Писмо от Христо Радевски до Контролно-ревизионната комисия на ОК на БКП "Средец", 7 януари 1989 г.

Уважаеми членове на Контролно-ревизионната комисия,

По здравословни причини не можах да присъствам на събранието на партийната организация при Съюза на българските писатели, дето е четен вашия протокол, с който се осъжда Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България.

Както ми казаха, не сте позволили обсъждане на протокола от партийната организация, а сте го прочели като заповед, за сведение /Точно в духа на високото партийно становище за важното значение на първичните партийни организации!/. И понеже там се споменавало и моето име като председател на Клуба – искам с това писмо да се обясня.

Председател на Клуба не съм аз. Това беше първоначална идея, която отклоних. И я отклоних не защото не споделям декларацията на клуба, или се боя от отговорност, а единствено, че не желая да ми се приписват кариеристични нагони за постове и слава, с каквито сте ни накичили в протокола си[1].

Преди да се съглася да взема участие в работата на Клуба, четох много внимателно декларацията, която бе прочетена на събранието в университета, и не открих в нея нито една буква, в която да има нещо противопартийно или противодържавно. Всичко в нея от първия до последния ред е изцяло в подкрепа на партийните решения.

И се питам – защо тази декларация и съществуването на Клуба предизвикаха такова безпокойство в партийното ръководство? Та нали това ръководство държи в ръцете си всички видове пропаганда в страната и при най-малка грешка на Клуба има възможност да го поправи пред читателите, зрителите и слушателите. Защо още в началото – вместо да поеме с Клуба разумен разговор и да го подпомогне там, дето той сгреши – пусна прокуратурата и милицията срещу него, срещна го като опасна за обществото ерес? Кам да бяхме така чувствително-експедитивни към отрицателните явления, които разяждат националния ни организъм!

И си мисля: наближава полустолетие, откак партията урежда съдбините на страната ни, осъществихме огромни успехи и преживяхме горчиви поражения. И от тоя огромен, скъпо струващ и поучителен опит – до тая ли мъдрост – изписана в протокола ви – се домогнахте, уважаеми членове на Контролно-ревизионната комисия? До тази ли грижа за човека и уважение към човешката личност? С тоя протокол вие поставяте членовете на Клуба извън законите – за да можете да ги преследвате. И се налага въпросът: в чия полза е това анатемосване на своите съидейни другари? Защо така стръвно заглушаваме откритите и честни мнения, а даваме път на угодниците и кариеристите?

Идеята на ръководеното от Михаил Горбачов партийно и държавно ръководство за демокрация, социална справедливост и широка гласност разпали душите и сърцата на милиони хора. И тази идея никакъв общински протокол не може да угаси. Но този протокол тревожи с това, че ни връща към отдавна минало време. Време, чиито методи бяха остро и справедливо осъдени от партията.

Това именно връщане е тревожно. Вас то не тревожи ли?

[1] Радевски има предвид протокола на Контролната ревизионна комисия на Общинския комитет в община Средец. Документите на районите и градския комитет на БКП в София от 1988 и 1989 година не са обработени и не са достъпни в архива. Несъмнеено е, че тези документи, заедно с документите на МВР (вкл. на ДС) от този период, които също, все още, са недостъпни, представляват ключово свидетелство за сблъсъка между официалната власт и неформалите.