ИЗКАЗВАНЕ[1]

В последно време съм особено впечатлен от театрото, разигравано в Българските средства за масова дезинформация. Ще се опитам да обясня целта на театралните постановчици.

Само лишен от всякакви социални сетива гражданин няма да успее да разбере за какво става дума. От началото на 80-те години световният социализъм навлезе в дълбока криза. Командно-престъпната система на управление на материалното производство и духовния живот “издигна” неговия икономически потенциал до равнище, обещаващо му в най-близко време присъединяване към световния промишлен ариергард и карантинно изолиране от постиженията и проблемите на човешката цивилизация. Грижливо изгражданият документален свят рухна под тежестта на очевидните реалности. Средствата на демагогията се оказаха безсилни пред аргументите на празните магазини, отровената природа, жилищната криза, намаляващата средна продължителност на живота, безобразното медицинско обслужване, ширещите се мошеничество и корупция[2].

Днес всичко това се говори открито. Днес никой не отрича обективната необходимост от революционни промени. Противоречията започват от интерпретацията както на самите промени, така и на средствата за тяхното осъществяване.

В някои социалистически страни процесът на преустройството вече е започнал; в други – все още не. България е сред тези “други”, където отново се разчита на палиативи, временен кърпеж, демагогски лозунги, витринни акции. Причините за това са много. И задълбоченият им анализ е невъзможен в рамките на подобно резюмирано изложение. Една от тях все пак ще спомена: тя е свързана с ожесточената съпротива на определени сили срещу наложителното за всяка революционна обществена промяна подновяване на ръководния екип.

Отделни лица от висшата номенклатура отдавна са отъждествили себе си с държавата, с нацията, с комунизма, със всички достойнства и добродетели на нашата партия. Тези лица и кръвно обвързаните с тях социални сили са естествените противници на действителното преустройство в България. И не съществува никакъв шанс всяка от засягащите техните лични интереси промени да не бъде официално разгромена като насочен против интересите на социализма диверсионен акт.

Шансът е другаде – в постепенното осъзнаване на това обстоятелство, в пробуждането, консолидацията и активността на всички, които търсят пътища за излизането ни от кризата, за реална и последователна /а не предпазливо-половинчата/ икономическа и политическа реформа, за реална /а не само по документи/ демократизация на обществения живот в страната. Разделителната линия вече е прокарана. От едната страна са тези, които действително искат преустройството и работят за него; от другата страна са онези, които се правят, че правят нещо, но чиито интереси /на първо място – икономически/ диктуват стремеж към запазване на статуквото.

Разнопосочието на интересите бе преживяно най-напред от афишно-единната българска интелигенция. Процесът е в самото начало. Индикациите му са известни: университетската партийна конференция /1987/, създаването на първите неформални обединения /1988/, конгресите на творческите съюзи /1989/. Лъсна сплотеният облик на ретроградната, на продажната “интелигенция”. Потънаха още по-дълбоко в своето мълчание онези, които не успяха да преодолеят своите стереотипи, своето безсилие, своя страх. Интелигенцията, решена да разбие стената на идейния монополизъм, тепърва ще изгражда своето единство, ще избистря историческите основания и перспективи на дейността си.

Ние знаем, че процесът на преустройството ще бъде сложен, труден, продължителен, че по пътя към него лежат някои междинни етапи. Знаем, че промяна категорична, моментална и в цялата си пълнота е невъзможна. Екстремистките крайности са ни чужди. Но знаем и друго – че първата крачка по този път е осигуряването на свободен обмен на идеи. Всеки трябва да има правото да защити собствените си възгледи относно същността на необходимите промени, стратегията и тактиката на осъществяването им, конкретните етапи, конкретните средства. Само в откритите дискусии могат да кристализират сравнително най-ефективните управленски решения и въздействия.

У нас дори тази първа крачка не е направена. Отново висшите етажи на властта и техните послушни подгласници разполагат с монополното право да ни обясняват какво да вършим и как да го вършим, накъде да вървим и защо да вървим точно натам.

Нещо повече. Срещу всички, които са си позволили лукса да имат собствено мнение, биват провеждани наказателни акции. В това е същността и на организирано разгаряната тези дни заклеймително-оплюваща кампания. Става дума не за друго, а за морална и политическа идентификация на неспасяемо раслояващата се интелигенция и за дискредитиране /със всички възможни средства/ на онази нейна част, която излиза извън контрола на бюрократичните структури.

Историята ще покаже кой какъв е. Но тя няма да направи това, ако не действуваме днес, ако не сме активни сега. Напълно в духа на марксизма е да кажем: помогни си сам, за да ти помогне историята.