ДО КОЛЕГИТЕ ОТ ИНСТИТУТА ПО БАЛКАНИСТИКАКОПИЕ ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА КЛУБА ЗА ПОДКРЕПА НА ГЛАСНОСТТА И ПРЕУСТРОЙСТВОТО В БЪЛГАРИЯ |
||||
О Т К Р И Т О П И С М О[1]
Уважаеми колеги, Огромната беда, която разтърсва страната ни в последните два месеца, най-сетне се добра и до нас. Заминава прокуден от страната нашият бивш колега езиковедът-фолклорист Салих Бакладжиев. Преди няколко години, когато предстоеше да се пенсионира и да излезе в заслужен отдих след цял живот посветен в служба на България, на атеистичната пропаганда, на единението между българи и турското малцинство, той бе арестуван. Осъден за това, че се възпротиви на насилието и отказа да смени името си, Бакладжиев излежа двегодишна присъда в Старозагорския затвор. А сега – вече на 65-годишна възраст той е принуден да търси подслон и препитание далеч от родината си. В този тежък момент аз искам да се обърна към него и към всички наши съграждани мюсюлмани, които се самоопределят като турци и чиито бежански потоци хвърлят в тревога страната и целия свят. Искам да се обърна към тях, за да ги помоля за прошка. В тези трагични събития ние, техните сънародници не сме в състояние, сковани от собствения си голям страх, не сме в състояние да им протегнем ръка за помощ. Така, както сме неспособни да помогнем и на страната си, тласкана към небивала икономическа и политическа криза, на собствените си деца, които ще наследят срама от днешните събития, на бъдещето си. Прошка за това, че в тези трудни за тях дни се намериха мародери, които безсрамно да се обогатяват за сметка на човешкото нещастие, на тревожното бързане, на страха и паниката. Като специалист по етническите и религиозните проблеми на Балканите, съвсем отговорно и компетентно мога да заявя: да, по-голямата част от мюсюлманите в България имат местен произход. Наред с малка част потомци на колонизираните от Анадола тюрки, в България живеят помюсюлманчени и турцизирани българи. Но мигар това може да има значение и да служи като политически аргумент в края на XX-ия век? Нима не е най-важно и основно високохуманното право на всеки човек, на всеки народ за самоопределение? Приели исляма и турцизирали се през XV, XVI, а в най-голямата си част – през XVII и XVIII век, тези хора имат своя собствена, специфична култура и традиционен бит и от векове се считат за приобщени към една по-особена, своя етно-религиозна среда. Това, разбира се, в ни най-малка степен никога не ги е откъсвало от това, което е тяхна Родина. Нашите съграждани, които се самоопределят като турци, от поколения са се раждали на българска земя, били са и са български граждани и са считали България за своя Родина. Кому беше нужно и защо, да посяга на техните имена и традиции, на честта и достойнството им? Мигар не е името това, което носи миналото и бъдещето на човека, гордостта от честно изживения трудов живот? Аз пиша тези редове не от позицията на защитник на човешките права. Не, защото нямам смелостта за това. Сред демагогията и фалшивите крясъци в нашата страна, аз цяла съм изтръпнала от ужас – за малкия си син, за още по-малкия, който е едва на три месеца, за себе си, за близките си. Но като жена и майка не мога да не мисля и за хилядите деца, които се намират в бежанските потоци, в лагерите отвъд границата, за неизвестността и несигурното бъдеще, които тегнат над тях. Затова с цялото си същество, със съвестта и разума си аз призовавам: Спрете. Опомнете се. Върнете имената, езика, културата, човешките права на турското малцинство и тези страшни, позорящи страната и народа ни бежански потоци, сигурна съм, ще пресъхнат. Приятелю Салих и вие десетки хиляди съграждани, които вече сте отвъд или по пътищата на изгнанието: дано имате сполука, дано не страдате много, дано сте здрави и успеете бързо да намерите подслон и препитание в чужбина. И ще чакаме по-добри дни, когато ще се завърнете, когато ще си опростим простъпките и греховете и ще можем отново заедно да живеем и да се трудим като равноправни и свободни граждани на нашето отечество – България.
[1] Преди 10 ноември Антонина Желязкова разпраща различни писма и прави множество публични изказвания против Възродителния процес. Поместеното тук дава представа за нейната активност по този въпрос. Антонина Желязкова - родена е в София. През 1975 г. завършва специалност източни езици в СУ "Св. Климент Охридски". През 1981-1982 г. специализира история на балканските страни. През 1983 г. защитава дисертация за история на "Етнорелигиозните промени в някои западнобалкански провинции на Османската империя през XV-XVIII век". През 1986 г. специализира в Института за изследване на Изтока в Москва. До 1991 г. работи в Института по балканистика към БАН. От 1990 до 1993 г. е съветник на президента Желю Желев по етническите въпроси. Ръководител на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия (ИМИР). Член е на борда на директорите на Американския университет в Благоевград, а също на ръководствата на Европейския център по малцинствата в Германия и Центъра за изследване на балканското общество и култура в Австрия. Има десетки публикации и лекции за малцинствата в България и чужбина. |
Copyright 1998-2012®“OMDA”Ltd. All rights reserved.