене:
 

– Не зная! За пръв път ми се случва!
 

– Но ти трябва да знаеш, познаваш мен, живял си в града, всеки дом, дюкян и човек ти е известен. Къде и за какво съм нужен лично аз?
 

– А бе... Я вземи иди в занаятчийската кооперация! Работи там. А?
 

– Ще отида. Как ще стане отчитането на дейността – да идвам в определен ден или вие ще ме извиквате?...
 

В кулминацията на свободата той застава като войник и иска заповед. Равновесието е постигнато, хармонията – възстановена. Колкото си свободен – толкова се чувстваш задължен!
 

Питам приятел на Мончо:
 

– Познаваше ли марксизма, когато стана член на РМС?
ТОЙ: Не съм знаел нищо за марксизма, но на село имаше чорбаджии, които правеха каквото си искат. Ние, бедните бехме силни само като се обединим.
 

– Какво разбираш под „силни“?
 

ТОЙ: Те беха принудени да се съобразяват с нас. Мен кой ме пита, но като скочим всички...
 

Организацията е само форма, чрез която личността участвува по-резултатно в обществения живот, и е необходима. Идеологията е логика на участието. Продължавам разговора си с него:
 

– Все пак кога се запозна с марксизма?
 

ТОЙ: В затвора... имахме кръжоци. После, след Девети, пак кръжоци. Чел съм и сам – Маркс, Ленин...
 

Важно е да участвуваш – аргументите сами ще дойдат; мирогледът ще изплете системата си, като ни разкрие лицето на участието.
 

Бедност тежи върху Мончо през целия му живот. Старата къща, дрехите и хлябът непрекъснато го разпъват, тероризират го. Обществото се тресе, преобръща, а нуждите не намаляват, доходите не растат. Идва Девети, но благата продължават да текат със старата мизерна струйка. Мончо не е изненадан – „след война е така“, „ние сега започваме“, „много труд ни чака, за да излезем от изостаналостта“.
 

Години наред той отказва да подаде молба за пенсия. Накрая отстъпва пред приятелския, роднинския и лекарския натиск. Една седмица по-късно някакъв чиновник написва на молбата му наредена като с мъниста фраза: „Лицето е умряло.“
 

Личните му материални придобивки от такава изключителна политическа победа за неговите девет свободни години се измерват с един високоговорител – 32 лева стари пари годишен данък, вкарване на чешма в двора и строеж на циментово корито за чешмата. Но „облагите“ от политическата победа са други. Хората стават бунтовници не за пари, а за права. Те рискуват за правото да участват в управлението на обществото според максимума на понятието личност.
 

Преди Девети Мончо е бил непотребен, никому ненужен занаятчия, захвърлен в калта на бита. Неговата бедност не е в причината – материалните средства за живот, а в следствието – ненужността, чуждеенето от държавата и социалната структура.
 

Нима е богат Остап Бендер в митичното общество на „Златния телец“, където една профсъюзна книжка е по-ценна от милион! Богат е Мончо без пари в джоба си, защото неговите възгледи и дейност са ценност в света на комунистическата партия, нелегалните борби и социалистическото строителство. Когато обществото създаде много „бедни“, те винаги намират начин да „забогатеят“.
 

Мончо е в София на лечение и получава писмо от жена си:
 

„Мара на Мито си завежда момчето на училище и ако можеш помогни да го приберат защо знаеш че и те са три деца и не може а и те не са лоши хора.“
 

Едва ли някой директор на софийско училище се интересува от Мончовата препоръка. Но има грандиозна разлика: има надеждата, че някой ще го послуша! Надеждата, че участвува в управлението, в държавата. Участието прави обществото разумно. Участието прави обществото свободно.
 

Свободата е участие, доброволно и действително участие в обществените организации, в политическите борби, в елементарния граждански живот. Затова свободата е осъзната необходимост!
 

Желанието да участвуваш е различно от желанието да имаш. Едното засяга преди всичко политическия прогрес, другото – икономическия. Не могат да се разделят тези неща и обществото печели, когато наистина не ги разделя.
 

Мончо излиза от затвора добре окълцан: с бинтове, крепящи разкъсани мускули и съдове, с безформени от полицейски маникюр пръсти, с няколко вътрешни кръвоизлива. Но въпрос за изгодата няма. Участието може да бъде заплатено само с живот и животът нищо не струва, ако не бъде пласиран по този начин. Всичко е безсмислено, ако не станеш разум, съвест и воля на обществото. Всичко е безсмислено, ако не отговаряш за своите действия. Може да не си съгласен, но ти си обречен да бъдеш съден и осъждан, да бъдеш Бог. Тежко на обречените.