ОБУВКАТА НА СОФИЙСКАТА ПЕПЕЛЯШКА

Марко Ганчев

Излъчено по радио “Свободна Европа”

на 30 октомври 1989 г.

На 26 октомври 1989 година, към обед, когато завърши милиционерският погром над активистите на Екогласност в центъра на София, насред асфалта на улица “Раковски” остана една дамска обувка. Цивилните и униформените биячи толкова припряно влачеха жертвите си към специалния автобус, че най-малката им грижа бе да не изпадне върху асфалта нечия обувка. Когато секат гора, трески хвърчат – тая крилата фраза навремето я бе изрекъл самият Йосиф Висарионович Сталин. Камо ли сега да не изхвърчи някоя дамска обувка, голяма работа.

Един гражданин изтича сред запустялата улица и вдигна обувката. Момчета, момичета – трогателно-безпомощно се заозърта минувачът. – Обувката! Обувката на вашето момиче! Горкото, по чорапи къде ще го карат? Занесете му я! – молеше се той на някого от младежите, който му се виждаше симпатичен. Но се оказваше, че оня е от другата страна на барикадата и с отвращение му отблъскваше обувката, като внимаваше да не прекърши китката на ръката му. Гражданинът разбра, че трябва да я даде на някого от влачените и ританите по уличното платно. Но на тях не им бе до чуждите обувки. “Момчета, момичета, обувката!” – беззвучно вече мърдаше устни минувачът, а може би викаше силно, но го заглушаваха виковете на свидетелите от тротоарите, от входовете на магазините, от прозорците на сградите: “Уууу! Позор! Фашисти!”

Обувката на софийската пепеляшка остана върху асфалта да чака своя принц. Не ще е нужно принцът да праща глашатаи по цялото царство, които да открият на чие момиче принадлежи обувката. Ще я намерят лесно нашата пепеляшка не само в столичния ни град под тоновете оловна пепел от Кремиковци. Ако не я намерят в изпепеленото поле край Пирдоп и Златица, тя ще да е някъде в лунните кратери на Средногорието, изкопани от комбината “Медет”, надвишаващи по размер огнището на вулкана Етна. Ще я познаят по сивата девненска пепел в косите й или по златистата пепел от циментовите заводи край бившата Златна Панега. В никой случай не ще е успяла да си измие косите в бълбукащите някога карстови извори-реки на тия две щастливи долини. Но най-бързо глашатаите ще намерят пепеляшка край угасналото огнище на нашите надежди. Изрива пепелта, за да търси живо въгленче из нея. Ако България се оказа мащеха на своите пепеляшки, те се оказаха нейни истински дъщери. И на свой ред искат да бъдат истински майки на своите деца, а не мащехи, които хладнокръвно да им поднасят мляко, пълно с радиоактивен йод. Гласност за това, което поглъщаме с млякото и с ябълките, искат пепеляшките от Екогласност. Гласност къде ще иде водата от високата част на Рила планина. Ясно, ще иде за стоманата в Кремиковци. Но къде ще иде стоманата от Кремиковци? Дали няма да отиде за танкове, които от своя страна ще отидат в Кабул, в Прага или в Будапеща? Изтърбушили сме планините си за последното късче медна руда, но по петнайсет години чакаме за телефон, защото нямало достатъчно медни жици и официалната директива е да се телефонизират само трийсет процента от жилищата в страната. А къде отива денонощното производство например само на севлиевския кабелен завод? Развитите страни платиха с екологичното си замърсяване поне своя висок стандарт, а ние хем се замърсихме, хем си останахме бедни. Пепеляшките вече искат гласност и за това. Там е цялата болка на властите, несвикнали още да боравят дори поне с дозирана гласност като своите съветски колеги, камо ли със свобода на словото като в Полша и в Унгария.

Целта на голямото побоище от 26 октомври бе да се изтласкат сбирките на неформалните организации от централната част на столицата някъде към периферията, където ще им симпатизират по-малко минувачи. Активистите на Екогласност понесоха върху ожулените си от асфалта гърбове своите плакати към Южния парк. Върху явно пукнатите им масички, разгънати пред скрито пукнатите им ребра, продължиха да събират подписи срещу проекта за обезводняване на Рила планина. Позасрамени от световното обществено мнение, властите на 28 октомври дори докараха духова музика до тяхната масичка. Денят бе почти лятно топъл и слънчев, духовата музика свиреше, опрощаващи усмивки се разменяха между разпозналите се бити и побойници от оня ден. Може би всеопрощението настъпваше под въздействието на мекия есенен ден, чрез който майката природа се показваше към всички ни наистина майка, а не мащеха. Но защо диригентът толкова внезапно даде знак на свирачите да надуят силно инструментите, преди още да са поели дъх както трябва? Господи, защо било? Защото в съседната алея провеждало събрание на открито Независимото дружество за защита на правата на човека. Духовата музика съвсем не била докарана за нашето добро настроение, а за да заглушава ораторите. Тоя път мащехата биеше заварените си деца не с милиционерски, а с диригентски палки. Е, все пак не е толкова жестоко. А и не може гръмката държавна музика да заглуши малкия оркестър на надеждата. Тия от публиката, които стояха по-близо до ораторите, препредаваха думите им от уста на уста към цялото множество. От уста на уста и от епоха на епоха се препредаваха пламенните думи на младото и непознато племе, жадуващо за свобода.

Млади връстници на моите синове, а знаете ли, че аз помня връстниците на моя баща как, когато бяха на вашите години, също жадуваха за свободата с толкова пламнали очи, колкото и вие. Това навярно можете да си представите. Но ако ви кажа, че те същите, вече не така млади, са отдали заповедта за побоя над вас оня ден? Те същите днес докараха духовата музика да заглушава вашите думи. Утре и вие ще станете като тях. Вие ще отдавате заповеди на цивилни и униформени биячи да разпръсват събранията на вашите деца и внуци. Вие ще преобличате в цивилни дрехи военни духови музики да заглушават ораторите им. Не вярвате ли? Само създайте своя организация на принципа на демократическия централизъм и няма да усетите колко скоро ще си размените местата. Дано независимите ви сдружения си останат завинаги независими, ръководени от най-високата по ранг конфедерация на човешките въжделения: свобода, милост, взаимопомощ, плодотворен труд. Иначе по-дообре обувката на днешната софийска пепеляшка да си остане там върху асфалта, без да намери своя принц. Какъв смисъл има да го намери, приказката да завърши щастливо, принцът да се ожени за принцесата, да народят нови деца, но след време техните обувки отново да бъдат захвърлени на асфалта, за да търсят своите нови принцове.

И все пак обувката на софийската пепеляшка е тая, която ни повежда в крак с времето…