Нико Яхиел

38. ЩРИХИ КЪМ ЕДИН ПОРТРЕТ[1]

1

Една от "тайните” на властническото дълголетие на Тодор Живков се крие в самия него, в неговата  личностна характеристика, в неговата способност да се "вгради" в тоталитарната система и да използва възможностите й. В  написаното от мен досега са посочени доста много и важни аспекти от неговата личност. Тук ще се опитам да дам една по­пълна и по-обобщена характеристика. Отново искам да подчертая, че част от щрихите, които ще нахвърля, са мои непосредствени впечатле­ния, а други изкристализираха благодарение на дистанцията на време­то.

Живков не беше харизматичен лидер. Много години бяха нужни, докато се наложи в общественото съзнание.

Трудно би могло да се оспори неговата роля в развитието на българското народно стопанство и в повишаването на материалното и културното равнище на живота на хората от града и селото. Положителни резултати дадоха и неговите усилия за развитието на икономическите и политическите взаимоотно­шения на България с множество страни по света и особено в района на Балканите.

В едно интервю поетът Александър Геров изрече думите: "Живков беше хитър и ловък човек, имаше политически талант"[2] Към характеризирането на такава противоречива личност като Живков и оценява­нето на неговата дейност черно-белите краски са непригодни. Ну:жна е многоцветна палитра. Поради това и характеристиката му като "талантлив политик" не бива да закрива, дори и да засенчва деформациите, субективните увлечения, грубите грешки и дори престъпления, моралната деградация, срива на ценностната система, които съпътст­ваха едноличната власт. Като политик Живков действаше в условията на тоталитаризъм и на лична власт. Това бяха специфични условия, когато от него се изискваше не да търси подкрепата на най-широки слоеве от народа, а да разчита главно на едно вярно и предано нему обкръжение, като се обляга същевременно на поддръжката на определени сили в чужбина. Когато от него се искаше преди всичко да притежава умението да реди и прережда нужните му пешки на шахматната дъска, да ги мести и подменя по своя воля - вместо да се стреми да спечели подкрепата и доверието на милионите в едни свободни и прозрачни избори. Избори - но не в условията на монополизъ.м, установен от една партия, а в обстановка на политически плурализъм и остра политичес­ка борба, при свободно изразяване на най-различни позиции, мнения и становища.

За да установи своята власт Живков съумя да подчини на волята си Комунистическата партия, възползвайки се от нейния авторитет, от вярата и надеждите на стотиците хиляди комунисти. Той използваше умело системата на номенклатурата, която му позволяваше да разчита и на подкрепата на най-отговорни дейци, заемащи ръководни места в различните сфери на обществения организъм. Съчетаваше изкусно принудата и положителното възнаграждение, за да разчита на послушание и подкрепа.

Живков превърна репресивните органи от страж на обществените u националните интереси - в опора и на интересите на личната си власm. Не само и не толкова силата на убеждението, колкото страхът от физическа и морална разправа се превърна постепенно в един от решаващите фактори за несъпротивлението, а и за подкрепата на тази власт. Страх - да не бъдеш изключен от партията или снет от отговорна работа, което те снабдяваше с "вълчи билет" и те обричаше на изолация. Страх - да не бъдеш изселен в провинцията, да не бъдеш изпратен на лагер или да не станеш подсъдим. Живков направи много, за да се превърнат средствата за масова информация, мощният пропа­ганден апарат на партията в ефективно средство за манипулиране на общественото съзнание.

Живков пое лидерството след свалянето на Червенков в твърде трудни вътрешни и международни условия. България имаше сложно геополитическо положение като страна, разположена в центъра на Балканите, традиционния барутен погреб. Тя беше длъжна да държи сметка и за своите, и за противоречивите интереси на останалите балкански държави, и за тези на великите сили. Интереси, които се кръстосваха в този район в условията на "студената войн”, на остро противопоставяне на двете световни системи. Намираща се в съветската сфера на влияние, България - като член на СИВ и Варшавския договор - в своите основни действия от вътрешен и .международен характер трябваше да има благословията на Съветския съюз. И когато всичко това се налагаше да се съчетава и с интересите на личната власт - от политическия лидер се изискваше и талант, и гъвкавост, и хитрост, и далновидност, и оnти.мизъм. И здрави нepви. Изискваше се и интуиция. У добрите политици, както и у талантли­вите учени интуицията играе огромна роля. Това е шестото чувство, което Живков безусловно притежаваше. Интуицията му помагаше да се ориентира в обстановката, да "напипва" вярното решение, да предугажда евентуални трудности и усложнения. Тя - заедно с умението да си осигурява добър екип - до голяма степен компенсираше много от отрицателните последици, произтичащи от ниската образованост. Живков беше и добър психолог. Това му даваше възможност бързо да преценява хората, да намира най-правилния подход към тях.

2

Тодор Живков беше изключително трудосnособен и делови. Работният му ден бе винаги предварително начерmaн, запълнен до секунда. Освен заседанията, ежедневните срещи с отделни наши партийни, държавни, стопански и културни дейци, публични изяви, официални срещи и разговори с чуждестранни политици и бизнесмени, диктуване на текс­тове за поредния доклад, прочитане на многобройна информация, той намираше време да приема лично граждани, записали се за среща с него. Беше много организиран и самодисциплиниран.

Вечер отнасяше със себе си купища служебни материали, а секретар­ката му изпращаше и допълнителни, получени по-късно. Живков не четеше научна, а почти не му оставаше време и за художествена литература. Обаче всяка вечер, до късни часове, той изчиташе служеб­ните материали - доклади, докладни записки, справки, бюлетина на БТА, шифрованите и другите поверителни информационни сводки. Така си уреждаше програмата, че почти винаги в осем часа вечерта да бъде пред телевизора, за да гледа предаването "По света и у нас".

На "сутрешното кафе" той много експедитивно се разпореждаше с прочетените вечерта материали: една част даваше на секретарката за унищожаване, други предаваше на отделните помощници със съответни указания или с поставена резолюция, за трета - диктуваше веднага писма за проверка на случаи или със свое мнение и - ако се налагаше - с указания във връзка с изпратения му за мнение или сведение материал. Част от папките задържаше за себе си - било във връзка с предвидено заседание или среща, било за използване по-късно за изказване или доклад. Винаги съм се учудвал как купищата материали пред него се стопяваха буквално за минути.

Той имаше способността да се прехвърля от разглеждането на един въпрос към друг, нямащ нищо общо с предишния. В повечето дни при него имаше върволица от министри, отговорни стопански дейци, твор­ци в отделни области на културата, чуждестранни бизнесмени или делегации. Идваше например министърът на външните работи да съгласува много важен външно-политически въпрос, който трябваше добре да се обмисли и да се заеме съответна позиция. Почти непосред­ствено след него влизаше директор на голям комбинат или обединение. Досещате се, че той идваше не по някой маловажен или второстепенен въпрос. Живков или се беше подготвил предварително (особено ако посещението ставаше по негова покана) или трябваше по време на самата среща да се запознае с поставения въпрос и да вземе съответно отношение. Той умееше веднага да превключва на новата вълна. Може предишната среща с министъра на външните работи да е траела повече от час, да е изисквала от него голямо съсредоточаване. Но щом свършваше, той вече я "отмяташе", както сам се изразяваше. Беше готов веднага да се занимава с въпрос от съвършено друг характер. Това не само не изискваше никакви особени усилия от негова страна, но по собствените му думи беше за него отмора. Имал съм хиляди пъти възможност да се убедя в това. Дори когато по време на някоя от срещите се ядосваше или му се разваляше настроението, много бързо при следващата отново влизаше във форма, можеше дори да се поше­гува и да се посмее.

От обедна почивка рядко се лишаваше. Ако не му стигаше времето да си иде до вилата в Бояна, а по-късно до резиденцията в Банкя, той обядваше на работното си място някоя сухоежбина, поднесена му от бюфета на Политбюро, и си почиваше в съседното до кабинета му помещение. С голяма педантичност си правеше ежедневно разходка пеша. Вървеше бързо, сам, а охраната и други хора, които го придружа­ваха, се движеха след него. Вървеше с характерните за него малко разперени ръце. Движеше се сам, защото по време на разходката обмисляше някой проблем, някой нов ход, "настройваше" се (това е негов израз) за предстоящ разговор или публична изява.

Празничните дни използваше за лов (в ловния сезон). Ловуваше в различни райони на страната, което пък му даваше възможност да води разговори, да събира по-богата информация, да решава оперативно назрели въпроси, поставяни от партийни и държавни ръководители от съответния район. Понякога съчетаваше лова с провеждането на срещи с бюрото на окръжния комитет на партията или с партийния актив. Освен от членове на "ловната дружинка" той бе придружаван от някои ръководни кадри от района, където гостуваше. Обичаше да води със себе си и по някой писател. А когато не отсъстваше от София в празничните дни, обикновено използваше времето (освен за обичайната си разходка) за най-различни делови срещи или за подготовка за поредното заседание на Политбюро, за обмисляне на основни положе­ния на нов документ, доклад, реч.

Годишният отпуск не бе за него време за пълноценна почивка, с откъсване от ежедневните партийни и държавни дела. Напротив. През лятото (през месец август) Живков почиваше в Евксиноград. Останали­те членове на Политбюро и секретарите на ЦК обикновено почиваха по същото време и - с малки изключения - на същото място. Сътрудници­те от Кабинета, с изключение на един дежурен, почиваха едновременно с него, недалеч от Евксиноград - в курорта "Дружба" или "Златни пясъци". Това му даваше възможност през този период да провежда заседания на Политбюро, а също да работи с някой от своите помощ­ници. Там ни е диктувал свои мисли и съображения за различни доклади и други документи. Правеше срещи с много чуждестранни гости, особено с дейци на комунистически партии, почиващи във Варна. Викаше при себе си на разговор партийни ръководители от близките окръзи, министри и други държавни и стопански дейци.

Традиционно при престоя си в Евксиноград той се срещаше с писателите в техния почивен дом. Тези срещи, в началото по-делови, постепенно придобиваха ненужна помпозност и показност. Много писа­тели се стремяха да почиват по време на вероятното посещение на Живков, а някои пристигаха от София специално за това.

През лятната ваканция Живков редовно се срещаше с партийния актив на Варна, информираше за основните проблеми, по които работи партийното и държавното ръководство. Посещаваше международния младежки курорт в Приморско, където се срещаше с комсомолски ръководители и активисти. Това посещение обикновено беше широко отразявано, особено в младежкия печат. Тук, в Приморско, често пъти Живков споделяше с младежите някои нови виждания и предстоящи политически стъпки, обмислени по време на пребиваването си в Евксиноград. Черноморската му обиколка завършваше в Бургас на среща с бюрото на ОК на БКП. Оттам, на път за София, правеше няколкодневен туристически преход по Родопите. Тук, в планината, са ставали много непринудени и дружелюбни срещи с туристи. Запазени са много снимки с такива случайно срещани планинари.

Обикновено почивката му в Евксиноград съвпадаше с организира­ните ежегодно от Леонид Брежнев т.нар. кримски срещи, в които Живков трябваше да участва.

Както се вижда, и в дните на годишния си отпуск Живков имаше наситена работна програма. Това се дължеше главно на неговата дейна натура. Разбира се, за повечето срещи имаше съобщения в печата и в другите средства за масово осведомяване, което пък утвърждаваше у хората представата за неговата прекомерна заетост. Освен това, такъв стил му даваше възможност и по време на почивката да държи под своя поглед положението в страната и сред висшия ешелон, да не предоставя, макар и временно, нещата в други ръце. Докато беше жива Мара Малеева, през зимния период Живков се отлъчваше за седмица-две, за да почива с нея в Хисаря. След това, въпреки че възрастта му още повече изискваше почивка, той не си позволяваше да отсъства през зимата от работа.

3

Тодор Живков не беше кабинетен nолитик. Умееше да общува с хората, да създава непринудена атмосфера при разговор с тях, отзова­ваше се с удоволствие на поканите да посети даден град или село, да говори на събрание. Беше .масовик. Придоби способността, когато прие­ма посетител - българин или чужденец - да го посрещне дружелюбно, открито, естествено. Още с първите изречения съумяваше да премахне преградите, да предразположи към свободен разговор. Това свое умение той доведе до съвършенство.

Още е жива пред очите ми неговата непохватност през първите години след Априлския пленум, особено когато започна да посреща чуждестранни ръководители или да прави посещения в чужбина. Но много скоро се обигра - при срещи с известни западни политици или бизнесмени той обикновено се стремеше да вземе инициативата в свои ръце, да дава тон на разговора. Проявяваше хладнокръвие, когато събеседникът поставяше трудни или деликатни въпроси или пък се налагаше да вземе веднага отношение по неочакван за него въпрос.

Скоро след Априлския пленум (1956) придружавах Живков и Чер­венков при едно пътуване в страната. Минахме покрай една нива, на която работеха много жени. Те започнаха радушно да поздравяват и се затичаха към пътя. Колите спряха. Много по-опитен и обигран, Червен­ков ги поздрави високо със своя плътен глас, отиде до тях, ръкува се, взе мотиката от една жена и започна да копае под техните одобрителни възгласи. Живков остана да гледа отстрани. След малко потеглихме. А Живков му вика с насмешка: "Другарю, Червенков, демагогията не е лоша работа". Разказвам тази случка, защото след време Живков овладя твърде добре подобни прийоми. Чувстваше се свободно във всяка среда - и сред деца, и сред младежи, студенти, спортисти, и сред партийни активисти, и сред работници (на които често припомняше, че и той е бил работник), и сред кооператори (особено на Трифон Зарезан), и сред писатели и дипломати. Наблюдавал съм го как при срещи в работния му кабинет или на публични места той съумяваше предварително да се програмира, как талантливо изпълняваше като че ли предварително написан от него сценарий. Изпитваше известно притес­нение само сред учените. С това си обяснявам и неговите доста редки срещи с тях.

С течение на времето Живков успя да отшлифова редица свои качества, да тушира или да превъзмогне недостатъци. На софийските кадри в първите години след Девети септември беше известна, напри­мер, неговата необуздана избухливост. Това е твърде неприятен недос­татък за един политик. Присъствах на годишна отчетно-изборна конференция на партийната организация в Софийска област - на третата (1946) или четвъртата (1947) - когато Живков изнесе отчетния доклад като организационен секретар на Областния комитет. Имаше оживени разисквания. Отправяха се много критики към областното ръководство. Живков през цялото време нервничеше. Обаждаше се с кратки реплики. Остро изказване направи Атанас Михайлов, бивш партизанин, секретар на Околийския комитет в Годеч. Основната му теза бе, че водата от извора тече чиста, но после - когато тръгне надолу - се размътва. Живков реагира крайно нетактично на тези думи. Прекъсна грубо оратора и се нахвърли срещу него. Създаде се неприятна атмосфера. Неговата избухливост бе посрещната много отрицателно. Час по­-късно той стана да иска извинение от Михайлов и от конференцията.

Постепенно Живков ставаше външно по-спокоен, съумяваше да овладява нервите си. Понякога пред нас той си позволяваше да изказва недоволство от току-що проведен разговор, своето недотам ласкаво мнение за събеседника си - член на Политбюро, министър или някой друг. Той явно чувстваше нужда "да изразходва" сдържаната по време на разговора нервна енергия. Дори когато някой от нас, неговите лични сътрудници, допускаше гаф, Живков ни обръщаше внимание външно много спокоен.

Тази промяна беше постигнал със силата на волята и в резултат от упорито самонаблюдение. Той съзнателно моделираше своето поведе­ние, а също своя образ на "първи партиен и държавен ръководител”, на безспорен и уверен в себе си лидер. Помня неговите първи портрети, които се окачваха официално на публични места. От тях те пронизва прям, но студен поглед на човек - решителен и твърд, знаещ какво иска и как да го постигне. В устните му се долавя лека, иронична усмивка. Настъпи и период, когато все по-често се появяваха снимки и плакати, в които Живков биваше представен като добродушен "човек от народа" или в позата на прозорлив ръководител, с протегната напред ръка, сочещ на народа пътя, по който трябва да се върви. Той не обичаше да бъде сниман "анфас", защото се виждаха двете му стърчащи уши. А когато плешивостта беше доста напреднала, телевизионните оператори получиха изрични указания да не го показват гърбом.

Тодор Живков имаше чувство за хумор. Обичаше шегите, обичаше да се шегува. Когато работехме върху доклад, посветен на сериозен и труден проблем, той настояваше в него да има "лирически отстъпле­ния", за да станел по-жив и интересен. С времето беше свикнал често, дори при най-дребен подходящ случай, да се смее гръмогласно. Често смехът звучеше дебелашки. Използваше го не само за да покаже добро настроение, а и за да се измъкне от неудобно положение или за да прикрие яда си.

Когато се намираше в приятелски кръг, а дори и на публични места, Живков обичаше да бъде център на внимание. Тази "привилегия" запазваше за себе си. Поддържаше непрекъснато разговора, разказваше за някои интересни случки от текущия политически живот, информира­ше за някое ново решение, взето наскоро или което предстоеше да бъде обсъдено, за някои любопитни моменти от негова среща с чуждестра­нен политик. Стараеше се да създаде непринудена атмосфера, шегуваше се с някой от присъстващите. Имаше си любими вицове, на които той най-много и гръмогласно се смееше. Обичаше да вземе "за мезе" някой от ловната дружинка. Рядко даваше думата на друг. Това бе израз преди всичко на порасналото му самочувствие и на "по-високия му пагон", с което останалите се съобразяваха.[3]

При официални разговори на наша делегация, възглавена от Живков, с чуждестранна делегация, от наша страна обикновено говореше само той. Правеше се изключение - само ако беше предварително предвидено да говори определен член на делегацията, или ако Живков внезапно даваше думата на друг по определени проблеми, които се разискваха. Иначе никой не си позволяваше да поиска думата. Ако някой от българската делегация имаше важно съображение, което трябваше да се има предвид в хода на преговорите, той намираше начин да го сподели с Живков. Такъв ред можеше да се оправдае, разбира се, с необходимостта да не се допуска разнобой в хода на преговорите.

4

Тодор Живков беше доста съобразителен и находчив. А това е твърде ценно за един политик. Ще дам само един пример. Няколко месеца след нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, Живков направи официално посещение в Австрия, по покана на канц­лера Клаус. Вече споменах, че предприетите действия срещу Чехослова­кия, в които участваха и български войски, бяха предизвикали бурни протести в много райони на света. Хората в западните страни, комунис­тическите партии, политиците бяха враждебно настроени към нас. Делегацията за Австрия, която Живков водеше, беше първата от социалистическа държава, която посещаваше западна страна след безцеремонното нарушаване на чехословашкия суверенитет.

Живков беше придружен от Мара Малеева. Настаниха ги в предста­вителния виенски хотел "Империал". Австрийските домакини ги пос­рещнаха любезно. Разговорите протичаха в спокойна атмосфера, конс­труктивно. Никой не се докосна до болезнения чехословашки въпрос. Очевидно такава беше предварителната договореност. Разгледани бяха главно икономически проблеми, засягащи разширяването на нашето сътрудничество. Това бе едно успешно посещение - от гледна точка и на икономическите резултати, и на подкрепата, която българската позиция по македонския въпрос намери във Виена. Самата Австрия имаше подобни национални проблеми с Италия, които по това време се бяха доста изострили. На един от приемите Живков се запозна с Бруно Крайски, с когото се постара да създаде по-близки връзки. По този повод той ни обърна внимание, че Крайски е голям и опитен политик и че ще бъде следващият министър-председател на Австрия. Както и стана. В следващите избори победи Социалистическата партия начело с Бруно Крайски. При второто посещение на Живков в Австрия той му е бил домакин. Установените по-рано лични връзки между тях дадоха впоследствие положителни резултати. В края на посещението, за което разказвам, Живков се съгласи да даде пресконференция. Всички бяхме в напрежение, убедени, че журналистите няма да пропуснат случая да задават въпроси във връзка с агресията срещу Чехословакия. И дейст­вително, в хода на пресконференцията един журналист помоли Живков да съобщи имената на онези чехословашки ръководители, които били помолили войските на Варшавския договор да навлязат в тяхната страна. Трябва да припомня, че в официалното съобщение за предпри­етите действия спрямо Чехословакия се казваше, че чуждите войски били пристигнали в тази страна по молба на чехословашки ръководи­тели. Имената им обаче не бяха посочени. А на световната обществе­ност беше съвършено ясно, че нито Дубчек, нито другите чехословашки ръководители, които споделяха неговите позиции, не биха предприели подобна стъпка. Зададеният въпрос беше много неприятен и поставяше Живков в неловко положение. Ако ръководствата на страните, които бяха изпратили войски в Прага, държаха да се знаят тези имена, те щяха да ги посочат в самото комюнике. По този начин можеха да избегнат големия шум и неблагоприятните коментари, появили се във връзка с тази мистериозна анонимност.

Чудех се какво ще отговори Живков. А много време за мислене нямаше. Всяко негово колебание или суетене би дало материал за спекулации на десетките журналисти в залата. Спокойно, полуусмихнат и малко иронично, той отговори: "Господа, нямах предвид, че ще ми бъде зададен този въпрос. Когато се преоблякох преди да тръгна от София, оставих листчето с тези имена в джоба на костюма. Извинявай­те." Реакцията беше мигновена: смях и ръкопляскания. Журналистите­-международници очевидно умееха да ценят находчивостта на един политик. Други въпроси във връзка с Чехословакия не последваха.

5

Като политик Тодор Живков се стараеше да не витае в облаците, а да стъпва здраво на земята. Беше прагматик. Стараеше се да конкрети­зира общите положения на марксизма, да ги "превежда" на езика на ежедневния живот, да поставя за изпълнение близки и разбираеми цели. Прагматичното.мислене и действие бяха едно от силните оръжия на Живков. Може би някой ще помисли, че си противореча, тъй като по-­рано говорих за неговия стремеж да казва "нова дума" в марксизма-­ленинизма, да създава убеждението, че е талантлив теоретик. Не, в случая няма противоречие. Прагматизмът не отрича силата на теория­та. Използването й, позоваването на теорията само говори за стремежа на Живков да прибягва до широк диапазон от средства и подходи в своята политическа дейност. Той не подценяваше значението на теори­ята при разработването и провеждането на политическата линия и особено при извайването на собствения си образ.

Живков отделяше изключително внимание на два въпроса: икономи­ката и жизненото равнище. Той правилно отчиташе уроците от времето на Вълко Червенков, когато икономическият застой и безработицата бяха създали благоприятни условия за неговото сваляне. Разбираше, че властта му може да бъде стабилна само в условията на икономическа стабилност и на икономически растеж като основа за повишаването на жизненото равнище на хората. А и по своему той се стремеше да осигурява икономическия и културен подем на страната, по-добро народно благосъстояние. Затова държеше така близко до себе си тези два проблема. Само година след приемането на новата програма на БКП - по негов доклад беше разработена и утвърдена от пленум на ЦК (декември 1972) стратегията на партията в повишаването на народното благосъстояние и изобщо в социалната област. Това е т.нар. Декемв­рийска социална програма, която Живков наричаше "втора програма на партията".

Като действаше прагматично, Живков се стремеше първо, да подчи­нява конкретните и по-близки цели на една по-далечна перспектива, която да разкрива пред хората нови хоризонти, да въодушевява, да мобилизира и второ, от многобройните задачи, които стояха за реша­ване, да подбира, да "хваща" само няколко, възловите, от които според него зависеше съдбата на останалите. Ръководител, който се пилее, който отделя еднакво внимание и енергия на всички въпроси, не може нищо да постигне, освен да тъпче на място. Такова беше неговото разбиране. Когато ние, помощниците, проявявахме нетърпение и поня­кога настойчиво му насочвахме вниманието към някои други, според нас неотложни въпроси, той се засмиваше: "Спокойно, момчета, ще им дойде редът, всичко ще стане, само на кьосето брадата няма да порасне."

При изграждането на завода за тежко машиностроене в Радомир бяха закопани милиарди левове. Въпреки възраженията на най-компе­тентни специалисти, които го смятаха за неефективен и израз на гигантомания, той беше построен. И действително, заводът тежеше като воденичен камък на врата на нашата икономика. Скъпи и прескъ­пи най-модерни машини и други съоръжения стояха ненатоварени, изхабяваха се физически и морално без никаква или почти никаква полза. Дори и поет като Димитър Методиев, който не беше специалист в икономиката, но се чувстваше задължен да не си затваря очите пред тези неблагополучия и да използва своя статус на помощник, няколко пъти доста драстично съобщи на Живков за отрицателното мнение на съветски специалисти за този завод. Той си служеше и с данни, които показваха колко десетилетия ще са нужни, за да се възвърнат изразход­ваните капитални вложения.

В тези случаи Живков или отминаваше с мълчание казаното, или се опитваше да ни докаже, че не сме добре осведомени, или пък прибяг­ваше до някоя иронична забележка. Така или иначе положението в Радомирския завод беше тревожно. Освен че нямаше достатъчно поръчки, в него липсваше добре обмислена организация на труда, разхищаваха се ценни суровини. Тодор Живков бе принуден да изпрати на място своя помощник проф. Иван Илиев, за да му докладва истината за положението в завода. След няколкодневна командировка Илиев му представи своя доклад. Какво точно се съдържаше в него не знам, но не се съмнявам, че Илиев беше изложил откровено своите заключения и констатации. Един следобед Живков ме повика в кабинета си и започна да разказва за доклада на Илиев. Чудеше се как опитен човек като него не е могъл да се ориентира правилно в обстановката. Видял е неблагополучията и безобразията, но не е разбрал главното, значението на този завод за нашата икономика, за нейния цялостен възход. И във връзка с това Живков обобщи: "За мен главното е да "дръпнем" цялата икономика напред. Когато направим това, тогава всички тези недостатъци и безобразия, които Илиев е видял, неизбежно ще се преодолеят." Разказ­вам този случай, защото той е показателен за стила на мислене и на работа на Живков. Той, разбира се, правилно се стремеше да не позволява отделните слабости и грешки да го спъват, да го разсейват, да засенчват главното, основното - развитието на икономиката. Колко­то до недостатъците и грешките, те според него бяха неизбежни спътници на развитието, за които самото това развитие е условие за тяхното преодоляване. Като обща философия той може би бе прав, но в случая с радомирския завод нещата стояха по-иначе.

Както вече казах, "хващайки" за решаване отделни задачи и пробле­ми, Живков се стремеше да ги "вмества" в едно по-широко, по-обемно виждане, стремеше се да разкрива перспективата, която тяхното реша­ване открива. Изобщо грижата да "осмисля" отделните решения от гледна точка на откриващата се перспектива, да чертае такава перспек­тива - за съжаление без гаранции за нейната реалистичност, за което трябваше скъпо да се разплащаме впоследствие - бе много характерно за стила на ръководство на Живков.

Обратната страна на този предпочитан Живков подход е обаче доста обезкуражаваща. Тя напомня за историята с лъжливото овчарче. Има един закон, открит от Иван П. Павлов - за условния рефлекс. Опитите му с кучета са известни: червената лампа и храната. Лампата светва и кучето получава храна. Така - няколко дни. Впоследствие лампата светва без да му се дава храна. Създаденият условен рефлекс обаче действа: щом лампата светне, соковете на кучето започват да се отделят, независимо че храната липсва. Но това е само до известно време. Скоро червената лампичка престава да има ефект. Така ставаше и в нашето общество. Разкриваш перспективи, хората вярват, устремя­ват се, а после постепенно започват да губят доверие във властта, в Комунистическата партия.

6

Тодор Живков владееше добре nрийомите на политическата игра. Умееше да хитрува, да прикрива - колкото и дълго да беше необходимо - истинските си чувства и нaмерения, да прави политически съюзи, да противопоставя, да не се съобразява с принципите и морала, когато се налагаше да nожертва съратниците си, за да укрепи собствените си позиции. Хитруването беше едно от най-силните му оръжия. То изигра съществена роля в неговата политическа дейност както при узурпира­нето на властта, така и след това, в неговите вътрешно и външнополи­тически ходове. Хитрост, съчетана, когато се налагаше и с безскрупул­ност. Хитруването в политиката не беше патент на Живков. Едва ли бихме могли да си представим изобщо външнополитическата дейност без присъствието - в една или друга степен на хитростта. Нима в международните преговори няма подтекст в изказванията и позициите на политиците? Няма неизказани или недоизказани мисли и замисли? Неведнъж съм се убеждавал в ролята на хитруването и от двете страни на масата за преговори.

Когато хитростта става обаче оръжие, насочено срещу собствения mи народ, когато политикът започва да хитрува със собствените си съратници, това е вече цинизъм. Няма съмнение, че политикът трябва да умее да лавира, да маневрира. За Живков обаче хитруването не беше атрибут само на външнополитическата дейност. Това беше съществена черта, дълбоко вкоренена в психиката, в характера и поведението му. Противопоставянето на отделните участници във висшия ешелон, лакирането на действителността и гръмките обещания пред народа, демагогията, флиртуването с художествено-творческата интелиген­ция, (сред нея именно се утвърди мнението за Живков като за "нeгpамотен хитрец") - това беше част от богатия набор от средства и прийоми, в които се проявяваше неговата хитрост.

Всеки политик трябва да владее умението да изтъква, да подчертава и, ако щете, да рекламира постигнатите под неговото ръководство успехи; умението да анализира и поднася фактите така, че всеки да се убеди в правотата на следваната политика, в обнадеждаващите перспек­тиви, които се разкриват. Живков владееше добре това умение. Той  обаче отиваше още по-далеч - стигайки до политическата демагогия. Нерядко прибягваше до обещания, за които знаеше предварително, че са неосъществими. Изкривяваше съзнателно факти, преувеличаваше успехи, постигнати резултати. С помощта на популистки прийоми гъделичкаше страстите, опитваше се да отвлича вниманието от неуспе­хи и провали, от действителните причини за тях.

Демагогията, разминаването между думи и дела станаха фрапuра­щи особено през последното десетшетие. Говореше за промяна, за преустройство, а по същество почти нищо не се изменяше. В многоброй­ни речи и доклади изтъкваше необходимостта от разширяване на демокрацията и същевременно укрепваше своя авторитарен режим, прибягваше до разправа с различни политически дейци, до репресии към всички, които оспорваха или дръзваха да поставят под съмнение правилността на неговото ръководство. И действаше по такъв начин, че за много от тези деяния се заговори едва след 10 ноември 1989 г.

Живков говореше непрекъснато за социалната справедливост, набе­лязваше и практически мерки за нейното осъществяване - а всичко си остана по старому. Никога Марксовият принцип за заплащане на труда при социализма - според неговото количество и качество - не стана ръководен принцип при определянето на заплатите, въпреки честото позоваване на него. Живков има голяма вина, че в системата на заплащането на труда цареше истинска какафония. Допусна се лекари­те, учителите, преподавателите, учените и други слоеве от интелигенцията да бъдат икономически дискриминирани и изпратени в задния двор на историческия процес.

Тодор Живков имаше усет към новото, търсеше и подкрепяше нестандартни решения на назрели въпроси. Той търсеше не само нестан­дартни, но и "чудодейни" средства и решения. Дълги години върху склонността му да подкрепя подобни решения паразитираше например научният работник от Пловдив Торев, който "доказваше" невероятните свойства на мицела и огромния икономически ефект от неговото отглеждане и използване. Живков не се поколеба с наказания и размествания на авторитетни учени, които с научни аргументи доказва­ха несъстоятелността на това предложение, да му осигури зелена улица. Не знам колко е спечелила нашата икономика от метода на Торев. Ала той, благодарение на мицела, стана доктор на науките и професор. Когато през 80-те години го осениха нови идеи - използване на биопродукти за производство на енергия, той отново се обърна към Живков с молба да му бъдат отпуснати няколко милиона за тяхната реализация. Явно търпението на Живков се беше изчерпило през изминалите около две десетилетия от началото на историята с мицела. По негово поръчение написах на Торев остро писмо, което съдържаше и оценка на неговия "висш пилотаж" в научните сфери.

Известен е случаят с новата система на строителство, предлагана от покойния днес проф. Добромир Коларов, с т.нар. черупкови строителни конструкции. Утопичните, както се оказаха, предложения на професора се отразиха много отрицателно върху развитието на строителството и на строителната база на страната. В началото Живков възлагаше големи надежди на тези предложения. Той даде възможност на Коларов да запознае с тях членовете на Политбюро и на ЦК на организирано широко съвещание. Като същински илюзионист професорът демонст­рира модели на черупкови конструкции, техните разнообразни комби­нации за решаване на строителните проблеми у нас. Живков толкова много се беше увлякъл, че при среща с тогавашния съветски министър-­председател Алексей Косигин му предложил България да изпълни в СССР чрез такива конструкции голяма строителна програма. Доколко­то разбрах, Косигин скептично отклонил предложението. За да има Коларов по-добри условия за осъществяване на своите идеи, Живков го изтегли като помощник в своя кабинет. Ние, неговите колеги, също вярвахме в реалността и революционизиращата сила на тези идеи – дори дълго време след като Живков се беше разколебал и искаше да сложи край на експеримента. И аз, и други помощници го убеждавахме да прояви търпение още известно време.

Безусловно доверие гласуваше Живков на известния тогава инж. Върбан Джамбов, който предлагаше "нови решения" за развитието на малогабаритната техника за селското стопанство върху основата на "мултипликационния подход". Нищо не излезе от тези фантазии. Само дето задържа с години развитието на селскостопанското машиностро­ене. А веднъж Васил Цанов, тогава секретар на ЦК по въпросите на селското стопанство, демонстрира в Кабинета в присъствието на Жив­ков предложение за нов начин на подготовка на храна за селскостопан­ски животни - храна, положена върху нещо като тава. Запален Живков допълваше неговите разяснения и ни обясняваше, че храната щяла да бъде толкова вкусна, колкото "ботевградската баница".

Живков искрено се стремеше към по-бързото развитие на народното стопанство. И затова идеи и решения, от типа на тези за които споменах, предлагани често от добронамерени фантазьори, а нерядко от шарлатани и ментарджии, му допадаха, подкрепяше ги. Това не беше проява на непросветенuя, а начин на мислене на политик, който гори от нетърпение да се скъсяват сроковете, вярва във възможнocттa да се прескачат етаnи, "да се измами" времето, стига да се намерят подхо­дящи пътища и средства за това.

С годините неговият субективизъм и волунтаризъм започнаха да се подхранват от нарасналата самоувереност и самонадеяносm, от съзна­нието за своята "nрозорливост”, "неnогрешимост”, от убеждението, че е достатъчно той "да прозре" и "да nризове”, за да се превърне прозрени­ето в практическо дело. Разбира се, и в тези години на едноличната си власт Живков търсеше помощта на икономисти, юристи и други специалисти, опираше се на тях. Но ролята им беше вече до голяма степен деформирана. Помнеха се добре уроците от миналото, когато изказаното несъгласие, обоснованото различно мнение се заплащаше понякога скъпо[4] И стана така, че от привлечените специалисти все по­рядко и все по-малко се искаше да разкрият истинската картина на нашата икономика, нейните действителни възможности и ресурси, даправят научнообосновани предложения. Главното им задължение вечесе заключаваше в това да аргументират и обосновават вижданията ипостановките на Живков, неговата нова идея, била тя и "налудничава" (това е негов израз).

7

Като че ли в написаното дотук за Тодор Живков, се съдържа едно голямо противоречие. Ако той действително се е стремял да не витае в облаците, как да се обяснят фрапиращите факти за неговия субективи­зъм и волунтаризъм? Кое от двете е вярно? Не, тук нямa противоречие. Противоречив е самият Живков, неговият начин на мислене, неговият стил и действия. Когато говоря за реализма му имам предвид, че той умееше да се ориентира в обстановката, колкото и сложна да беше тя; в своята политическа дейност той не забравяше какво значение имат икономическата стабилност и повишаването на жизненото равнище на народа; със завиден реализъм и прагматизъм съумя да установи трайни (а с някои дори приятелски) отношения с държавници като Енвер Ходжа, Чаушеску, Караманлис, Папандреу, Демирел, Иньоню, Щраус и други. Неговите ходове на международната арена бяха продиктувани от разума и интереса, а не от сантименти.

Живков имаше склонност "да се запали" при провеждане на някоя важна акция, при осъществяването на някакъв замисъл или - както той се изразяваше - на някакъв ,,.маньовър”. Тази негова черта на фона на решителността, която проявяваше в политическите действия, можеше да го доведе - и тя действително го довеждаше - до изсилване, което прерастваше в субективизъм. Още по времето непосредствено след Априлския пленум Димитър Попов, тогава кмет на София, човек мъдър и много прозорлив, ме предупреди: "Вие, помощниците, помагайте на Живков. Но внимавайте, той обича да се изсилва, да се изхвърля." С времето Живков ставаше - както вече подчертах - все по-самоуверен, все по-самонадеян. Тази негова склонност да се изсилва, да се изхвърля, много по-лесно прерастваше в субективизъм.

Едно от ценните качества на Живков като политик беше неговата решителност, неговата готовност да тръгне и срещу течението, ако се наложи. При провеждане на взетите решения той не проявяваше колебание или съмнения. Не търпеше това и у своите съратници. Особено ценеше уверените в себе си дейци, които не бягаха от отговор­ност. Решителността и самоувереността на Живков силно въздействаха върху членовете на партийното ръководство, върху партийния актив, върху обикновените хора, повишаваха неговия авторитет. В политиката обаче решителността при вземането и провеждането на решения, личната безкомпромисна ангажираност, готовността да вървиш и срещу течението, вярата в собствената непогрешимост, колкото и много да импониpaт, са нож с две остриета. Те до голяма степен отнемат у политика способността да се вслушва в гласове, различни от неговия глас, да прави компромиси, да отстъпва временно, да изоставя едни прийоми и да прибягва до други. Така се случваше и с Тодор Живков.

Прекалената му лична ангажираност не му даваше достатъчно възможност да се съобразява навреме с неотчетени предварително реалности или с настъпили междувременно изменения в дадените условия. Типичен пример е т.нар. възродителен процес, от който - след като направи първата стъпка - Живков не съумя или просто не поиска да се измъкне. Прекалено много се беше ангажирал, беше изгорил всички мостове след себе си, за да може да осигури пространство за успешно маневриране. По същия безкомпромисен начин се беше обвър­зал с т.нар. икономически скок, за който вече разказах. Същото стана и с образуването на АПК. Без да се отказва от аграрно-промишлените комплекси - формирани не с икономически средства, а чрез канцелар­ско-бюрократични и командно-административни методи - той направи доста опити да се преодолеят техните недъзи. Към края дори се опита тихомълком да замени АПК с нов вид кооперации.

Лично подкрепи ликвидирането на Комитета по хранително-вкусова промишленост в страна, в която тази промишленост има най-благоприят­ни условия за развитие. Научил за намерението да се закрива този комитет, помолих Живков за разговор. Бях подробно информиран за положението в този сектор. Получих и необходимите справки. При разговора ми с Живков се опитах да го убедя, че при създалата се структура на управление на селското стопанство и големия дял, който заема хранително-вкусовата промишленост в нашата икономика, би било грешка да няма специален орган, който да полага нарочни грижи за развитието и реконструкцията на предприятията, преработващи селскостопанската продукция. Да се поста­ви хранително-вкусовата промишленост в един кюп с управлението на селското стопанство означаваше в нашите условия да се навреди сериоз­но на икономиката ни. Защото бяхме заинтересовани да изнасяме не само и не толкова селскостопанска продукция в сурово състояние, а преработена, с високо качество и следователно с много по-голяма себестойност. Случайно ли Унгария и други социалистически страни бяха започнали да ни изместват от традиционни за нас пазари? Бях настойчив, с риск да породя у него неоснователни съмнения, че не съдбата на комитета, а на неговия председател ме тревожи... Моите доводи не се оказаха в състоя­ние да го убедят да преразгледа своята позиция. С помощта на Тодор Божинов, тогава секретар на ЦК по въпросите на селското стопанство и на Васил Цанов, министър на земеделието, решението за ликвидиране на комитета бе приведено в изпълнение. Немного време след това Живков се видя принуден да го възстанови, като му бяха дадени и по-големи права. Това не помогна. Ударът върху хранително-вкусовата промишле­ност беше вече нанесен.

В повечето случаи, когато се беше ангажирал лично с дадено начинание или обещание, което не можеше да бъде изпълнено поради липса на реални възможности, Тодор Живков прибягваше и до друг подход: преставаше изобщо да споменава за това начинание или обещание, разчитайки на късата nамет на народа. Така постъпи той не само по отношение на злополучния "скок". А и към Двадесетгодишния перспек­тивен план (1962); към Декемврийската социална програма (1972) и изобщо към многобройните обещания за повишаване на жизненото равнище; към Програмата на БКП, която беше заменена с Юлската концепция; към така шумно рекламираната постановка за трудовия колектив-стопанин; към обоснованите от него нови положения и съображения за нашата научно-техническа политика; към поредния "нов икономически механизъм".

Освен всичко друго, тези негативни черти nодхранваха и сериозни деформации в нашето общество, в мисленето и поведението, в психика­та и морала на широки слоеве от населението. Мисля, че е достатъчно да спомена за лицемерието и двуличието... Да, лицемерието и двуличи­ето станаха начин на поведение на всеки, който искаше - не да прави кариера, макар че кариеристите бяха и най-изявените лицемери и двуличници - а просто да се съхрани. Лицемерието се свързваше и с "двойното счетоводство”, със съзнателното разкрасяване на действи­телността, с nодмазвачеството, ласкателството и доносничеството. Тези "ценности" бяха разпространени преди всичко сред доста номенк­латурни кадри от всички равнища. Постепенно те проникваха и сред най-обикновени хора.

Тук ще сnомена и за такъв уродлив феномен - масовото фалшифици­ране на данните и резултатите от работата. Този феномен пусна дълбоки корени във всекидневната практика. Сам продукт на команд­но-административната система, на свой ред той стана отличителна черта на едноличния режим. Двойното счетоводство, фалшифициране­то и разкрасяването на фактите обхванаха всички области и всички йерархични равнища на управлението, като се започне от най-ниското стъпало - бригадата или цеха на предприятието. При нашата система имало ли е някой - работник или началник на бригада, на цех, който да не е имал интерес да се отчитат по-добри резултати от постигнатите? Нали от това зависеше както по-доброто заплащане, така и престижът на съответния началник, на бригада или на цеха като цяло? А същест­вуващият начин на отчитане не представляваше пречка за подправяне. Порочната практика да се преиначават и раздуват резултатите доведе на свой ред до други деформации в производствената сфера и не само там. А логиката е много проста: щом е възможно без много усилия и рискове да се "постигнат", тоест да се отчитат добри постижения, кому са нужни ред, дисциплина, по-висок професионализъм? Защо изобщо са нужни научно-технически нововъведения или усъвършенстване на уп­равлението, свързани и без това с много "излишни" главоболия?

И така, заедно с подправянето на резултатите започна и практиката хората от цеха, от бригадата - и техните началници, разбира се, да си затварят очите пред слабостите в организацията на труда, в дисциплина­та, пред лошото стопанисване на машините и съоръженията. Подобно беше положението и в бригадите на аграрно-промишлените комплекси, а също и в такива сектори като наука, образование, култура. Колкото до образованието ще споделя, че никога не съм могъл да проумея такава безсмислица - т.нар. успеваемост на учениците да бъде критерий за качеството на работата и квалификацията на учителя. Освен че такова плиткоумие можеше да се роди само от невежеството и субективизма, то тласкаше учителите към завишаване оценките на учениците. Кому беше нужна такава масова фалшификация? Та нали тя насаждаше у подраст­ващите убеждението, че в живота те ще трябва да овладеят "изкуството" да подправят действителното положение, да заблуждават, за да могат да преуспяват в обществото, което до голяма степен се крепи на лъжата, на лицемерието, на "двойното счетоводство".

Понеже споменах за подрастващите ще напомня че такава роля сред тях започна с времето да изпълнява Пионерската организация. Не искам да бъда нихилист или черноглед. Тази организация имаше големи заслуги в патриотичното възпитание на децата и юношите. Но в нея постепенно бяха насадени такива порядки, такъв начин на мислене и поведение, които прекършиха много млади души. Тя стана инкубатор на лицемерие. Съзнателно или не, в нея се поощряваше доносничеството, издокарването пред ръководителите, "промиването на мозъците". Тя подготвяше почвата за по-нататъшното обезличаване на личността. Стана и пример за много бъдещи кариеристчета как чрез обществена работа да трупат актив, за да си проправят по-лесно и по-успешно път нагоре. Подобна роля постепенно започна да играе и младежката организация, в която обществените деформации и негативните явления отекваха най-силно.

Да се върна към фалшификацията на резултатите в цеха или бригадата. Може би ще запитате: а нали имаше и по-висши равнища ­директор на предприятие, на комбинат, на обединение, които бяха длъжни да следят за точното отчитане на резултатите в бригадите, в цеха, в предприятието, в АПК? И тук си затваряха очите пред получените нереални отчети. Нещо повече, подтикваха ги да надуват и собствените си отчети. И така, отдолу - до най-горе. По такъв начин официалната статистика прикриваше, особено в последните десетина години, трайните отрицателни тенденции в нашата икономика, засяга­щи и нейното действително развитие, и ефективността на производст­вото, и конкурентноспособността на нашата продукция, и интензив­ността на внедряване на иновациите, и динамиката на нашия износ. Просто в един момент нито можеше да се добереш до достоверна информация, нито пък някой смееше да ти я даде. Статистиката прикриваше всичко това и неслучайно нашият остроумен народ с вярното си чувство за реалност я беше пре кръстил на "стъкмистика", Колко бяха хората, които вярваха на публикуваните в печата отчети на Централното статистическо управление? Тези отчети бяха генетично увредени. Първо, защото се опираха на неверни първични данни. И второ, прилаганата методика на отчитане беше порочна и водеше неизбежно до фалшификации. Така че и данните за количеството и асортимента на произведената продукция, и за цените, които не отчи­таха реалната себестойност, реалната печалба, реалната инфлация, не даваха вярна представа за положението. Изобщо масово и съзнателно заблуждаване отдолу догоре.

А нима партийното и държавно ръководство, самият Живков бяха в неведение за тази порочна система? Нали и той беше в края на краищата живо заинтересован да се представят нещата в розова светлина, да се отчитат данни, които да потвърждават успешното изпълнение на взетите решения, и следователно, правилността на политическата линия? А тази заинтересованост предопределяше благосклонното отношение и на Жив­ков, и на управленските органи на всички нива, към създалата се порочна практика. На свой ред - и това е напълно естествено - това благосклонно отношение поощряваше по-нататъшните фалшификации.

Ако искаме да бъдем напълно обективни при анализа на този феномен, или ако искаме - както Живков обичаше да се изразява - да стигнем "до корена на нещата", първоизточникът на този феномен трябва да се търси в личния пример, даван от самия Живков. Нали той често пъти оповестяваше нереални цифри, знаейки, че те не отразяват изцяло действителността? Нали той дълги години премълчаваше спада­нето на темповете на растежа, не признаваше наличието на инфлацион­ни процеси в страната, криеше данните за нарастване на вътрешния и външния дълг.

Защо се примирявахме с тази масова лъжа, с абсурдната практика взаимно да се лъжем и - което е още по-абсурдно - да се преструваме, че си вярваме? Не само се примирявахме. Много от нас, не само политици, но и учени, журналисти, писатели - и аз лично - активно участвахме в пропагандирането на раздутите отчети, позовавахме се на тях в нашите разработки, от тях тръгвахме, за да обосновем една или друга теза. Като се преструвахме, че им вярваме, ние се отнасяхме към тях като към чиста монета. И по такъв начин съдействахме за дезинфор­мирането на народа, за представянето на желаното за действително. Имаше и хора, които бяха просто принудени да пригласят, да участват в общия хор, за да си запазят хляба. А имаше и такива, които се самозаблуждаваха съзнателно. Те разбираха, че Живков гледа и пред­ставя нещата през розови очила. Ала смятаха, че малката лъжа не е беда на фона на големите успехи, че лакирането и разкрасяването са позволени в името на голямата цел...

Нямам възможност да изчерпя въпроса. Бих желал само да добавя, че независимо от нюансите, от различията в подбудите и поведението, беше се създала особена психоза, една взаимна нагласа - публично да подчертаваме успехите, дори да ги преувеличаваме. Най-вече защото смятахме, че разгласяваните данни и отчети са насочени до голяма степен "навън". И това ни се струваше достатъчно основание да се подчертават успехите, да се разкрасяват нещата, да се омаловажават или премълчават едни или други пропуски и неудачи. Упорито сега у нас се наса:жда мнeнuemo, че най-големите поражения, които тотали­таризмът и личната власт нанесоха през отминалите десетилетия са в областта на икономикаma, на екологията, дори на културата. Това не е вярно. Независимо от сериозните грешки в нашата икономическа политика, от безогледния натиск и грубата нaмесa в културния жи­вот, ние постигнахме немалко в развитието на тези области. А в сферата на социалната nолитика, в подобряването на бита и мamepu­алната осигуреност на хората, в образованието и възпитанието на подрастващите - направеното е най-значимо. Макар и да се nрости­рахме не според чергата. Именно тук, в тази сфера се коренят главно и причините за проявяваната носталгичност сред някои слоеве от населението.

Най-дълбоките, най-те:жките поражения, според мен, тоталитариз­мът и личната власт нанесоха в ценностната cucmeмa на личността и на обществото като цяло, в начина на мислене, в психиката и поведени­ето на народа.

А това са поражения върху непосредствените участници в истори­ческия процес. Поражения, които ще продължават да ни тегнат още дълги години.

8

Тодор Живков нито робуваше, нито плащаше данък на националисти­чески предразсъдъци. Това е мое твърдо убеждение. Дори и в кампанията за преименуване на българските турци той не беше вложил националис­тически умисъл. Бих искал да разкажа във връзка с това за един случай, който ме засяга лично.

През 1973 г. Египет нападна внезапно Израел в деня на еврейския празник Йом Кипур. Към нападението се присъедини и Сирия. Участваха и военни части на Ирак и Йордания. За няколко дни Израел отблъсна нападението и мина в контранастъпление. Надвисна опасност над Кайро, Аман и Дамаск. Намесата на великите сили сложи край на войната. В първите два-три дни на нападението сред българи и евреи у нас имаше прояви на симпатия към Израел. Намеси се ръководството на партията, което осъди "агресията" на израелската държава. Доста настървено по този повод говореше Милко Балев. Аз бях превърнат в своеобразен гръмоотвод. Пристигам сутрин на работа. Влизам в секре­тарската стая да си взема вестниците (там имаше шкаф, в който ни ги разпределяха). Заварвам Балев, седнал на един от фотьойлите. Чете бюлетина на БТА с новини от света. Още от вратата ме посреща: "Нико, слушай. Виж какво казва Голда Меир" (министър-председателя на Израел). И чете... На другия ден - историята се повтаря. Обикновено и други колеги има в стаята, но той се обръща към мене.

След ден-два Милко Балев в упор ме пита: "Защо вие евреите­-интелектуалци, не излезете с протест срещу агресията на Израел? Защо мълчите?" Отговарям му: "Защо само ние, евреите? Та този въпрос засяга всички нас! Аз съм готов да подпиша такъв протест заедно с тебе и с други представители на интелигенцията у нас."

След това от него научавам, че ръководството на в. "Еврейски вести" (издание на еврейската организация в България), отказало да напише уводна статия, в която да се порицава политиката на Израел. Стигнало се чак до натиск от съответния отдел на ЦК. Това беше сериозно обвинение. Бях принуден да отида при завеждащия отдела, който отговаряше за работата с малцинствата - Али Рафиев, да проверя как стоят нещата. От Рафиев научих, че въпросната статия е била написана в редакцията на вестника и донесена в ЦК да й хвърлят един поглед. Прочели я заедно. Рафиев я оценил като умно и добре написана. Това четене било единственото участие на отдела в историята около статията. Защо е било нужно на Балев да преиначи нещата?! Върнах се и възпроизведох разговора ми с Рафиев.

С това обаче въпросът не приключи. Започна тормоз да си сменя името. След като съм против публикуването на протест само от евреи­-интелектуалци, а съм държал да го подпиша заедно с него, Милко Балев, и с други българи, значи се чувствам българин. Защо тогава не си сменям името? Защо продължавам да нося еврейското си име? Опитах се да водя разговора цивилизовано, т.е. спокойно и с аргументи. Обяснявах, че в случая не е толкова важно какво име носиш. Давах примери. Преди войната Леон Блум съставил правителството на Фран­ция и беше министър-председател с името си - Леон Блум. От него не е било поискано да си смени името, за да му се повери съставянето на правителство. По времето, когато водехме този разговор, правителство­то на Франция се възглавяваше от Пиер Мендес Франс. Евреин, който нито си е сменил името, нито пък на някой в тази страна би му хрумнало да иска подобно нещо от него. Той си е французин, а че се казва Мендес, това няма никакво значение. Заключих: "Както излиза, в капиталисти­ческа държава евреи могат да станат министър-председатели, а в социалистическа България дори помощникът на Живков трябва да си смени името".

Понеже натискът продължаваше, прибягнах до такъв последен аргумент, наситен с ироничен подтекст: "Ще си сменя името веднага щом Николай Ирибаджаков и Живко Ошавков (и двете фамилни имена имат турски корен) ги сменят."

Въпросът със смяната на името приключи, но бях силно засегнат. Спорът беше прехвърлил границата, която можех да изтърпя. Влязох при Живков. Разказах му цялата история и помолих - много категорич­но - да бъда освободен от Кабинета. Заявих му, че в такава атмосфера не мога и не желая да работя. Тогава научих нещо твърде интересно за мен. "Навремето - ми отговори Живков - Червенков ми беше дал три дни срок да те освободя, защото си евреин. Защо сега да те освобожда­вам?" Така приключи нашият разговор.

Какво е говорил с Милко Балев не знам. Но от този момент престанаха всякакви заяждания. Като с нож бяха отрязани разговорите на тази тема. Нещо повече. От този случай нататък - до излизането ми от Кабинета (след 15 години), пред мен Балев се е държал винаги внимателно, любезно, приятелски. Отзоваваше се веднага, когато се обръщах към него по един или друг въпрос от неговата компетентност.

9

По-пълната представа за Живков изисква да подчертая, че той се отнасяше отзивчиво към молбите и жалбите, отправяни към него от обикновени граждани, а също към нуждите на своите съратници и другари. В служба "Лични молби" на ЦК беше обособен специален сектор, който се занимаваше с писмата на гражданите до него. Перио­дически неговият помощник Тинко Воденичаров, а след това Киряков, завеждащ служба "Лични молби", му докладваха за постъпилите молби, за степента на тяхното удовлетворяване, за мерките, които се вземат във връзка с постъпилите сигнали от страна на граждани. За по-­трудните случаи, например по жилищните въпроси, се разпореждаше самият Живков. Докато беше жива Мара Малеева, тя също получаваше много писма с молба да се застъпва пред Живков за уреждането на един или друг въпрос.

Едно от обвиненията срещу него по така нареченото Дело N1 се състоеше в това, че той се е разпореждал за раздаването на определен брой жилища и с това бил нарушил законите. В продължение на месеци пред съда се извървя върволица от граждани, получили жилище по негово лично указание. И всичко това едва ли не с подозрението от страна на съдебната система, че се е облагодетелствал финансово от тези свои разпореждания! Познавам доста хора, получили жилище чрез Живков. За някои от тези случаи научавах от Люто Божев, който наследи от Тинко Воденичаров задължението да се занимава в Кабине­та с тези въпроси. Всяка година Столичният народен съвет отделяше контингент от определен брой квартири в лично разпореждане на Живков. При съществуващата тогава система за придобиване на жили­ще, такова право на първия ръководител на страната ми се струваше естествено. Към него се обръщаха за помощ най-видни представители на нашата интелигенция и други хора, изпаднали в беда.[5]

Живков поддържаше сърдечни отношения с редица ботевградски кадри, някои от които наричаше свои учители по комунизъм. Когато тези дейци бяха достигнали преклонна възраст, Живков ги подкрепяше редовно с определени суми от собствените си доходи. Стигало се е до куриози: ако имаше известно закъснение при връчването (обикновено в началото на годината) на традиционно определена сума, някои от тях се обаждаха да напомнят и да изразят своето нетърпение.

Не правеше ли Живков всичко това съзнателно, за да се чувстват хората задължени към него? Това съображение не бива да се изключва. Както в случая с жилищата, така и по други поводи. Например ­удостояването със званието "заслужил" или "народен", особено на тези, молбите на които бяха удовлетворени след изричната намеса на Жив­ков. Те не можеха да не му бъдат лично признателни. Не бива обаче тази страна да се преувеличава и всичко да се свежда до грубата пресметливост. Мястото, което заемаше в партията и държавата, задължаваха Живков да се намесва, за да се премахне някоя несправед­ливост или да се удовлетвори нечия потребност.

Много старание и изобретателност бяха положени след 10 ноември 1989 г. да се внуши на хората, че Тодор Живков е бил алчен политик, злоупотребил с високото си положение и с доверието на народа, за да граби, да трупа милиони, а защо не - и несметни богатства. Това са глупости! За Живков не парите, не богатството, а властта беше самоценност. Той нямаше вкус към парите. Големите хонорари, които получаваше за трудовете си, той внасяше в касата на ЦК на Комсомола за подкрепа на млади таланти или в касата на ЦК на БКП, както неведнъж съм чувал от Милко Балев. Получаваше скъпи подаръци от държавници по време на посещения (особено в африкански и азиатски страни) - коли, златни предмети, произведения на изкуството. Не задържа нищо за себе си. Аз лично (по негово нареждане) съм изпращал в Етнографския музей такива предмети, изработени от злато и скъпо­ценни камъни. Част от подаръците предостави на уредената в резиден­ция "Бояна" изложба. Скъпи ловни трофеи за милиони долара, с които той много се гордееше, беше подарил на Ловно-рибарския съюз.

10

Тодор Живков се проявяваше като подозрителен., мнителен и злопа­метен. Може би си беше такъв по природа. Тези негови черти се засилиха с годините. Беше безпощаден и дори коварен, когато преценяваше, че някой застрашава или посяга към неговата власт. Без колебание се разправи с такива дейци като Георги Чанков, Антон Югов, Райко Дамянов, Енчо Стайков, Борис Тасков, Митко Григоров, Начо Папазов, Венелин Коцев, Иван Абаджиев, Борис Велчев, Александър Лилов, Стоян Михайлов, Станко Тодоров, Чудомир Александров и други, които помете по своя път. Не защото не се справяха със своите големи отговорности, а защото преценяваше, че те са (или могат да бъдат) негови съперници, или пък се съмняваше в тяхната лична преданост. Той с никого не делеше мегдан. Помете ги, като приложи богат набор от средства и подходи. Не стигна до физическо унищожение, както беше постъпвал Сталин в подобни случаи. Към повечето прояви великоду­шие, като нареди да бъдат осигурени в материално и битово отношение. Но всички бяха политически дискредитирани.

В едно предаване по телевизията в рубриката "Всяка неделя" непосредствено след Голямата промяна, събеседник на водещия Кеворк Кеворкян беше Анжел Вагенщайн - един от най-талантливите българ­ски киносценаристи, участник в антифашистката съпротива, посрещнал 9 септември 1944 г. в затвора със смъртна присъда. Въпреки успеха у нас и в чужбина на филмите по негов сценарий, той беше дълго време пренебрегван от нашите официални институции. Главната причина - ­ критичното му отношение спрямо Живков и личната власт. За своя сценарий на филма "Борис І" Вагенщайн (и други реализатори на филма) беше удостоен - нямаше вече как - с Димитровска награда. Приеха го най-после и за член на Съюза на българските писатели. В политическата борба за установяването и развитието на демокрацията в България той взе много дейно и плодотворно участие. В предаването, за което споменах, разговорът се завъртя критично около Живков. По едно време водещият се опита да уязви своя събеседник: показа му снимки, в които Вагенщайн и творческият колектив, реализирал "Бо­рис І", се оказаха в компанията на... Тодор Живков. Събеседникът много находчиво му отговори: "Живков умееше да ни потребява." Да, действително Живков умееше "да потребява" хората - художествени творци, хора на науката, прославени спортисти, изявени стопански ръководители, изтъкнати производственици... Обичаше да се среща и да се снима с тях и тези снимки ставаха широко известни чрез средствата за масово осведомяване. Успехите и славата на тези хора като че ли рефлектираха и върху него самия. Най-много това негово умение се прояви в областта на политиката. Той съумя "да потреби" Митко Григоров, Станко Тодоров, Александър Лилов и много други, с които с лекота се разделяше, щом преставаха (по една или друга причина) да му бъдат потребни.

Не мога да се съглася с представата, която някои се опитват да натрапят: видите ли, извън своите служебни задължения и функции Живков бил много демократичен, добродушен, народен човек, а само като функция на системата - коварен, пресметлив, готов на всичко в името на властта. Личността не е някаква амалгама, която се проявява коренно различно в зависимост от ролите, които изпълнява. Представа­та за "двойната природа" на личността е невярна, несъстоятелна. Макар че аналогиите са винаги относителни, (а понякога и опасни) ще си позволя една. Ако се приложи например към Сталин разбирането за "двойната природа на личността", би могло основателно да се твърди, че като "функция на системата" той действително е бил безпощаден, извършвал е своите диктаторски престъпления. А когато е общувал добродушно и човечно с такива хора като Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан; когато се е отнасял бащински към Валери Чкалов, щедро е подкрепял крупни съветски учени, дейци на литературата и изкуство­то; когато много благородно отдаде признание на ген. Жуков, като го удостои три пъти със званието "Герой на Съветския съюз" (докато той, Сталин, бе само веднъж носител на същото звание); когато към дъщеря си Светлана изпитваше - макар и по своему, бащински чувства и т.н., тогава се е проявявала тази втора негова "страна" - човечната.

Не, личността не е "двойствена" съобразно сферата на проявление. По своята същност личността представлява единно цяло. Като социо­лог ще кажа: тя е цялостна система. Раздвоението на личността, ако е налице, е привидно. Всяка личност играе множество роли. В зависимост от конкретната роля у нея на преден план излизат едни или други качества, черти, проявяват се различни нюанси. Но всички те са външна проява на нейната най-дълбока същност. Как така човек, който по своята най-дълбока същност е човечен, добър, благороден, добродушен, демократичен, изведнъж се превръща в безпощаден, коварен, пресмет­лив, готов на всичко, когато става дума за властта? Не подценявам значението на изменилите се условия, когато си заел вече най-високия пост, като фактор за промяна. Бих могъл да допусна в такъв случай, че Живков е бил поначало добър човек, добродушен, демократичен, човечен и пр., но в процеса на политическото си възмогване логиката на борбата за власт го е заставила да стане безкомпромисен, безпоща­ден, дори коварен към своите най-близки помощници и съратници. А какво става тогава с добротата, добродушието, човечността, демократичността? Остатъци от миналото, грижливо съхранени и проявяващи се във всички други сфери, които не засягат властта? Ако приемем, че те са действително остатъци от миналото, то те вече са разложени, разводнени, удавени в пресметливостта. Техният знаменател е властта. Защото Тодор Живков беше политик до мозъка на костите си и у нeгo, а също за нeгo всичко беше подчинено на политиката, всичко беше подчинено на въпросите на властта.

Затова той нямаше и истински, сърдечни приятели. Остана си самотен. Дори най-близките си хора - Людмила, а по-късно - Владимир, той беше започнал да rи възприема през призмата на политиката. Смятам, че по своята най-дълбока същност Живков беше човек автори­тарен, властен, амбициозен, лукав и коварен. Върху тази именно почва в условията на тоталитаризма той израсна като политически деец. Добродушие, демократичност, доброта - всичко това, доколкото го е имало, е било подтискано и подчинявано на интересите на властта, а често и използвано за същите тези интереси.

11

Доколкото в някои публикации е поставен въпросът за отношението на Тодор Живков към Георги Димитров, смятам за необходимо да го засегна и аз. Впрочем това не е маловажен въпрос, за да се изясни по-­пълно начина на мислене и морала на един политик. Все пак на Живков дълго време се гледаше като на приемник и продължител на делото на Димитров.

Твърди се, че Живков не е обичал Димитров. Това била и причината той нито веднъж да не посети родното му място - село Ковачевци, а месеци преди 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП реши Комсомо­лът да не се нарича "Димитровски" .

Личните чувства на един политик към друг не са, разбира се, за пренебрегване. Още повече, когато става дума за отношението на Живков към Димитров. Но в политиката решаващи са не чувствата, не симпатията и антипатията, а нещо много по-важно: политическите интереси, политическите позиции, мотивирани от обществените цели, от конкретните социални условия и - не на последно място, особено в една тоталитарна държава - от собствените властнически интереси. Вярно е, че по инициатива на Живков пленум на ЦК на БКП реши въпроса с името на Комсомола. Това решение беше продиктувано не от антипатия към Димитров, а от развиващите се през онзи период процеси - в СССР и други социалистически страни, за деперсонифика­ция на много институции. Това беше ход на Живков в духа на Юлската концепция, макар че той с нищо не допринесе за спадане на социалното напрежение, особено сред младежта.

След 10 ноември 1989 г. сме свидетели на много писания и действия, които се надпреварват да очернят Георги Димитров, мястото и ролята му в съвременна България. Опитват се да омаловажат или премълчат неговата епична борба на Лайпцигския процес. Прозвуча и инсинуацията, че може би този процес е бил "монтиран". Направен беше опит този, който пред очите на целия свят защити по най-достоен начин не само собствената, но и честта на българския народ, да бъде по най-­недостоен начин "дегероизиран", а дори и омърсен. Димитров не е само героят от Лайпциг. Той е един от видните строители на съвременна България. Това са исторически реалности, които не могат да бъдат зачеркнати.

Искаме да станем цивилизована страна, а в същото време се отричаме от всичко, на което се крепи националното ни самочувствие. Освен Левски май не остана голяма историческа фигура неохулена. И досега гробът на Наполеон се пази грижовно в Инвалидите, и досега неговият паметник в Париж стои непокътнат. Нима той не е допускал грешки? А защо хулим такава фигура като Георги Димитров? Що за манталитет е това?! Що за национална мизантропия?! Димитров не е само комунист. Той е преди всичко българин-патриот и трябва да му се отдаде дължимото именно като национална ценност.

Искам да се отнеса към Георги Димитров такъв, какъвто той ще остане в историята. Независимо от опитите да бъде очернен. Включи­телно и във връзка с репресиите в Съветския съюз. Както се вижда от дневника на Димитров, от документи на Коминтерна и от други архиви, той е помагал за спасяването на мнозина политически дейци. И то при положение, че и около самия него облаците са били сгъстени. Времето ще постави всичко на мястото му. Разбира се, Димитров нито е бил извънземен, нито свръхчовек. Митовете трябва да се разсейват. "Вожд", "учител", мавзолей, ежегодно тържествено отбелязване на рождения му ден в Народния театър - всичко това са атрибути на друга култура, пренесени у нас в условията на "тоталитарния социализъм". За щастие фигури като Димитров са достатъчно големи, за да се погрижи и произнесе за тях историята.

По времето, когато Георги Димитров се завръща в България (ноември 1945), Живков е деец от областен мащаб. Избран е за трети секретар на Софийския областен комитет на партията и отговаря за организационните въпроси. Не знам доколко Димитров е ценял Жив­ков като млад политически деец. Последователното му издигане обаче до първи секретар на Столичната партийна организация още докато Димитров беше жив, очевидно не е ставало без негово знание и съгласие. Живков дълго време се е ползвал от авторитета и обаянието на Димитров, за да укрепва собствения си авторитет. Известна е, например, снимката пред Народното събрание, на която пред микрофо­на се виждат Димитров и Живков един до друг. Само двамата: Живков говори, а Димитров слуша. И се създава впечатлението за близост като между учител и неговия млад, надарен ученик.[6] Тази снимка беше доста разпространявана. След 10 ноември 1989 г. видях същата снимка в един албум: в него бяха поместени ретуширани снимки на политичес­ки дейци от СССР и други социалистически страни. На едната страница - истинската снимка; на другата фалшификатът. Оказа се, че снимките на Ленин със своите съратници - снимки, които ми бяха добре познати - са просто фалшификати: те са били така ретуширани, че от тях са изчезнали дейци като Троцки, Зиновиев, Каменев, а Сталин почти винаги стои най-близко до Ленин. България беше представена в албума само с въпросната снимка на Димитров и Живков. И тя се оказа фалшификат: в оригинала - освен двамата - има и други, които след ретуша бяха изчезнали.

В периода след Априлския пленум, когато правеше усилия да се утвърди като първи ръководител, Живков продължаваше да се възпол­зва от престижа на Димитров, позовавайки се на него, на неговите завети. Постепенно обаче това отношение към Димитров започна да се изменя. Първият сигнал бяха неговите критични бележки, макар и под сурдинка, към Димитров. Оставил ни бил тежко наследство по маке­донския въпрос. По-късно критиките станаха много по-директни (затова вече споменах).

Заедно с утвърждаването на едноличната власт все по-ясно пролича­ваше линията за омаловажаване на Георги Димитров. По-малко да се споменава името му, да се напомня, че постановките и идеите му, които някога са играли голяма роля, сега са изживели времето си – годините вървят, условията се менят, така че Димитров вече е само историческа фигура. Това е същият сценарий, който разиграваше Сталин. В начало­то той се кълнеше в Ленин, не пропускаше случай да не подчертава, че е най-преданият защитник на ленинизма. За да се стигне след време дотам - Ленин да бъде превърнат в икона, а името му да се споменава само в краен случай. А в ежегодните доклади за Ленин на него се посвещаваха само няколко думи, а всичко останало целеше величаене на Сталин. По същия начин и у нас започнахме да отбелязваме Димитров – докладът уж за него, а всъщност за Тодор Живков. Димитров се чества, а фактически Живков е героят.

Стремежът да се омаловажи Георги Димитров се прояви особено във връзка с подготовката на честването на 100-годишнината от неговото рождение. Живков се опита да принизи това събитие. Обаче в един момент почувства, че ще получи сериозен отпор както от страна на БКП, така и отвън. Тогава смени тактиката: изведнъж сам пое инициативата за организиране на достойно честване на Димитров. По негово предложение се състоя среща, в която участвуваха представите­ли на много компартии. Живков изнесе основния доклад.

Обяснението за Живковото поведение се крие не в симпатията или антипатията към Георги Димитров. То - в условията на тоталитаризма - се определяше от особеностите на политическия контекст, от изиск­ванията на политическите цели. В началото се облягаш на авторитета, на ореола на своя предшественик, докато добиеш своя собствена тежест. И после постепенно, ако можеш и доколкото можеш, го изпращаш в забвение... Логиката на едноличната власт от един момент нататък не допуска да се дели тази власт, дори и с умрели дейци от мащаба на Дuмитpoв. Същата тази логика - когато в исторически аспект не можеш нито да се извисиш над такива фигури като Благоев и Дuмит­ров, нито можеш да ги зачеркнеш от историята - диктува линия, която поне да те постави редом с тях.

12

През 1990 година се навършиха 20 години от смъртта на Де Гол. Събитието ме завари в Париж във връзка с предстоящата ми сърдечна операция. Появиха се много публикации за големия френски държавник с хвалебствия, а и с критики по негов адрес. Преобладаваше обаче убеждението за него като за велик държавник. Силно впечатление ми направи статията на бившия началник на неговия кабинет - Пиер Льофранк и особено подчертаното значение, което той отдаваше на една забележителна черта в характера и поведението на Де Гол: неговата дезинтересованост от властта, равнодушието към нейните съблазни. Де Гол е бил готов всеки момент да се оттегли. За него властта нямала друга привлекателност, освен възможността, която му предоставяла да насочва общественото развитие в посоката, която е смятал за най-добра. "Насладите от властта не можаха да засегнат този, който на два пъти предпочете да я напусне, отколкото да злоупотреби с нея"[7]. В това авторът виждаше и предпоставките за величието на Де Гол, и самото му величие.

Живков се беше "вкопчил" във властта - от нейното узурпиране до своето оттегляне под напора на обективните исторически процеси. Цели 33 години! "Вкопчването" във властта - освен всичко друго ­неизбежно го подтикваше към обвързване на националните интереси с интересите на едноличната власт. А той живееше с убеждението, че като не се отказва от своята лидерска позиция, така служи най-добре на интересите на България. В това е и неговата лична драма.