До другаря Милко Балев

Член на Политбюро на ЦК на БКП

 

Това писмо беше изпратено на 4 май 1988 година до Милко Балев, един от най-близките и предани сътрудници на Тодор Живков. То получи широко, за онези месеци, разпространение. Писмото , след консултация с кабинета на Тодор Живков, е обсъждано със сътрудниците на Милко Балев, в смисъл - какво да се прави с автора. Благодарение на застъпничеството на мои колеги - социолози и философи, които работеха в ЦК на БКП, последствията за мен бяха пренебрежими, за което им благодаря.

Смятам за излишно да обяснявам, че за да бъде разбран текстът на писмото, не бива да се откъсва от политическия контекст.

  

Многоуважаеми другарю Балев,

На закритото партийно събрание, което беше проведено в Института по социология на 20 и 22 април т.г. за обсъждане на Съображенията до Политбюро на другаря Тодор Живков за преустройството в духовната сфера, Вие справедливо отбелязахте, че това е документ с изключително богато съдържание, който заслужава внимателно да бъде обмислен, и че на самото събрание не биха могли да се изкажат всички мисли, които той предизвиква.

Несъмнено е, че Съображенията на другаря Тодор Живков са документ, който ще остане в новата история на България. По съдържание той отразява и нормира отношението между партия и интелигенция. Към този документ ще се обръща всеки бъдещ изследовател, който иска да разбере истината за юлския период в развитието на нашата страна. В този смисъл Съображенията като цяло са недвусмислени и ясни.

Моето лично отношение към този документ е противоречиво. Голяма част от съдържащите се в него идеи предизвикват моите адмирации. Тук примерите биха били излишни, тъй като би трябвало да препиша близо осемдесет-деветдесет на сто от текста. Положително е, че се доразвиват или потвърждават редица постановки, които формират идеите на преустройството у нас, дават лице на демократичния процес в България. Тези постановки, твърдо съм убеден, ще предизвикат симпатии сред интелигенцията. Те дават и на мен основание да пиша до Вас това писмо, да има надеждата, че с хората от висшето партийно ръководство може да се води диалог.

Несъгласията ми със Съображенията са два типа.

Първото  е, че в тях са включени формулировки, които не са доведени до своя логически крй, което поражда двусмислици.

Такъв е въпросът с монополизма. Вярно е, че монополизмът, както показва практиката, е голямо зло. Той е зло навсякъде, където би могъл да намери проявление: науката, художествената култура, икономиката, политиката или даже футбола. Монополизмът е създавал, създава и днес дерибеи на различни равнища и в различни сфери на живота, които унизяват зависимите от тях и затрудняват развитието на обществото. Това са хора и групи, които си въобразяват, че са богопомазани, които си въобразяват, че критиката и обективната оценка на тяхното дело могат да ги подминат. В този смисъл аз изцяло подкрепям патоса на другаря Тодор Живков в неговите Съображения..

Вярно е, че, както показва историята на социализма, за всеки, погазвал ленинските норми и принципи на партиен, държавен и обществен живот, идва Видов ден. Па бил той генералисимус или селски бей. Хубаво е това да се припомня, за да няма капка илюзия у нашите монополисти на всички равнища и във всички сфери на живота.

Но да чакаме периодичния Видов ден означава да имаме религиозно отношение към социализма. Би трябвало като историко-материалисти най-широко да коментираме, анализираме и разкриваме социалните корени на монополизма. Монополизмът не е отскоро. Той е неизбежно зло на командно-административния модел. Моделът, с който искаме да се разделим. Така култът на личността може да се разглежда като уродлива форма на монополизма. Тон за монополизъм във всички сфери дава монополизмът в системата на властта. Никой няма правото, примерно, да изразява публично несъгласие с Централния комитет, Политбюро и, не дай си боже, с Генералния секретар. Историческа случайност е, че генерален секретар е другарят Тодор Живков, но и Вие, другарю Балев, да бяхте генерален секретар, и Вас никой нямаше да смее публично да Ви критикува, и моя милост да беше генерален секретар, пак нанагорно щеше да дойде на всеки, който би дръзнал да каже нещо срещу мен.

 От това, че не може да се критикува Първия човек в обществото като цяло, автоматично следва, че извън критиката застава всеки Пръв в дадена човешка общност в същото това общество. Това е социологически закон на административно-бюрократичната система. Първият, който и да е той, където и да е пръв, неизбежно става монополист, разбира се, с характерологическите си особености – той е все прав, все е най-умен и мъдър, демагогства до захласване, бие се по гърдите, размества подчинените си, както си иска, важното е да държи апарата в напрежение и да стои на власт. Съдбата на предприятието, организацията, общността, държавата изобщо не го интересуват. В този смисъл монополизмът е основен механизъм в дейността на досегашния модел на социализма.

Ние сме длъжни да казваме тези неща, защото преодоляването на недъзите, утвърждаването на новия, юлски модел на социализма може да стане само ако назоваваме причините на недъзите и публично дискутираме по тези причини. Не е вярно, както мислят някои, че изходът е в самоуправлението. Вие, другарю Балев, доколкото знам, сте лежали в затвор. И в затвора може да има самоуправление. Има самоуправление, но това не намалява монополизма на директора на затвора или надзирателите. Давам този абсурден пример, за да подчертая, че самоуправлението, колкото и да е хубаво, не решава въпроса както с монополизма, така и изобщо с новия модел на социализма.

Лекът срещу монополизма си е демокрацията. Както и да го въртим и да го сучем, демокрация без свобода на словото, печата, организациите, без независимо правосъдие няма и не може да има. И разликата между социалистическата демокрация и буржоазната демокрация е в това, че социализмът гарантира тези свободи за всички граждани, независимо от тяхното имуществено състояние. Ако е необходимо, тук могат да се посочат достатъчно цитати от класиците на марксизма-ленинизма. И не само цитати. Такъв е духът на марксизма-ленинизма. Това се е имало предвид, когато се е казвало, че социализмът ще доведе до истинска демокрация. В името на този социализъм хората са умирали. Те са умирали, за да спре потисничеството и експлоатацията на богатите, а не за да установят потисничеството на бюрократите, да тържествува монополизмът.

Става дума за два модела на социализма – сталинския, или командно-административния, и ленинския, демократичния. Априлският модел си беше командно-административен и затова съвършено правилно в Съображенията се казва, че “априлският модел е изчерпал своите възможности” /стр. 27/.

Преустройството на този модел се извършва чрез командни механизми. И сега у нас всички реформи стават от Горе. Това е особеност на сегашната революция.

За мен е безспорно, че преустройството трябва да се извърши под ръководната роля на партията. Всеки друг път може да бъде катастрофален за обществото. Само партията, притежавайки цялата власт, е в състояние да приведе обществото от една структура в друга планомерно и без анархия.

Но трябва да се привежда обществото от един модел в друг, а не да се тъпче на едно място. Можем ли да бъдем категорични, че Съображенията водят към демократичния модел? Един въпрос, над който заслужава да се помисли, защото нали заради новия модел правим преустройство.

Не може всичко да се поднася на хората като заповед за изпълнение.Ще дам пример с тези Съображения. По дадената от Горе постановка, както досега си е било, всичко в тях трябва да бъде одобрено. Поде се съответната кампания в печата. При подготовката на първичните партийни събрания всичко беше нацелено натам – не дай си боже някой да изрази несъгласие със Съображенията или, о ужас, ако ги критикува. По указание на другаря Иван Панев, както беше заявено в нашия институт от представител на Градския комитет на партията, обсъждането трябваше да се проведе по такава основна схема: прочитат се Съображенията, събранието гласува тяхната пълна подкрепа и тогава започват разискванията. При нас, пък и другаде, се постъпи по друг начин, но самото указание е повече от многозначително.

Заедно с това обсъжданията на Съображенията протичат в условията на страх и подозрение сред интелигенцията. Ще спомена някои факти:

- Бяха уволнени четирима преподаватели от Университета, които на партиен форум изказаха различни от официалните мнения. Техният въпрос стои нерешен. Това не стимулира откровеността на партийни събрания.

- Бяха уволнени главни редактори от централния печат, други бяха заплашени. Уволненията и заплахите засегнаха хора, които показваха своята привързаност към демократичния процес.

- Случаят с етрополския прокурор намери широк отзвук, като слуховете за причините на неговата реабилитация добиха много по-голяма тежест от становището на ЦКРК.

- Неадекватно остро се реагира по отношение на Обществения комитет за екологична защита на Русе. Раздаваните квалификации и правените от това изводи са характерни за други времена.

- Има директни указания, включително и в тези Съображения, за предстоящо освобождаване от партията на “демагози и политически разложили се хора”. Кампанийните чистки на партията са типични за сталинизма, за да се поддържа страх и напрежение сред комунистите и да се ангажира тяхното политическо внимание във взаимни междуличностни борби, за да не мислят за “вожда” и реалните обществени проблеми. Отпадането от партията на неподходящите трябва да бъде постоянен процес, както е по лениново време, а не тояга, която се размахва в момент на напрежение.

- Съществуват указания за предстоящи съкращения в институциите на културата и науката.

- В обръщение са слухове, упорито поддържани от “знаещи хора”, че всяко възразяване на Съображенията ще бъде съпроводено със санкции, говори се за интерниране и даже по-лошо.

Чувствам своя дълг като комунист и социолог да Ви кажа тези неща. Вие сам преценете дали и доколко проведените в такава обстановка обсъждания ще постигнат поставената от Политбюро цел. Заедно с това има недоброжелателни хора, които говорят, че тази обстановка е нарочно създадена, както е избран и моментът за увеличението на срамно ниските заплати, за да се запуши устата на интелигенцията. Това са слухове, които се пускат от противниците на преустройството, за да формират мнение, че висшето партийно ръководство не се стреми искрено към промяната.

Ето защо, като имам предвид, че посочените по-горе факти са всъщност против политиката на партията, аз като комунист решително настоявам Централният комитет да вземе мерки за оздравяване на атмосферата сред интелигенцията, като на първо място трябва да бъдат възстановени на работа четиримата преподаватели от Университета и да бъдат върнати в партията Георги Мишев и Христо Смоленов. Не е нормално днес да пълзят слухове, че ще има лагери и интернирания за разномислещите.

Монополизмът като система на командаджийство и администриране става пречка да решим основния въпрос на днешното време – въпроса за прехода към новия модел на социализма. Несъмнено е, че ако политическият монополизъм не успее да се пребори сам със себе си, той ще обрече на историческа гибел самите монополисти. Но ако е само това, здраве му кажи. Ясно беше поставен въпросът – става дума за съдбата на социализма, за съдбата на България.

Необходимо е да се даде възможност и гаранция на хората сами да мислят, говорят и се организират.

Тук стигам до втория кръг въпроси, по които не съм съгласен със Съображенията. Има съвсем реална опасност духът на Съображенията, техният новаторски и демократичен дух да бъде смачкан от множеството уговорки. Казват се например справедливи работи за гласността. Чудесни неща. Отива се далеч напред. Изведнъж следват познатите до болка ограничения:

Първо. Миналото се оказва решен въпрос. “Изяснихме докрай” още в 1956 година “отношението си към култа на личността”.

а/ Култът на личността не е резултат от лошия характер на Сталин или Червенков, а на командно-административната система, която превръща в основни ценности на социализма: държавата, апарата, “кадрите” демагогията /лозунгът “Демокрация, мир и социализъм” принадлежи на Сталин/, лицемерието, интереса на управляващата върхушка, подчинението, казармената дисциплина в партията и обществото като цяло, неконтролирания от Долу началник. Не може да се свежда командно-административния модел до култа на личността или до атрибутите на властта. Това е цяла система. Тя се нуждае от внимателен анализ – исторически, социологически, икономически, философски, правен и прочие. Как ще градим новия модел, като не сме докрай, до детайли наясно с досегашния? Как ще се опазим от рецидивите на досегашния модел?

б/ Миналото не е свързано само с фактите на култа към личността, нито само със системата на командно-административния модел. В миналото са социални процеси, които се нуждаят от внимателен анализ и осмисляне. Бих изброил само няколко:

-         Кооперирането на земята и обезлюдяването на някои райони.

-         Официалната “македонизация” в пиринския край. Политиката ни изобщо по националния въпрос.

-         Индустриализацията и нейните алтернативи.

-         Смазването на дребната занаятчийска собственост.

-         Влиянието на Съветския съюз у нас.

-         Случаят Никола Петков.

Второ. Силно смущава следващото ограничение върху гласността, формулирано на 32 стр.: “Но ако се заплетем в паяжината на “това няма, онова няма”, “това искаме – онова не искаме”, такава позиция ще ни отклонява от главното.

Нашият народ няма нужда от хленч, от охкания и ахкания, които формират  неправилно отношение към преустройството.”

Не в средствата за масова информация няма стоки, не там услугите са лоши и прочие. В магазините няма стоки. И, както беше казано в редакционната статия на вестник “Правда”, ако искаме нещо да го няма в средствата за масова информация, то не трябва да го има в живота. Защо впрягаме каруцата преди коня? Как ще осъзнаем живота си, как ще го променим, ако не пишем за него истината, цялата истина, без никакви задни съображения. Къде да охка и ахка българинът, ако не в собствените си средства за масова информация? Къде другаде ще получи отговор и смисъл на своя труден живот? Нали само пред най-близките си човек хленчи, охка и ахка? От това близките му стават хиляда пъти по-близки.

Страхувам се, другарю Балев, че хората, които текстово са дооформили Съображенията на другаря Живков, непростимо са подценили ролята на средствата за масова информация за интегрирането на народа около социалното управление.

Точно в българския вестник, в българското радио, в българската телевизия трябва българинът да хленчи, плаче, охка и ахка. От това България ще му пълни ума и сърцето, изказаната болка ще олеква, управниците, които му позволяват това, ще му стават близки. От друга страна, социалното управление ще има винаги ясна информация за болките и тежненията на народа. И ако това управление е кадърно, то няма защо да се страхува от охкането и ахкането. По този повод още дядо Маркс в критиката си на пруската цензура беше се произнесъл много добре.

Третото ограничение на гласността е на стр. 36 и в него се казва, че гласността трябва да създава “ведра духовна и морална атмосфера в обществото”.

Ведра атмосфера в обществото създава не ограничената гласност, а неограничаваната. Когато човек знае, че в неговото общество всичко, буквално всичко става пред очите и ушите на обществеността, когато няма прикрити работи, тогава той ще бъде ведър, защото ще знае какво става и че от него нищо не се крие. Кога един мъж е “ведър” с жена си? Когато знае, че му съобщава само тази информация, която трябва да поддържа неговото спокойствие, или когато знае, че жена му не крие нищо от него?

Целите на ограниченията върху гласността са както при измамната жена – да не се развалят отношенията между социалното управление и обществеността. Значи социалното управление има какво и защо да крие! Уговорките в Съображенията за гласността само ще пренесат и в бъдещето съществуващото недоверие към нашите средства за масова информация, ще формират мнение, че социалното управление е двулично и прикрито. Няма как – такова управление ни се паднало, да си траем и да не си разваляме рахатлъка.

Кой е този редактор, който ще преценява кое е “ведро” и кое “не е ведро”? Та нали всеки редактор знае, че над него има друг тълкувател на “ведростта”, над когото има трети и тъй нататък. По същия начин стои въпросът с “паяжината” или “ясното минало”. Многократно и съвършено правилно в Съображенията се говори за “принципите, етиката и идеалите на социализма”. Но кай казва кое е принцип, етика и идеал на социализъм?

По подобен начин стои въпросът и с четвъртото и петото директно ограничение на гласността: “печатат се материали, които възбуждат негативна нагласа към отделни ценности и идеали на социализма” /стр. 58/ и “Не можем да бъдем доволни от начина, по който някои дейци на обществените науки третират проблемите на партийната политика в икономиката.” /стр. 58/.

Заслужават ли живот ценности и идеали, които могат да се сринат от някои материали в печата? Какво ще ги правим тези аквариумни ценности в епохата на глобалната телевизия и за какво са ни те? Та те рухват от фактите на живота, а не от статиите.

А как ще бъдем доволни от третирането на обществоведите, когато те десетилетия наред се занимават само с това – “да третират” партийната политика, а не да анализират действителността. Основната задача на обществоведа е да анализира действителността такава, каквато е, без никакви политически и идеологически ограничения, за да може партията да има солиден резерв от виждания и идеи, когато пристъпва към формулирането на своята политика. Това е идея на академик Заславская и аз съм напълно солидарен с нея.

Каквато е гласността в едно общество – такива са условията за творчество на интелигенцията. За нея това е свободата.

Интелигенцията, която е основен двигател на научно-техническата революция, която възпроизвежда и развива националната култура, която във всички общества е носител на самосъзнанието на народа, която установява връзката на народа със света, която в крайна сметка твори идеите, върху които политиците формират своите решения, същата тази интелигенция се поучава като малко дете – това може, а това не може да се говори и пише. Та от психологически изследвания и от опита на обществата се знае, че при ограничения, свързани със санкции, интелектуалната дейност силно понижава своето качество и резултатност. Да не би партията да е заинтересувана от това понижаване?! Това в интерес на страната и народа ли е?

В страните, които са на челно място в културно отношение, които са водещите в научно-техническата революция, има само две ограничения върху гласността, т.е. върху свободата на интелектуалния труд:

- забранено е да се разгласява онова, което е тайна чрез закон,

- разгласява се всичко, за което има кой да плати.

Можем смело да се поучим от тези две простички правила. Защото духовното творчество е неделимо. Не може да се очаква, че човек, който чете, гледа и слуша канализирана, фризиране, нагласена информация в средствата за масово осведомяване, същият този човек ще мисли неограничено свободно, смело, непринудено, когато попадне на работното си място – там, в материалното производство. Човешката личност е неделима. Колкото е свободна, когато чете вестник, толкова е свободна и когато копае. Колкото е свободна в поезията, толкова е свободна и в биотехнологията.  Това е железен социологически закон, защото индивидът е носител на социална връзка, т.е. на социална хармония.

Гласността произвежда! Това е истина, която отдавна се знае във високоразвитите страни. Те затова са и високоразвити.

Другарю Балев, крайно време е да излезем от волунтаризма в тази област. Да проумеем, че не можем да нормираме гласността, както ни е угодно, защото за това се плаща буквално с понижен икономически растеж.

При преустройството, което извършваме в момента, формираната  при командно-административния модел социална структура ще оказва съпротива на промените. Има слоеве, които са кръвно заинтересувани демократизация да няма и преустройството да се излее в словоблудство, а на дело нищо да не се промени. Най-заинтересувани да няма промяна са бюрократите от всички равнища, което е подчертано в Съображенията. Тези хора ще вдигнат на всеоръжие “принципите, етиката и идеалите”, те ще размахват въпроса за “ведростта”, за “черногледството”, “паяжината” и “ясното минало”. Те ще искат от обществените науки “правилно да коментират”. За тях това са бойни лозунги и аз съм длъжен да Ви го кажа, другарю Балев. Защото въпросът за преустройството не е въпрос на висшето ръководство, той е гражданска съдба на всеки българин. Защото ако не направим преустройството колкото се може по-бързо, ще загубим не само социализма. Имаме история, география и демография, които не изискват пророческа дарба, за да видим какво ще ни е бъдещето, ако демокрацията в България в най-близко време не стъпи яко на краката си.

Необходимо е да има закон за печата, а не просто указания какво трябва и какво не трябва да се пише. Закон с ясно формулирани забрани. Всичко, което не е забранено, трябва да може да бъде разгласявано. А който наруши този закон, за него си има съд. Не да го викат в Централния комитет да му четат морал или да му искат обяснения, а да си го призове съдията. Само това е пътят да се отървем както от монополизма в средствата за масова информация, така и от произволността в тълкуването на партийните постановки.

По същия начин уговорките, свързани със сдруженията на гражданите заплашват да върнат въпроса там, където той беше преди десет или двайсет години. Всяка организация се ражда, разцъфтява и умира. Няма вечни организации. Организациите са социални машини, които се износват подобно на всяка друга машина. Заедно с това всяко поколение носи свое чувство за живот. И всяко поколение се нуждае от своите си организации. То да си ги е създало, те да отговарят на неговите потребности. Достатъчно е да си спомним дейността на Людмила Живкова, която по свое време беше най-младият член на Политбюро и не се задоволи със съществуващите организации. Тя даже основа световно движение. Людмила Живкова просто изрази онова, което го има малко или много във всеки човек – желанието сам, по своя инициатива да се организира с други хора в името на обществените интереси.

В Съображенията отново всичко се поставя под похлупака на казионните организации. Защо да не повярваме на хората?

Според мен, другарю Балев, въпреки Вашите обширни разяснения по въпроса на събранието, реакцията спрямо така наречения Обществен комитет за екологична защита на Русе е неадекватна. Вместо вниманието на Централния комитет да бъде съсредоточено върху причините – обективно тежката екологична обстановка в Русе и примитивната информираност на населението – и да се потърсят отговорните за това, в центъра се оказва – защо протестират хората и това, значи, не било политически правилно. А политически правилно ли е да дишат хлор?! Вие за това ли лежахте в затвора?

Обективни социални потребности – Вие като стар комунист знаете добре това – подтикват хората да се организират. И ако партията преценява, че определен тип организации са нежелателни, то тя трябва да задоволи потребностите, които ги предизвикват, а не да кичи с квалификации хората, които са се организирали. Още повече, че те законите не са нарушили. И сега Централният комитет, с това, че не позволи узаконяването на Обществения комитет, даде пример колко сам уважава законите.

Разбирам, че основната, специфична за нашите условия трудност, която стои пред Централния комитет, е, че вие, хората, които градихте априлската линия на партията, на които по-голямата част от живота премина в априлския период, вие със собствените си ръце трябва да отхвърлите досегашното и да започнете наново. Разбирам, че вие се намират в драматична ситуация. Вашият политически жребий се оказа много тежък. Нашата политическа структура е такава, че всичко, поне днес, е във ваши ръце. Как ще решите драматичния конфликт, в който се намирате – като велики българи, или като оперетъчни герои – ще покаже бъдещето. Бъдещото, в което трябва на дело да създадем демократично общество без репресии и лицемерие. На хора, обикновени като мен, не остава нищо друго освен да се преборят в душата си със страха и да ви кажат искрено какво мислят по въпросите, които вие задавате.

С искрено уважение към Вас:

 

Петко Симеонов

Институт по социология

4 май 1988


 

Copyright 1998-2012 ®  OMDA Ltd. Всички права запазени

 Add to Google