ДО РЪКОВОДСТВОТО НА КЛУБА ЗА ПОДКРЕПА НА ГЛАСНОСТТА И ПРЕУСТРОЙСТВОТО.[1]

Запознат с програмата на Клуба – която приемам безпрекословно – и присъствувайки на първото негово публично събрание на 2 ноември 1989 год. в кино “Петър Берон”, с тези няколко думи изразявам желанието си да стана член на това доброволно сдружение на българските интелектуалци. Така – макар лишена общността от преки политически цели, на прост език политиканщина, целяща домогване до власт – постове, - считам, че по такъв начин ще участвам в живота на страната – от което така или иначе до ден днешен съм бил възпрепятствуван.

Ведно с молбата ми за членство в Клуба, желал бих да споделя с вас и някои мои мисли за разрешението на проблема с турското малцинство в отечеството ни, или както предпочитат властите да го назовават “ислямизирано българско население”, проблем, възникнал преди четири години с принудителната смяна на мохамеданските или арабски имена със славянски, български. Още повече че това е една от дейностите на Клуба – за която членовете му бяха наречени на митинг[2] пред еНДеКато “родоотстъпници”.

След щателно обсъждане от всички членове, предлагам да бъде изготвен документ, посредством който да бъде изявено предложение до ЦК на БКП и Народното събрание да бъде предоставена възможност на Клуба да провежда публични събрания сред българомохамеданите с турски корени хора и по пътя на убеждението, разяснявайки им с човешка топлота какво е това в момента българинът да бъде смутен в душата си да избира между петвековно робство и чувство за хуманност в края на XX век, да бъдат приканвани в подписването на персонални декларации, в които изрично да бъде упоменато, че всеки един от тях не ще претендира за автономия по територията на НРБ.

/Мярката е продиктувана от това, че съм чувал приказки, че още от 49-та година турското население в България било подтиквано да търси автономно управление: ту от съседната страна Турция, ту от индивиди вътре в страната ни. Има ли, няма ли право на претенции за автономия население с различен етнически произход от основната маса население, надхвърлящо определена цифра, в територията на дадена страна, не зная, не съм запознат с Устава на ООН. Ала подобни декларации във всички случаи биха успокоили властите./

От само себе си се разбира – предвид религиозните, културните, битовите традиции на хората, - че ислямските им имена трябва да бъдат възвърнати. Това аз възприемам като гъвкавост от страна на властите, политическа зрялост. И с нищо, по моя преценка, не ще накърни международния авторитет на отечеството ни. Напротив. Демократичният почин ще възвърне и достойнството ни на наистина българи, жертва в момента на нездрава патриотарщина: ето на петстотин години те са ни колили и бесили, сега – ние пък тях. Да, на самите нас. И за пред света.

Декларациите, по моему, би трябвало да бъдат подписвани в присъствието на наблюдатели на ООН. За да не дискредитира Клубът името си, за да не излезе да е манипулиран от властите. И предадени те след това в ООН като официални документи.

По такъв начин ще се спестят и грижи на властите при поддържането на реда и спокойствието в родината ни – от обидени хора всичко е възможно да се очаква, и ми се струва излишно да се аргументирам с това, че над 300,000 души лятос излязоха от България, така наричаните в печата, по телевизията, радиото “туристи”. И колко още се канеха да я напуснат, бог знае, ако Турция не бе затворила границата си.

Подходът с декларациите, на добра воля, и в пазарлък за възвръщане на имената – не, надявам се, би удовлетворил и успокоил и етнически българите. Защото, колчем човек чуе, че турците тъкмят автономия със столица Варна – макар и да не побира ума му това твърдение, - го задява отвътре. И си спомня за читаците.

Преди силовите методи, с които си послужи официалната власт, и продължава да ползува – дълбоко съм убеден, - е невъзможно да разреши проблема. И да би го разрешила – това ще бъде временно, и нетрайно. Друга ръка е необходимо да пипне тук – “самодейна”. И що за съвест имаме ние – да тласкаме наши съграждани да се изселват в страна, която в себе си считаме не дотам цивилизована?, и, знаем, да е раздирана от социални проблеми, от етнически проблеми.

И тъй и в последна сметка единомишлениците по този проблем от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, смятам, да не бъдат наричани повече с лека ръка безотговорно “родоотстъпници”. Биха заслужили защитници на българщината.

И да не ни се зловиди това, че Клубът в подкрепа на гласността и преустройството като да става чирак за управляване на чужди бакии. Попарата я сърбаме всички ние, и ще я сърбаме. И човещината, по същество, е величина, независима от повседневното на властите.

Петър Илиев; възраст 55 години; музикант, артист-оркестрант, Соф. нар. опера; ж.к. “ХХХХХХХХХХ”, бл. ХХХХ, вх. Х, ХХ ап., тел. ХХХХХХ